Р Е Ш
Е Н И Е
№……………/ 09.02.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на четвърти ноември през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина Т.,
като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 7929 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С Решение № 84088 от 04.04.2019 г., по гр. д. № 45838/2018
г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 162 състав, са отхвърлени
предявените от Н.П.И. срещу „Ф.И.” ЕАД, отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 439 ГПК за недължимост на сумата от 1674,63 лв.,
представляваща главница по договор за паричен заем № PLUS-01473346/04.2010 г.,
и на сумата от 389,83 лв., законна лихва за забава върху главницата към
08.11.2018 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 21.10.2016 г. по
гр.д. № 30028/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 72 състав, претендирани
по изпълнително дело № 20178380403596 по описа на ЧСИ М. Б. с per. № 838 на
КЧСИ, както и предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за
сумата от общо 1864,65лв., платена от ищцата сума без основание в хода на
принудително изпълнение по посоченото изпълнително дело, преведена на
взискателя „Ф.И.“ ЕАД за погасяване на задължения за законна лихва, договорна
лихва и разноски съобразно удостоверение на ЧСИ с изх. № 104256/08.11.2018 г. С
решението н.п.и. е осъдена да заплати на „Ф.и.” ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., разноски в производството.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ищцата Н.П.И. чрез пълномощник адв. В.Ц., с оплаквания за за
незаконосъобразност и неправилност на атакувания акт. Отправено е искане
първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковите претенции да бъдат
уважени изцяло. Твърди се, че процесните задължения не са установени по силата
на влязло в сила съдебно решение, а въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение, и доколкото същата не се ползва със сила на пресъдено нещо, то
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, уреждаща петгодишния давностен срок, е
неприложима, а за процесните вземания следва да се приложи давността,
предвидена за съответното вземане, която в случая е 5 год. от падежа на
задължението по договора за кредит, или тече от 05.06.2012 г.
и е изтекла към 05.05.2017 г., в хода на образуваното вече изп. дело, и преди
да е била прекъсната давността от действия по изпълнението или то други
предхождащи действия с прекъсващ ефект съгласно ЗЗД, при което вземанията по
издадения изпълнителен лист, се явяват погасени по давност, поради което същите
не подлежат на принудително изпълнение, а събраните в хода на изпълнението суми
и преведени на взискателя-настоящ ответник, подлежат на връщане от него на
ищцата като получени на отпаднало основание, евентуално без основание, след
като правото на принудително изпълнение е било погасено по давност. Оспорва
извода на СРС в случая възражението за давност да е преклудирано с изтичане
срока по чл.414 от ГПК, доколкото ищцата твърди след този срок да е настъпил
друг факт- изтичане на давностния срок. Претендират разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът оспорва жалбата
с писмен отговор с довода, че решението е правилно. Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото
доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.
2 ГПК, намира следното :
Обжалваното решение е валидно и допустимо, постановено по
предявените с исковата молба и последващите уточнения към исковата молба,
обективно съединени искове- установителен по чл.439 от ГПК и осъдителен по
чл.55 от ЗЗД, по които ответникът е имал възможност да вземе становище в срока
по чл.131 от ГПК, и в рамките на предмета на спора, очертан от тях и
определението на съда по чл.140 от ГПК.
