№ 27776
гр. София, 08.08.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в закрито заседание на
осми август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:АНГЕЛИНА К. БОЕВА
като разгледа докладваното от АНГЕЛИНА К. БОЕВА Гражданско дело №
20211110155432 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от собствениците на
самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост на адрес гр. София, ж. к.
„Дружба“, бл. 155, чрез „Образцов вход“ ЕООД, срещу Й. М. В.. След постъпването на
отговор от ответницата, към който са приложени доказателства за извършени плащания на
процесните вземания, на 03.08.2023 г. е депозирана молба от ищците, чрез адв. Петьо
Данков, в която потвърждава погасяването на дължимите суми в пълен размер. В тази
връзка прави отказ от предявените искове, но доколкото плащането било извършено след
образуване на исковото производство, моли съда да присъди направените до този момент
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение и внесена държавна такса, като представя
списък по чл. 80 ГПК.
Съдът, след като констатира, че молбата е подадена от процесуален представител на
ищците, притежаващ изрично пълномощно по смисъла на чл. 34, ал. 3 ГПК, намира същата
за основателна. На следващо място, доколкото искането за прекратяване на делото е на
основание чл. 233 ГПК, то съгласие на ответницата не е необходимо.
По отношение на искането на ищците за присъждане на направените до този момент
разноски, съдът намира следното. Всяка страна има право да иска от противната страна да й
заплати направените по делото разноски, ако се окаже, че противната страна е предизвикала
нуждата от делото чрез неоснователно свое правно твърдение (оспорване на съществуващо
право или претендиране на несъществуващо право). Възникналото в тази връзка
облигационно правоотношение между страните представлява отговорността за разноски. По
общо правило разноските се дължат от страната, която с поведението си е причинила
възникването на съдебния спор. Израз на това правило са и разпорежданията на чл. 78 ГПК.
Ако искът бъде уважен, заплатените от ищеца разноски се заплащат от ответника
съразмерно с уважената част от иска (ал. 1). Отговорността за разноски ще бъде на ищеца,
ако претенцията му не бъде уважена, съразмерно с отхвърлената част от иска (ал. 3). А ако
ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска,
разноските се възлагат върху ищеца (ал. 2). След като законодателят последователно в
1
първите три алинеи на чл. 78 ГПК е прокарал идеята, че разноски се дължат винаги, когато
неправомерно е засегната чужда правна сфера, настоящият съдебен състав не намира
основание да смята, че същата тази идея е изключена от разпоредбата на ал. 4 на чл. 78 ГПК,
само защото изрично не е посочена в нея. Разпореждането, че ответникът има право на
разноски и при прекратяване на делото, не означава нито че в тази хипотеза ищецът не би
имал право на разноски, нито че процесуалното поведение на ответника не подлежи на
преценка от страна на съда. Според преобладаващата съдебна практика, която се споделя
напълно и от настоящия съдебен състав, произнасянето по отговорността за разноски в
хипотеза на пълно или частично прекратяване на производството по делото поради
оттегляне или отказ от исковите претенции е в зависимост от преценката на съда на
конкретните причини, наложили предявяването на иска и извършването на разноски по
делото, както и на настъпилите след завеждането на делото факти, довели до отпадане на
правния интерес от воденето на този иск, респ. до неговото оттегляне. В случая следва да
намери приложение по аналогия нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като фактическият състав
на отговорността за разноски във всички случаи включва неоснователно предизвикан правен
спор. Не би могло да се приеме, че при прекратяване на делото поради оттегляне, респ. отказ
от иска, е без значение за произнасянето по разноските дали същото е извършено с оглед
процесуалното поведение на ответника. Следователно, при прекратяване на делото
ответникът има право на разноски, ако с поведението си не е дал повод за завеждане на
делото и ако признае иска, а ако е дал повод за завеждане на делото, същият няма право на
разноски, като следва да възстанови тези, извършени от ищеца. И в двата случая на
присъждане подлежат само сторените до момента на прекратяване на производството
разноски, доказани по съответния начин (вж. Определение № 240 от 11.05.2016 г. по ч. т. д.
