№ 2031
гр. София, 04.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20241100511159 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 3086/21.02.2024 г., постановено по гр.д. № 23933/2023 г. на
СРС, ГО, 51 състав, е признато за установено по предявения от „Ипокредит“
ООД, ЕИК: *********, срещу К. П. Б., ЕГН: **********, установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ, че К. П. Б. дължи на
„Ипокредит“ ООД сумата от 378,98 лева, представляваща останалата
неплатена част от главница по запис на заповед, издаден на 25.03.2022 г. за
сумата от 445,80 лева, с падеж на 25.04.2022 г., ведно със законната лихва за
забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда
– 23.09.2022 г. до изплащане на вземането, за което вземане по ч. гр. дело №
51579/2022 г. по описа на Софийски районен съд, I-во ГО, 51-ви състав са
издадени Заповед № 3223/27.01.2023 г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист.
Срещу решението, в частта, в която искът е уважен за сумата от 45,8 лв.,
е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
производство К. П. Б., която твърди, че решението е неправилно и
постановено в нарушение на мтериалния закон. Поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че клаузата относно договорната лихва не
противоречи на добрите нрави. Твърди се, че в случая възнаградителната
лихва е в размер от 49,36 %, а съгласно практиката на ВКС уговорка за лихва,
надвишава трикратния размер на законната лихва е противна на добрите
1
нрави. Твърди се, че нищожността на лихвата води до нищожност и на целия
договор за кредит, при което се дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, с оглед на което и не се дължи заплащане на лихвата от 45,8 лв.
Въззивникът сочи, че размерът на ГПР е посочен неправилно в договора за
кредит и съобразно императивната разпоредба на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК, това
води до нищожност на договора за кредит. Поддържа, че каузалното
правоотношение, за обезпечаването на което е издаден процесният запис на
заповед, е недействително на основание чл.22 ЗПК, поради което и
претенцията по менителничния ефект е неоснователна. Моли се за отмяна на
решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което предявеният
иск да бъде отхвърлен.
Въззиваемият „Ипокредит“ ООД оспорва подадената въззивна жалба.
Моли се за потвърждаване на решението.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна
страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Решение в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. Не са
допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на
които въззивният съд е длъжен да следи служебно.
Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2
ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете
инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в
обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото
производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се
потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на
първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.
В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по
предявен от „Ипокредит“ ООД срещу К. П. Б. установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ за признаване за установено, че
ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от 378,98 лева,
представляваща останалата неплатена част от главница по запис на заповед,
издаден на 25.03.2022 г. за сумата от 445,80 лева с падеж на 25.04.2022 г.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
2
подаване на заявлението в съда – 23.09.2022 г. до изплащане на вземането, за
което вземане по ч. гр. дело № 51579/2022 г. по описа на Софийски районен
съд, I-во ГО, 51-ви състав са издадени заповед № 3223/27.01.2023 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист.
Не е спорно между страните, че К. П. Б. е издала в полза на ищеца
„Ипокредит“ ООД процесния запис на заповед от 25.03.2022 г. за сумата от
445,80 лева с падеж на 25.04.2022 г., както и, че последният служи за
обезпечаване на изпълненията на задължения, произтичащи от сключен
между страните договор за потребителски кредит № СФМВ186/25.03.2022 г.
По силата на договора за кредит между „Ипокредит“ ООД, в качеството му на
кредитор и К. П. Б., в качеството й на кредитополучател, на ответницата е
предоставен потребителски кредит в размер на сумата от 400 лева. Срещу
това ответницата е поела насрещното задължение да ползва кредита и да го
върне в срок от 5 месеца заедно с дължимата лихва в срок и при условията,
посочени в схема на плащанията, представляваща Приложение № 1 към
договора. В клаузите на чл. 7 и чл. 8 от договора е предвидено, че лихвеният
процент, с който се олихвява предоставения кредит, се равнява на 49,363 % на
годишна база и е фиксиран за целия период на договора, а общата сума,
подлежаща на връщане от потребителя, възлиза на 445,80 лева. Установява, че
договореният ГПР е равен на възнаградителната лихва, доколкото в договора
не са предвидени допълнителни такси и комсионни. Изготвената СЧЕ
установява, че действителният ГПР се равнява на 49,02 % само на база на
погасителния план.
Спорно между страните е дали процесния договор за потребителски
кредит е действителен с оглед твърдението на въззивника за неточно
посочване на ГПР и за прекомерност на уговорената възнаградителна лихва в
нарушение на добрите нрави.
При преценка на спорното правоотношение въззивният съд намира, че
правилно същото е определено от първоинстанционния съд като такова,
попадащо под регулацията на ЗПК и ЗЗП, които разпоредби са императивни и
за приложението им съдът следи и служебно. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК
сочи, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7-12 и
20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1 т. 7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът
за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. ГПР по
3
кредита са определя по императивно установен алгоритъм, заложен в ЗПК.
Той изразява общите разходи по кредита, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, определени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в договора
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да е посочено кои са
разходите, включени в определената процентно величина. В процесния
договор ГПР е равен на договорената възнаградителна лихва, поради което и
за потребителя е било напълно ясно как е бил формиран ГПР. По отношение
на разминаването в ГПР, което констатира вещото лице - 49,363 % съгласно
договора и 49,02 %, същото е минимално и то в полза на потребителя –
реалният лихвен процент е по-нисък от действителния, поради което и не
може да се направи извод за нарушение на приложимата законова разпоредба,
респ. за нищожност на сключения договор за кредит.
По отношение на размера на договорената възнаградителна лихва,
въззивния съд намира следното: императивно правило по отношение на
годишния процент на разходите е установено в нормата на чл.19,ал.4 ЗПК,
съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения.
Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита /чл. 19,
ал. 1 ЗПК/, като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а
в тези разходи се включват лихвите /§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК/, като общата сума,
дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита
/предоставената сума/ и общите разходи по кредита за потребителя - § 1, т. 2 и
т. 3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че
кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като
сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението
между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита
може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от потребителя.
Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен процент по
кредита - § 1, т. 4 и 5а от ДР на ЗПК.
Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването
на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на
договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна,
само ако не е изразена на ясен и разбираем език – чл. 145, ал. 2 ЗЗП. В
4
практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат
клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато
при ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената
сума потребителска защита обичайно не се предоставя. Във всички случаи
преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета на
договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг
договор, от който той зависи – чл. 145, ал. 1 ЗЗП. Идентичен подход е приет и в
Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според
което при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на
страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този
случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без
страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В
други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор,
напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи
нищожността според примерните критерии на Тълкувателно решение №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В случая съществено за извършване на преценката
за нарушение на добрите нрави е фактът, че кредитът е необезепечен /и по
тази причина високорисков/, както и че неговият срок е изключително кратък
– 5 месеца. При годишен процент на разходите по кредита, дължими от
потребителя, равен на възнаградителната лихва, в размер на 49,02% /съгласно
заключението на изготвената СЧЕ/, който не надвишава пет пъти размера на
законната лихва и не е определен в нарушение на императивната разпоредба
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, не може да се направи извод за прекомерност на
договорената възнаградителна лихва, водеща до нищожност на същата.
Прилагането на общата норма на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД само по себе си не
противоречи на материалния закон, но задаването като императив на
конкретно съотношение между възнаграждението по договора и трикратния
размер на законната лихва /на което се позовава въззивникът/, без подобен
максимален размер да е законодателно уреден и без да се преценят всички
обстоятелства по договора, е неправилно. Настоящият съдебен състав намира,
че след като годишният процент на разходите не надвишава установения
максимален размер в чл. 19, ал. 4 ЗПК, то уговорката за лихвен процент, равна
на годишния процент на разходите, не е нищожна като накърняваща добрите
нрави, съответно липсват основания за нищожност на процесния договор за
5
потребителски кредит. /в този смисъл и Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на
ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о., ТК/. Ето защо и е налице основание за
уважаване на иска и в частта относно предвидената възнаградителна лихва в
размер от 45,8 лв., която също е обезпечена с менителничния ефект.
Доколкото първоинстанционният съд е достигнал до идентичен извод и
предвид факта, че други оплаквания не са въведени във въззивната жалба, а и
с оглед препращането към мотивите на първоинстанционния съд на
основание чл. 272 ГПК, решението в обжалваната част следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемата
страна, но същият не е заявил такава претенция и не е представил
доказателства да е сторил разноски, поради което и разноски не следва да
бъдат присъждани.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3086/21.02.2024 г., постановено по гр.д.
№ 23933/2023 г. на СРС, ГО, 51 състав, в частта, в която е признато за
установено по предявения от „Ипокредит“ ООД, ЕИК: *********, срещу К. П.
Б., ЕГН: **********, установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 535 ТЗ, че К. П. Б. дължи на „Ипокредит“ ООД сумата от 45,8
лева, представляваща останалата неплатена част от главница по запис на
заповед, издаден на 25.03.2022 г. за сумата от 445,80 лева, с падеж на
25.04.2022 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението в съда – 23.09.2022 г. до изплащане на
вземането, за което вземане по ч. гр. дело № 51579/2022 г. по описа на
Софийски районен съд, I-во ГО, 51-ви състав са издадени Заповед №
3223/27.01.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7