По правилността на решението, съдът намира следното:
Ищцата Н.П.И. твърди, че е длъжник по изпълнителен лист
от 21.10.2016 г., издаден по гр.д. № 30028/2016 г, по описа на СРС, 72 състав,
за сумата от
1674.63 лв., главница по
договор за заем, вземанията по който са били прехвърлени от заемодателя на
ответника с договор за цесия, ведно със законната лихва върху нея от 06.06.2016
г. до изплащането й, за сумата от 434,27 лв., договорна лихва, за сумата от 801.63
лв., лихва за забава, и за сумата от общо 390,08 лв., разноски по делото, като
въз основа на изпълнителния лист по молба от 25.05.2017 г. е образувано
изпълнително дело при ЧСИ М. Б.. Поддържа, че падежът на главното вземане по
договора е настъпил на 04.05.2012 г., а погасителната давност не е била
прекъсната с подаване на заявлението по чл. 410 ГПК или е предприемане на изпълнителни
действия, поради което считано от 05.05.2012 г. същата е изтекла (петгодишна за главницата и
тригодишна за лихвите). Ето защо счита, че не дължи непогасената част от
главницата и лихвите, претендирани по изпълнителното дело съгласно справка за остатъка
от дълга в изп.дело, като същевременно събраната й в хода на принудително
изпълнение сума от общо 1864,65 лв., преведена на взискателя, е платена на
отпаднало основание, евентуално без основание (поради изтеклата погасителна
давност за вземането към момента на плащане) и с нея ответикът се е обогатил. С
оглед на изложеното моли да бъде установена недължимостта на сумата от 1674,63
лв., представляваща главница по договор за паричен заем № PLUS-01473346/04.2010
г., и на сумата от 389,83 лв., законна лихва за забава върху главницата към
08.11.2018 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 21.10.2016 г. по
гр.д. № 30028/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 72 състав, претендирани
по изпълнително дело № 20178380403596 по описа на ЧСИ М. Б. с per. № 838 на
КЧСИ, както и ответникът да бъде осъден да й върне сумата от 1864,65 лв.,
платена от ищцата сума без основание в хода на принудително изпълнение по
посоченото изпълнително дело, и преведена
на взискателя „Ф.И.“ ЕАД за погасяване на задължения за законна лихва,
договорна лихва и разноски съобразно удостоверение на ЧСИ с изх. №
104256/08.11.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Ответникът „Ф.И.” ЕАД оспорва исковете, като твърди, че в
случая е приложима петгодишна погасителна давност за вземанията, която е
започнала да тече след издаване на изпълнителния лист и влизане в сила на
заповедта за изпълнение и към настоящия момент не е изтекла.
Въззивният съд намира следното по исковете:
По установителния иск с правно основание чл. 439, ал.
1 ГПК.
Искът по чл. 439, ал. 1 ГПК е предоставена на страните, в
рамките на изпълнителния процес, възможност за оспорване на предприетото срещу
длъжника изпълнение по конкретното образувано въз основа на съдебно
изпълнително основание, изпълнително дело, като изискването на чл. 439, ал. 2 ГПК е искът да се основава на непреклудирани от силата на пресъдено нещо факти
и обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене. В този смисъл,
когато е предявен отрицателен установителен иск, в който ищецът се основава
само на факти и обстоятелства настъпили до изтичането на срока по чл. 414, ал.
2 ГПК, то същият би бил недопустим /така определение № 292 от 3.06.2011 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 156/2011 г., III г. о. и определение № 480 от 27.07.2010 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о./.
В настоящия случай, ищецът се позовава на изтекла след
издаване на заповедта за изпълнение, но преди предприемане на първото изпълнително действие
по образуваното срещу нея изпълнително дело, погасителна давност.
Видно от представените по делото доказателства, заповедта
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е влязла в сила на 05.10.2016
г., и е бил издаден въз основа на нея изп.лист на 21.10.2016 г. Към настоящия момент, с предявяването на иска
по чл. 439 ГПК, страната се позовава на новонастъпил факт - период от време
изминал след датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение. Настъпилите
след този момент факти не се преклудират от влязлата в сила заповед. Ето защо и длъжникът, позовавайки се на новонастъпил факт - на периода от време настъпил след влизане в
сила на заповедта за изпълнение, не заобикаля реда за оспорване на вземането по
чл. 424 ГПК.
За да отхвърли предявените искове, СРС е приел, че
процесните вземания са установени с влязла в сила заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК и поради неподаване на възражение срещу нея в
срока по чл. 414 ГПК, приел е също така, че влязлата в сила заповед за
изпълнение се ползва със сила на пресъдено нещо, от което следвало, че на
основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД, давността за вземанията е станала петгодишна,
като началният момент, от който започвала да тече същата, е датата на влизане в
сила на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Според
СРС от влизането в сила на процесната заповед, е започнал да тече нов
петгодишен давностен срок за вземанията по нея, който е прекъснат на 24.07.2017
г. с налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата-длъжник в
изпълнението, и е била прекъсвана давността многократно в хода на изпълнителното
производство с всяко плащане от работодателя към съдебния изпълнител
(ежемесечно в периода 06.09.2017 г. - 10.09.2018 г.), и не е изтекла към подаване на настоящата искова молба
и предявените отрицателни установителни искове са неоснователни и следва да
бъдат отхвърлени. По осъдителния иск е приел същrs за неоснователен, доколкото посочените суми не са били
платени без основание, тъй като е приел, че вземанията за разноски и лихви по
изп.лист също не са били погасени по давност, доколкото давността и по
отношение на тях (петгодишна за разноските и тригодишни за лихвите) е започнала
да тече, считано от влизане в сила на заповедта за изпълнение (05.10.2016 г.),
респ. от възникване на вземанията за такси и разноски по изпълнителното дело,
като същата е била прекъсната с описаните действия по принудително изпълнение и
не е била изтекла към датите на извършените от работодателя плащания към
съдебния изпълнител.
