Решение по дело №1907/2019 на Районен съд - Димитровград

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е 

 

№  141                    29.05.2020г.            гр.Димитровград 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А 

 

Димитровградският районен съд

на двадесет и седми май през две хиляди и двадесета година

в публичното заседание в следния състав:

 

                                                        Председател:  Гергана Стоянова

                                                        Членове:

                                                        Съдебни заседатели:

 

Секретар Д.П.

Прокурор

като разгледа докладваното от съдия Гергана Стоянова

гражданско дело № 1907 по описа за 2019г.

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл.439 вр. чл.124 ал.1 от Гражданско-процесуалния кодекс ГПК).

 

ИЩЦАТА твърди, че била поръчител по Договор за кредит, сключен с „Банка ДСК" ЕАД. През 2010 г. поради неплащане банката се снабдила с изпълнителен лист от 16.02.2010 г. по ч. гр. д. 226/2010 г. на PC Димитровград срещу кредитополучателя - М.С.И. и поръчителя - настоящия ищец, като солидарни длъжници. Образувано е изпълнително дело № 73 по описа за 2010 г. на ЧСИ Захари Запрянов, per. № 875, срещу кредитополучателя и срещу поръчителя, настоящия ищец, като солидарни длъжници за сумата по изпълнителния лист. По посоченото изп. дело не били извършвани изпълнителни действия повече от 8 години, поради което същото било перемирано. На 24.10.2019 г. до ищеца е изпратено писмо с предложение за споразумение от ответното дружество - „ОТП Факторинг България" ЕАД, което твърди, че е изкупило вземането от първоначалния кредитор. При справка по изпълнителното дело при ЧСИ установили, че делото не е прекратено и през ноември по същото е депозирана молба от настоящия ответник с която моли да се извърши справка за налични банкови сметки на ищцата и налагане на запор върху наличните средства. От 2011 година до настоящия момент спрямо ищеца не са предприемани каквито и да е действия, в т.ч. и принудителни изпълнителни такива. Периода на бездействие на ответника е повече от осем години, поради което, паричното задължение спрямо ищеца е погасено поради изтичане на петгодишна погасителна давност. С оглед на така изложеното намирам, че вземането спрямо ищцата е погасено по давност и същата не го дължи. От името на ищцата заявявам, че същата не желае да плати погасеното по давност задължение.

Моли съда да постанови решение, с което да ПРИЗНАЕ ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ОТП Факторинг България" ЕАД, ЕИК *********, по предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, вр. чл.124, ал.1 от ГПК, че М.П.К., не дължи сумата от 1250,00 лв. частично предявен иск от общо 13903,79 лв. главница, както и законната лихва върху главницата считано от 11.02.2010 г., сумата от 1376,80 лв. договорна лихва, сумата от 454,47 лв. - наказателна лихва и сумата от 879,70 лв. присъдени разноски, за които суми е образувано изпълнително дело 20118750400073 по описа на ЧСИ 875, образувано въз основа на изпълнителен лист от 16.02.2010 г., издаден по ч.гр.д. № 226/2010г. по описа на PC - Димитровград, както и разноски по изпълнителното дело.

