№ 6660
гр. София, 05.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Вергиния Мичева
Румяна М. Найденова
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Д. Въззивно гражданско дело №
20241100507757 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано по въззивна жалба, подадена от адв. М. Д. М. – САК, пълномощник на И.
Д. П. с ЕГН ********** и С. Л. П. с ЕГН ********** срещу решение № 6738 от 14.04.2024
г., постановено по гр. дело № 39823/2022 г. по описа на СРС, ГО, 171 състав, с което са
отхвърлени като неоснователни предявените искове от И. Д. П. и С. Л. П. с правно
основание чл. 403, ал. 1 ГПК вр. чл. 82 ЗЗД за плащане на сума в размер на 4 600 лв.,
представляваща имуществени вреди под формата на пропусната полза от възможността да
увеличат имуществото си чрез реализиране на доход под формата на наем за имот –
апартамент № 64, находящ се на адрес: град ****, в периода 12.08.2020 г. – 18.07.2022 г.
вследствие на неоснователно допусната по искане на ответника обезпечителна мярка с
определение № 333/12.08.2020 г. по ч.гр.д. № 2237/2020 г. по описа на ВКС, Трето
отделение, Гражданска колегия – „спиране наизпълнението на решение № 3113/19.05.2020 г.
по в.гр.д. № 6969/2019г. по описа на Софийски градски съд“, ведно със законна лихва от
датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, като
неоснователни.
В жалбата се прави оплакване за неправилност необоснованост и
незаконосъобразност на съдебното решение . Твърди се, че СРС е стигнал до неверни,
непълни и нелогични изводи, неправилно е определил правната квалификация на
предявения иск по чл. 403, ал. 1 ГПК. Излага доводи, че не са налице всички елементи от
фактическия състав на иска по чл. 403, ал. 1 ГПК, тъй като се изисква наличие на вреди,
причинени от обезпечителната мярка – претърпени загуби, а не от други противоправни
действия или бездействия. Поддържа се, че съдът твърди, че е указал на въззивниците в
настоящото производство, че не сочат доказателства за сигурност и предвидимост на
възможното увеличение на имуществото им, в случай че ответницата не е направила искане
за спиране на изпълнението на постановеното решение. Не се твърдяло, да е съществувала
1
реална възможност за отдаване под наем на апартамента, като не били представени каквито
и да е доказателства в тази насока - договор за наем, обяви за наем или други. Твърди се, че
според мотивите на първоинстанционния съд, ищците би трябвало по време на висящо
съдебно производство по опразване на нает имот, да са пуснали обяви, че отдават имота под
наем и/или да са сключили нов договор за наем с друг наемател, за да докажат след време
исканото сега от съда, сигурно и предвидимо увеличаване на имуществото им. Сочи, че за
да се отдаде под наем един имот, той следва да бъде обявен и за да могат да се извършват
огледи, наемодателят трябва да има свободен достъп до имота, най-малкото за да реализира
огледи с потенциални наематели. Всичко това, смята, че няма как да селучи, докато
наемодателят води срещу наемателя дело за опразване на наетия имот. Посочва, че не е
постижимо да се сключи договор за наем, наемателят да се съгласи да влезе в наетия имот,
след неопределен период от време, след като не просто приключи съдебното производство, а
наемодателят успее да влезе във владение на имота си. Моли се съдът да отмени решението
като неправилно, необосновано и незаконосъобразно и да се постанови друго, с което да
уважите предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата
страна. Постъпили са под № 116451 от 08.10.2025 г. писмени бележки от адв. Б., в които се
сочи, че въззивната валба е неоснователна и недоказана, за което излага подробни мотиви.
Моли същата да бъде отхвърлена изцяло. Претендира разноски.
Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал.