Настоящият въззивен състав не споделя изводите на СРС в частта, че заповедта за изпълнение се ползва със сила на
пресъдено нещо, както и от датата на
нейното взилане в сила следва да се преценява дали е изтекла предвидената в закона давност,
считано от датата на влизането й в сила. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е
неприложима при заповедното производство, приключило без да се стигне до иска
за признаване на изпълнението. Заповедта по чл. 410 и чл. 417 от ГПК и
издаденият изпълнителен лист нямат последиците на съдебно решение за
установяване на съществуването на вземането на кредитора по смисъла на чл. 117,
ал. 2 ЗЗД. Това е така, защото изпълнителният лист, издаден по реда на тези
производства се издава без да се провежда исково производство, в което със сила
на пресъдено нещо да е установено съществуването на вземането на кредитора.
Срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за
погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. В настоящия случай вземанията на ответника
са установени със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
срещу която няма данни да е подадено възражение по чл. 414 ГПК, съответно да е
проведено исково производство по чл. 422 ГПК, и която макар да притежава сила,
аналогична на силата на пресъдено нещо, не е акт, постановен в резултат на
спорно и състезателно исково производство, и от влизането й в сила не може да
започва да тече нова давност.
Съгласно мотивите на ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС
започването на производство, в което длъжникът не участва (каквото действие е
подаването на заявление по чл. 410 ГПК), не може да прекъсне давността, а
разпоредбата на чл. 116, б. "б" ЗЗД е изключителна и не може да бъде
тълкувана посредством аналогия на правото. Поради това подаването на заявление
за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността, която е започнала
да тече за съответното вземане съобразно общите правила, нито с влизането в
сила на заповедта за изпълнение, респ. с издаването на изпълнителния лист,
поради неподаване на възражение в срок започва да тече нова давност. Това
разрешение се осланя на императивните норми на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, в които
основания за спиране и/или прекъсване на давността свързани с инициирането на
заповедното производство и издаването на изпълнителен лист въз основа на
заповед за изпълнение, не са предвидени, а както се посочи по-горе последиците
на чл. 117, ал.2 ЗЗД, са неприложими в настоящия случай, тъй като заповедта за
изпълнение е влязла в сила без провеждане на исково производство, т. е. без
вземанията да са установени с влязло в сила решение. Съгласно ТР № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния
процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва
давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането,
но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие,
само ако е спазен срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е
предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита
прекъсната със заявлението. Отмененият ГПК не съдържа подобна уредба, поради
което на молбата за издаване на изпълнителен лист не може да бъде придадено
действие да прекъсва давността. Такова действие е неприемливо и поради
едностранния характер на производството за издаване на изпълнителен лист.
Длъжникът узнава за това производство, едва при връчването на призовката за
доброволно изпълнение, когато давността е прекъсната със започването на
изпълнителния процес. При действието на ЗЗД, давността се прекъсва само със
започването на производство, в което длъжникът участва. Давността не може да
бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. Не би могло да се стигне до
прекъсването й със започването на производство, в което длъжникът не участва и
няма как да узнае за него, освен при започването на друго производство – това
за принудително изпълнение.
Стабилизирането на
заповедта за изпълнение, нейното влизане в сила некоректно се приравнява на
силата на пресъдено нещо при съдебните решения с оглед момента, в който същата
настъпва. Соченият момент е без значение за прекъсването на давността, не би
могъл да е от значение и за началния момент на нова давност, след като по
действащия ГПК самото заповедно производство не се приравнява с исковото, то е
част от изпълнителния процес (т. 14 от ТР № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС).