В срока за отговор ответникът депозира такъв, като твърди, че така предявения иск е недопустим и като такъв моли съда да го остави без разглеждане. Съображенията за това са следните:Въз основа на твърденията, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и най-вече като изхождат от петитума на същата приемал, че се касае за предявен срещу дружеството отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК.Съобразно общоприетото и господстващо становище в правната теория и в съдебна практика (мотивите на т. 6, абз. 3 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС) погасителната давност е материалноправен институт, изтеклата давност не води до погасяване на самото вземане, а на възможността да бъде принудително изпълнено. Вземането продължавало да съществува като естествено и длъжникът продължава да дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му изпълнение - чл. 118 ЗЗД. В настоящия случай ищецът не оспорвал процесното вземане, нещо повече - дори изрично го признавал, но твърди, че поради бездействието на кредитора да потърси събиране на вземането в предвидения от закона давностен срок вземането се е погасило по давност и затова ищецът предявява отрицателен установителен иск да бъде признато за установено, че не дължи на "ОТП Факторинг България" ЕАД описаните в исковата молба суми, като предявява частичен иск. От това следвало обаче, че иск за признаване за установено несъществуването на вземането на кредитора бил неоснователен. Искът бил неоснователен на самите твърдения, при които е предявен - вземането продължавало да съществува, но е придобило ново качество - станало е естествено вземане. Макар в съдебната практика да битувал диспозитивът на отрицателните установителни искове за вземания „не дължи“, такъв диспозитив ГПК не познавал - предмет на отрицателния установителен иск е несъществуването на едно право, на едно вземане. Последното налагало извода, че ищецът е извършил ненужни разноски, в размер несъответстващ на действителната правна и фактическа сложност на делото. В този смисъл моли съдът да остави в тежест на ищеца направените в настоящото производство разноски.

При условията на евентуалност, на осн. чл. 78, ал.2 от ГПК, във вр. с чл. 237 от ГПК,ответникът моли съда да приеме следното:На основание чл. 237 от ГПК прави признание на иска, като моли за приложение на разпоредбите на чл.78 ал.2 от ГПК, съгласно които, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат на ищеца, независимо, че решението е благоприятно за него. При условията на алтернативност, в случай че бъде счетено, че разноските следва да бъдат присъдени в тежест на ответника, се моли същите да бъдат съобразени с минимума по Наредба № 1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения. 

В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца моли съдът на основание чл.237 от ГПК да постанови решение, основаващо се на признанието на иска от страна на ответника. 

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното:

 Относно допустимостта на иска:

Предявения иск е с правно основание чл. 439 ал.1 от ГПК- оспорва се принудително изпълнение въз основа на факти, които са настъпили след приключване на съдебното производство по което е бил издаден изпълнителният лист.

Длъжникът в заповедното производство разполага с правото да предяви иска по чл. 439 ГПК, когато този иск се основава на новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за изпълнение.

Отрицателния установителен иск е с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК, като същия е процесуално допустим, предявен при наличие на правен интерес и надлежно упражняване правото на иск, които предпоставки са налице в настоящия процес. По направеното възражение от ответника за недопустимост на производството, съдът счита, че е налице правен интерес за предявяване на иска, тъй като сумата по изпълнителния лист не е събрана в цялост и е налице висящо изпълнително производство. Само когато принудителното изпълнение е приключило и взискателят е изцяло удовлетворен, не е налице правен интерес за длъжника от предявяване на установителния иск по чл. 439 ГПК.

Същевременно както е възприето от актуалната съдебна практика въпросът касаещ пасивната процесуална легитимация на страните е по същество и не касае допустимостта на предявения иск.

При този извод на съда за допустимост на исковата претенция, следва да се разгледа спорното право.

Предявеният в настоящото производство иск е с правно основание чл.439, вр. чл.124 ал.1 от ГПК.

В депозирания по делото писмен отговор и последващи писмени становища ответникът признава така предявения иск. Ищцата, чрез процесуалния си представител, е направила надлежно искане съдът да постанови решение по реда на чл.237 ал.1 от ГПК – при признание на иска.

Разпоредбата на чл.237 от ГПК предвижда възможността ищецът да поиска от съда да прекрати съдебното дирене и да поиска постановяването на решение при признание на иска. В този случай съдът постановява решението си, като в мотивите си е достатъчно да укаже, че същото е постановено при признание на иска. 

         В този смисъл съдът намира, че са налице всички процесуални предпоставки за постановяване на решение по реда на чл.237 ал.1 от ГПК - ответникът е признал предявения иск по основание и размер, а ищецът е поискал изрично съдът да се произнесе с решение при признание на иска. В случая признатото право не противоречи на закона или добрите нрави, а от друга страна, е такова, с което страната може да се разпорежда, поради което съдът приема, че са спазени изискванията и на разпоредбата на чл.237 ал.3 от ГПК. 

