Р Е
Ш Е Н И Е
№…………/…………… гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –
Варна, XXXIV състав, в публичното заседание на осми март през две хиляди
двадесет и трета година в състав:
Административен съдия: Елена Янакиева
при секретаря Елена Воденичарова,
като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 128 по описа за 2023 год., за
да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по
реда на чл. 268 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
Образувано е по жалба на
Т.С.М. с ЕГН ********** ***, подадена чрез адв. К.Т. ***, срещу Решение №
4/05.01.2023 г., постановено от Директор на Териториална дирекция на Национална
агенция за приходите - Варна, с което е оставена без уважение жалба вх. №
54483/28.11.2022 г., подадена от жалбоподателя срещу действия на публичен
изпълнител от Дирекция „ Събиране“ при Териториална дирекция на Национална
агенция за приходите - Варна, обективирани в Разпореждане №
С220003-137-0008834/29.09.2022 г. в частта, относно публични вземания по:
Изпълнителен лист от 23.04.2013г., издаден от Районен съд – Сливен /глоба,
такси и лихви за просрочие в размер на 20 009,80 лева/ и Декларация /Обр. 6/
„Данни за дължими вноски и данък по чл.42 от ЗДДФЛ вх.№ 030021603002552/01.04.2016г.
/осигурителни вноски и лихви за просрочие в размер на 1421,41 лева/.
В жалбата се
претендира отмяна на акта поради незаконосъобразност и отмяна на оставеното в
сила разпореждане, в оспорената част, поради погасяване по давност на
процесните публични вземания. Сочи, че неправилно и в
противоречие със закона е възприет началният момент на изискуемостта на
задълженията. Твърди, че това следва да бъде датата на влизане в сила на
присъдата – 17.04.2013 г., а не както е посочил административният орган –
01.01.2014 година. Излага доводи, че издадените постановления за налагане на
обезпечителни мерки с изх. № 3975-000005/19.09.2013 г. и изх. №
3975-000030/03.10.2013 г. не са му връчени и същите не биха могли да породят
действия по спиране на давността. По отношение на предприетите обезпечителни
действия през 2020 г. и 2022 г. твърди, че не са в състояние да спрат или
прекъснат давността, тъй като тя вече е изтекла. Сочи, че едва в хода на
съдебното производство е узнал за присъединените публични вземания, с
Разпореждане изх. № С16003-105-0148037/17.10.2016 година. Позовавайки се на
Тълкувателно решение № 7/15.04.2021 по тълкувателно дело № 8/2019 г. на ОСК на
ВАС, счита, че образуването на изпълнително дело и съобщението за доброволно
изпълнение не прекъсват давността, което според жалбоподателя се прилага и по
отношение на присъединяване на нов взискател или нови задължения към вече
образувано изпълнително дело. Сочи, че съгласно Тълкувателно решение №
2/26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГК на ВАС действията по
принудително изпълнение са тези, за които длъжникът е уведомен, с възможност да
участва в производството. Излага твърдения, че според становище на
изпълнителния директор на НАП разпореждането за присъединяване няма ролята на
действие по принудително изпълнение по смисъла на чл. 172, ал. 2 от ДОПК. В
заключение сочи, че съгласно Тълкувателно решение № 7/15.04.2021 г. по
тълкувателно дело № 8/2019 г. на ВАС всяко действие, с което давността се
прекъсва, следва да е доведено предварително до знанието на длъжника, за да
може давността да бъде прекъсната. С оглед на изложеното, моли оспореният
административен акт да бъде отменен. В съдебно заседание жалбоподателят не се
явява и не се представлява.
Ответникът -
Директорът на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите - Варна,
чрез процесуален представител – старши юрисконсулт Р.Г., оспорва жалбата. Сочи,
че административният акт е издаден при спазване на материалния закон и
процесуалните правила, като моли жалбата да бъде оставена без уважение.
Поддържа депозираното писмено становище, с което са развити подробни доводи за
неоснователност на жалбата. Отправя искане за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
По допустимостта:
Жалбата е депозирана
от активно процесуално легитимирано лице, чиито права и законни интереси са
засегнати от оспорения административен акт. Субективното право на оспорване е
реализирано в рамките на законоустановения срок по чл. 268, ал. 1 от ДОПK пред роводов и местно компетентен съд. Предвид това съдът приема, че жалбата,
инициирала настоящото производство, е процесуално допустима и подлежи на
разглеждане по същество.
