Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 23.04.2020
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Любомир Василев
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при
секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №11874 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 02.05.2018 год., постановено
по гр.дело №8871/2017 год. по описа на СРС, ГО, 144 с-в, са отхвърлени
предявените от Н.Х. срещу „Н.К.“ ЕООД искове с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 1 578.45 лв., представляваща нетно трудово възнаграждение за периода
от 01.12.2016 год. до 31.12.2016 год., сумата от 835.65 лв., представляваща
нетно трудово възнаграждение за периода от 01.01.2017 год. до 15.01.2017 год., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на исковата молба – 13.02.2017 год. до окончателното изплащане, сумата
от 50.69 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от 26.12.2016 год. до 13.02.2017 год., от която 27.99 лв. – обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху възнаграждението за м.ноември 2016
год. за периода от 26.12.2016 год. до 13.02.2017 год., 15.91 лв. – обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху възнаграждението за м.декември 2016
год. за периода от 16.01.2017 год. до 13.02.2017 год. и 6.79 лв. – обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху възнаграждението за м.януари 2017
год. за периода от 16.01.2017 год. до 13.02.2017 год.; отхвърлен е предявения
от Н.Х. срещу „Н. К.“ ЕООД иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от
8.33 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за периода от
16.01.2017 год. до 13.02.2017 год.; „Н. К.“ ЕООД е осъдено да заплати на Н.Х. по
иск с правно основание чл. 224 КТ сумата от 428.57 лв., представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 4 работни дни за
периода от 18.10.2016 год. до 15.01.2017 год., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 13.02.2017 год. до
окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски по делото в размер на 118.16 лв.; ищецът е осъден да заплати на
ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в
размер на 852.30 лв., а ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 150 лв., представляваща държавна такса и
възнаграждение за вещо лице.
Срещу
решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в закоН.становения
срок въззивна жалба от ищеца Н.Х.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС
бил приел, че за да претендира трудово възнаграждение, работникът следвало да
докаже, че е полагал труд при работодателя. Възмездността на трудова бил
основен елемент на трудовото правоотношение, като разпоредбите на чл. 124 и 128 КТ било предвидено, че се дължи заплащане само за действително престиран труд,
но доказването на неполагането на такъв било в тежест на работодателя, а не на
работника. Това правило се извеждало от основния принцип на трудовото
законодателство, че работодателят дължи да установи законността на създаването,
изменението и прекратяването на трудовото правоотношение, съответно на
основанията за ангажиране на имуществената или дисциплинарната отговорност на
работника във връзка с изпълнение на задълженията му по него. По силата на
вменените му от закона задължения работникът бил длъжен да се явява на работа и да бъде на разположение на работодателя
през уговореното в договора работно време, в състояние, което му позволява да
изпълнява трудовите си задължения, а от работодателя зависело дали ще му
възложи изпълнението на трудови функции и ще приеме престирането на труд. От
събраните по делото доказателства било видно, че ищецът бил полагал труд по
трудовото правоотношение през периода от 18.10.2016 год. до 16.01.2017 год., за
част от който ищецът претендирал заплащането на трудово възнаграждение. Неправилен
бил изводът на първоинстанционния съд, че ответникът бил провел насрещно
доказване, че през исковия период ищецът не се бил явявал на работа. От
събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Ч. и С. въобще не
можело да бъде направен извод, че ищецът не е полагал труд. Напротив от тях се
установявало, че представените от ответника и оспорени от ищеца списъци,
наименовани „работни графици“, за м.декември 2016 год. и м.януари 2017 год. не
били водени систематично и в тях не били вписвани от работодателя имената на
всички лица, които били полагали труд. Представените страници от тези графици
не представлявали цялото им съдържание, като те били предоставяни избирателно
от ответника за подпис и то неясно на коя дата и в кой момент. В трудовия
договор и в длъжностната характеристика, която не била връчена на ищеца, не
фигурирало задължение за полагане на подпис в присъствени списъци. От
представените от ответника констативни протоколи от 15.12.2016 год., 16.12.2016
год. и 19.12.2016 год. можело да се направи извода, че само през тези три дни
ищецът не се е явявал на работа. Житейски нелогично било поведението на
ответника, в случай че ищецът не се бил явявал на работа през целия период, да съставя
протоколи само за тези три дни и да прекратява трудовото правоотношение едва на
16.01.2017 год. и то на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. По делото била
приета и съдебно-счетоводна експертиза, от която се установявало, че на ищеца
не е било изплащано нетно трудово възнаграждение за процесния период в размер
на 2 414.10 лв., обезщетение по чл. 224 КТ за 4 дни в размер на 428.57 лв. и
мораторна лихва в размер на 8.33 лв. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Н. К.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, с правно
основание чл. 245, ал. 2 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Акцесорната
претенция за обезщетение за забава върху главницата, представляваща неизплатено
трудовото възнаграждение, е квалифицирана от СРС по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вместо
по чл. 245, ал. 2 КТ. Погрешната
правна квалификация не води до недопустимост на решението, тъй като основанието
на един иск не е правната му квалификация, а фактите на които се основава и
които в случая правилно са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд /т.е., в случая
първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на диспозитивното начало в
процеса/. Отделно от това следва да се посочи, че определянето на
действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
По отношение на исковете с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ:
Според нормата на чл. 128 КТ, работодателят е
длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен
иск по чл.128 КТ в тежест на работника, респ. служителя, е да
докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/ действително е било уговорено с
работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал
реално уговорената работа,
доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни
последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение
действително е било изплатено.