Кредиторът може да прекъсне давността с действия по чл.116
б. ”б” ЗЗД, към които действия не се числи заявлението за снабдяване с
изпълнителен лист в заповедно производство. Както бе посочено по-горе,
съобразно мотивите на цитираното ТР, разпоредбата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД е
изключителна и поради това тя не може да бъде тълкувана чрез аналогия, но дори
да се допусне аналогичен ефект спрямо давността с този при исковия процес за
вземането – какъвто е възприетият от районният съд извод, момента на влизане в
сила на осъдителното решение не е датата, на която се прекъсва давността. /така
Определение №334/24.04.2019 по дело №281/2019 на ВКС, ГК, III г.о./
Относно спирането и
прекъсването на давността в изпълнителното производство, съгласно чл.116 б. „в” ЗЗД и разясненията, дадени в мотивите по т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС,
давността се прекъсва от предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ. Прекъсва давността предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
(независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. Затова е нередовна молбата за
изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която
взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава
молба подлежи на връщане съгласно чл. 23 426, ал. 3 вр.чл. 129 ГПК.
Настоящият въззивен състав споделя извода, че с
действията на взискателя – подаване на редовна молба за образуване на
изпълнително дело, давността не е била прекъсвана. Както бе посочено по-горе
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките
на определен изпълнителен способ, като в случая това е налагането на запора на
трудовото възнаграждение на 24.07.2017 г. Но до това първо действие по
принудително изпълнение /в настоящата хипотеза – наложен запор върху банковите сметки
на длъжниците в изпълнителното производство/ – предвиденият 5 годишен давностен
срок за главницата, е изтекъл и всички дължими вземания станали изискуеми до 04.05.2017
г. са погасени по давност. Видно от депозираната искова молба, претенцията на
ищцата касае вземане за главница по договор за кредит, чиято изискуемост е
настъпила на 04.05.2012 г., за което няма спор между страните по делото. За
това главно вземане давността е 5 години, и изтича на 04.05.2017 г., която дата
е настъпила след образуване на изп. дело, но преди да се извърши първото
изпълнително действие, годно да прекъсне давността- налагането на запора на
24.07.2017 г., при което това главно вземане се е погасило по давност валидно
преди 24.07.2017 г. и не се дължи по образуваното изп.дело. С погасяване на
главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни такива за
лихви, макар и за тях да не е изтекла давността, съгласно чл.119 от ЗЗД, при
което недължимо от ищцата е и вземането на взискателя за законна лихва в размер
на 389,83 лв. съгласно удостоверение на ЧСИ с изх. № 104256/08.11.2018 г. Съгласно
изложеното, въззивният съд приема, че неправилно първоинстанционния съд е
приел, че не са погасени по давност вземанията, предмет на иска по чл.439 от ГПК за главница и лихва за забава, които са предмет и на процесния изпълнителен
лист. Първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска за признаване за
установено по отношение на ответника, че
ищцата не дължи сумата от 1674,63 лв.,
представляваща главница по договор за паричен заем № PLUS-01473346/04.2010 г.,
и на сумата от 389,83 лв., законна лихва за забава върху главницата към
08.11.2018 г., като неправилно, следва
да бъде отменено и въззивният съд да постанови ново, с което да уважи иска за
тяхната недължимост.
По осъдителния иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД :
Установява се от събраните по делото писмени
доказателства, че в хода на изпълнителното производство от Н.П.И. е била
удържана сума в размер на 2189,10 лв. към 08.11.2018 г., а на взискателя от нея
е преведена сума общо 1864,65лв., от която 434,27 лв., договорна лихва, 801,63
лв., мораторна лихва по изпълнителния лист, 22,67 лв., законна лихва, 390,08
лв., разноски по заповедното производство, 66 лв., платени от взискателя такси
по изпълнението, и 150 лв., юрисконсултско възнаграждение на взискателя по
изпълнителното дело (видно от удостоверение от ЧСИ М. Б. с изх. №
104256/08.11.2018 г., л. 82 от делото). Установява се още от приетата пред
въззивния съд ССчЕ, че е събрана и друга сума до общ размер 2918,80 лв. към
03.03.2019 г. и от нея е преведена на ответника –взискател сума в общ размер от
2548,41 лв. За така посочените в ССчЕ суми
в по-големи размери от тези, които са посочени в решението на СРС по иска по
чл.55, ал.1 от ЗЗД, няма искане за допълване на решението на СРС в срока по
чл.250 от ГПК, увеличение на иска може да се допуска само пред първата
инстанция, а такова не е допуснато, и за сумата от 167,61 лв. като недължима
такса по т.26 от ТТРЗЧСИ ищцата е оттеглила иска си още пред СРС/ с молба от
28.11.2018 г./. така въззивнитя съд се произнася само в рамките на сумата по този иск общо 1864,65лв. и на
основанието, на което първоинстанционнитя съд се е произнесъл само - платено
без основание по чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД.