По основателността:
В ТД на НАП Варна е
образувано изпълнително дело /ИД/ № **********/2013 г. срещу Т.С.М. за изискуеми публични задължения. Същото
е образувано въз основа на изпълнителен лист от 23.04.2013 г., издаден от
Районен съд – Сливен, във връзка с влязла в законна сила на 17.04.2013 г.,
присъда по НОХД № 594/2011 година. /л. 1 от административната преписка/.
Във връзка с
образуваното изпълнително дело е издадено Съобщение за доброволно изпълнение на
основание чл. 221 от ДОПК с изх. № 3975-000001/09.07.2013 г. /л. 4 от
преписката/, връчено на жалбоподателя на 18.07.2013 г., видно от приложеното на
л. 2 от преписката известие за доставяне на пратка.
С Постановление за
налагане на обезпечителни мерки /ПНОМ/ изх. № 3975-000005/19.09.2013 г. /л. 7
от преписката/, издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, е наложен
запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити, вложени
вещи в трезори, включително и съдържанието на касети, както и суми,
предоставени за доверително управление, находящи се във всички търговски банки
на територията на Република България.
С ПНОМ изх. №
3975/2013/000041/14.10.2014 г. /л. 17 от преписката/, издадено от публичен
изпълнител при ТД на НАП Варна, е наложен запор върху движими вещи на длъжника
– моторно превозно средство марка ****, модел ****, с рег. № *****.
С писмо рег. № 36519,
екз. 2/23.10.2014 г. /л. 18 от преписката/ Началникът на „Пътна полиция“ при ОД
на МВР е уведомил ТД на НАП – Варна за регистрирания запор.
С Разпореждане за
присъединяване изх. № С160003-105-0148037/17.10.2016 г. /л. 19 от преписката/ публичният
изпълнител е допуснал присъединяване в изпълнителното производство на вземания
за ЗО, УПФ, ДОО по декларация обр. 6: № 030021603002552/01.04.2016 г. за период
от 01.01.2015 г. – 31.12.2015 година.
С Постановление за
налагане на обезпечителни мерки изх. № С170003-022-0003333/31.01.2017 г. /л. 20
от преписката/, издадено от старши публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, е
наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити,
вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касети, както и суми,
предоставени за доверително управление, находящи се във всички търговски банки
на територията на Република България за сумата от 21 073,69 лева.
С ПНОМ изх. № С170003-022-0003388/31.01.2017
г. /л. 21 от преписката/, издадено от старши публичен изпълнител при ТД на НАП
Варна, е наложен запор върху притежаваните от лицето ценни книги, които са
вписани в регистъра на притежателите на финансови инструменти на Централния
депозитар.
С ПНОМ изх. №
С200003-022-0002260/21.01.2020 г. /л. 24 от преписката/, издадено от старши
публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, е наложен запор върху налични и
постъпващи суми по банкови сметки, по депозити, вложени вещи в трезори,
включително и съдържанието на касети, както и суми, предоставени за доверително
управление, находящи се в „Банка ДСК“ АД и „Юробанк България“ АД за сумата от
21 324,84 лева.
С ПНОМ изх. №
С220003-022-0046983/07.07.2022 г. /л. 25 от преписката/, издадено от публичен
изпълнител при ТД на НАП Варна, е наложен запор върху вземане от трето
задължено лице – „Хлад“ ЕООД, за сумата от 21 580,98 лева. Същото е
връчено на задълженото лице на 12.07.2022 г., видно от приложената на л. 28 от
преписката, разпечатка от Административен панел: Електронни услуги на НАП.
С възражение вх. № 42925/26.09.2022
г. /л. 27 от преписката/ Т.С.М. *** за отписване от данъчно осигурителната му
сметка на всички задължения за главници и лихви, описани в таблица, поради
изтекла давност.
С Разпореждане № С220003-137-0008834/29.09.2022
г. /л. 30 от преписката/, издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП Варна,
не са прекратени поради изтекла погасителна давност публичните вземания,
произтичащи от гореописаните изпълнителни листове, издадени от Районен съд –
Сливен за наложена глоба и държавна такса, както и за декларация обр. 6.
Изложени са мотиви, че давността по отношение на процесните публични вземания неколкократно
е спирана с налагането на обезпечителни мерки с ПНОМ и към момента на
постановяване на разпореждането не е изтекла.
Разпореждането е
обжалвано с жалба от 28.11.2022 г. от М. по административен ред пред Директора
на ТД на НАП Варна, който с Решение № 4/05.01.2023 г. /л. 46 от преписката/ е
оставил жалбата без уважение като неоснователна по мотиви, идентични с
изложените в разпореждането.