По аргумент на нормата на чл.237 ал.2 от ГПК съдът счита за достатъчно да посочи в решението си, че то се основава на признание на иска, като не е необходимо да излага мотиви и да изследва въпроса съществува ли спорното право по същество. 

Ето защо предявеният иск с правно основание чл.439 вр. чл.124 ал.1 от ГПК следва да бъде уважен изцяло, като бъде признато за установено по отношение на ответното дружество, че ищцата не дължи сумите по изпълнително дело № 20118750400073 по описа на ЧСИ Захари Запрянов с район на действие ОС – Хасково, образувано въз основа на изпълнителен лист от 16.02.2010г., издаден по ч.гр.д.№ 226/2010г. по описа на PC – Димитровград, а именно: 1250,00 лв. частично предявен иск от общо 13903,79 лв. главница, както и законната лихва върху главницата считано от 11.02.2010 г., сумата от 1376,80 лв. договорна лихва, сумата от 454,47 лв. - наказателна лихва и сумата от 879,70 лв. присъдени разноски по изпълнителното дело.

По отношение на сторените по делото разноски:

Ответникът възразява, че с оглед заявеното признание на иска не следва да му се възлагат направените по делото от ищцата разноски, като сочи, че не е дал повод за завеждане на делото. Това му възражение обаче съдът намира за неоснователно. Действително съгласно текста на чл.78 ал.2 от ГПК, разноските не се възлагат върху ответника, ако той не е дал повод за завеждане на делото и признае иска. Въпреки заявеното признание обаче, настоящият случай не е такъв, тъй като липсва първата предпоставка на чл.78 ал.2 от ГПК. С действията си по образуване на изпълнителното дело и предприемането на изпълнителни действия по същото, ответникът е дал повод за завеждане на иска и не може да намери приложение разпоредбата на чл.78 ал.2 от ГПК. Напротив, единствената възможност на ищцата да се защити е била именно чрез предявяването на настоящия иск. Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените разноски в размер на 705.10 лева, от които/500 лева-адвокатски хонорар, 205.10 лева-държавна такса/.

Не следва да се уважава претенцията на ищеца за разноски представляващи 396 лева-платена гаранция по обезпечителното производство и 24 лева-„такса към ЧСИ“, тъй като съществува специален процесуален ред по ГПК относно освобождаване и връщане на парична гаранция и отмяна на обезпечението.

По отношение на направеното възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, същото се явява неоснователно, доколкото адвокатското възнаграждение в случая е под минималните размери, установени в Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                

         Мотивиран от горното, съдът       

 

Р                 Е                Ш               И      : 

        

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО във връзка с предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 вр. чл.124 ал.1 от ГПК по отношение на „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК : *********, седалище и адрес на управление: ****************************, представлявано от И.Г.Д.М., че М.П.К., ЕГН ********** ***, не дължи сумите по изпълнително дело № 20118750400073 по описа на ЧСИ Захари Запрянов с район на действие ОС – Хасково, образувано въз основа на изпълнителен лист от 16.02.2010г., издаден по ч.гр.д.№ 226/2010г. по описа на PC – Димитровград, а именно: 1250,00 лв. частично предявен иск от общо 13903,79 лв. главница, както и законната лихва върху главницата считано от 11.02.2010 г., сумата от 1376,80 лв. договорна лихва, сумата от 454,47 лв. - наказателна лихва и сумата от 879,70 лв. присъдени разноски по изпълнителното дело.

ОСЪЖДА „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК : *********, седалище и адрес на управление: ****************************, представлявано от И.Г.Д.М., да заплати на М.П.К.,ЕГН ********** ***, сумата в размер на 705.10 лв.(седемстотин и пет лева и 10 ст.) – разноски по делото. 

         Решението може да бъде обжалвано пред ОС – Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните. 

 

                                                        РАЙОНЕН   СЪДИЯ: