№ 17021
гр. София, 11.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в закрито заседание на
единадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Виктория М. Станиславова
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Гражданско дело
№ 20221110142771 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Образувано е по повод молба по чл. 248 ГПК на Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.“, БУЛСТАТ **********, чрез адвокат Д. М., с искане за изменение на Решение №
9805/08.06.2023 г. в частта за разноските, чрез присъждане в полза на процесуалния
представител на ищеца на сумата от още 480,00 лева с вкл. ДДС – за адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата по втория обективно
кумулативно съединен установителен иск.
В молбата се развиват доводи за основателност на искането за присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата в полза на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ **********, по всеки един от
предявените с исковата молба установителни искове, аргументирани в контекста на нормата
на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и цитирана в молбата по чл. 248 ГПК практика на ВКС.
В срока по чл. 248, ал. 3 ГПК насрещната страна – „В.К“ ООД, не е изразила
становище по направеното искане.
Софийски районен съд, въз основа на изложените в искането по чл. 248 ГПК
доводи и съобразно приложените по делото доказателства, намира следното:
Молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е процесуално допустима, като подадена в срок и от
лице, което е легитимирано да иска изменение на постановеното съдебно решение в частта
за разноските.
Разгледана по същество молбата е неоснователна.
С Решение № 9805/08.06.2023 г. по гр. д. № 42771/2022 г. на СРС, 29 състав, съдът е
признал за установено, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД в отношенията между Т.
П. Т., ЕГН **********, и „В.К“ ООД, ЕИК *********, че е нищожна клаузата на чл. 1, ал. 3
от сключения договор за паричен заем № **************** г., предвиждаща заплащане на
такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем, и клаузата на чл.
4, ал. 2 от сключения договор за паричен заем № **************** г., предвиждаща
заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение. С оглед на изхода на делото,
съдът е осъдил ответното дружество, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ **********, адвокатско
възнаграждение в общ размер на 480,00 лева за осъществено безплатно процесуално
представителство на ищеца.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая в полза на процесуалния представител
на ищеца следва да се присъди едно адвокатско възнаграждение в общ размер на 480,00
лева, поради което не са налице основания за ревизиране на становището, изразено в
крайния акт по делото. За пълнота и във връзка с доводите в молбата съдът намира за нужно
да отбележи следното:
В молбата по чл. 248 ГПК се навеждат възражения единствено относно броя на
1
определените и присъдени на молителя адвокатски възнаграждения, поддържайки се, че
съдът не е съобразил броя на предявените искове при определяне на дължимото
възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА. В Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на
ЕС дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института на
съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В § 21 е припомнено, че член 14 от
Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна
разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото
страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедлИ.ст. В § 23 и 24
изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че
предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки
случай по такъв начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все
това член 14 от Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират
възстановяването единствено на „разумни“ съдебни разноски. Правната уредба следва да
цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се
вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да
понесе загубилата делото страна, които разноски трябва да бъдат „пропорционални“.
Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно
от разноските, които спечелилата/загубилата делото страна действително е понесла.
Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в
който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат,
който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.
В практиката на ВКС, обективирана в Определение № 319/09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
2186/2019 г. на ВКС, IV ГО, и др. е разяснено, че за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната съдебна инстанция е
необходимо и достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие,
в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое
от основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА, т. 1-3, като не е необходимо страната предварително да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.
Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен
списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на правна
помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да
получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната,
която представлява; да получи възнаграждение след влизане в сила на съдебния акт, с който
му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на
уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи от
насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед на действителната правна и фактическа сложност на
делото, като съгласно практиката на СЕС, обективирана в Решение от 24.01.2024 г. по дело
С-438/22 на СЕС чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, протИ.речи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже
да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, вкл. когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Съобразно цитираната
задължителна практика на СЕС съдът не е обвързан от праговете, разписани в Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да
определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай, след извършване
на преценка относно правната и фактическа сложност на делото и конкретно извършените
от процесуалния представител действия. В процесния случай, при определяне на размера на
следващото се на адвоката адвокатско възнаграждение съдът съобрази горепосочените
принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните
разноски в светлината на правото на ЕС и конкретиката на настоящия казус, свеждаща се до
липса на фактическа и правна сложност на разглежданото дело, определена от вида на
конкретно предявените искове и ангажираните доказателства в процеса, обстоятелството, че
се касае за защита по предявени две искови претенции, но произтичащи от едно спорно
правоотношение и имащи една цел – съответно да се признае нищожността на договорни
клаузи от един договор, определяща и сходния предмет на доказване, както и наличието на
последователна и непротИ.речива съдебна практика по спорния въпрос по всеки един от
тези искове, поради което за осъществената защита по тези претенции на пълномощника на
2
ищеца намира, че се следва едно общо възнаграждение в размер от 480,00 лева, който счита
за справедлив и не счита, че са налице основания за ревизиране становището по този въпрос,
обективирано в крайния съдебен акт по делото.
Така мотивиран, съдът намира молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК за неоснователна, поради
което
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба вх. № 197380/11.07.2023 г. на Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ **********, чрез адвокат Д. М., за
изменение на Решение № 9805/08.06.2023 г. по гр. д. № 42771/2022 г. по описа на СРС,
29 състав, в частта за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3