№ 2605
гр. София, 19.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Темислав М. Димитров
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100502838 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 5171 от 30.12.2021 г., постановено по гр. д. № 33730 по описа за
2021 г. на СРС, 42 състав е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, вр. чл.
415 от ГПК, вр. чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД по отношение на „Б. БГ“
ЕООД, че съществува вземане на „Р.к.“ ООД, в размер от 474,92 лева /четиристотин
седемдесет и четири лева деветдесет и две стотинки/ - главница по договори за аренда
на земеделска земя и 67,23 лева /шестдесет и седем лева двадесет и три стотинки/ -
мораторна лихва, начислена върху главницата за периода от 02.10.2019 г. до 22.02.2021
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.03.2021 г. /предявяване
на иска/ до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед
за изпълнение по ч.гр.д. № 12331/2021 г. по описа на СРС, 42 състав.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът „Б. БГ“ ЕООД е осъден да заплати на
ищеца „Р.к.“ ООД, сумата от 175 лв. – деловодни разноски, сторени в хода на исковото
производство, както и 75 лева, представляващи деловодни разноски, сторени в хода на
заповедното производство за юрисконсултско възнаграждение.
Недоволен от така постановеното решение останал ответникът „Б. БГ“ ЕООД,
предвид което и в срока чл. 259, ал. 1 ГПК, чрез процесуалния си представител – адв.
Е. И., с пълномощно към жалбата, депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт. В
същата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на оспореното
съдебно решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и
необоснованост. Въззивникът сочи, че претендираната сума реално почива на три
различни основания, а не е на едно, тъй като са сключени три отделни договора.
Навежда, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е представил доказателства
за придобиването на съответния имот, поради което и не е встъпил в правата на
1
аредондодателя по чл. 17, ал. 2 от ЗАЗ. Оспорва да е бил надлежно уведомен, защото
известието за доставяне на пощенската пратка не доказва да му е била изпратена
покана за доброволно изпълнение, нито доказва изпълнение на задължението на
арендодателя по чл. 17, ал. 3 от ЗАЗ. Изразява несъгласие с констатацията, намерила
отражение в оспорвания акт, че ЗАЗ предвижда механизъм за защита в случай на
закъсняла нотификация. Поради тези и други подробно разгърнати аргументи във
въззивната жалба, се отправя искане до въззивния съд да обезсили обжалваното
решение, евентуално – да го отмени, и да постанови ново въззивно решение, с което да
отхвърли исковете като неоснователни и да присъди на дружеството сторените
разноски.
Ответникът по жалбата „Р.к.“ ООД, в срока и по реда, установен в чл. 263, ал. 1
ГПК, изразява становище по жалбата, чрез своя процесуален представител – юрк.
П.М., надлежно упълномощена, с което застъпва, че решението на СРС е допустимо,
правилно и законосъобразно постановено. Счита, че първоинстанционният съд е
направил детайлен анализ на доказателствената маса, ангажирана по делото, като в
този ред на мисли са установени всички релевантни фактически обстоятелства, а освен
това последните са адекватно преценени. При така изложените доводи, моли за
отхвърляне на въззивната жалба, претендира разноски за настоящото производство.
Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, и като съобрази
разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на
Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна
власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на
процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение, съдът счита, че
не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното
съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд, доколкото
разпоредбата на чл. 272 ГПК предвижда, че когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и
към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на
оплакванията по въззивната жалба предвид нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият
съдебен състав намира, че изводите на двете инстанции съвпадат. Настоящият състав
възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение. В настоящото
производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди
и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд,
доводи, срещу които се съдържат в иницииращата настоящото въззивно производство
жалба.
По съществото на спора и във връзка с доводите във въззивната жалба,
настоящият състав намира следното :
2
На първо място, относно оплакванията на въззивника, касаещи недопустимост
на обжалваното решение. Настоящият състав на въззивния съд намира че,
първоинстанционният такъв, при формирането на вътрешното си убеждение, е
разгледал всички правопораждащи спорното материално право юридически факти,
като в този смисъл СРС, съобразно основания принцип в българския граждански
процес – диспозитивното начало, изцяло се е произнесъл по наведените фактически
твърдения от ищеца в исковата молба. Така първостепенният съд се е съобразил и с
константната практика на ВКС, която е препотвърдена и във формираната по чл. 290 от
ГПК практика за първоинстанционните и въззивните съдилища – напр. Решение №
375/26.10.2011 г. по гр. дело № 931/2009 г. на ВКС, IV ГО и Решение № 439/23.07.2010
г. по гр. дело № 476/2009 г. на ВКС, IV ГО. Ето защо инвокираното във въззивната
жалба оплакване, че решението на районния съд е недопустимо, се явява
неоснователно и не може да бъде споделено.
