Мотиви към присъда по НЧХД № 208/2021 г. по описа на ШРС
Делото е
образувано на основание постъпила в Районен съд - Варна тъжба от С.М.И., ЕГН ********** ***. Впоследствие с Разпореждане от 02.02.2021 г.,
постановено по НЧХД № 90/2021 г. по описа на ВРС тъжбата, ведно с материалите по цитираното дело е
изпратена по подсъдност на Районен съд - Шумен, по който е образувано
производство пред първа инстанция срещу подсъдимият В.В.М., ЕГН **********, роден
на *** г. в гр. Балчик, обл. Добрич, български гражданин,
със средно-специално образование,
неженен,
работещ, неосъждан, с постоянен адрес:*** за извършени
от него престъпления от частен характер,
наказуеми по чл.
148, ал. 2 от НК, във вр. чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК, във вр. чл.
147, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК и по чл.
148, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК, във вр. чл.
146, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК. В диспозитивната част на тъжбата е посочено, че подсъдимият в периода от 08.07.2020 г. до 04.09.2020 г., в
гр. Шумен и гр. Варна,
при условията на продължавано престъпление разгласил неистински позорни
обстоятелства за С.М.И., ЕГН ********** и ѝ преписал престъпление,
като клеветата е
извършена
публично, както и в това, че на 30.10.2020
г. и на 26.11.2020 г., в гр. Варна, при условията на продължавано
престъпление казал нещо унизително за честта и достойнството на С.М.И.,
ЕГН **********, като обидата е
извършена публично и е
разпространена по друг начин – чрез интернет.
Пострадалото
лице с тъжбата предявява срещу подсъдимият В.В.М., граждански
иск в общ размер на 1 000 лева,
представляващ претенция за обезщетение на причинени неимуществени щети в
резултат на престъплението по чл.
148, ал. 2 от НК, във вр. чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК, във вр. чл.
147, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, както и за престъплението по чл.
148, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК, във вр. чл. 146, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
В съдебно
заседание преди даване ход на съдебното следствие тъжителката поддържа
предявените граждански искове, като ги конкретизира, а именно: граждански иск
за сумата от 900 лева, представляваща претенция за обезщетение на причинени
неимуществени щети в резултат на престъплението по чл. 148, ал. 2 от НК, във вр. чл.
148, ал. 1, т. 1 от НК, във вр. чл. 147, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26,
ал. 1 от НК, както и граждански иск за сумата от 100 лева, представляваща
претенция за причинени неимуществени вреди, в резултат на извършеното от
подсъдимият престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК, във вр. чл. 146, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Моли да бъде конституирана като граждански ищец и да бъдат приети за
съвместно разглеждане в наказателното производство предявените от нея граждански
искове за причинените ѝ неимуществени вреди. Гражданските искове са приети
за съвместно разглеждане в настоящото
наказателно производство, а пострадалото лице е конституирано като граждански
ищец по делото. В съдебно заседание частната тъжителка поддържа така възведеното
обвинение, както и гражданските искове и предлага на съда да признае подсъдимият
за виновен по повдигнатите с частната тъжба обвинения, както и да бъдат уважени
гражданските искове в предявеният размер, като в пледоарията си излага подробни
мотиви в тази насока.
Разпитан в
съдебно заседание подсъдимият В.В.М. не се признава за виновен по
повдигнатите му обвинения, като дава обяснения
в своя защита. Процесуалният представител на подсъдимият моли съда да
оневини подзащитният му на основание чл. 304 от НПК, тъй като от материалите по делото не се доказва последният да е
извършил деянията по чл.
148, ал. 2 от НК, във вр. чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК, във вр. чл.
147, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК и по чл.
148, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК, във вр. чл.
146, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като излага мотиви в тази насока. Също така моли да бъдат оставени без
уважение претендираните граждански искове, както и да им бъдат заплатени
направените разноски. Подсъдимият М. се присъединява към предложението на защитника си, като
в последната си дума моли съда за оправдателна присъда. По отношение на
предявения граждански иск не изразява становище.
След преценка на събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
Частната
тъжителка С.М.И. има
завършено висше юридическо образование и работела като адвокат, вписана в
Адвокатска колегия – Шумен, но упражнявала адвокатската си професия в гр.
Варна, където имала и адвокотска кантора.
Свидетелката
Н. А. Д.упълномощила частната тъжителка адвокат С.И. за процесуално представителство по гр. дело № 3565/2020
г. по описа на Районен съд – Варна. Производството по цитираното дело било
образувано по искова молба от Н. А. Д., действаща
като родител и законен представител на малолетното си дете С. В.М. срещу В.В.М. с правно
основание чл. 127, ал. 2 от Семейния кодекс СК/ и чл. 127а от СК, както и иск за издръжка с
правно основание чл. 143
от СК. Подсъдимият В.М. с Определение от 22.04.2020 г., постановено по гр. дело № 3565/2020 г. по описа на ВРС, бил осъден
да заплаща издръжка на малолетния си син С. В.М. в размер на 180 лв. месечно,
чрез неговата майка Н. А. Д., считано от 22.04.2020 г., с падеж 5-то число на
месеца, за който се дължи.
Въпреки наличието на съдебно определение, с което бил
осъден да плаща месечна издръжка на детето си, подсъдимият М. забавил плащането
на издръжката, което било основание за образуването на изпълнително дело №
20208080400379 по описа на Частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ Захари Д. с рег. №
808 и с район на действие Окръжен съд – Варна. Посоченото изпълнително
производство било образувано на 18.05.2020 г. въз основа на изпълнителен лист №
4930/18.05.2020 г., издаден по Определение от 22.04.2020 г., постановено по гр. дело № 3565/2020 г. по описа на ВРС, като за така
присъдената месечна издръжка и законната лихва за забава, с молбата за
образуване на изпълнителното дело било поискано запор на трудовото
възнаграждение на подсъдимия М., в качеството му на длъжник, както и били
възложени на ЧСИ всички правомощия по чл. 18 от Закона за частните съдебни
изпълнители /ЗЧСИ/, в случай, че не бъдат събрани сумите по посочения способ.
Поискано било също от ЧСИ да бъде събрано и договореното с взискателя
адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и
съдействие на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/. С покана
за доброволно изпълнение № 8677/21.05.2020 г., връчена на 02.06.2020 г. на
подсъдимия М., в качеството му на длъжник, последният бил поканен да изплаща
издръжка в полза на малолетното си дете С. М., като бил уведомен, че за периода от
05.05.2020 г. до 04.06.2020 г. задължението му възлиза на сумата от 354.70 лв.,
от която главница от 180 лв. и 174.50 лв. – такси по Тарифата към ЗЧСИ, дължими
към 04.06.2020 г. С молба № 6011/03.06.2020 г. подсъдимият М. уведомил ЧСИ Д.,
че изпълнителното дело е образувано без основание и следвало да бъде прекратено,
както и оспорил дължимостта на адвокаското възнаграждение. Междувременно с
разпореждане от 29.05.2020 г. ЧСИ Д. приел по изпълнителното дело адвокатски
хонорар в размер на 350 лв., като разпоредил да се уведоми подсъдимия М., както и че посоченото разпореждане подлежи на
обжалване на основание чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК. Същото било връчено на
подсъдимия на 10.06.2020 г. от ПЧСИ М. Ж.по реда на чл. 44, ал. 1 от ГПК, както
и били предприети действия за принудителното им събиране чрез наложен запор
върху трудовото му възнаграждение. На 01.06.2020 г. бил наложен запор на
трудовото възнаграждение на подсъдимия за дължимата издръжка. С разпореждане от
11.06.2020 г. ЧСИ Д. разпоредил да се приспадне от дълга платената сума в
размер на 180 лв. – издръжка за месец май 2020 г., но отказал да прекрати
производството и да вдигне наложения запор, като разпоредил да се уведоми
подсъдимия М., че отказа подлежи на обжалване на основание чл. 435,
ал. 2, т. 6 от ГПК. Недоволен от посоченото разпореждане, подсъдимият се
възползвал от възможността за обжалване пред Окръжен съд – Варна и било
образувано въззивно гражданско дело № 20203100502537/2020 г. по описа на
Окръжен съд – Варна. С решение № 1042/05.10.2020 г., постановено по цитираното
дело, влязло в сила на 05.10.2020 г., била отхвърлена жалбата на подсъдимия
срещу атакуваното разпореждане от 11.06.2020 г. на ЧСИ Д., с което му е
отказано прекратяване на изпълнителното дело, както и да бъде отменено
разпореждането за приетите разноски в размер на 350 лв. за адвокатско
възнаграждение.