Срещу Решение № 4/05.01.2023
г. е подадена жалба вх. № 54483-5/12.01.2022 г. от М., във връзка с която е
образувано настоящото съдебно производство. В хода на съдебното дирене от
страните не са ангажирани допълнителни доказателства.
При така установената
фактическа обстановка, съдът намира, че жалбата, разгледана по същество, е
неоснователна, по следните съображения:
По делото не се спори,
а от представените писмени доказателства се установява, че оспореното Решение №
4/05.01.2023 г. на Директора на ТД на НАП – Варна, с което по същество, поради
отхвърляне на жалбата е потвърдено Разпореждане изх.№ С220003-137-0008834/29.09.2022
г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, е издадено от оправомощен за
това административен орган по арг.чл.266 ал.1 ДОПК, в пределите на неговата
материална компетентност и след редовно сезиране от правоимащо лице. Поради
това, потвърждаващото решение представлява валиден административен акт. То отговаря и на изискванията за форма по
аргумент на чл. 59 от АПК, с което формално е спазено изискването на чл. 59 ал. 2 от АПК.
Посочени са фактическите и правни основания за неговото издаване, т.е. не страда от порока липса
на мотиви. Извършената от съда проверка установи, че при постановяването му не са
допуснати съществени процесуални нарушения, засягащи неговата
законосъобразност, а процедурата е съобразена с приложимите за случая норми на
ДОПК.
Спорът между страните
е правен и се състои в отговора на въпроса – изтекла ли е погасителната давност
по отношение на публичните задължения на жалбоподателя, произтичащи от
посочените в Разпореждане № С220003-137-0008834/29.09.2022 г. изпълнителни
титули – декларация обр. 6, с която са декларирани задължения за фонд ДОО, УПФ
и ЗО, и изпълнителен лист по влязла в сила присъда, с която на жалбоподателя е
наложена глоба, както и е осъден да заплати държавна такса.
Съгласно чл. 171, ал.
1 от ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен
срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало
да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък
срок, а съгласно ал. 2 на чл. 171 от ДОПК с изтичането на 10-годишен давностен
срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало
да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания
независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато
задължението е отсрочено или разсрочено.
Съгласно чл. 172, ал.
1 от ДОПК, давността спира в предвидените от закона случаи по т. 1 до т. 6.
Съгласно ал. 2 на чл. 172 от ДОПК, давността се прекъсва с издаването на акта
за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по
принудително изпълнение, а според ал. 3 на чл. 172 от прекъсването на давността
започва да тече нова давност.
Погасителната давност
е фактически състав, включващ времеви период на бездействие на носителя на едно
субективно материално право, който фактически състав поражда правото на
задълженото лице да се позове на давността и да откаже изпълнение на
задължението. С изтичането на давностните срокове по чл. 171 от ДОПК се
погасява правото да се събере по принудителен ред публичното вземане, което
остава дължимо, но може да бъде платено единствено доброволно от длъжника /чл.
174 от ДОПК/ или да бъде прихванато /чл. 128, ал. 1 от ДОПК/. Прекъсването или
спирането на погасителната давност може да настъпи при възникнали преди
изтичането й юридически факти, установени в правна норма – чл. 172 от ДОПК.
Относно задълженията
по изпълнителния лист:
На основание чл. 162,
ал.1, т.6 от ДОПК по процесния изпълнителен лист са налице държавни публични
вземания по влязла в сила присъда и разпореждане на съда за събиране на
публични вземания в полза на държавата, относно дължими от жалбоподателя глоба
и държавна такса. Влязлата в сила присъда е годно изпълнително основание,
съгласно чл. 209, ал. 2, т. 6 от ДОПК, и поради тази причина тук приложение следва
да намерят нормите на ДОПК по отношение на давностните срокове.
Видно от така
издадения и представен по делото изпълнителен лист, с Присъда от 31.01.2013г.
по НОХД № 594/2011 г. по описа на Районен съд - Сливен, влязла в сила на 17.04.2013
г., Т.С.М. е осъден да заплати глоба в размер на 20 000 лв. и държавна такса в
размер на 5 лв. за служебно издаване на изпълнителния лист /л.1 от преписката/.
Задължението по присъдата е следвало да се заплати след влизането ѝ в сила, т.е. от 17.04.2013
г. то е било дължимо. На основание чл. 171, ал. 1 от ДОПК, от 01.01.2014 г. за
това задължение е започнал да тече 5-годишният давностен срок. Ето защо се
явяват неоснователни възраженията, направени с жалбата за неправилно определен
начален период на давността. Неоснователни и недоказани са изложените от
жалбоподателя възражения, че държавата се е снабдила по – късно с
изпълнителното основание, обективирано в изпълнителния лист.
От изложеното следва,
че давността за задължението по изпълнителния лист е започнала да тече на
01.01.2014 г. и е спряна с издаването на ПНОМ изх. № 3975/2013/000041/14.10.2014
година, с което е наложена обезпечителна мярка – запор върху движими вещи – МПС.
Към момента на налагане на обезпечителната мярка са изтекли 9 месеца и 13 дни. Давността
е спряна отново с издаване на Постановления за налагане на обезпечителни мерки
с изх. № С170003-022-0003333/31.01.2017 г. и изх. №
С170003-011-0003388/31.01.2017 г., а също и с издаването на ПНОМ изх. №
С200003-022-0002260/21.01.2020 година. С оглед горното, настоящият съдебен
състав счита, че правилно и законосъобразно административният орган е приел, че
към датата на постановяване на обжалваното разпореждане, както и към настоящия
момент, същата не е изтекла и задължението не е погасено по давност.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателя, че същият не е получил съобщението за доброволно
изпълнение, съответно не е бил уведомен за образуваното изпълнително дело. От
приложените по преписката писмени доказателства се установява, че писмо,
съдържащо документ с № 3975-000001/09.07.2013 г. /какъвто изходящ номер е
поставен на съобщението за доброволно изпълнение/, е получено от Т.М. на
18.07.2013 г., като за да се удостовери връчването, е положен и подпис от
лицето /л. 2 от преписката/. Освен това следва да бъде посочено, че връчването
на съобщение за доброволно изпълнение не представлява действие на публичния
изпълнител, което да е част от процедурата по принудителното изпълнение за
събиране на публични държавни вземания, регламентирана в ДОПК, на основание чл.
221, ал.1 и ал.2 от ДОПК. Целта на въпросното съобщение е единствено да се
уведоми длъжникът за образуваното срещу него изпълнително дело и за
последващото принудително изпълнение.
По отношение на
позоваването в жалбата на Тълкувателно решение № 7 от 15.04.2021 г. по т. д. №
8 от 2019 г. на ОСС на І и ІІ колегия на ВАС, съдът счита, че то дава само
отговор досежно образуването на изпълнителното дело и поканата, предвид
противоречивата съдебна практика, доколкото се приема, че същите не са действия
по принудителното изпълнение по смисъла на чл. 172, ал. 2 от ДОПК. В мотивите
на тълкувателното решение е посочено, че поканата е подготвително действие,
такова по пристъпване към изпълнение, а не принудително действие. Посочено е,
че съгласно нормата на чл. 172, ал. 2 от ДОПК, за да се прекъсне давността се
има предвид предприемането на действия по принудителното изпълнение като
юридически факт. Съгласно чл. 172, ал. 1, т. 5 с налагане на обезпечителни
мерки се спира давността. При това, правното действие на постановлението за
обезпечение не е обвързано с надлежното връчване на постановлението. Връчването
е от значение само относно възможността длъжникът да оспори постановлението /чл.
121, ал. 2, вр. чл. 197, ал. 1 ДОПК/. Оспорването е по реда на чл. 197 ДОПК и
според ал. 6 изпълнението на постановлението, с което се налага обезпечението,
не може да бъде спряно поради обжалването му. В обобщение, с издаването на 14.10.2014 г. на ПНОМ с изх. № 3975/2013/000041/14.10.2014
г., публичният изпълнител извършил процесуално действие, с което, по арг. чл.
172, ал. 1, т. 5 ДОПК още тогава е спряна 5-годишната давност, по смисъла на
чл. 171, ал. 1 от ДОПК.
Относно задълженията
по декларация (обр. 6) от 2016 година:
Не се споделя твърдението
на жалбоподателя, че едва в хода на настоящото производство същият е узнал, че
с разпореждане от 17.10.2016 г. е присъединен нов публичен взискател. Това
възражение е направено едва с жалбата пред съда. Видно от приложеното по
преписката възражение за отписване на задължения поради изтекла погасителна
давност, задължението, присъединено през 2016 г., е посочено, което изключва
незнанието за присъединяването.
Както беше посочено по
– горе, съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК, публичните вземания се погасяват с
изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение.