В разглеждания случай е установено по делото, а и не се
спори, че на 18.10.2016 год. между страните е бил сключен трудов договор №1, по
силата на който ищецът е заемал длъжността „мениджър екип“, при условията на
пълно работно време, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 2 500
лв., допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит от 0.6 % и
право на 20 дни платен годишен отпуск, като ищецът постъпил на работа на
18.10.2016 год. На 16.01.2017 год. трудовото правоотношение между страните било
прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие.
На 01.12.2016 год. ищецът подал молба до работодателя, с
която поискал да ползва 6 дни платен годишен отпуск през периода от 07.12.2016
год. до 14.12.2016 год. включително, който му бил разрешен от работодателя със
заповед /наименована „разрешение“/ от 07.12.2016 год.
Спорният между страните въпрос по същество във въззивното
производство е свързан с това дали ищецът е полагал труд през процесния период.
Трудовият договор е особен вид възмезден договор, което
се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него – от страна
на работника или служителя – предоставяне на работодателя на работната си сила,
от страна на работодателя – заплащането на трудово възнаграждение,
представляващо цената на работната сила. Работникът или служителят е длъжен да
изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно /в пълен
обем, срочно, с влагане на необходимите знания, умения и сръчности, съобразно
технологичните изисквания, с желание възложената работа да бъде изпълнена/ –
чл. 124 и 125 КТ, като работодателят му дължи уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа – чл. 128 КТ. При непрестирането на
работна сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато
това не се дължи на виновно поведение на работника или служителя, а именно: при
неизпълнение на трудовите норми /чл. 266, ал. 1 КТ/, при престой и
производствена необходимост /чл. 267 КТ/, при производство на некачествена
продукция /чл. 268, ал. 3 КТ/ – в този смисъл Решение № 171 от 10.03.2013 год.
на ВКС по гр.дело № 843/2012 год., IV г. о., ГК, Решение №
376 от 21.11.2011 год. на ВКС по гр.дело № 329/2011 год., III г. о., ГК.
В разглеждания случай ищецът не е ангажирал каквито и да
било доказателства в подкрепа на твърденията си, обуславящи спорното право, че
реално е престирал труд през процесния период. Доказването в тази насока е
следвало да бъде главно и пълно. Ответникът, който не носи доказателствената
тежест, е провел успешно насрещно доказване, което може да бъде непълно /при
което се създава вероятност в съществуването или не на дадени факти и
обстоятелства/. Въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства –
констативни протоколи и гласните доказателства по делото чрез разпита на
свидетелите А.А.Ч. и Г.Д.С., които следва да бъдат кредитирани като ясни,
последователни и житейски логични, въззивният съд приема, че през периода от м.декември
2016 год. до 16.01.2017 год. ищецът не се е явявал на работа. Следователно при
правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение
на доказателствената тежест – чл. 154, ал. 1 ГПК, първоинстанционният съд е
приел, че твърдените от ищеца факти не са се осъществили в обективната
действителност и е отхвърлил предявените искове по чл. 128, т. 2 КТ. А щом няма
главни задължения, не може да възникне задължение за заплащане на законната
лихва по чл. 245, ал. 2 КТ.
По отношение на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Задължението за обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ е
парично и поради договорния характер на отговорността на работодателя и липсата
на уредба в КТ относно началната дата, от която се дължи лихва върху
обезщетението се прилагат общите правила на ЗЗД относно неизпълнение на
задълженията. Когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в
забава, след като бъде поканен от кредитора. Макар вземането за обезщетение по
чл. 224, ал. 1 КТ да става изискуемо от деня на прекратяване на трудовото
правоотношение, законната лихва за закъснялото изпълнение на задължението се
дължи от деня на поканата – чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Когато липсва покана, лихвата де
дължи от деня, в който е предявен искът – в този смисъл Тълкувателно решение №
3 от 19.03.1996 год. на ВКС по гр.дело № 3/1995 год., ОСГК.
В разглеждания случай ищецът не е представил
доказателства, че е поканил ответното дружество да му заплати дължимото
обезщетение за неползван платен годишен отпуск, поради което законосъобразно първоинстанционният
съд е приел, че предявеният акцесорен иск е неоснователен и следва да се
отхвърли.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 02.05.2018 год., постановено по
гр.дело №8871/2017 год. по описа на СРС, ГО, 144 с-в, в обжалваната му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/