№ 765/2016 г., ІІ Т.О., ВКС, Определение № 703 от 13.10.2014 г. по ч. т. д. № 2472/2014 г., І
Т.О., ВКС, Определение № 149 от 22.03.2012 г. по ч. гр. д. № 3/2012 г., І Г.О., ВКС,
Определение № 127 от 24.02.2012 г. по ч. т. д. № 926/2011 г., ІІ Т.О., ВКС, Определение №
207 от 16.04.2010 г. по ч. гр. д. № 216/2010 г., ІІІ Г.О., ВКС, Определение № 571 от
14.07.2010 г. по ч. т. д. № 558/2010 г., ІІ Т.О., ВКС).
Да се приеме противното, би означавало, от една страна, да не се държи сметка за
фактическия състав на отговорността за разноски. А от друга, да се застави ищецът да
продължава едно дело, от което вече няма интерес поради постигане на целените с иска
правни последици след неговото предявяване, с единствения мотив да се стигне до
постановяване на акт по същество, с който съдът да му присъди направените разноски. А
последното ще е възможно поради трайно установената съдебна практика, че в духа на
закона е да се присъждат разноски в полза на ищеца и в случаите, когато искът е отхвърлен,
защото след предявяването му ответникът доброволно е възстановил правото на ищеца (вж.
т. 1 от Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956 г. по гр. д. № 112/1956 г., ОСГК, ВС) .
Настоящият съдебен състав дълбоко се съмнява, че това е бил смисълът и целта на
разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК.
В настоящия случай от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че
2
ответницата е дала повод за завеждане на делото. От приложените към отговора на исковата
молба разписки и други документи за плащане се установява, че част от сумите са били
заплатени след образуване на заповедното производство, а друга част – след депозиране на
исковата молба в съда. Именно във връзка с погасяване на дължимите суми ищците са
направили изявление за отказ от предявените искове и са поискали прекратяване на делото.
До този момент в заповедното и в исковото производство ищците са извършили разноски за
внесена държавна такса в общ размер на 50 лева, която следва да им бъде присъдена.
По отношение на искането за присъждане на заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лева, съдът намира следното. Видно от приложеното към исковата молба
пълномощно процесуалният представител на ищците – Петьо Данков е бил юрисконсулт в
дружеството – управител на етажната собственост. Именно в това си качество същият е
извършвал всички процесуални действия до депозиране на молбата за прекратяване на
производството по делото. След извършена служебна справка в регистъра на адвокатите от
Софийска адвокатска колегия беше установено, че Петьо Данков е бил вписан като адвокат
по силата на Решение № 2166 по Протокол № 16 от 20.07.2023 г., т.е. само няколко дни
преди да депозира последната молба по делото. Съгласно съдебната практика при
едновременно участие на адвокат и юрисконсулт в едно производство не се изключва
приложението на нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК, а за страната се поражда правото да избере
дали да претендира присъждането на заплатеното от нея адвокатско възнаграждение или да
претендира юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК. Но
обстоятелството, че в хода на процеса е настъпила промяна в качеството на процесуалния
представител на ищеца, като първоначално същият е бил юрисконсулт, а в последствие –
адвокат, е ирелевантно за това дали се дължи юрисконсултско възнаграждение. И това е
така, защото всички процесуални действия по делото до този момент са били извършени от
процесуалния представител в качеството му на юрисконсулт (вж. Определение № 93 от
9.02.2023 г. по ч. т. д. № 82/2023 г., ВКС, ІІ Т.О., Определение № 382 от 31.05.2023 г. по к. ч.
т. д. № 532/2023 г., ВКС, ІІ Т.О. ). При съобразяване на цитираната съдебна практика следва
да бъде прието, че на ищците се дължи присъждане на юрисконсултско възнаграждение в
минимален размер от 100 лева, изчислен от съда съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8
от 24.01.2017 г.), вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ, а не както е поискано – адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лева.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА, на основание чл. 233 ГПК, производството по гр. д. № 55432 по описа
за 2021 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60-ти състав.
ОСЪЖДА Й. М. В., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. София, район „Връбница“,
АДРЕС, да заплати на собствениците на самостоятелни обекти в сграда в режим на
3
етажна собственост на адрес гр. София, ж. к. „Дружба“, бл. 155, представлявани от
управителя „Образцов вход“ ЕООД, сумата 150 (сто и петдесет) лева, представляваща
направените в заповедното и в исковото производства съдебни разноски за внесена
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд
в едноседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от настоящото
определение.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4