Когато за събраните в хода на изпълнителтоно производство
суми дължникът не е предявил иск по
чл.124 от ГПК да установи със сила на пресъдено нещо, че събраните суми не се
дължат, съдът по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е длъжен сам да изследва
материално-правните основания на вземането. Съдебният изпълнител е органът,
който е длъжен да зачете правото на принудително изпълнение за вземането по
изпълнителния лист, без значение дали изпълнителното основание се ползва или не
със сила на пресъдено нещо. Това не важи за съда по заявената от длъжника
претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД (в този
смисъл на правното сонование на иска и неговата допустимост и съдебната
преценка ср. напр. решение № 93 от 24.09.2019 г. по ч. гр. д. № 3221/2018 г.,
Г. К., ІІІ г. о. на ВКС). В случая от събраната
от дължника и преведена на взискателя сума, както е удостоверено в удостоверение
от ЧСИ М. Б. с изх. № 104256/08.11.2018 г.,
въззивният съд намира, че на взискателя е платена погасена по давност в
хода на изпълн.дело сума 22,67 лв. за законна лихва. Това е така, защото
вземането по изп.лист за законната лихва за забава е с начална дата 6.6.2016
г., и макар 3 год.давност за това вземане да не е изтекла до изтичане срока на възражението по чл.414 от ГПК нито до налагане на запора, доколкото по-горе въззивният съд прие, че главното вземане е погасено по давност към
05.05.2017 г. , то и вземането за законна лихва за забава върху главното
вземане съгласно чл.119 от ЗЗД е погасено по давност , при което сумата от
22,67 лв. е платена без основание на взискателя.
По отношение вземането за законна лихва от 801, 63 лв. за
периода 4.6.2011 г.-25.5.2016 г., въззивният съд намира, по вече изложените
по-горе съображения, че възражението за погасяване по давност на вземането за
законна лихва върху главницата за периода 4.6.2011г.- 4.10.2013 г./ 3 год.
преди изтичане на срока за възражение по чл.414 от ГПК/ , се явява неоснователно.
За този период, по реда на чл.162 от ГПК , съдът определя размера на законната
лихва върху главницата от 1674,63 лв., на 402,31 лв. , и за тази сума от 402,31
лв. искът по чл.55, ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен, тъй като е платена
сумата правилно на взискателя по изпълнението. За разликата над нея до 801, 63
лв. , обаче, или за разликата от 399,32 лв. за лихва за забава за периода
5.10.2013 г.-25.05.2016 г., давността изтича след образуване на заповедното
производсктво, но частично - тази до 23.07.2014 г. е погасена по давност преди налагане на запора
съгласно чл.111 от ЗДД, а след тази дата се погасява по давност съгласно чл.119
от ЗЗД, тъй като главното вземане се е погасило по давност в изпълнителното
производство и с него се погасяват и непогасените по давност лихви за забава
върпху главницата. Ето защо сумата от 399,32 лв. платена в изпълнението на
взискателя като лихва за забава по изп. лист / като част от сумата 801,63 лв./
се явява платена без основание, тъй като за нея въззивният съд намира за
основателно възражението за погасяване
по давност в хода на изпълнението но преди плащането й на взискателя, и тази
сума от 399,32 лв. подлежи на връщане на ищцата-дължник. Или общо на ищцата
подлежи на връщане следователно сума в общ размер 421,99 лв./22,67+399,32/. Тази сума като сбор от горепосочените вземания, е била
платена на взискателя по изпълнението- настоящ ответник, без основание, тъй
като вземанията за тях се считат погасени по давност преди плащането им на
взискателя, в резултат на упражнено валидно възражение от дължника за
това. Сумата подлежи на връщане от
ответника- взискател, който я е получил от ЧСИ, на ищцата-длъжник, за да се
възстанови неоснователното разместване на имуществени блага. Ето защо решениението
в отхвърлителната част по иска по чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗД подлежи на отмяна за сумата общо 421,99
лв. и уважаване за нея.