Междувременно, на 09.07.2020 г. подсъдимият М.
сигнализирал Адвокатска колегия – Шумен, като депозирал жалба, заведена под Вх.
№ 465, в която се твърди, че адвокат С.И., в качеството ѝ на юридически
представител на майката на детето му – Н. Д.е извършила нарушения на Закона за
адвокатурата, като осъществила незаконни и неправомерни действия срещу него,
целящи принуда за извършване на действия против волята му и поставянето му в
икономическа и финансова зависимост, с оглед постигане интереси по гражданско
дело за родителски права и нежеланото от него извеждане на сина му извън
страната. В посочената жалба подсъдимият посочил, че адвокат С.И. извършила
следното: „предприе незаконни и неправомерни действия срещу мен“; „от месец
септември съм поставен под постоянен натиск, шантаж и изнудване и от неин
колега адв. К. Д.“, „неправомерно е заведено
срещу мен изп. дело № 20208080400379/2020 г. по описа на ЧСИ с рег. № 808 с цел
незаконно получаване на недължим адв. хонорар и настъпване на имуществени и
финансови вреди за мен, за да бъда принуден да извърша действия против волята
си“; „през месец септември 2019 г. заедно с адв. К. Д. от ВАК участва в
подготвянето на фалшиви документи /договор за работа на Н. Д.в Германия/, с
които да бъда принуден да разпиша пълномощно на майката и на трети лица за
извеждането на сина ми извън страната“, „умишлено използва тези документи като
доказателство по гр. дело 3565/2020 г. по описа на ВРС с цел формиране на
определено мнение у съда относно родителския ми капацитет“, „извършените
процесуални действия по изп. дело и тези по гр. дело № 3565/2020 г. по описа на
ВРС са с цел оказване на принуда за извеждане на детето извън страната против
съгласието ми“. Председателят
на Адвокатска
колегия – Шумен образувал дисциплинарна преписка № 8/2020 г. и изпратил копие
от жалбата на адвокат С.И., като ѝ дал 7-дневен срок за обяснение. Адвокат И. подала
писмен отговор, в указания ѝ срок. Тъй като Адвокатския съвет при ШАК
преценил, че както в жалбата, така и в представените писмени документи по
преписката не се съдържат доказателства за действия от страна на адвокат И.,
които да дадат повод за търсене на дисциплинарна отговорност от същата за
неетично поведение и за извършено дисциплинарно нарушение, в заседание на
07.08.2020 г. отказал да образува дисциплинарно производство срещу адвокат С.М.И..
Ден по – рано, на 08.07.2020 г. подсъдимият подал жалба и срещу адвокат К. Д.
от ВАК до председателя на Адвокатска колегия – гр. Варна, в която посочил, че „адвокат
Д. от месец септември 2019 г. чрез незаконни и неправомерни действия на същия, считано
от 2020 г. подпомаган с действия от адвокат С.И. от ШАК и ЧСИ Захари Д. с рег.
№ 808 съм поставен под постоянен натиск, шантаж и опити да бъда принуден да
разпиша пълномощно за постоянното извеждане на сина ми извън страната“. Впоследствие, на
04.09.2020 г. подсъдимият М. депозирал жалба срещу решението на Адвокатския
съвет при Адвокатска колегия – Шумен, формулирано в т. 4 от Протокол №
11/07.08.2020 г., с което е отказано образуването на дисциплинарно производство
срещу адвокат С.И. от ШАК по дисциплинарна преписка № 8/2020 г. по описа на
съвета. В жалбата си до Висшия адвокатски съвет – гр. София подсъдимият М.
посочил също, че „в процесния случай, начисляването на адвокатски хонорар от
350 лв. по изп. дело № 379/2020 г. е безочлива измама или грубо невежество не
само от страна на адвокат С.И., но и от страна на ЧСИ Захари Д. с рег. № 808“. Висшия
адвокатски съвет обаче с Решение от 18.09.2020 г. потвърдил цитираното решение
на Адвокатския съвет при Адвокатска колегия – Шумен, приемайки изводите на АС
при АК - Шумен, че в обсъждания случай адвокат С.И. не е извършила
дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 132 от Закона за адвокатурата или
тези на Етичния кодекс на адвоката, а „се касае за опит на жалбоподателя да
постави за решаване от органите на адвокатурата едни натоварени с много емоции,
спорове и взаимно неразбиране отношения с майката на детето си, след като не е
намерил удовлетворително за себе си разрешение на тези отношения от съд, ЧСИ и
нотариуси“. Впоследствие, на 30.10.2020 г.
адвокат С.И. била информирана за съдържанието на адресираната до Висшия
адвокатски съвет - София жалба чрез електронно писмо от Адвокатска колегия –
Шумен. Тъй като с жалбите не постигнал желаният резултат, на 26.11.2020 г. подсъдимият
М. посредством интернет изпратил електронно съобщение към електронната поща на Н.
Д.а, в което използвал обидни изрази за адвокат С.И. като „осверипялата ти
адвокатка“, „осверипялата жена“, „осверипялата ти позната“ и „осверипялата
женица“.
Изложената фактическа обстановка, съдът счита за
установена въз основа на обясненията на подсъдимият В.В.М., от показанията на разпитаните в съдебно заседание свидетели
К. А.Д. и Н. А. Д., както и от събраните и приети в хода на съдебното
производство писмени доказателства, които са приобщени по реда на чл. 283 от НПК и имат
отношение както към обвинението за клевета, така и към обвинението за обида. В обясненията си подсъдимия твърди, че не може да разбере каква е
клеветата при положение, че е написал жалбата срещу адвоката до разследващ
орган като адвокатската колегия единствено с цел да се защити, както и че е
процесното електронно писмо до свидетелката Н. Д.представлявало неприкосновена
лична корепонденция, разпространена неправилно без съгласието му.
С
най-голямо значение за изясняването на делото е
съдържанието на приложените писмени доказателства по делото – жалби от
подсъдимия М. срещу частната тъжителка С.И. до Варненска адвокатска колегия,
Шуменска адвокатска колегия и Висш адвокатски съвет – София, в които твърди, че адвокат С.И. е извършила както
нарушения на Закона за адвокатурата, така и престъпления. Цитираните жалби до
Адвокатска колегия – Варна с Вх. № 724/08.07.2020 г. и до Адвокатска колегия -
Шумен с Вх. № 465/09.07.2020 г., както и до Висш
адвокатски съвет – София с
Вх. № 2119/04.09.2020 г., обективно отразяват съдържанието на твърдяните факти и оценъчни
съждения от страна на подсъдимия в процесния период за адвокат С.И., както и
твърдения за извършено престъпление от страна на тъжителката. В настоящия
случай първите две жалби са подадени от подсъдимия М. *** и до Адвокатска колегия – Шумен, а третата чрез Адвокатска
колегия - Шумен до Висш адвокатски съвет – София. От
съдържанието на същите става ясно, че подсъдимият посочил, че тъжителката -
адвокат С.И. „предприе незаконни и неправомерни действия срещу мен“; „от месец
септември съм поставен под постоянен натиск, шантаж и изнудване и от неин
колега адв.
К. Д.“, „неправомерно
е заведено срещу мен изп. дело № 20208080400379/2020 г. по описа на ЧСИ с рег.
№ 808 с цел незаконно получаване на недължим адв. хонорар и настъпване на
имуществени и финансови вреди за мен, за да бъда принуден да извърша действия
против волята си“; „през месец септември 2019 г. заедно с адв. К. Д. от ВАК
участва в подготвянето на фалшиви документи /договор за работа на Н. Д.в
Германия/, с които да бъда принуден да разпиша пълномощно на майката и на трети
лица за извеждането на сина ми извън страната“, „умишлено използва тези
документи като доказателство по гр. дело 3565/2020 г. по описа на ВРС с цел
формиране на определено мнение у съда относно родителския ми капацитет“,
„извършените процесуални действия по изп. дело и тези по гр. дело № 3565/2020
г. по описа на ВРС са с цел оказване на принуда за извеждане на детето извън
страната против съгласието ми“, „адвокат
Д. от месец септември 2019 г. чрез незаконни и неправомерни действия на същия,
считано от 2020 г. подпомаган с действия от адвокат С.И. от ШАК и ЧСИ Захари Д.
с рег. № 808 съм поставен под постоянен натиск, шантаж и опити да бъда принуден
да разпиша пълномощно за постоянното извеждане на сина ми извън страната“ и „в процесния случай,
начисляването на адвокатски хонорар от 350 лв. по изп. дело № 379/2020 г. е
безочлива измама или грубо невежество не само от страна на адвокат С.И., но и
от страна на ЧСИ Захари Д. с рег. № 808“. Жалбите са подписани лично от В.В.М., което
обстоятелство не се оспорва от него, там е посочен и адреса и телефона му за
връзка.
