ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Гр. София, 02.06.2015 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІІ „Е” въззивен състав, в закрито заседание на втори юни две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАШЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ДЕСИСЛАВА ИВАНОВА
разгледа докладваното от съдия Сантиров ч. гр. д. № 5228 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК.
Производството по делото е образувано по подадена от ЗП „ А.А.”, чрез адв. Д.П., с надлежно учредена представителна власт, частна въззивна жалба срещу Разпореждане от 16.03.2015 г., постановено по гр. д. № 13045/2015 г. по описа на СРС, 31 с-в, с което, на основание чл. 130 от ГПК, е върната предявената от него искова молба срещу „А.” АДЦИС.
Частният жалбоподател твърди, че първоинстанционният съд незаконосъобразно е приел, че исковата молба не съдържа новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства, предпоставящи допустимостта на иска по чл. 424 от ГПК. Посочва, че вземането, предмет на спора, се погасило по давност на 01.10.2014г., съобразно приложимата спрямо него тригодишна погасителна давност. Тъй като искът бил предявен преди да изтече една година от този момент, то била изпълнена предпоставката, визирана в чл. 424, ал. 2 от ГПК. Същевременно излага доводи, че вземането не е погасено, тъй като с предявяване на заявлението по чл. 417 от ГПК, давността спрямо него спира да тече. Навежда твърдения, че едва след получаване на съобщение за започнато срещу него изпънително производство по изп. д. № 20147860401835 от ЧСИ М.М., се снабдил с нотариален акт № 145, том I, рег. № 1342, дело № 138 от 2011г. и с копие от договор за аренда от 16.05.2011г., които обективират обстоятелства от значение за съществуването на изпълняемото право.
Частната въззивна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата се явява неоснователна.
С Разпореждане от 16.03.2015 г., постановено по гр. д. № 13045/2015 г., СРС, І ГО, 31 с-в приема, че предявеният иск, с който се цели установявяне по отношение на „А.” АДЦИС, че ЗП „ А.А.” не му дължи процесните суми, за които е издадена заповед за изпълнение № 656/29.11.2013г., въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по гр. д. № 992/2013 г. на Районен съд- гр. П., е нодопустим. Правният извод, до който първоинстанционният съд е достигнал е правилен.
В чл. 424, ал. 1 от ГПК е постановено, че длъжникът може да оспори вземането по исков ред, когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичане на срока за подаване на възражението, или с които не е могъл да се снабди в същия срок. Тези новооткрити обстоятелства и доказателства, касаят възникването, съществуването и погасяването на вземането-предмет на издадената заповед за изпълнение.
Наведените доводи за момента на погасяването на вземането по давност, относим към преценката за спазването на преклузивния срок за предявяване на иск по чл. 424 от ГПК са несъстоятелни. Същите противоречат и на заявеното впоследствие в изложението на частния жалбоподател.
Погасителната давност е сложен юридически факт, съвкупност от два елемента: бездействие на титуляра на правото и изтичането на определен период от време. Съгласно чл. 114 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като според ал.2 на същата разпоредба, ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Съгласно чл. 116, буква „б” от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение, но ако същите бъдат отхвърлени, давността не се счита за прекъсната. Съгласно чл. 116, буква „в” от ЗЗД давността се прекъсва и с предприемане на действия за принудително изпълнение. Давността не тече докато трае съдебния процес по арг. от чл. 115, ал.1, буква „ж” от ЗЗД. Съгласно Постановление №3/18.11.1980г. на Пленума на ВС давността не тече и през време на изпълнителния процес. Т.е. след образуване на изпълнителното дело при висящност на изпълнителния процес давността вече е прекъсната, като тя спира да тече през време на изпълнителния процес.