В останалата част по отхвърляне на осъдителния иск по
чл.55, ал.1, пр.1 от ЗДД, решението се явява правилно и следва да се потвърди.
Вземането за договорна лихва 434,27 лв. се погасява с 3 год. давност
като периодично такова по смисъла на чл.111 от ЗЗД, която давност, считано дори
от падежа на договора-04.05.2012 г., е изтекла на 04.05.2015 г., т.е. преди
изтичане на срока за възражение на длъжника по чл.414 от ГПК, при което
направеното в настоящия процес от ищцата възражение за неговото погасявасне по
давност, не може да има правна последица, тъй като въззивният съд намира, че давността в случая
е изтекла до изтичане срока за възражение по чл.414 от ГПК / изтичащ на
5.10.2016 г. / и не може да обоснове основателност на възражение за давност от
длъжника като изтекла в исковия процес по чл.439 от ГПК, ако се установи, че
давността е изтекла до изтичане на срока за възражение в заповедното
производство по чл.414 от ГПК. Ето защо доводът на въззивника-ищец, че в случая
давността за вземането за договорна лихва изтича след образуване на изп. дело,
е неоснователен.
По отношение на вземането за разноски по изп.лист от 390,08лв.,
същото е главно вземане за разноски по заповедното дело, и за него е приложима
общата 5 год. погасителна давност, тъй като разноките не попадат в приложението
на чл.119 от ЗЗД, нито на чл. 111 от ЗЗД. Давността за разноските в заповедното
производство тече от тяхната изискуемост, която настъпва с изтичане на срока за
обжалване на разноските по чл.413 от ГПК- 2-седмичен, изтичащ на 05.10.2016 г.
От 06.10.2016 г. тече 5 год. давностен срок за вземането за разноски в
заповедното производство, и същият не е изтекъл към налагане на запора на
24.07.2017 г., нито след това към превеждане на сумата от ЧСИ на взискателя, ето
защо сумата 390,08 лв. е събрана на валидно правно основание в изпълнението –изпълнителен
лист, не е погасена по давност в хода на изпълнението, и с основание е
заплатена на взискателя.
Другите платени на взискателя в изпълнението суми - за
авансови такси по ТТРЗЧСИ 66лв. и за юристконс. възнаграждение в
изпълнението 150лв., е налице
законово основание за плащането им от длъжника на взискателя на основание чл.79,
ал.1 от ГПК от ГПК, като размерът им за таксите по т.1, т.5 и т.9 от ТТРЗЧСИ е
нормативно определен и не зависи от размера на подлежащото на събиране вземане,
а юрисконсултското възнагарждение е определено в минимален размер, като се има
предвид, че по отношение на размера на таксите и юрисконсултското възнаграждение
няма данни дължникът в изпълнението и да е правил възражения по размера им. Ето
защо решението в отхвърлителната част на иска по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за
сумата над 421,99 лв. до 1864,65лв., подлежи на потвърждаване като правилно.
По разноските по настоящето дело : Като последица
от изхода на спора, следва да се определят от въззивния съд и разноските. За
първата инстанция на ищцата на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът дължи по
съразмерност на уважения размер на исковете, сумата 557,05 лв. от сторени
разноски общо 880,27 лв. : 180,27 лв. за държ. такси, и
за адв. възнаграждение 600 лв. за исковото и 100лв. за частното производства, намалени
при условието на чл.78, а.5 от ГПК за адв. възнаграждение съответно 1200 лв. и
600 лв., предвид възражението за прекомерност на последното направено с отговора на исковата молба, и
преценката, че уговореното и платено
1200 лв. + 600лв. е прекомерно спрямо
фактическата и правна сложност на
спора . На ответника ищцата дължи на основание чл.78,
ал.8 от ГПК по съразмерност сумата 36,71 лв. за защита от юрисконсулт / при 100лв.
възнаграждение определено от съда по чл.78, ал.8 от ГПК, вр. чл.25, ал.1 от
Наредбата за правната помощ, което налага да се отмени решението на СРС в
частта за разноски в полза на ответника над тази сума до определените 100лв.
разноски пред първата инстанция.