Същевременно обаче от приложеният като писмено
доказателство по делото Протокол № 11/07.08.2020 г. от заседание на Адвокатския
съвет при Адвокатска колегия – гр. Шумен, се установява по безспорен начин, че при
разглеждане на образуваната, въз основа на депозираната от подсъдимия М. жалба,
дисциплинарна преписка № 8/2020
г., Адвокатския
съвет при ШАК преценил, че както в жалбата, така и в представените писмени
документи по преписката не се съдържат доказателства за действия от страна на
адвокат И., които да дадат повод за търсене на дисциплинарна отговорност от
същата за неетично поведение и за извършено дисциплинарно нарушение, поради което
на основание чл. 137, ал. 5 от Закона за адвокатурата отказал да образува дисциплинарно
производство срещу адвокат С.М.И.. А от приложеното като писмено доказателство по
делото Решение
от 18.09.2020 г. на Висшия
адвокатски съвет става ясно, че
цитираното решение
на Адвокатския съвет при Адвокатска колегия – Шумен,
формулирано в т. 4 от Протокол № 11/07.08.2020 г. е
потвърдено,
приемайки изводите на АС при АК - Шумен, че в обсъждания случай адвокат С.И. не
е извършила дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 132 от Закона за
адвокатурата или тези на Етичния кодекс на адвоката, а „се касае за опит на
жалбоподателя да постави за решаване от органите на адвокатурата едни
натоварени с много емоции, спорове и взаимно неразбиране отношения с майката на
детето си,
след като не е намерил удовлетворително за себе си разрешение на тези отношения
от съд, ЧСИ и нотариуси“. Освен това, от съдържанието на приложеното по делото Решение № 1042/05.10.2020 г., постановено по въззивно
гражданско дело № 20203100502537/2020 г. по описа на Окръжен съд – Варна,
влязло в сила на 05.10.2020 г., е видно, че забавянето на плащане на изръжката
от страна на подсъдимия е основанието за образуването на изп. дело № 379/2020
г. по описа ЧСИ
Захари Д. с рег. № 808 и съответно за
претендирания адвокатски хонорар в неговия минимален размер от 350 лв. С
посоченото решение е била отхвърлена и депозираната от подсъдимия жалба срещу
атакуваното разпореждане от 11.06.2020 г. на ЧСИ Д., с което му е отказано
прекратяване на изпълнителното дело, както и да бъде отменено разпореждането за
приетите разноски в размер на 350 лв. за адвокатско възнаграждение. Очевидно
твърдението на подсъдимия, че
„в
процесния случай, начисляването на адвокатски хонорар от 350 лв. по изп. дело №
379/2020 г. е безочлива измама или грубо невежество не само от страна на
адвокат С.И., но и от страна на ЧСИ Захари Д. с рег. № 808“ не може да
бъде възприето като основателно. Също така
твърденията на подсъдимия за истинността на документите, представени като
доказателство по гр.
дело 3565/2020 г. по описа на ВРС, са без основание, тъй като не са били оспорени по
съответния предвиден в ГПК ред и са били приети от съда. В
тази връзка съдът намира за необходимо да изтъкне също,
че при евентуално осъществено документно престъпление от страна на тъжителката,
то както съдът служебно, така и подсъдимият са разполагали със законова
възможност да изпратят на съответния прокурор материали за
извършване на преценка за наличието или липсата на достатъчни данни за
евентуално престъпно посегателство.
С
голямо значение за изясняването на фактите по делото са и данните от съдържанието на приложеното като писмено доказателство – електронно писмо от 26.11.2020 г., изпратено посредством интернет от подсъдимия М. до
свидетелката Н. Д.а, което
обективно отразява съдържанието му. В посоченото писмо подсъдимия използвал обидни
изрази за адвокат С.И. като „освирепялата ти адвокатка“,
„освирепялата жена“, „освирепялата ти позната“ и
„освирепялата женица“. Самото
съобщение от електронната поща на подсъдимия, съдържа изписани на латиница
собственото и фамилното му име – ************@*****.*** до
електронната поща на свидетелката Н. А. Д.– dimitrova.cba@ gmail.com.
Също така, съдът
кредитира изцяло показанията на свидетелите К. Д. и Н. Д.а, тъй като техните показания са преки,
непосредствени и спомагат за разкриване на обективната истина по делото, както и изцяло кореспондират
с приложените писмени доказателства. Свидетелите К. Д. и Н. Д.споделят лични впечатления досежно получените преки
възприя от поведението на подсъдимия, както и че последният е писал множество жалби и елекронно писмо с
обидни и клеветнически твърдения относно адвокат С.И.. В подкрепа на изложеното са
показанията на свидетелката Н. Д.а,
която е възприела случилото се от разказа на самата тъжителка, а също е била и
адресат на изпратеното електронно писмо от страна на подсъдимият. Същите са
напълно в унисон с останалия събран по делото и обсъден по-горе доказателствен
материал и потвърждават по безспорен начин факта, че е било получено писмо,
изпратено от подсъдимия от личната му електронна поща, както и че тъжителката е
била силно притеснена от случилото се през процесния период. По делото както бе
посочено по-горе е разпитан като свидетел К. Д.. Същият е свидетел - очевидец на изпращането на жалба срещу тъжителката от страна на подсъдимия. Освен
това в показанията си посочените
свидетели потвърждават споделеното с тях от страна на тъжителката и за
психичното ѝ състояние.
По
изложените съображения съдът прие описаната фактическа обстановка за установена
по несъмнен начин.
Съдът намира, че не могат да се споделят
съжденията на защитата, наведени в пледоарията на защитника на подсъдимият и представените
писмени становища, от вида, че подсъдимият В.М. е упражнил коституционното си право на жалба пред компетентен
за целта орган. Действително на обекта на защита, охраняван от наказателната
норма при престъпленията по Глава ІІ, Раздел VІІ от Наказателния кодекс, а
именно правото на лична чест и достойнство на отделния субект, пряко противосто
и свободата на словото, правото на мнение, разпространявано чрез слово,
провъзгласено в КЗПЧОС
/арг. от чл. 10/ и конституционно гарантирано /арг. от чл. 39
– чл. 41
от Конституцията на РБ/. При преценка на съставомерността на дадено деяние,
както като обида, така и като клевета следва да се вземе предвид трайната
практика на Върховен касационен съд /ВКС/, базирана на дългогодишна практика на
Европейския съд за правата на човека /ЕСПЧ/, че деянието е несъставомерно както
като обида, така и като клевета, когато е израз на правото на свободно
изразяване на мнение по смисъла на чл. 39
– чл. 41
от Конституцията на РБ и чл. 10 от ЕКЗПЧОС.
Така многократно националните съдилища са се
произнасяли, че: „В една демократична и правова държава всеки има правото, без
страх от каквито и да било санкции, публично да изразява своето становище по
всякакъв вид въпроси... след като това се извършва при спазване на установени
със законите правила, то не може да бъде квалифицирано като престъпление и да
ангажира наказателна отговорност на извършителя му. В тази насока българските
граждани се ползват със закрилата не само на своята конституция, но и на
ратифицираните международни спогодби и конвенции, гарантиращи правата на
човека...“. В този смисъл Решение № 363 от 01.07.2002 г. по н. д. № 241/2002,
II н. о. на ВКС. Многократно последното е било и предмет на произнасяне и
провъзгласяване и от страна на международните съдилища. Горното корелира със
съдържанието на чл.
10, § 2 от КЗПЧОС.
Безспорно правото на свободно изразяване на
мнение граничи с правото на лична чест и достойнство на другия, по отношение на
когото се изказва мнението /Решение № 7 от 04.04.1996 г. к. д. № 1 от 1996 г.
на Конституционния съд /КС/ на РБ, а също и в по-ранното Решение № 15 от
28.09.1993 г. по к. д. № 17 от 1993 г. на КС на РБ/. Изхождайки от тази
принципна позиция следва да се анализира дали при депозиране на определено
мнение, респективно на определени факти, свързани с личността на дадено лице
сме в хипотеза на правото на свободно изразяване и разпространение на
информация или при упражняването на това право, изказващият се е прекрачил
горепосочената граница и е нарушил правата на насрещния, засягайки честта и
достойнството му. Нормата на чл. 10, § 2 от ЕКПЧ, както и тази на чл. 39, ал. 2
от Конституцията на РБ обаче въвеждат ограничения в упражняването свободата на
словото, изразяващи се във виждането, че това право не може да се използва за
накърняване на правата и доброто име на другиго, включително и онлайн. Когато
става въпрос за т. нар. „оценъчни съждения“, свободата на словото би получило
презюмираната защита, само ако са налице достатъчно „фактически основания“ за
такива оценки, т. е. ако те осъществяват реално истината. Ключово е
разграничението между твърденията за факти и оценъчните съждения, тъй като
съществуването на определени факти в правната действителност може да се
установи или опровергае безспорно, докато истинността на оценъчните съждения не
подлежи на доказване, поради обстоятелството, че те сочат субективни
възприятия. Ето защо нуждата за доказване на оценъчни съждения реално липсва,
като по този начин те сами по себе си попадат извън концепцията за „свобода на
словото“, като по-скоро го нарушават. Поради това, дори когато дадено
волеизявление се квалифицира като оценъчно, би следвало за него да съществуват
достатъчно фактически данни, които да го подкрепят като евентуално вярно. В противен
случай това твърдение ще се окаже неморално и надхвърлящо законовата рамка,
определяща свободното говорене за факти и ще осъществи състава на съответното
престъпление – обида или клевета, какъвто е процесния длучай.
Предвид
така установената фактическа обстановка
съдът приема, че подсъдимият В.В.М.
е осъществил състава и на двете престъпления на частното
обвинение.
Налице са достатъчно и категорични доказателства, че
подсъдимият В.В.М. е осъществил
състава на престъпление както по чл. 148, ал. 2 от НК, във вр. чл.
148, ал. 1, т. 1 от НК, във вр. чл. 147, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, така и на чл. 148, ал. 1,
т. 1 и т. 2 от
НК, във вр. чл. 146,
ал. 1 от НК, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Съдът намира, че събраните и
обсъдени по този начин доказателства по делото са безпротиворечиви и взаимно
допълващи се и се намират в хармонично единство и водят до единствено възможния
извод, непораждащ никакво съмнение във вътрешно убеждение на съда и обосновават
решението на съда по следните правни
съображения:
На първо място, предвид така установената фактическа обстановка съдът приема, че с
горното деяние подсъдимият В.В.М.
е извършил възведеното с частната тъжба обвинение по чл. 148, ал. 2 от НК, във
вр. чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК, във вр. чл. 147, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26,
ал. 1 от НК.
Клеветата представлява съзнателно
разпространяване на информация за определено лице в позорни обстоятелства или
данни за извършено престъпление/я, за които деецът знае, че са неистински /Решение
№ 20/1998 г. по к. д. № 16/1998 г. на КС на РБ/. Тези обстоятелства следва да
съдържат информация, факти /от миналото, настоящето/ с цел да бъде злепоставена
личността на оклеветения пред обществото посредством засягане неговата чест и
достойнство. Винаги следва да се касае за конкретни явления от действителнстта,
а не за някакви отрицателни оценки, съждения, епитети и др. /Ненов И., Учебник
по наказателно право. Особена част, стр. 432-433/. Горните обстоятелства следва
да пресъздават личността в отрицателна насока пред обществото с оглед
общоприетите изисквания на морала и добрите нрави. От своя страна обществената
укоримост на престъплението произтича от неистинността на тези позорни за
наклеветения обстоятелства, респективно приписването на неизвършени престъпни
деяния.
По отношение на обвинението по чл. 148, ал. 2 от НК, във
вр. чл.
148, ал. 1, т.
1 от НК, във вр. чл. 147, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, а именно,
че в
периода от 08.07.2020 г. до 04.09.2020 г., в гр. Шумен и гр. Варна, при условията на
продължавано престъпление разгласил неистински позорни обстоятелства за С.М.И.,
ЕГН ********** и
ѝ
преписал престъпление, като клеветата е извършена
публично, а именно, че:
„предприе незаконни и неправомерни действия
срещу мен“;
„от
месец септември съм поставен под постоянен натиск, шантаж и изнудване и от неин
колега адв. К. Д. – брат на майката на сина ми“, „неправомерно
е заведено
срещу мен изп. дело № 20208080400379/2020
г. по описа на ЧСИ с рег. № 808 с цел незаконно получаване на недължим адв.
хонорар и настъпване на имуществени и финансови вреди за мен, за да бъда
принуден да извърша действия против волята си“; „през месец септември 2019 г. заедно
с адв. К. Д. от
ВАК участва
в подготвянето на фалшиви документи /договор за работа на Н. Д.в Германия/, с
които да бъда
принуден да разпише пълномощно на майката и на трети лица за извеждането на
сина ми извън страната“, „умишлено използва тези
документи
като доказателство по гр. дело 3565/2020 г. по описа на ВРС
с цел формиране
на определено мнение у съда относно родителския ми капацитет“, „извършените
процесуални действия по изп. дело и тези по гр. дело № 3565/2020
г. по описа на ВРС са с цел оказване на принуда за извеждане на детето извън
страната против съгласието ми“ и „че
начисляването на адвокатски хонорар от 350 лв. по изп. дело № 379/2020 г. е безочлива измама не само от
адв. С.И., но и от страна на ЧСИ № 808“, съдът намира, че от събраните по
делото доказателства може да се
направи категоричен извод, че подсъдимият е осъществил от обективна и
субективна страна състава на това деяние, защото:
Обект на престъплението са обществените отношения, които
осигуряват неприкосновеността на доброто име на човека в обществото и на
положителната оценка за личността му.
Субект на престъпленията е пълнолетно вменяемо физическо
лице.
От обективна
страна изпълнителното деяние на престъплението клеветата въз основа разпоредбата на чл. 147, ал. 1, предл. първо и
предл. второ от НК се определя като умишлено разгласяване на неистинско
позорно обстоятелство за другиго или приписването му на неизвършено от него
престъпление. Разгласяването е довеждане до знанието на трето лице на
несъществуващо позорно обстоятелство, което деецът свързва с личността на
пострадалия. Позорно обстоятелство е твърдението за съществуването на определен
факт, свързан от дееца с личността на пострадалия, който е от естеството да
накърни неговото добро име в обществото.
За да е налице
осъществено престъпление „клевета“ при тази форма
на изпълнително деяние, от обективна страна деецът следва да разгласи не само
обстоятелства, които са неистински, но и същите да са позорни. Позорното
обстоятелство е такъв твърдян факт, свързан с личността на засегнатия, който е
от естеството да накърни доброто му име в обществото. За да бъде едно
разгласено обстоятелство, позорно за другиго, е необходимо то да сочи извършено
от визираното лице действие, проявено поведение или негово качество, които да
могат да се отразят отрицателно на мнението за лицето в обществото и да доведат
до изграждане на негативна обществена оценка за него. За да е налице клевета в
тази форма, трябва фактите и съпровождащите обстоятелства да са ясно казани, те
не трябва да се подразбират или да се тълкуват по някакъв начин, който да сочи
на нещо позорящо, т. е. да се стига
до извода за опозоряване въз основа на тълкуване. Те трябва пряко и директно да
са такива. В противен случай и, ако за определени думи и изрази се стига до
извода, че са позорящи въз основа на тълкуването им, то е възможно те да се
тълкуват в зависимост от ситуацията по различен начин, а в този случай да се
приеме, че е налице клевета, е недопустимо. Освен това, позорящите изрази
следва да са принципно приети за такива от обществото, да имат трайна
обществена оценка като такива, а не да се касае за субективната им преценка в
този смисъл от страна на отделни лица. Не на последно място, опозоряващите
изрази трябва да са насочени към конкретен адресат.
Предмет
на клеветата могат да бъдат твърдения с конкретно съдържание, което носи
информация за точно определено обстоятелство, което е позорно, т. е. да е
недостойно от гледна точка на общоприетите морални разбирания и да предизвика
еднозначна негативна оценка на обществото. Тези факти трябва да са обективно
съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или
други форми на субективна психическа дейност. Фактите следва да бъдат
конкретизирани по време и място. Именно в това се състои и една от разликите
между престъплението обида и клевета – при обидата се обективира едно лично
оценъчно мнение за личността на пострадалия и до определени негови качества,
което е оскърбително и унизително, докато при клеветата се разгласява невярна
информация за определени позорни факти и обстоятелства, свързани с личността на
пострадалия. За разлика от обидата, средствата на клеветата не е квалификация,
епитет, оценка, твърдение, а факт /обстоятелство/, т. е. нещо, което се е
случило в действителността и може да бъде доказано.