Насетне, установява се безспорно, че по силата на представен по делото договор
за аренда на земеделска земя, сключен на 31.07.2012 г. между Д.Б.М. в качеството й на
арендодател и ответното дружество „Б. БГ“ ООД - като арендатор, страните се
обвързват за срок от 10 стопански години, арендаторът да полза собствения на
арендодателя имот – нива с площ от 500 дка, находяща се в землището на с. Мирчево,
местност „Дудовете“ - имот № 141018.
Същевременно от т. 3 от нотариален акт за покупко – продажба на недвижим
имот от 11.06.2018 г., № 58, том IV, рег. № 4582, нот. дело № 316/2018 г., сключен
между Д.Б.М., от една страна, в качеството й на продавач и ищеца „Р.К.“ ООД, от
друга – като купувач, се установява, че горепосочената нива, представляваща поземлен
имот с идентификатор 49607.141.18, с адрес: село Мърчево, местност „Дудовете“, с
площ от 500 кв.м., от посочената дата е преминала в патримониума на ищеца.
По делото е приет още и договор за аренда на земеделска земя отново от
31.07.2012 г., сключен между И.А.М. в качеството й на арендодател и ответното
дружество „Б. БГ“ ООД - като арендатор, страните се обвързват за срок от 10
стопански години, арендаторът да полза собствените на арендодателя имоти – 1. нива с
площ от 8000 дка, находяща се в землището на с. Мирчево, местност „Барата“ - имот №
072008 и 2. нива с площ от 0,299 дка, находяща се в землището на с. Мирчево,
местност „Дудовете“ - имот № 141027.
Установява от т. 3 от нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот
от 11.06.2018 г., № 59, том IV, рег. № 4585, нот. дело № 317/2018 г., сключен между
И.А.М., от една страна, в качеството й на продавач и ищеца „Р.К.“ ООД, от друга –
като купувач, се установява, че горепосочената нива, представляваща поземлен имот с
идентификатор 49607.141.27, с адрес: село Мърчево, местност „Дудовете“, с площ от
299 кв.м., от посочената дата е преминала в патримониума на ищеца.
От приложен по делото договор за аренда на земеделска земя, подписан на
16.09.2010 г., между Р.Д.Г. в качеството й на арендодател и ответното дружество „Б.
БГ“ ООД - като арендатор, страните се обвързват за срок от 10 стопански години,
арендаторът да полза собствените на арендодателя имоти – 1. нива с площ от 9.299 дка,
находяща се в землището на с. Портитовци, местност „Долни лозя“ - имот № 010022; 2.
нива с площ от 8.895 дка, находяща се в землището на с. Портитовци, местност
„Османчови орници“ - имот № 033019; 3. нива с площ от 12.400 дка, находяща се в
землището на с. Портитовци, местност „Кошарите“ - имот № 040004 и 4. нива с площ
от 4.223 дка, находяща се в землището на с. Портитовци, местност „Лъката“ - имот №
064012.
С от нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот от 16.07.2018 г.,
№ 7, том V, рег. № 5801, нот. дело № 405/2018 г., сключен между Р.Д.Г., от една
3
страна, в качеството й на продавач и ищеца „Р.К.“ ООД, от друга – като купувач, се
установява, че горепосочените ниви, представляващи, както следва: 1. поземлен имот с
идентификатор 57844.10.22, с адрес: село Портитовци, местност „Долни лозя“, с площ
от 9 299 кв.м.; 2. поземлен имот с идентификатор 57844.33.19, с адрес: село
Портитовци, местност „Османчови орници“, с площ от 8 896 кв.м.; 3. поземлен имот с
идентификатор 57844.40.4, с адрес: село Портитовци, местност „Кошарите“, с площ от
12 401 кв.м. от посочената дата са преминали в патримониума на ищеца.
При така констатираните фактически постановки, относими към случая,
правилно районният съд е приел, че между страните са били сключени договори за
аренда относно всеки един от процесните земеделски имоти, при следните аргументи.
Договорът за аренда на земеделска земя, с който се уреждат арендните
отношения, регламентирани от ЗАЗ, е формален - сключва се в писмена форма с
нотариална заверка на подписите. Вписва се в службите по вписванията и се
регистрира в съответната общинска служба по земеделие - чл. 3, ал. 1 ЗАЗ. Извод за
това следва не само от предмета и формата на договора, а и от клаузите на същия. В
случая договорите са сключени за десет стопански години срещу задължение за
арендно плащане с падеж, настъпващ след изтичането на съответната стопанска
година. Ето защо и съвсем голословно се явява възражението на въззивника, че ищецът
не е представил доказателства за придобиването на съответните имоти, поради което и
не е встъпил в правата на съответния аредондател по реда на чл. 17, ал. 2 ЗАЗ.
Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г., постановено по т.д.
2/2015 г. вписването на договора за аренда има оповестително - защитно действие, като
прави правото на арендатора да ползва земята противопоставимо на последващ
приобретател - чл. 17, ал. 2, изр.първо от ЗАЗ, както и при последващо учредяване на
ограничено вещно право върху арендувания имот - чл. 17, ал. 5 и 6 ЗАЗ.
Спорно в настоящия случай с оглед предмета на въззивна проверка, очертан от
доводите на страните в жалбата и отговора, е само дали процесните договори за аренда
в земеделието са породили своето действие по отношение на ответника, доколкото
последният поддържа, че не е надлежно уведомен за извършените сделки от страна на
ищеца по придобиването право на собственост върху процесните земеделски имоти.
Съгласно разпоредбата на чл.17, ал.2 ЗАЗ, приобретателят на арендувания обект
на договора замества арендодателя като страна в договора за аренда, ако същият е бил
вписан, дори и обектът на договора още да не е предаден. Ако договорът не е бил
вписан, той има сила по отношение на приобретателя за две стопански години след
годината на придобиването. Според Решение № 129 от 30.06.2015 г. по гр. дело №
268/2015 г. на ВКС, I г.о. нормата на чл. 17, ал. 2 ЗАЗ урежда особен приоритет на
договорите за аренда в полза на арендатора, при определени условия, които в
настоящия случай са изпълнени - процесните договори за аренда са вписани, поради
което е прието, че изрично за тях е настъпила законовата последица на чл. 17, ал. 2
ЗАЗ и приобретателят на арендуваните обекти – ищец е заместил всеки един от
останалите трима арендодатели в създаденото отделно арендно правоотношение.
Тук е мястото да се посочи, че инвокираното в жалбата оплакване, че не е
налице валидно уведомяване на ответното дружество относно настъпилото изменение
в статута на процесните имоти, и по-конкретно в тяхната собственост, се явява
напълно неоснователно. Представената пред първоинстанционния съд покана от
ищцовото предприятие с адресат ответното дружество, съгласно която последното се
уведомява, че „Р.к.“ ООД е придобил правото на собственост върху процесните
поземлени имоти, предмет на договорите за аренда, дава основание да се изведе
единствено възможният извод, че с получаването на тези книжа на 11.02.2020 г.
ответникът е възприел не само, че „Р.к.“ ООД се легитимира вече като собственик на
4
имотите, а още, че дължи нему сума в размер на 474, 92 лева, представляваща арендно
плащане именно в качеството му на приобретател на арендованите обекти.
Следователно, главният иск с правно основание по чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ се явява
изцяло основателен за претендирата сума от 474,92 лева. В подкрепа на така изведения
извод на съда, впрочем, се явява и заявеното още в хода на първоинстанционното
производство признание от страна на ответника, че същият дълги по-голямата част от
вземането за главница.
Основателността на главната претенция предполага основателност и на
акцесорната такава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 67,23 лева, представляваща
начислена върху главницата мораторна лихва за периода от 02.10.2019 г. до 22.02.2021
г. Според правилото на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, когато изпълнението на задължението има
падежна дата и срок, именно с настъпването на последните длъжникът изпада в забава,
като в този случай не е необходимо да бъде поканен, за да се постави в забава. Законът
за арендата в земеделието предвижда, че арендното плащане следва да бъде заплатено
в деня, следващ изтичането на стопанската година, или на 02-ри октомври на
съответната година, тъй като всяка стопанска година започва на първи октомври.
Доколкото искът е установен в своето основание, при служебна проверка по реда на чл.
162 от ГПК, въззивният съд установи неговата основателност и по размер.
След като във въззивната жалба не са застъпени други оплаквания, и в
приложение на правилото по чл. 269, ал. 1 ГПК, следва, че решението на СРС е изцяло
законосъобразно и правилно постановено.
Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно
обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лева - за граждански
дела, и до 20 000 лева - за търговски дела, с изключение на решенията по искове за
собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях
искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В процесния случай
предявените установителни искове са оценяеми и за определяне цената са приложими
разпоредбите на чл. 69, ал. 1, т. 5 от ГПК. Съгласно сключените договори за аренда на
земеделска земя, за съществуването на вземанията по които са предявени
установителни искове, е уговорена арендна цена, съответно определена е площта на
земеделската земя в декари и период на договора и анекса. На основание чл. 69, ал. 1,
т. 5 от ГПК цената на главния иск е в размер на 474,92 лева – общо арендните вноски
за процесния период за цялата площ земеделска земя. Следователно, налице е
хипотезата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК и въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване /така и определение № 49/09.02.2015 г. по т. дело № 1204/2014 г.
на ВКС, I TO, определение № 56/25.02.2013 г. по т. дело № 331/2012 г. на ВКС, II TO,
определение № 885/15.11.2018 г. по гр. дело № 4019/2018 г. на ВКС, IV ГО,
определение № 221/25.05.2018 г. по ч. гр. дело № 863/2018 г. на ВКС, III ГО,
определение № 149/04.03.2020 г. по гр. дело № 3720/2019 г. на ВКС, IV ГО, и др. /.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от делото и изводите, до които достигна въззивният съд,
разпределената от първоинстанционния съд отговорност за разноски, реализирани в
хода на исковото и заповедно производства, не следва да бъде ревизирана.
При този изход от спора право на разноски има само въззиваемата страна –
ищец, на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 от ГПК. Последната своевременно е
заявила искане в тази посока, поради което и в тежест на въззивника следва да се
възложат разноски в размер на 100 лева – юрисконсултско възнаграждение,
определено служебно от съда на основание чл. 37 от Закона за правната помощ във вр.
5
с чл. 25, ал. 1 Наредбата за правната помощ.
Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридическите лица се присъжда
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт. В конкретния случай, предвид че въззиваемото дружество е депозирало
в срок отговор на въззивната жалба, в който е изложил тезата си, при това с надлежна
аргументация, като макар да не е взело участие в проведеното пред въззивния съд
единствено открито съдебно заседание, е пуснало молба, инкорпорираща позицията на
страната по хода на делото и по същество на спора, поради което и настоящият състав
на съда счита, че е налице предоставена правна защита от юрисконсулт в полза на
„Р.к.“ ООД в рамките на второинстанционното производство.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5171 от 30.12.2021 г., постановено по гр. д. №
33730 по описа за 2021 г. на СРС, 42 състав, с което на основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е признато за
установено по отношение на „Б. БГ“ ЕООД, че съществува вземане на „Р.к.“ ООД в
размер на общо 474,92 лева, представляващо сбор на главници по договори за аренда
на земеделска земя, от които: 1. по договор за аренда на земеделска земя от 31.07.2012
г., вписан в Службата по вписванията с вх. № 5356, акт № 200, том 9 – 10 лева за
стопанската 2018/2019 г.; 2. по договор за аренда на земеделска земя от 31.07.2012 г.,
вписан в Службата по вписванията с вх. № 5355, акт № 199, том 9 – 5,98 лева за
стопанската 2018/2019 г. и 3. по договор за аренда на земеделска земя от 16.09.2010 г.,
вписан в Службата по вписванията с вх. № 3441, акт № 60, том 5 – 458,94 лева за
стопанската 2018/2019 г., както и общо 67,23 лева – сборна сума за начислени
мораторни лихви върху всяка главница, както следва: 1. мораторна лихва, начислена
върху главницата по договор за аренда на земеделска земя от 31.07.2012 г., вписан в
Службата по вписванията с вх. № 5356, акт № 200, том 9, текла в периода от
02.10.2019 г. до 22.02.2021 г. – 1,40 лева; 2. мораторна лихва, начислена върху
главницата по договор за аренда на земеделска земя от 31.07.2012 г., вписан в
Службата по вписванията с вх. № 5355, акт № 199, том 9, текла в периода от
02.10.2019 г. до 22.02.2021 г. – 0,81 лева и 3. мораторна лихва, начислена върху
главницата по договор за аренда на земеделска земя от 16.09.2010 г., вписан в
Службата по вписванията с вх. № 3441, акт № 60, том 5, текла в периода 02.10.2019 г.
до 22.02.2021 г. – 65,02 лева., ведно със законната лихва върху главницата от
01.03.2021 г. /депозиране на заявлението по чл. 410 в съда/ до окончателното плащане,
за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК по ч.гр.д. № 12331/2021 г. по описа на СРС, 42-ри състав.
ОСЪЖДА „Б. БГ“ ЕООД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. ****, офис 1 и 2, да заплати на „Р.к.“ ООД, с ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „**** III“, № **, **, офис 34, на основание чл. 78,
ал. 1, вр. с чл. 273 от ГПК във вр. с чл. чл. 25, ал. 1 Наредбата за правната помощ сума
в размер на 100 лева, представляващи разноски за въззивното производство за
6
юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7