2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Делото е бразувано е по искова молба, уточнена с молба от 22.08.2022 г., подадена от
И. Д. П. и С. Л. П. срещу Ев. Хр. Ва., с която са предявени осъдителни искове с правно
основание чл. 403, ал. 1 ГПК вр. чл. 82 ЗЗД. Ищците извеждат съдебно предявените
субективни права при твърдение, че ответницата е била наемател на притежавания от тях в
съсобственост недвижим имот и поради системното неплащане на наемните вноски от
страна на ответницата, през 2019 г. сапредявили по съдебен ред иск за връщане на наетия
имот, въз основа на който съдът еосъдил ответницата да им върне държането върху
процесното жилище. Ответницата от своя страна е обжалвала постановения съдебен акт,
който с решение от 19.05.2020 г.,постановено по в. гр. д. № 6969/2019 г. по описа на
Софийски градски съд, е бил потвърден. Същата е депозирала молба, с която е поискала
спиране на изпълнението на въззивното решение и е уважена с Определение №
333/12.08.2020 г. по ч.гр.д. № 2237/2020 г. по описа на ВКС– III г.о. Касационният съд е
оставил без уважение подадената от ответницата касационна жалба срещу въззивното
решение, а спирането наизпълнението за предаване на недвижимия имот от ответницата е
било неоснователно. Твърди се, че вследствие на допуснатото обезпечение са претърпели
вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от възможността да увеличат имуществото си чрез
реализиране на доходи с оглед отдаването под наем на процесния имот за периода от
спиране на изпълнението на съдебното решение на Софийски градски съд –12.08.2020 г., до
окончателното отхвърляне на искането на ищцата от ВКС на 18.07.2022 г. Съобразно
изложеното е направено искане съда да осъди ответницата да заплати на всеки от тях сума в
размер на по 4 600 лева, представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди,
вследствие на спряното изпълнение за предаване на процесния недвижим имот за периода
12.08.2020 г. – 18.07.2022 г. с определение № 333/12.08.2020 г. по ч.гр.д. № 2237/2020 г. по
описа на ВКС – III г.о.
В срок е бил депозиран писмен отговор от ответника, с който предявените искове са
оспорени, като неоснователни. Акцентира се, че между страните не е съществувал валиден
договор за наем с предмет процесното жилище. Било е оспорено ищците да се претърпяли
твърдените вреди. Направено искане предявените искове да бъдат отхвърлени.
При така установената фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
2
Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения
срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и
местно компетентен съд, поради което се явява допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му
е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивната инстанция намира, че атакуваното
съдебно решение е валидно и допустимо, както и че настоящият казус не попада в двете
изключения, визирани в тълкувателното решение, което обуславя възможността за
въззивната инстанция да се произнесе по доводите на жалбоподателя за правилността на
съдебния акт.
Разгледана по същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
В съдебната практиката на ВКС се приема, че отговорността за вреди по чл. 403,
ал. 1 ГПК е специфична безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието искане е
допуснато обезпечение, с която се обезщетяват вредите, които са в резултат на наложената
обезпечителна мярка и са претърпени от лицето, което търпи тази мярка. В този смисъл са
произнасянията в решение № 101 от 05.08.2013 г., постановено по т. д. № 1029/2012 г. по
описа на ВКС, І т. о.; решение № 59 от 04.05.2017 г., постановено по гр. д. № 2817/2016 г. по
описа на ВКС, ІІІ г. о. За да възникне тази отговорност за вреди, трябва да се установи, че
допуснатото от съда обезпечение на иск е засегнало неоснователно правната сфера на
лицето, срещу което е допуснато, като в чл. 403, ал. 1 ГПК са посочени три отделни
самостоятелни хипотези, при които това неоснователно засягане на чуждата правна сфера е
налице, които са следните: 1) когато искът, който е обезпечен, е отхвърлен като
неоснователен; 2) когато производството по разглеждане на иска, който е обезпечен, е
прекратено; 3) когато бъдещият иск, който е обезпечен, не е предявен в дадения на ищеца
срок за това.
Целта на чл. 403 ГПК е да възстанови имущественото равновесие, нарушено от
временната, но интензивна намеса в правната сфера на ответника чрез наложените
обезпечителни мерки. Буквалното и систематично тълкуване на израза "искът бъде
отхвърлен" води до извод, че той включва и частичното отхвърляне. Законодателят не е
ограничил приложното поле само до пълно отхвърляне, нито е използвал словосъчетание,
което да изключва частично отхвърляне /например израза "искът бъде отхвърлен изцяло"/.
В конкретния случай предявения иск се претендират вреди вследствие допуснато
обезпечение постановено от ВКС с определение № 333/12.08.2020 г. по ч.гр. 2237/20 г. Като
поискала това обезпечение, въззиваемата била причинила претендираните вреди от
жалбоподателите. За да е налице вреда която надлежно да бъде обезщетена във всички
случаи, на първо място следва да е причинена с извършването на противоправно деяние. В
случая такова противоправно поведение от страна на въззиваемата не е налице. Последната
е упражнила законното си право съгласно чл.282 ал.2 от ГПК и съдът е бил този който е
постановил процесното обезпечение. На следващо място претендиралата вреда чието
обезпечение се търси следва да е причинена пряко и непосредствено от ответницата по
въззивната жалба. Ответницата не причинява пряко процесната вреда, а тя е следствие на
постановеното от съда а именно определение № 333/12.08.2020 г. по ч.гр.2237/20 г. на ВКС
за спиране изпълнението на въззивното решение.