За въззивната инстанция съгласно списъка по чл.80 от ГПК
се претендират от ищцата направена от нея разноска за платено в брой адв.
възнаграждение от 2600 лв., което съдът намалява на 600 лв., предвид възражението за прекомерност на
последното направено с отговора на въззивната жалба и писмена молба до СГС, и преценката, че уговореното и платено 2600лв. е прекомерно, и така ответникът й дължи съразмерно на уважения
размер на жалбата/ и исковете/ сумата 379,69
лв. На ответника ищцата дължи на основание чл.78, ал.8 от ГПК по съразмерност
сумата 36,71 лв. за защита от юрисконсулт / при 100лв. възнаграждение
определено от съда по чл.78, ал.8 от ГПК, вр. чл.25, ал.1 от Наредбата за
правната помощ.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 84088 от 04.04.2019 г., по гр. д. №
45838/2018 г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 162 състав, В ЧАСТИТЕ, в
които е отхвърлен изцяло предявенят от Н.П.И.
срещу „Ф.И.” ЕАД, отрицателен установителен иске с правно основание чл. 439 ГПК
за недължимост на сумата от 1674,63 лв., представляваща главница по договор за
паричен заем № PLUS-01473346/04.2010 г., и на сумата от 389,83 лв., законна
лихва за забава върху главницата към 08.11.2018 г., за които суми е издаден
изпълнителен лист от 21.10.2016 г. по гр.д. № 30028/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, 72 състав, претендирани по изпълнително дело №
20178380403596 по описа на ЧСИ М. Б. с per. № 838 на КЧСИ, и е отхвърлен предявения
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД в частта за сума от 421,99 лв.
като платена от ищцата суми
без основание в хода на принудително
изпълнение по посоченото изпълнително дело, преведена на взискателя „Ф.И.“ ЕАД
за погасяване на задължения за законна лихва, договорна лихва и разноски
съобразно удостоверение на ЧСИ с изх. № 104256/08.11.2018 г. /за 22,67 лв.
законна лихва, 399,31 лв. лихва за забава по изп.лист /, и в частта, в която е Н.П.И.
е осъдена да заплати на „Ф.и.” ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата над 36,71
лв. до 100 лв., разноски в производството, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, от Н.П.И., ЕГН **********,***, срещу „Ф.И.” ЕАД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, че ищцата не дължи на
ответника сумата от 1674,63 лв., представляваща главница по договор за паричен
заем № PLUS-01473346/04.2010 г., и не
дължи и сумата от 389,83 лв. законна
лихва за забава върху главницата към 08.11.2018 г., за които суми е издаден
изпълнителен лист от 21.10.2016 г. по гр.д. № 30028/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, 72 състав, като останал дълг по изпълнително дело №
20178380403596 по описа на ЧСИ М. Б. с per. № 838 на КЧСИ съобразно удостоверение
на ЧСИ с изх. № 104256/08.11.2018 г.
ОСЪЖДА „Ф.И.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Н.П.И., ЕГН **********,***, на основание чл.55,
ал.1 от ЗЗД, сумата от 421,99 лв. , получена без основание като
погасени по давност, представляваща сбор от вземания за 22,67 лв. законна лихва,
за 399,32 лв. за лихва за забава по изп.лист/ върху главница 1674,63 лв. за
периода 5.10.2013 г.-25.05.2016 г, за
които суми е издаден изпълнителен лист от 21.10.2016 г. по гр.д. № 30028/2016
г. по описа на Софийски районен съд, 72 състав, и които са били преведена на взискателя „Ф.И.“ ЕАД по изпълнително дело №
20178380403596 по описа на ЧСИ М. Б. с per. № 838 на КЧСИ съобразно удостоверение
на ЧСИ с изх. № 104256/08.11.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата
421,99 лв. от 10.10.2018 г. до плащането й.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 84088 от 04.04.2019 г., по гр. д. №
45838/2018 г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 162 състав В ОСТАНАЛАТА
ЧАСТ.
ОСЪЖДА „Ф.И.” ЕАД, ЕИК ********, да заплати на Н.П.И.,
ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 557,05 лв. разноски за
първата инстанция и частно дело, и сумата 379,69 лв. разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Н.П.И., ЕГН **********, да заплати на „Ф.И.” ЕАД,
ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 36,71 лв. разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.