Изпълнителният лист
по чл. 418 ГПК се издава без да се провежда исково производство, в което със
сила на пресъдено нещо да е установено съществуването на вземането на
кредитора. Със заявлението, с което си иска постановяване на незабавно
изпълнение и издаване на изпълнителен лист, кредиторът манифестира намерението
си да осъществи принудително изпълнение срещу длъжника, като се ползва от облекчения
ред на процесуалния закон за събиране на вземането си. В този смисъл,
заявлението по чл. 417 от ГПК, следва да се квалифицира като предприемане на действие
за принудително изпълнение и прекъсва давностния срок, съгласно чл.116, б.”в” ЗЗД. По аналогия с нормата на чл.117, ал.1 ЗЗД и разрешението в ППВС № 3/80г.,
давността започва да тече отново от уважаването на искането за издаване на
изпълнителния лист. С разпореждането за издаване на изпълнителен лист на заявеното
от молителя основание не се променя характерът на задължението. Съществуването
на вземането би могло да се оспорва, както досежно действителността на
основанието, така и относно погасяването му. Заповедта за незабавно изпълнение
няма последиците на съдебно решение за установяване на съществуването на
вземането на кредитора по смисъла на чл.117, ал.2 ЗЗД. Следователно, от
прекъсването на давността по чл.116, б.”в” ЗЗД с подаването на заявлението,
срокът на новата давност по чл.117, ал.1 ЗЗД съвпада с давностия срок за погасяване
на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД не намира приложение. (Решение № 94/27.07.2010г. по т.д.№ 943/2009г. на
ВКС, І ТО, постановено по реда на чл. 280, ал.1 т. 2 вр. с чл. 291 от ГПК). В
този смисъл, нова давност ще започне да тече от извършването на последното
действие от съдебния изпълнител, което видно от изложеното е налагането на
запор върху вземане на длъжника към трето лице от 12.02.2015г.Исковата молба е
предявена на 13.03.2015 г. Проверката за това спазен ли е срокът за предявяване
на иск би имала основание единствено при наличието на твърдения в исковата
молба за съществуването на за обстоятелства или писмени доказателсва от посочените
в чл. 424, ал.1 от ГПК. Липсата на такива, съгласно т. 16 на ТР № 4/2013 г. от
18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 4/2013г., води до недопустимост на иска
по чл. 424 от ГПК.
Обстоятелствата, които частният жалбоподател твърди, че е узнал и обективиращите ги документи, с които се е снабдил, същият е могъл да посочи в развилото се заповедно производство и релевира при предявен срещу него от заявителя установителен иск по реда на чл. 422 от ГПК, доколкото съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от ЗАЗ /Закон за арендата в земеделието/ договорът за аренда се сключва в писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните, като същият се вписва в нотариалните книги и се регистрира в съответната общинска служба по земеделие и в този смисъл договорът за аренда, на който се позовава жалбоподателят не е ново обстоятелство и нова доказателство, с което страната не е могла да се снабди в срока за възражение.
С получаването на съобщението за започнато срещу него изпълнително производство, за ЗП „ А.А.” е възникнала правната възможност да предяви възражение по чл. 414 от ГПК, в което да оспори вземането. Чрез това процесуално действие, а впоследствие със защитата си в образувано производство по предявен от заявителя срещу него иск по чл. 422 от ГПК, длъжникът е могъл да релевира всичките си правоизключващи и правопогасяващи възражение, като ангажира доказателства за установяването им. От друга страна, предвид посоченото в частната жалба правно основание, следва да се отбележи, че създаденият специален ред за защита на длъжника в заповедното производство преди влизане в сила на заповедта за изпълнение (възражение по чл. 414 от ГПК) или след влизането й в сила (възражение по реда на чл. 423 от ГПК, иск почл. 424 от ГПК) изключва правния интерес на ищеца от предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за несъществуване на вземането - предмет на заявлението и издадената заповед (Определение № 643/02.11.2009г. по ч.т.д. № 680/2009г. на ВКС, II ТО). Извън уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита (Определение № 688/14.12.2009г. по ч. гр. д. № 629/2009г. на ВКС, III ГО;Определение № 244/12.05.2010г. по ч. гр. д. № 180/2010г. на ВКС, III ГО), както преди така и след влизане в сила на издадената заповед за изпълнение. С влизане в сила на заповедта за изпълнение, доводите на ищеца за недължимост на сумите по издадената заповед, които се основават на факти и обстоятелства, предхождащи срока за възражение по чл. 414 от ГПК, са преклудирани и ищцовата страна не може да се позовава на тях (Определение № 659/22.12.2010г. по ч. гр. д. № 649/2010г. на ВКС, III ГО).
При така приетите за установени обстоятелства настоящата съдебна инстанция намира, че подадената частна жалба, като неоснователна, следва да бъде оставена без уважение и атакуваното разпореждане на СРС следва да бъде потвърдено.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 16.03.2015
г., постановено по гр. д.
№ 13045/2015 г. по описа на СРС, І ГО, 31 с-в, с което, на основание чл. 130 от ГПК, е върната предявената искова молба от ЗП „А.А.” срещу „А.” АДЦИС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.