Във въззивната жалба се посочва, че пропуснатата полза не настъпва автоматично.
Съдът правилно епостановил, че пропусната полза представлява реална, а не хопотетична
такава. В конкретния случай не се установява със сигурност увеличаването на имуществото
на жалбоподателите и то в претендиралия от тях размер, предвид изготвената СТЕ, според
която дадените наемни цени са определени на база подадени оферти, а не и на реално
3
сключени договори за наем.
Релевантните факти, обосноваващи основателността на иска, които при условията
на пълно и главно доказване следва да бъдат установени от ищцата, са: извършено от
ответника противоправно деяние (изразяващо се в действие или бездействие), настъпилите
вреди в претендираните вид и стойност (второто – ако са имуществени),
причинноследствена връзка между деянието и вредите.
По отношение на субективната страна от фактическия състав на деликта нормата на
чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява оборима презумпция за вина във всички случаи на непозволено
увреждане, като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки
по несъмнен начин липсата на вина.
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 53/04.04.2018 г. по гр. дело
№ 1913/2017 г. на ВКС, III ГО, решение № 189 от 20.06.2014 г. по гр. дело № 5193/2013 г. на
ВКС, ІV ГО и др., носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да
го упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и
процесуално право поначало е правомерно. Това, обаче, не изключва възможността за
злоупотреба с право. Злоупотребата с право е противоправна; тя е налице, когато правото се
упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл.
57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал.
2 ЗЗД). Подаването на жалба до съответния компетентен орган съставлява упражняване на
законово установена възможност – гражданите имат право да се обръщат към надлежните
органи и да излагат обстоятелства, които са им известни. Жалбоподателят е добросъвестен и
когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. Злоупотреба с право (т. е.
противоправно поведение) е налице, когато жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да
бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че те
са неверни, и подава жалбата, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен
интерес. Доказването на деянието (предявяването на иска, подаването на жалбата, сигнала и
пр.) и неговата противоправност (недобросъвестността) е в тежест на пострадалия, докато
вината на дееца се предполага до доказване на противното. Вредата и причинната връзка с
противоправното деяние също са в тежест да бъдат доказани от пострадалия. Отговорността
за вреди от злоупотреба с правото на иск по правното си естество е деликтна, поради което
по общите правила дължимото обезщетение обхваща всички преки и непосредствени
имуществени (претърпени загуби и пропуснати ползи) и неимуществени вреди.
С оглед гореизложените съображения съдът счита, че първоинстанционното решение
е правилно като краен резултат и като такова следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба
- оставена без уважение поради нейната неоснователност.
С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата страна, която е
направила искане за тяхното присъждане с писмени бележки с № 116451 от 08.10.2025 г. от
адв. Б.. Съгласно практиката на ВКС условие за присъждането им е страната да е
представила пред съда пълномощно и документ, удостоверяващ действителното плащане на
адвокатското възнаграждение (т. 1 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС), каквито в настоящия случай са били налични. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2,
т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
издадена от Висшия адвокатски съвет предвижда, че минималният размер на адвокатския
хонорар по гражданско дело с материален интерес от 1000 лева до 10 000 лева - 400 лв. плюс
10 % за горницата над 1000 лв., като този размер не обвърза съда при преценка относно
основателността на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК /така решение от 24.02.2024 г. по дело
C438/22 на Съда на Европейския съюз/. Съдът при съобразяване на правната и фактическата
сложност на делото, обстоятелството, че е проведено едно открито съдебно заседание, в
което не са събирани доказателства, намира, че възнаграждението на процесуалния
представител на страната следва да бъде в размер от 500, 00 лева. В тежест на въззивника
следва да бъде възложена на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 500, 00 лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
4
Така мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6738 от 14.04.2024 г., постановено по гр. дело №
20221110139823 г. по описа на СРС, 171 състав.
ОСЪЖДА И. Д. П. с ЕГН ********** и С. Л. П. с ЕГН ********** да заплатят на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Е. Х. В. сумата в размер на 500, 00 лева, представляваща
разноски по делото.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5