Подсъдимият М. е
осъществил състава на престъпление по чл. 147 от НК с разпространяване на информация за
тъжителката
в позорни обстоятелства и данни за извършени престъпления
чрез изпращането на жалбата от 08.07.2020 г. до
Адвокатска колегия – Варна и жалбата от 09.07.2020 г. до Адвокатска колегия -
Шумен, както и с изпращането на жалбата с Вх. №
2119/04.09.2020 г. до Висш
адвокатски съвет - София чрез Адвокатска колегия – Шумен срещу постановеното
решение на ШАК от 07.08.2020 г., в които написал,
че частната тъжителка адвокат С.И. „предприе незаконни и неправомерни действия
срещу мен“;
„от
месец септември съм поставен под постоянен натиск, шантаж и изнудване и от неин
колега адв. К. Д.“,
„неправомерно
е заведено
срещу мен изп. дело № 20208080400379/2020
г. по описа на ЧСИ с рег. № 808 с цел незаконно получаване на недължим адв.
хонорар и настъпване на имуществени и финансови вреди за мен, за да бъда
принуден да извърша действия против волята си“; „през месец септември 2019 г. заедно
с адв. К. Д. от
ВАК участва
в подготвянето на фалшиви документи /договор за работа на Н. Д.в Германия/, с
които да бъда
принуден да разпише пълномощно на майката и на трети лица за извеждането на
сина ми извън страната“, „умишлено използва тези
документи /фалшиви документи - договор за работа на Н.
Д.в Германия/ като доказателство по гр. дело 3565/2020 г. по описа на ВРС
с цел формиране
на определено мнение у съда относно родителския ми капацитет“, „извършените
процесуални действия по изп. дело и тези по гр. дело № 3565/2020
г. по описа на ВРС са с цел оказване на принуда за извеждане на детето извън
страната против съгласието ми“ и „че
начисляването на адвокатски хонорар от 350 лв. по изп. дело № 379/2020 г. е безочлива измама не само от
адв. С.И., но и от страна на ЧСИ № 808“. Имайки в
предвид, че всеки един от изброените изрази създава една абсолютно негативна
оценка към личността, за която се отнася, настоящия състав намира, че
използваните от подсъдимият изрази от гледна точка на господстващия морал
отразява една крайно отрицателна оценка за честта и достойнството на
тъжителката, към която са били изречени и са от естеството да накърнят доброто ѝ име в
обществото. В случая има изнесени факти, а не съждения. В
инкриминираните изрази е налична конкретика, от която се приема, че се
съобщават точно определени по време и място позорни факти, свързани с личността
на адвокат С.И., например, че „предприе
незаконни
и неправомерни действия срещу мен“;
„от
месец септември съм поставен под постоянен натиск, шантаж и изнудване и от неин
колега адв. К. Д.“, „неправомерно е заведено
срещу мен изп. дело № 20208080400379/2020
г. по описа на ЧСИ с рег. № 808 с цел незаконно получаване на недължим адв.
хонорар и настъпване на имуществени и финансови вреди за мен, за да бъда
принуден да извърша действия против волята си“; „извършените
процесуални действия по изп. дело и тези по гр. дело № 3565/2020
г. по описа на ВРС са с цел оказване на принуда за извеждане на детето извън
страната против съгласието ми“ и „че
начисляването на адвокатски хонорар от 350 лв. по изп. дело № 379/2020 г. е безочлива измама не само от
адв. С.И., но и от страна на ЧСИ № 808“. От
съдържанието на приложените по делото като писмени доказателства жалби до АК - Варна, АК - Шумен и ВАС - София се установява по безспорен начин, че чрез тях
подсъдимият М. е разгласил за тъжителката И. фактически
твърдения, квалификации и обстоятелства, които по съдържанието са си позорящи. Те в пълна степен изразяват отрицателна оценка на
личността на тъжителката. Позорността е обективно качество на твърдението и не
зависи от субективното отношение на определено лице към написаното от него. За осъществяването на престъплението клевета е необходимо
разгласените обстоятелства да са обективно позорни. Чрез подадените жалби целта на подсъдимия е да
злепостави тъжителката пред висшестоящите органи на АК – Шумен, АК – Варна и
Висшия адвокатски съвет, пред колеги адвокати, а също така и пред клиентката
ѝ. От друга страна, тези обстоятелства трябва да са неверни.
Съдебната
практика трайно приема, че за осъществяването на състава на посоченото
престъпление не е достатъчно разгласените факти и обстоятелства да са позорящи
от гледна точка на морала, но е необходимо и да не отговарят на
действителността, т. е.
да са неистински. В тази насока изрично са Решение №
22/1995 г. на ВКС, ІІІ н.о., Решение № 17/2011 г. на ВКС, І н.о., Решение № 70/2009 г. на ВКС, І н.о. и мн. др. Безспорно казаното от подсъдимият е невярно, тъй като от
събраните по делото писмени доказателства не се доказаха неговите твърдения. При
това положение следва да се счете, че изявленията на
подсъдимият обективно не са отговаряли на
действителността и това ообуславя необходимостта
от реализирането
спрямо него на наказателна отговорност за клевета,
тъй като, както беше посочено, изявленията му
могат да се квалифицират като неистински.
На следващо място, втората форма на изпълнителното деяние на състава
на престъпление по чл. 147, ал. 1 от НК - умишлено
приписване на неизвършено от тъжителката престъпление. При тази форма на клевета деецът твърди пред трето лице,
че пострадалата е извършила някакво конкретно престъпление, което тя в
действителност не е извършила. Престъплението винаги и без изключение е деяние,
укримо от гледна точка на господстващия морал, което винаги характеризира
отрицателно личността на извършителя. Поради това, че твърдението, че дадено
лице е извършило конкретно престъпление, винаги се отразява отрицателно на
доброто име и честта на този, на когото се твърди, че е извършил престъпление.
Съдът намира, че подсъдимият е осъществил и втората форма на изпълнителното деяние на състава
на престъпление по чл. 147, ал. 1 от НК - умишлено
приписване на неизвършено от тъжителката престъпление. При тази форма на клевета деецът твърди пред трето лице,
че пострадалият е извършил някакво конкретно престъпление, което той в
действителност не е извършил. От обективна страна изпълнителното деяние на
престъплението се осъществява чрез приписване на пострадалия на неизвършено от
него престъпление, като деецът твърди пред трето лице, че пострадалият е
извършил някакво конкретно престъпление – в настоящия случай документно престъпление
по чл. 309 от НК- тъжителката „през
месец септември 2019 г. заедно с адв. К. Д. от ВАК участва
в подготвянето на фалшиви документи /договор за работа на Н. Д.в Германия/, с
които да бъда
принуден да разпише пълномощно на майката и на трети лица за извеждането на
сина ми извън страната“ и „умишлено
използва тези
документи /фалшиви документи - договор за работа на Н.
Д.в Германия/ като доказателство по гр. дело 3565/2020 г. по описа на ВРС
с цел формиране
на определено мнение у съда относно родителския ми капацитет“, което в действителност тъжителката не е извършила.
Клеветата е резултатно престъпление и се счита за довършено, когато поне едно
трето лице е узнало твърдението на дееца за приписаното на тъжителят престъпление,
когато това твърдение е възприето от адресата. Освен това, не е необходимо
последния да е повярвал на дееца или да са настъпили каквито и да било други
последици. В настоящия случай твърдението, че С.И. е извършила престъпление е било
възприето пряко от членовете на Адвокатския съвет при Адвокатска колегия – гр.
Шумен, на Адвокатския съвет при Адвокатска колегия – гр. Варна и на Висшия
адвокатски съвет – гр. София, а също така и от лицата, отговорни за
електронната кореспонденция в посочените адвокатски колегии и Висшия адвокатски
съвет. В настоящия случай клеветата е била нанесена в отсъствието на
тъжителката, доколкото приписването на неизвършеното от тъжителката престъпление
е станало първоначално в нейно отсъствие, но впоследствие това обстоятелство е
станало достояние и на тъжителката С.И.. Подсъдимият е бил наясно с
обстоятелството, че клеветническите твърдения ще бъдат възприети от трети лица,
поради което настоящия състав намира, че класификацията на деянието следва да
бъде по чл. 147, ал. 1 от НК. Процесната
клевета е разпространена от подсъдимия М. публично, тъй като клеветническите
твърдения са станали достояние на повече от едно лице - членовете на Адвокатския съвет при Адвокатска колегия –
гр. Шумен, уважавани граждани с
дългогодишна адвокатска практика в града, на
Адвокатския съвет при Адвокатска колегия – гр. Варна и Висшия адвокатски съвет
– гр. София, а също така и от лицата, отговорни за електронната кореспонденция
в посочените адвокатски колегии и Висшия адвокатски съвет – чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК. От съдържанието на приложените по делото като писмени
доказателства жалби до АК - Варна, АК - Шумен и ВАС - София става ясно, че в подадените от подсъдимият М. жалби се съдържат
твърдения за извършено от тъжителката престъпление - „през
месец септември 2019 г. заедно с адв. К. Д. от ВАК участва
в подготвянето на фалшиви документи /договор за работа на Н. Д.в Германия/, с
които да бъда
принуден да разпише пълномощно на майката и на трети лица за извеждането на
сина ми извън страната“ и и „умишлено
използва тези
документи /фалшиви документи - договор за работа на Н.
Д.в Германия/ като доказателство по гр. дело 3565/2020 г. по описа на ВРС
с цел формиране
на определено мнение у съда относно родителския ми капацитет“. Същевременно обаче както от Решение на Адвокатския
съвет при Адвокатска колегия – Шумен, формулирано в т. 4 от Протокол №
11/07.08.2020 г., така и от Решение
от 18.09.2020 г. на Висшия
адвокатски съвет е видно, че твърденията
на подсъдимия за истинността на документите, представени като доказателство по гр. дело 3565/2020 г.
по описа на ВРС, са без основание, тъй като не са били оспорени от
последния по съответния предвиден в ГПК ред – оспорване на истинността им пред
съда. От изложеното може да се
направи категоричния извод, че от материалите по делото не се доказва
тъжителката да е извършила престъпление по чл. 309 от НК или друго документно престъпление
и да има някаква съпричастност към него, поради което не се доказва и
истинността на приписаното от страна на подсъдимия престъпление. Фактът на
самото приписване на престъплението не се отрича и от самия подсъдим, в
обясненията си в съдебно заседание на 05.03.2021 г. заявява: “Аз съм депозирал
жалбата до Адвокатска колегия – Шумен срещу адв. И., по пощата…. След
получаването на този отговор, обжалвах същия пред Висшия адвокатски съвет чрез
жалба чрез Адвокатска колегия – Шумен, по пощата.”
Също така следва да се посочи, че когато едно лице на
едно и също място, в едно и също време направи едно изказване, в което се
съдържат различни думи, изрази и фрази, клеветнически по естеството си, и те са
насочени срещу една и също лице се извършва едно престъпление без значение от
това колко различни категории клеветнически обстоятелства се разгласяват за
това лице. Това обстоятелство би могло да има значение единствено при
индивидуализация на наказанието.
Деянието е квалифицирано като продължавано престъпление
по смисъла на чл. 26, ал. 1 от НК, тъй
като подсъдимият е осъществил клеветнически твърдения пред множество хора, но
последователно, като всяко едно от деянията осъществява по отделно състава на
едно и също престъпление - съответно по чл. 147, ал. 1 от НК, извършени са през
непродължителен период от време - в периода ат 08.07.2020 г. до 04.09.2020 г.,
при една и съща обстановка и при еднородност на вината - пряк умисъл за всяко
от деянията.
От субективна страна престъплението е извършено с вина
под формата на пряк умисъл, тъй като е съзнавал, че изричайки тези думи и
изрази, същите са едновременно и позорящи и неистински, както и деецът е бил
сигурен, че приписваното престъпление не е извършено от пострадалата, но е
целял твърденията му да стигнат до знанието на посочените по-горе лица.
Причини
за извършване на деянието са ниската правна култура на подсъдимият и несъобразяването
и незачитането на защитената от закона непрекосновеност на честта, достойнството
и доброто име, както и погрешно
възприетия начин от подсъдимия М. на упражняване на права и
търсене на защитата им, и опит за намеса на институции в личните му проблеми.
На второ
място, предвид
така установената фактическа обстановка
съдът приема, че подсъдимият В.В.М. е осъществил от обективна
и субективна страна състава на второто възведено с частната тъжба обвинение за престъпление
от частен характер по чл.
148, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК, във вр. чл. 146, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26,
ал. 1 от НК, а именно, че на 30.10.2020 г. и на 26.11.2020
г., в гр. Варна, при условията на продължавано
престъпление казал нещо унизително за честта и достойнството на С.М.И.,
като обидата е извършена публично, доколкото е станала достояние
на повече от едно лице и е разпространена по друг
начин – чрез интернет, защото:
-
на
30.10.2020 г. в гр. Варна /на която дата тъжителката е била информирана за
съдържанието на процесната жалба чрез електроннно писмо от АК – Шумен, според
уточняващата молба от 18.01.2021 г./ е казал нещо унизително за честта и
достойнството на частната тъжителка чрез
жалба до Висш адвокатски съвет - София с Вх. № 2119/ 04.09.2020
г., подадена чрез Адвокатска колегия – Шумен, в която
използвал обиден израз за адвокат С.И.
като „грубо
невежество“,
-
На 26.11.2020 г. в гр. Варна е казал
нещо унизително за честта и достойнството на частната тъжителка чрез електронно
писмо от 26.11.2020 г. до Н. Д.а, като обидата е разпространена по друг начин –
чрез интернет, в
което използвал обидни изрази за адвокат С.И. като „освирепялата ти адвокатка“,
„освирепялата жена“, „освирепялата ти позната“ и
„освирепялата женица“.
Обект на
престъплението са обществените отношения, осигуряващи неприкосновеността на
честта и достойнството на гражданите.
Субект на
престъплението е пълнолетно вменяемо физическо лице.
От обективна
страна изпълнителното деяние на престъплението „обида“ се осъществява чрез действие и се изразява в казване публично,
пред повече от едно лице на обидни думи от страна на подсъдимият, с които е
засегнала честта и достойнството на пострадалата. По същество субектът изразява
отрицателна оценка, отрицателно мнение за личното достойнство на обидения.
Унизителния характер на казаното от дееца се преценява на основата на приетите
в обществото морални норми за нормално човешко общуване, за зачитане на
приетите в обществото морални норми за общуване, за зачитане на честта и достойнството
на всекиго. При обидата чрез думи, когато деецът казва нещо унизително за
достойнството на засегнатия, отрицателна оценка или мнение за личността на
пострадалия се прави в езикова форма, като се използват унизителни от гледна
точка на господстващия морал епитети, унизителни съждения за качествата на
жертвата. Особен признак от обективната страна на обидата е, че деянието трябва
да е извършено в присъствието на пострадалия, като тя е довършена, когато
унизителните за честта и достойнството на пострадалия думи или действия бъдат възприети от него, когато той ги чуе,
прочете или види /в т. см. Решение № 664/1972 г. на ВС,
I н.о., Решение № 583/1975 г. на ВС,
II н.о. и др./.
Обида има и тогава, когато лицето не присъства на мястото, но
чуе обидните изрази по телефон, по радиото и телевизията, или ги прочете в
публикация в пресата или интернет, като тези обстоятелства не се припокриват с
т. нар. неприсъствена /“задочна“/ обида, която
действително е несъставомерна. В обсъжданата хипотеза е категорично установено,
че така отправената обидна дума е била възприети от
пострадалата.
Съобразно тълкуването на думата “невежа”, дадено в
Българския тълковен речник, думата се използва за жена, която е неграмотна,
неначетена, неука, необразована, проста, ограничена, назадничева, незнаеща,
профан. В тази връзка съдът съобрази и тълкуването на думата “грубо”, дадено в
Българския тълковен речник, съгласно което думата представлява наречие и се
използва за: 1. за недостатъчна прецизност и умение, 2. по начин,
присъщ на груб в обноските и постъпките си човек и 3. без съобразяване с
главните, основните провила, изисквания за него. Т. е. използва се за означение
на завишен количествен размер на необразоваността и неграмотността, приравнени
на липса на образованост и правно познание. А съобразно тълкуването на думата “освирепял”, дадено в
Българския тълковен речник, думата се използва за побеснял, разярен, ставам
свиреп, безчинствам, варварстевам, хваща ме ярост, ставам жесток. В тази връзка
съдът съобрази и тълкуването на думата “женица”, дадено в Българския тълковен
речник, съгласно което думата се използва за дребна, слаба жена. Имайки в предвид, че всяко едно от изброените понятия
създава една абсолютно негативна оценка към личността, за която се отнася,
настоящия състав намира, че използваните от подсъдимият изрази от гледна точка
на господстващия морал отразяват една крайно отрицателна оценка за честта и
достойнството на тъжителката, към която са били изречени и са от естеството
да накърнят доброто ѝ име в
обществото.
Инкриминираните думи
действително имат унизителен характер и са от естество да накърнят чувството за
лично достойнство и чест на едно лице, като тази преценка е въз основа на
общоприетите в обществото критерии за морално и етично поведение. Не може да се
приеме за основателно възражението, че тя представлява собствена оценка на подсъдимият за поведението на тъжителката, тъй като израза „грубо
невежество“, така и изразите „освирепялата ти адвокатка“,
„освирепялата жена“, „освирепялата ти позната“ и
„освирепялата женица“ категорично
следва да се приемат за обидна проява с цел принизяване на личностните качества,
била тя и пречупена през призмата на личното субективно виждане на подсъдимият.
Развитите доводи в защитната реч на защитника на подсъдимият досежно оценъчния
субективен характер на процесните изрази
не могат да се разглеждат
като аргумент в полза невиновността на подсъдимия. Действително е безспорно
прието в съдебната практика, че оценъчните съждения не следва да бъдат
подлагани на доказване, но за да се обоснове наличие на обида не е и необходимо
да се доказва истинността на отправените твърдения. Основният елемент, който
всъщност трябва да бъде изследван при преценката за наличие на обида, е
характера на използваните от дееца думи - дали те са от естество да накърнят
достойнството на отделната личност съобразно съвременните стандарти за
неприемливо, унизително и непристойно отношение. Именно като такава следва да
бъде квалифицирани и употребените на 30.10.2020 г. и на 26.11.2020
г. от
страна на подсъдимият думи и изрази, тъй като е достатъчно думата да изразява
отрицателно мнение на дееца, засягащо достойнството на пострадалия, стига това
мнение да е изразено в една крайна форма, която именно по тази причина е
обществено неприемлива. В този ред на мисли не е допустимо и обществено
приемливо негативното отношение на М. спрямо частната тъжителка И. да бъде
изразено чрез квалификация като „грубо
невежество“, така и изразите „освирепялата ти адвокатка“,
„освирепялата жена“, „освирепялата ти позната“ и
„освирепялата женица“. Тя
засягат личната сфера на пострадалата по един язвитилен и унизителен начин, а
подобен подход не е нито необходим, нито приемлив. Именно поради тази причина и
като взе предвид установените европейски стандарти, касаещи правото на свободно
изразяване и гаранциите за свобода на словото в едно плуралистично общество,
регламентирани в чл.
10 от ЕКЗПЧОС, настоящият съдебен състав счита, че подсъдимият М. е
осъществил всички съставомерни признаци от изпълнителното деяние на обидата по чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК - обидата е извършена публично, доколкото е станала достояние
на повече от едно лице и е разпространена по друг
начин – чрез интернет.
При преценка
квалификацията на престъплението, съдът съобрази константната съдебна практика
по този въпрос, съгласно която обидата е нанесена публично, когато е извършена
пред повече от едно лица, като последните следва да са възприели обидните думи,
независимо дали местото, където са осъществени действията е публично. От
материалите по делото се доказва по безспорен начин, че изречените от подсъдимият
думи са били възприети от множество свидетели. От изложеното се доказва по
безспорен начин, че подсъдимият е бил наясно, че написаните от него думи ще
бъдат възприети не само от тъжителката, по чийто адрес са били отправени, но и
от колеги ѝ адвокати, висшестоящите органи на АК – Шумен и Висшия адвокатски съвет, а също така и пред клиентката
ѝ - свидетелката Н. Д.а. Поради изложеното съдът намира, че квалификацията
на деянието следва да бъде по чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК, във вр. чл. 146, ал. 1
от НК.
Квалификацията
по т. 2 на чл. 148, ал. 1, във вр. чл. 146, ал. 1 от НК е
налице, тъй като деянието е разпространено по друг начин – чрез интернет,
доколкото електронно писмо от 26.11.2020
г. е изпратено посредством
интернет от подсъдимия М. до
свидетелката Н. Д.а.
От
субективна страна престъплението е извършено с вина под формата на пряк умисъл,
като деецът е предвиждал, че казаните от него думи са обидни, унизителни за
лицето, съзнавал е че те се възприемат, както от пострадалата, а така също и от колеги адвокати, висшестоящите
органи на АК – Шумен и Висшия
адвокатски съвет, а също така и от клиентката ѝ -
свидетелката Н. Д.а, като е желал и целял да унижи достойнството и честта на
лицето.
Причини
за извършване на деянието са ниската правна култура на подсъдимият и несъобразяването
и незачитането на защитената от закона непрекосновеност на честта,
достойнството и доброто име.
При
определяне на наказанието на подсъдимият В.М.
за извършените
от него престъпления, съдът прецени следните обстоятелства:
На
първо място, съдът съобрази
разпоредбата на чл. 78а,
ал. 7 от НК, според който алинеи 1 - 5 не се прилагат при множество
престъпления. В случая подсъдимият
е извършил две отделни деяния -
по чл. 148, ал. 2 от НК, във вр. чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК, във вр. чл. 147, ал. 1
от НК, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК и по чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК, във вр. чл. 146, ал. 1 от НК, във вр.
чл. 26, ал. 1 от НК, т.
е. налице са
множество престъпления, осъществени от подсъдимият.
Поради това, независимо, че подсъдимият
не е осъждан, съдът прие, че не са налице
условията за приложение на чл. 78а,
ал. 1 от НК за освобождаване на извършителят от наказателна отговорност с налагане
на административно наказание.
При
определяне на наказанието и за двете
престъпления от страна на подсъдимия М.,
съдът прецени следните обстоятелства:
- степента на обществената опасност на
конкретното деяние, която съдът преценява като сравнително висока – касае се за нанесена клевета, с която
подсъдимият е засегнал честта и достойнството на пострадалата, както и неприкосновеността
на доброто име на тъжителката в обществото и на положителната оценка за
личността ѝ в качеството ѝ на адвокат;
- степента
на обществена опасност на подсъдимият, която съдът
преценява с оглед данните за личността му. Обсъждайки личността на подсъдимият В.М. съдът взе
предвид обстоятелството, че същият е с чисто съдебно минало, което следва да се
тълкува като смекчаващо вината обстоятелство. Като такова следва да се тълкува
и липсата на извършени от подсъдимия противообществени прояви и след датата на
процесното деяние. Същевременно липсват отегчаващи вината обстоятелства.
- както и подбудите за извършване на престъпленията – незачитане на обществените отношения, осигуряващи
неприкосновеността на доброто име на пострадалата в обществото и на
положителната оценка за личността ѝ, като целта
му е била да опозори и
компрометира пред обществото в града името на адвокат И., както и дескредитира адвокатската ѝ практика за в бъдеще.
Изложените
обстоятелства мотивираха съда да приеме, че целите на наказанието, посочени в
чл. 36 от НК могат да бъдат постигнати по отношение на подсъдимият В.М., като
наказанието бъде определено при отчитане на смекчаващите отговорността
обстоятелства. Съобразно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от НК за всяко
престъпление се прилага онзи закон, който е бил в сила по време на извършването
му.
За първото
престъплението по чл. 148, ал. 2 от НК, във вр. чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК, във
вр. чл. 147, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК към датата
на извършване на деянието и понастоящем законодателят e предвидил наказание
„глоба“ от 5 000 /пет хиляди/ лв. до 15 000 /петнадесет хиляди/ лв. и
“обществено порицание”. А за второто престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК, във вр. чл. 146, ал. 1 от НК, във вр.
чл. 26, ал. 1 от НК към датата на извършване на деянието и понастоящем законодателят
e предвидил наказание „глоба“ от 3 000 /три хиляди/ лв. до 10 000
/десет хиляди/ лв. и “обществено порицание”
При така установеното съдът прецени, че както за първото
престъпление, така и за второто престъпление на подсъдимия следва да бъде
наложено наказание при превес
на констатираните по-горе смекчаващи отговорността обстоятелства.
Съдът като отчете конкретната обществена опасност на деянията и на дееца, и
изложените по-горе смекчаващи отговорността обстоятелства наложи на подсъдимият
М. за извършеното от него престъпление по чл. 148, ал. 2 от НК, във вр. чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК, във
вр. чл. 147, ал. 1 от НК,
във вр. чл.
26, ал. 1 от НК наказание при условията на чл.
54, ал. 1 от НК, а именно „глоба“ в размер на
минималния, предвиден в закона – 5 000 /пет хиляди/ лева, както и кумулативно даденото наказание “обществено
порицание”, което да бъде изпълнено чрез поставяне на съобщение на таблото за
обявления в Община Варна, доколкото именно това е общината, в която се намира
постоянния и настоящия адрес на М..
По отношение на второто
престъпление
по
чл. 148, ал. 1,
т. 1 и т. 2 от
НК, във вр. чл. 146, ал. 1 от НК, във вр.