Институтът на
давността е такъв на материалното право, поради което спрямо него следва да
намери приложение нормативната уредба, която е била в сила към момента на
възникване на задължението. Съгласно чл. 105 от ДОПК, задълженията по
декларация, по която задълженото лице само изчислява основата и дължимия данък
и/или задължителните осигурителни вноски, се внасят в сроковете определени в
съответния закон.
Вземанията са
декларирани с декларация (обр. 6) „Данни за дължими вноски и данък по чл. 42 от ЗДДФЛ“ с вх. № 030021603002552/01.04.2016 година. Същите са били дължими през 2016 г., т.е. давностният срок е започнал
да тече на 01.01.2017 г., както правилно е посочил административният орган. С
Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. №
С170003-022-0003333/31.01.2017 г., с което е наложен запор върху налични и
постъпващи суми по банкови сметки, по депозити, вложени вещи в трезори,
включително и съдържанието на касетите, както и суми предоставени за
доверително направление, давността е спряна. Към момента на налагане на
обезпечителната мярка са изтекли 3 месеца и 14 дни. Давността е спряна отново с
издаване на ПНОМ изх. № С170003-022-0003388/31.01.2017 г., а също така и с ПНОМ
изх. № С200003-022-0002260/21.01.2020 година. С оглед горното, настоящият
съдебен състав счита, че правилно и законосъобразно административният орган е
приел, че към датата на постановяване на обжалваното разпореждане, както и към
настоящия момент, същата не е изтекла и задължението не е погасено по давност.
Следва да се посочи, че относно прилагането на
разпоредбата на чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК, е налице дълготрайна административна
и съдебна практика, в която безспорно е възприет извод, че налагането па
обезпечителната мярка, съответно произтичащите от него правни последици,
изисква осъществяване на всички елементи от фактическия състав на правната
норма, а именно: мярката е наложена, когато има издадено постановление за
налагане на обезпечителни мерки от компетентен орган, запорно съобщение
изпратено във връзка с постановлението, като изпратеното запорно съобщение е
получено от органа/лицето, отговорен за изпълнението на наложената
обезпечителна мярка. Връчването на ПНОМ на задълженото лице не е елемент от
този фактически състав. Достатъчно е мерките реално да са наложени. Както
по-горе бе посочено, до банките са изпратени запорни съобщения, такова
съобщение е изпратено и до сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Варна с оглед
наложения запор върху движими вещи на М., които са произвели действие.
В заключение следва да
се посочи още, че цитираното в жалбата и писмените бележки Тълкувателно решение
на ВКС касае изпълнителното производство за частни вземания по ГПК и е
неотносимо в случая. Процесните задължения са публични и се събират по реда на
ДОПК, където са регламентирани редът и способите за събиране на тези вземания и
спрямо тях не се прилагат субсидиарно разпоредбите на ГПК.
Изложените дотук
съображения обосновават крайния извод за законосъобразност на оспореното
Решение № 4/05.01.2023 г. на Директора на ТД на НАП – Варна, с което е
потвъдено Разпореждане № С220003-137-0008834/29.09.2022г., издадено от публичен
изпълнител при ТД на НАП – Варна, поради което жалбата се явява неоснователна и
като такава следва да бъде отхвърлена.
При този изход на
делото претенцията на административния орган за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение се явява основателна, с оглед на което следва на ответната
страна да се присъди юрисконсултско възнаграждение, определено в минималния
размер по чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, а именно в
размер на 100 /сто/ лева.
Водим от горното и на
основание чл. 268 от ДОПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Т.С.М. с
ЕГН ********** ***, срещу Решение № 4/05.01.2023 г., постановено от Директор на
Териториална дирекция на Национална агенция за приходите - Варна, с което е
оставена без уважение жалба вх. № 54483/28.11.2022 г., подадена от Т.С.М. срещу
действия на публичен изпълнител от Дирекция „ Събиране“ при Териториална
дирекция на Национална агенция за приходите - Варна, обективирани в
Разпореждане № С220003-137-0008834/29.09.2022 г., в частта относно публични
вземания по: Изпълнителен лист от 23.04.2013г., издаден от Районен съд – Сливен
/глоба, такси и лихви за просрочие в размер на 20 009,80 лева/ и Декларация
/Обр. 6/ „Данни за дължими вноски и данък по чл. 42 от ЗДДФЛ вх. №
030021603002552/01.04.2016 г. /осигурителни вноски и лихви за просрочие в
размер на 1421,41 лева/.
ОСЪЖДА Т.С.М. с ЕГН **********
*** да заплати в полза на ТД на НАП-Варна сумата от 100 /сто/ лева,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно, на
основание чл. 268, ал. 2 от ДОПК.
СЪДИЯ: