РЕШЕНИЕ
№ 717
гр. Пловдив, 07.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Николай Д. Голчев
при участието на секретаря Десислава В. Кръстева
като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело №
20215330104223 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК
********* против Г. С. М., ЕГН **********, с която са предявени обективно
кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1
ЗЗД, чл. 342, ал. 1, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД, с които се претендира да
бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца следните суми: 64.96 лева /шестдесет и четири лева и деветдесет и шест
стотинки/- представляваща месечни такси за периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. по
договор за мобилни услуги от 24.06.2017г., изменен с допълнително споразумение от
25.08.2017г.; 1017.86 лева /хиляда и седемнадесет лева и осемдесет и шест стотинки/-
представляваща месечни такси за периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. до договор за
мобилни услуги от 30.01.2017г., изменен с допълнително споразумение от 28.12.2017г.;
132.16 лева /сто тридесет и два лева и шестнадесет стотинки/- представляваща месечни
такси за периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. до договор за мобилни услуги от
04.03.2016г., изменен с допълнително споразумение от 01.03.2018г.; 141.21 лева /сто
четиридесет и един лева и двадесет и една стотинки/- представляваща месечни такси за
периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. до договор за мобилни услуги от 30.11.2016г.,
изменен с допълнително споразумение от 02.10.2018г. и 244.93 лева /двеста
четиридесет и четири лева и деветдесет и три стотинки/- представляваща лизингови
вноски за периода от м.02.2019г. до м.08.2019г. по договор за лизинг от 25.08.2017г. за
мобилно устройство „*******************”, за които суми е издадена Заповед за
1
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 379/ 18.01.2021г., по ч.гр.д. №
17237/ 20г., по описа на РС- Пловдив, XIV- ти гр. с-в (горепосочените суми са описани
съобразно уточняваща молба на ищеца от дата 15.12.2021г.- л. 95 от делото ).
В исковата молба се твърди, че между страните били сключени горепосочените
договори за предоставяне на телекомуникационни услуги, като ответникът е
фигурирал в системата на ищцовото дружество под клиентски № *********. Поддържа
се, че за периода на потребление от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. са издадени фактури с
№ *********/ 15.12.2018г., № **********/ 15.01.2019г. и № **********/ 15.02.2019г.
на обща стойност 1356, 19 лева. Сочи се, че изискуемостта на вземанията на
дружеството по всяка от фактурите настъпвала 15 дни след издаването й. В периода
след издаване на първата от посочените по-горе фактури длъжникът не е извършвал
плащания, като към настоящия момент задълженията също не били погасени.
Допълнително, излагат се твърдения и че ответникът е сключил договор за лизинг от
25.08.2017г., като лизинговата вещ представлява устройство
*************************. По цитирания договор за лизинг, ответникът не е
заплатил седем месечни лизингови вноски всяка в размер от по 34, 99 лв. в периода от
м.02.2019г. до м.08.2019г., нито е върнал лизинговата вещ. Предвид това, претендира
се и сума в размер от 244, 93 лв., представляваща лизингови вноски за горепосоченото
устройство. Предвид изложеното, моли се предявените искове да бъдат уважени.
Претендират се и сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е представил отговор на исковата
молба.
В открито съдебно заседание от 07.02.2022г., ответникът се явява лично и
оспорва предявената искова претенция в частта, касаеща сумите за
телекомуникационни услуги. Признава, че дължи претендираните суми за
предоставено на лизинг устройство ********************.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, счита следното от
фактическа и правна страна:
По допустимостта на производството:
Предявените обективно, кумулативно съединени установителни искове по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са допустими. Налице е пълен идентитет между сумите, за
които е издадена заповедта по чл. 410 ГПК и предявената в настоящото производство
искова претенция ( след като се съобрази депозираната от 15.12.2021г. уточняваща
молба от ищеца- л. 95 от делото ). Исковете са предявени и в преклузивния месечен
срок по чл. 415, ал. 4 ГПК- ищецът е получил съобщението с указания за предявяване
на иск на дата 03.02.2021г., а исковата молба е подадена чрез лицензиран пощенски
оператор на 04.03.2021г. (03.03.2021г. е неприсъствен ден ).
2
По отношение на претендираните суми за телекомуникационни услуги:
Ищецът основава претенцията си за абонаментни услуги на сключените между
страните договор за мобилни услуги от 24.06.2017г., изменен с допълнително
споразумение от 25.08.2017г.; договор за мобилни услуги от 30.01.2017г., изменен с
допълнително споразумение от 28.12.2017г.; договор за мобилни услуги от
04.03.2016г., изменен с допълнително споразумение от 01.03.2018г.; договор за
мобилни услуги от 30.11.2016г., изменен с допълнително споразумение от 02.10.2018г.
Видно от горепосочените договори за мобилни услуги и допълнителните
споразумения към тях, между страните са възникнали валидни облигационни
правоотношения, по силата на които операторът е предоставил на абоната телефонни
номера, при съответни месечни такси и срок на действие на договорите, срещу
задължението за заплащане на уговорената цена на услугата – абонаментни такси.
Съдът счита, че договорите за мобилни услуги, откъм съдържание отговарят
на законовите изисквания- сключени са при общи условия, като включват
необходимите реквизити за страни, предмет, срок и описание на услугите, а
липсващите елементи могат да бъдат заместени от общите условия, които са
неразделна част от тях. В този смисъл съдът счита, че процесните договори за мобилни
услуги са редовни от външна страна и обвързват страните.
Съдът счита обаче, че по делото останаха недоказани обемът и стойността на
предоставените услуги. Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е
длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или
възражения. Доказването следва да изключва всякакво съмнение относно
осъществяването на правопораждащи факти в обективната действителност. В противен
случай се прилагат неблагоприятните последици от разпределение на
доказателствената тежест, които задължават съда да приеме недоказаното за
неосъществено. В настоящия случай, съдът счита, че ищцовото дружество не доказа
по несъмнен и убедителен начин обстоятелството, че за процесния период от време
ответникът е ползвал далекосъобщителните услуги, предоставяни от ищеца. По делото
липсват каквито и да е доказателства за това дали по силата на сключените договори за
мобилни услуги операторът реално е предоставил на клиента такива услуги, дали
същите са били коректно отчетени от измервателните средства на доставчика и дали са
правилно тарифирани, а оттук – и дали са коректно фактурирани ( самата фактура не е
правопораждащ вземането факт, особено предвид обстоятелството, че в случая е
издадена именно от дружеството, което претендира сумите ).
Следва да се посочи и че е налице изрично възражение в тази насока от
ответната страна, предвид което ищецът е следвало да ангажира съответните
информационни източници, за да обоснове основателността на претендираните суми за
далекосъобщителни услуги. Самият факт, че ответникът не е подал отговор на
3
исковата молба не препятства възможността му да се яви в съдебно заседание и да
оспори частично или изцяло претенцията на ищеца. Неподаването на отговор на
исковата молба не означава и че ищецът се освобождава от основното си процесуално
задължение, а именно- да установи пълно и главно положителния факт на
потреблението на услуги, техният обем и стойност. За да бъде присъдена главницата,
включваща цена на ползвани далекосъобщителни услуги и абонаментни такси,
ищецът следва да докаже, че абонатът е имал достъп до мрежата на оператора / в чл.
23, б. „б“ от ОУ на оператора, изрично е посочено, че месечната абонаментна такса,
осигурява достъп до услугите, за които е сключен индивидуален договор/ и е използвал
услугите, описани в издадените фактури, което обстоятелство, както вече се посочи, се
оспорва от ответната страна. Тоест, самият факт на сключване на договора не е
достатъчен, за да се обоснове предоставянето, съответно потребяването на услугата.
Нужно е да се установи наличието на услуга, даваща възможност да се реализират
входящи, изходящи обаждания и други, свързани с това трафични данни. Нужно е да
се установи и техният обем и стойност. По отношение на приложените по делото
фактури, следва да се отбележи, че същите произтичат от ищеца и установяват
изгодни за него факти /възникване на вземания за доставени услуги под формата на
разговори, съобщения, мобилен интернет и др. на посочените стойности/, като те не са
подписани от получателя на доставката – ответникът по настоящото производство.
Само по себе си наличието на фактури, удостоверяващи претендираните суми, не може
да обоснове извод за тяхната дължимост. Фактурата не е източник на задълженията
на получателя по нея, а само ги обективира за счетоводните цели на дружеството.
Фактурата като частен документ не притежава обвързваща съда доказателствена сила
за удостоверените в нея вземания ( в тази връзка- Решение № 30/12.07.2011 г. по т.д.
№ 284/2010 г., по описа на ВКС, г.о.). Бидейки частни свидетелстващи документи,
едностранно съставените от дружеството месечни сметки за проведените от конкретен
телефонен пост телефонни разговори, трафични данни и тяхната стойност, не се
ползват с обвързваща съда доказателствена сила, а се преценяват от съда, наред с
всички останали доказателства по делото. По делото обаче, както вече се посочи, не
бяха ангажирани доказателства, установяващи по един несъмнен и убедителен
начин достъпът и ползването от страна на ответника на предоставените от ищцовото
дружество услуги ( напр. ангажирането на искане за изготвяне на съдебно- техническа
експертиза ).
Последиците от недоказването на основанието и размера на вземането следва
да се отнесат във вреда на ищеца и след като ищецът не доказва факта, от който
произтича вземането му – предоставените на ответника мобилни услуги, както и
цената им, то претенцията с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за
сумите от 64.96 лева - представляваща месечни такси за периода от 15.11.2018г. до
14.02.2019г. по договор за мобилни услуги от 24.06.2017г., изменен с допълнително
4
споразумение от 25.08.2017г.; 1017.86 лева - представляваща месечни такси за периода
от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. до договор за мобилни услуги от 30.01.2017г., изменен с
допълнително споразумение от 28.12.2017г.; 132.16 лева -представляваща месечни
такси за периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. до договор за мобилни услуги от
04.03.2016г., изменен с допълнително споразумение от 01.03.2018г.; 141.21 лева -
представляваща месечни такси за периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. по договор за
мобилни услуги от 30.11.2016г., изменен с допълнително споразумение от 02.10.2018г.,
следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По отношение на претенцията за заплащане на лизингови вноски за
предоставено устройство:
Ищецът основава претенцията си за заплащане на сумата от 244, 93 лева -
представляваща лизингови вноски за периода от м.02.2019г. до м.08.2019г. вкл., на
договор за лизинг от 25.08.2017г., с предмет мобилно устройство
****************************** / л. 14- л. 15 от делото/. Цитираният договор за
лизинг носи подпис на представител на ищеца и на ответника и не е оспорен по делото,
поради което съдът приема, че същият валидно обвързва страните. Съобразно чл. 4 от
договора за лизинг, с подписването му, лизингополучателят потвърждава, че
устройството му е предадено във вид годен за употреба, същото функционира изрядно
и съответства на договорените между страните характеристики. Предвид изложеното,
съдът приема, че вещта, предмет на лизинговия договор е надлежно предадена на
ответника- лизингополучател. Предвид това, за последния възниква корелативното
задължение да заплаща месечните лизингови вноски, съобразно обективирания в
договора за лизинг погасителен план (арг. чл. 342, ал. 1, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл.
232, ал. 2 ЗЗД ). Съдът счита за нужно да посочи, че доколкото договорът за лизинг е
сключен за 23 месеца, считано от 25.08.2017г., то към момента на приключване на
съдебното дирене в настоящата инстанция са падежирали всички лизингови вноски (
същите са падежирали и към момента на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в
съда ).
В рамките на настоящия процес се претендират вноските по договора за
лизинг за периода от м.02.2019г. до м.08.2019г. вкл. В проведените съдебни прения,
ответникът изрично заяви, че признава дължимостта на лизинговите вноски за
горепосочения период. Съдът цени изявлението на ответника в тази част като
признание на неизгодно за него обстоятелство и на основание чл. 235, ал. 3 ГПК го
взема предвид при формиране на своите изводи досежно дължимостта на вземането.
Предвид гореизложеното, съдът счита, че искът с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 342, ал. 1, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД следва да бъде
уважен изцяло за претендираната сума от 244, 93 лева - представляваща лизингови
вноски за периода от м.02.2019-до м.08.2019г. вкл., за устройство
5
*******************************, предоставено по силата на договор за лизинг от
25.08.2017г.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, се поражда право на
разноски в полза на ищеца, съобразно уважената част от исковите претенции. Предвид
това, ответникът следва да заплати на ищеца сума в размер от 101, 04 лв.- разноски в
рамките на исковото производство и заповедното производство по ч.гр.д. № 17237/
2020г., по описа на РС- Пловдив, XIV- ти гр. с-в.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски се дължат и
в полза на ответника, съобразно отхвърлената част от исковите претенции. Ответникът
обаче, не е представил доказателства за сторени разноски, поради което и съдът не
дължи допълнително произнасяне по този въпрос.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
ответникът Г. С. М., ЕГН ********** дължи на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК
********* на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 342, ал. 1, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр.
чл. 232, ал. 2 ЗЗД сума в размер от 244, 93 лева - представляваща лизингови вноски за
периода от м.02.2019г. до м.08.2019г. вкл. за устройство
****************************** по Договор за лизинг от 25.08.2017г., сключен
между страните, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, с който се претендира да бъде признато за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 64.96 лева - представляваща
месечни такси за периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. по договор за мобилни услуги
от 24.06.2017г., изменен с допълнително споразумение от 25.08.2017г.; сумата от
1017.86 лева - представляваща месечни такси за периода от 15.11.2018г. до
14.02.2019г. до договор за мобилни услуги от 30.01.2017г., изменен с допълнително
споразумение от 28.12.2017г.; сумата от 132.16 лева -представляваща месечни такси за
периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. до договор за мобилни услуги от 04.03.2016г.,
изменен с допълнително споразумение от 01.03.2018г. и сумата от 141.21 лева -
представляваща месечни такси за периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. по договор за
мобилни услуги от 30.11.2016г., изменен с допълнително споразумение от 02.10.2018г.,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК № 379/ 18.01.2021г., по ч.гр.д. № 17237/ 20г., по описа на РС- Пловдив, XIV- ти
гр. с-в.
ОСЪЖДА Г. С. М., ЕГН ********** да заплати на „Теленор България“ ЕАД,
6
ЕИК ********* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер от 101, 04 лева,
представляваща сторени разноски в рамките на исковото производство и заповедното
производство по ч.гр.д. № 17237/ 2020г., по описа на РС- Пловдив, XIV- ти гр. с-в.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в
двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7