чл. 26, ал. 1 от НК съдът, намира, че справедливо и
съответно на извършеното от подсъдимият М. ще бъде налагане на наказание „глоба“ от
3 000 /три хиляди/ лв., при условията на
чл. 54, ал. 1 от НК, както и кумулативно даденото наказание “обществено
порицание”, което да бъде изпълнено чрез поставяне на съобщение на таблото за
обявления в Община Варна, доколкото именно това е общината, в която се намира
постоянния и настоящия адрес на М..
На
основание чл. 23,
ал. 1 от НК съдът определи общо наказание на подсъдимия, като наложи по-тежкото
наказание от определените за двете престъпления, а именно: „глоба“ в размер на 5 000 /пет хиляди/ лева.
На
основание чл. 23,
ал. 2 от НК съдът намери
за справедливо да присъедини
към определеното общо наказание наказанието “обществено
порицание”, което да бъде изпълнено чрез поставяне на съобщение на таблото за
обявления в Община Варна, с оглед по-пълното постигане на целите на специалната
и генералната превенция.
Съдът счита,
че така определеното наказание ще въздейства предупредително върху подсъдимият
и ще окаже възпитателно и предупредително влияние и върху другите членове на
обществото. По този начин ще бъдат постигнати целите на генералната и специална
превенция, визирани в разпоредбата на чл. 36 от НК.
По отношение
на гражданските искове, предявени от страна на тъжителката С.И.:
По отношение
и на двата предявени граждански искове от страна на тъжителката С.И. за претърпените от последната
неимуществени вреди в резултат на деянието по чл. 148, ал. 2 от НК, във вр. чл.
148, ал. 1, т. 1 от НК, във вр. чл. 147, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26,
ал. 1 от НК и по чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК, във вр. чл.
146, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, съдът счита, че същите са допустими и основателни по следните правни
съображения: Претендира се гражданска отговорност за причинени в резултат на
процесното деяние неимуществени вреди, т. е. отнася се за вторична санкционна
последица, свързана с нарушаване на определени задължения, произтичащи от
закона. В случая става дума за нарушаване на общото правило да не се вреди
другиму – чл. 45 от ЗЗД. В кръга на
претендираните неимуществени вреди влизат най-общо казано всички отрицателни
последици, настъпили за пострадалата тъжителка, при наличието на които възниква
разглежданата отговорност. Изходно положение е правилото, според което се дължи
обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
деянието /чл. 51 от ЗЗД/. Налице е противоправно поведение от страна на
подсъдимият В.М., в резултат на което са възникнали вредите от деянията и тези
вреди са в причинна връзка с определена обективирана, съзнателна човешка
проява. Размерът на обезщетението за неимуществените вреди следва да овъзмезди
пострадалата за всички отрицателни последици, които са настъпили в резултат на
деянието на подсъдимия, въпреки, че засегнатите блага в тези случаи нямат цена.
Следва да се съчетае действителната незаместимост на загубеното благо с
необходимостта да се даде обезщетение, макар и несъвършено. Чл. 52 от ЗЗД
указва съдът да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди по
справедливост. От правилото на чл. 52 от ЗЗД произтича, че не само размерът, но
и основанието на обезщетението е подчинено на справедливостта /арг. от т. 13 от
Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС/. Понятието “справедливост” по
смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид
при определяне размера на обезщетението, а именно – характерът на увреждането, начинът
на извършването, обстоятелствата при които е извършено то и допълнителните
неудобства, моралните страдания, които са били причинени вследствие нанесената клевета
и пр. /в т. см. Постановление № 4/1968 г. на
Пленума на ВС/.
Предвид на
това и във връзка с претенцията за обезщетение на неимуществени вреди, съдът на
основание чл. 52 от ЗЗД по отношение предявения в съдебно
заседание граждански иск от страна на тъжителката С.И. в качеството ѝ на пострадала от престъпление по чл. 148, ал. 2 от НК,
във вр. чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК, във вр. чл.
147, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, счита същият
за основателен. При
предявен и приет за разглеждане в наказателния процес граждански иск съдът е
длъжен да се произнесе по същество с присъдата в тази част. Съдебната практика по начало приема, че
при престъпления от вида на процесното пострадалият винаги претърпява морални
страдания предвид претърпените неудобства и емоционален дискомфорт в
резултат на деянието на подсъдимият и
причинната връзка между тях. Съдът намира, че
размерът на предявения иск съответства на претърпените страдания, като прецени,
че следва да го
уважи изцяло в размер
на 900 /деветстотин/ лева,
като основателен и доказан.
Сумата от 900 лв. се дължи от подсъдимия М. на тъжителката адвокат И. за причинените ѝ неимуществени вреди от разпространената клевета
спрямо нея – засегнати са честта и достойнството ѝ както на гражданин, така и на адвокат с
дългогодишна адвокатска практика. Съдът присъди точно този размер обезщетение
по справедливост, като счита че отговаря като стойност на претърпените
действителни вреди от тъжителката И., като взе предвид и интезитета на неправомерното поведение,
продължителността, публичния негативен ефект, известността на личността на
пострадалата в обществото, факта, че е нарушен личния и професионалния ѝ
имидж, а също така и косвените ефекти върху професионалната и личната сфера,
предизвикани от деянието. Съдът се
произнесе по предявения граждански иск въз основа на установената по делото
фактическа обстановка, като съобрази всички обстоятелства с правно значение за
определяне размера на дължимото от подсъдимият обезщетение.
Вредите от
непозволено увреждане са изискуеми към момента на деликта – престъплението. От
този момент виновният им причинител изпада в забава. Като носимо парично
задължение при забава на плащане длъжникът дължи законната лихва, определена от
Министерския съвет за съответния период на забавата до пълното издължаване.
Поради това уваженият размер на граждански иск следва да бъде присъден ведно
със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на узнаване на
извършеното деяние, а именно – 30.10.2020 г. до окончателното изплащане на тази
сума.
По
отношение предявения граждански иск от страна на тъжителката И. в качеството ѝ на пострадала от престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК, във вр. чл.
146, ал. 1 от НК, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, съдът намери същият също за
основателен. Ищцата
безспорно е претърпяла
морални страдания от засягането на достойнството ѝ.
Предвид на това и във връзка с претенцията за обезщетение на неимуществени
вреди, съдът на основание чл. 52 от ЗЗД счита, че е справедливо така
претендирания граждански иск за неимуществени вреди в размер на 100 /сто/ лева да
бъде уважен напълно, като основателен и доказан.
Вредите от
непозволено увреждане са изискуеми към момента на деликта – престъплението. От
този момент виновният им причинител изпада в забава. Като носимо парично
задължение при забава на плащане длъжникът дължи законната лихва, определена от
Министерския съвет за съответния период на забавата до пълното издължаване.
Поради това уваженият размер на гражданския иск следва да бъде присъден ведно
със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на довършване на
деянието, а именно – 26.11.2020 г. до окончателното изплащане на тази сума.
На основание
чл. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по
Гражданския процесуален кодекс съдът осъди подсъдимият В.М. да заплати държавна такса върху уважените граждански иск в
размер на по 50 /петдесет/ лева за всеки един от тях.
С присъдата
си съдът осъди подсъдимия подсъдимият В.М. да заплати
на тъжителката С.И. сумата от 12 лв. /дванадесет лева/, представляваща
направените от нейна страна деловодни разноски в настоящото производство. По
отношение направените разноски,
съдът отчете на първо място обстоятелството, че настоящото производство е за
престъпления от частен характер. При разпределянето на направените по делото
разноски съдът отчете разпоредбата на чл. 189, ал. 3 от НПК, според която когато
подсъдимият бъде признат за виновен, съдът го осъжда да заплати разноските по
делото, включително разноските, направени от гражданския ищец, ако е направено
такова искане. Поради това съдът уважи претенциите на тъжителката само за
заплащане на разноски, представляващи заплатени държавни такси. При преценка на тази част от претенцията съдът съобрази
обстоятелството, че от страна на тъжителката не бяха представени доказателства
за разноски в размер на 50 лв., направени за двете заседания, а и по делото
липсват и доказателства за нейното реално заплащане. В този смисъл съдът
съобрази обстоятелството, че страната има право само на направените, т. е. на
заплатените от нея разноски по делото. Следователно при липса на доказателства
страната да е направила такива разноски, тя няма право да ѝ бъдат
присъдени такива. В този смисъл е и константната съдебна практика и
по-конкретно Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012
г. на ОСГТК.
Водим
от горното съдът постанови присъдата си.
Районен съдия: