Р Е Ш Е
Н И Е
№ ................/ 09.07.2019г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I – ви състав, в открито съдебно заседание проведено на първи юли през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
при секретар ГАЛИНА СЛАВОВА,
като разгледа докладваното от съдия Невин
Шакирова
въззивно
гражданско дело № 1092 по описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава ХХ от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба на „МОРСКИ ДЮНЕР“ ЕООД, ЕИК *********
срещу Решение № 1332 от 01.04.2019г. по гр.д. № 15202/2018г. по описа на ВРС, ХLVIII-ми състав, с което на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС е отхвърлен предявения от
въззивника срещу Е.И.Д. с ЕГН **********
и с адрес: *** иск за осъждане на ответницата да заплати сумата от 3 250 /три хиляди двеста и петдесет/ лева, представляваща
обезщетение за лишаване от ползването на съсобствен между Е.И.Д. и А.В.А.-Т.недвижим
имот, находящ се в гр. Варна, м. „Траката", ул. "7-ма" № 65,
съставляващ ПИ с идентификатор № 10135.2564.416, целият с площ от 1575 кв.м.,
ведно с изградената в него еднофамилна сграда на два етажа с идентификатор №
10135.2564.416.1, със застроена площ от 59 кв.м. за периода 10.08.2017г.-10.09.2018г., ведно със
законната лихва върху сумата считано от датата на подаване на исковата молба в
съда – 05.10.2018г., което вземане е прехвърлено с Договор за цесия, сключен на
20.09.2018г. от цедента - съсобственик А.В.А.-Т.на цесионера „Морски дюнер” ЕООД, ЕИК *********.
Въззивната жалба е основана на оплаквания за неправилност на решението,
като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и при
неправилен анализ на събраните по делото гласни доказателства. Установено е по
делото, че ответницата е ползвала еднолично имота в процесния период, както и
че не е допускала съсобственика – цедент. Тези факти са установени от всички
доказателства по делото – свидетелските показания на съсобственика А.Т.; факта,
че само ответницата разполага с ключ за имота; обстоятелството, че последната е
осъдена да предаде владението върху имота. Същевременно показанията на свидетеля Иванов не следва
да се кредитират, доколкото същият е брат на ответницата. Моли в тази връзка да
се постанови решение, с което решението бъде отменено и вместо него се
постанови друго, с което претенцията бъде уважена с извод за неоснователност.
В отговор на жалбата, Е.И.Д. оспорва доводите в нея с подробни съображения.
Моли с извод за правилност и законосъобразност на решението, същото да бъде
потвърдено.
В хода
на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразените позиции
по спора, като всяка претендира присъждане на разноски.
При проверка
валидността на обжалваното решение, съобразно нормата на чл. 269, пр. I от ГПК, съдът не открива пороци,
водещи до неговата нищожност или недопустимост.
Производството пред ВРС е образувано по повод предявен
от „Морски дюнер“ ЕООД, ЕИК 20472939 срещу Е.И.Д. осъдителен иск с правно основание чл. 99 от ЗЗД вр. чл.
31, ал. 2 от ЗС за осъждане на ответницата да заплати сумата от 3 250 лв.,
представляваща обезщетение за еднолично ползване на общия имот за времето от
10.08.2017г. до 10.09.2018г., ведно със законната
лихва върху нея считано от датата на предявяване на иска – 05.10.2018г. до
окончателното плащане на задължението.
Фактическите твърдения, на които е основан иска са
следните: А.В.А.– Т. и Е.И.Д. са съсобственици на недвижим имот, находящ се в
гр. Варна, м. „Траката“, ул. „7-ма“ № 65, представляващ ПИ с ид.
10135.2564.416, целият с площ от 1575 кв.м., ведно с 50/100 ид.ч. от
изградената в него еднофамилна жилищна сграда на два етажа, с ид.
10135.2564.416.1, със ЗП от 59 кв.м. Съсобствеността между тях е възникнала по
следния начин: на основание договор за покупко продажба, оформен с НА №
153/19.06.2015г. А.Т. придобила 49/100 ид.ч. от правото на собственост върху
имота от продавача И. П. Д. – П., а на основание договор за дарение,
обективиран в НА № 152/19.06.2015г. придобила 1/100 ид.ч. от собствените на
същия продавач 50/100 ид.ч. от собствеността върху имота. Понастоящем се
легитимира като собственик на ½ ид.ч. от правото на собственост. От
момента на придобиване на собствеността и въпреки отправените покани,
ответницата, като носител на останалата ½ ид.ч. от собствеността отказва
да предостави ключ и осигури достъп до имота, като ползва същия еднолично. С
нотариална покана, връчена на ответницата на 09.06.217г., поканила
съсобственика си да й заплаща сумата от 250 лв. месечно, както и да предостави
ключ и достъп до общия имот. По повод намерение да отдаде имота под наем и
възлагане на огледи на посредническа агенция за недвижими имоти, ответницата не
е допускала клиенти в имота, както и пускала кучета срещу посетителите. На
08.09.2017г. отправила втора покана, връчена лично на ответницата, въпреки
което предоставяне на ползването, респ. плащане на парично обезщетение от
съсобственика не е последвало. От момента на получаване на писменото поискване
ответницата – съсобственик дължи парично обезщетение за еднолично ползване на
общия имот, в периода 10.08.2017г.-10.09.2018г. и в размер на исковата сума. С договор за цесия от
20.09.2018г., А.Т., като цедент прехвърлила на „Морски дюнер“ ЕООД, като
цесионер това свое вземане от ответницата. Цесията е съобщена на длъжника с
получаване на преписа от исковата молба и приложенията й.
В отговор на исковата молба, ответницата признала
съществуващата между страните съсобственост по отношение на имота, както и
факта, че на 08.09.2017г. получила отправена от съсобственика й нотариална
покана. По повод на последната, на 29.09.2017г. се срещнали с А.Т., в
присъствие и на съпруга й адв. Красимир Тодоров в имота. Доколкото не ползва
втория етаж от къщата и двора, предоставила ключове за имота на А.Т., която
отказала да ги вземе. Заявила, че иска да се изнесат мебелите от имота, в
отговор на което ответницата заявила, че тези отношения следва да се уредят с
праводателя й по сделките. А. заявила, че иска да строи в свободната част на
парцела и че къщата не я интересува. Оспорила в тази връзка, че ползва
еднолично имота и не допуска съсобственика да ползва своя дял. Оспорва, че й е
връчена покана на 09.06.2017г., доколкото такава е изпратена на адрес, в който
никога не е живяла и не е била адресно регистрирана, както и че е получила
Телепоща от 25.09.2018г.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните,
събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на
приложимия закон, приема за установено следното от фактическа страна:
От
документите за собственост се установява, че А.В.А.– Т. придобила на
19.06.2015г. ½ ид.ч. от правото на собственост върху процесния имот.
С
Нотариална покана от 31.03.2017г., рег. № 3942 на Нотариус Ваня Георгиева, рег.
№ 549 до Е.Д. на адрес: ***, А.Т. поканила съсобственика си да подпишат
предварителен договор за делба на съсобствения им имот в м. „Траката“, при
посочени условия, както и да плаща 250 лв. месечно обезщетение за еднолично
ползване. На 09.06.2017г. пом.нотариус по заместване удостоверил редовно връчване при условията на чл. 50 вр. чл. 47 от ГПК чрез залепване на уведомление.
Втора
нотариална покана от 08.09.2017г., рег. 11132 по описа на същия нотариус е
изпратена до Е.Д. на адрес: ***. С нея ответницата е поканена да се яви в
нотариалната кантора на нотариус В. Г. за уточняване съвместното ползване на
общия имот и осигуряване достъпа до същия. Връчването лично на адресата срещу
разписка на тази покана е удостоверено от пом. нотариуса по заместване на
08.09.2017г.
С договор
за прехвърляне на вземане от 20.09.2018г. А.Т., като цедент прехвърлила на
„Морски дюнер“ ЕООД, като цесионер вземането си от Е.Д. за сумата от 3 250
лв. – обезщетение за пропуснати ползи на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за
периода 10.08.2017г.-10.09.2018г., дължимо след отправена покана рег. № 11132
за лично ползване на ПИ ид. 10135.2564.416. С уведомление от 20.09.2018г. А.Т.
уведомила Е.Д. за извършената цесия. Това приложение към исковата молба е
получено от ответницата на 19.10.2018г. видно от съобщение на л. 29 от делото.
От
заключението на СТЕ, приета пред ВРС се установява, че стойността на
средномесечния пазарен наем за ½ ид.ч. от съсобственото дворно място и
вилна сграда възлиза на 200 лв., а за исковия период – на 2 600 лв. В хода
на изслушването му, експертът посочил, че при огледа имотът бил видимо
необитаем. Достъп до първия етаж му е бил осигурен от ответницата, а за втория
етаж – от дъщеря й.
В
качеството на свидетел по делото, ангажиран от ищеца е разпитана А.В.А.– Т.
/съсобственикът – цедент/.
По
искане на ответницата по делото са събрани гласни доказателства посредством
показанията на свидетелите Владимир Иванов /брат на ответницата/ и Александър
Николов. От показанията им се установява, че ответницата в ж.к. „Чайка“, бл. №
61, ап. 46. На вилата не живее никой. Е. не е живяла там след 2011г., когато
починал баща им. През м. септември 2017г. се е провела среща между ответницата
и новата съсобственичка в имота, на която присъствал и първия свидетел. Е.
предложила на последната ключове за имота, но тя отказала да ги вземе.
СЪДЪТ, въз основа на така
установеното от фактическа страна, прави
следните правни изводи:
Предмет на разглеждане в настоящото производство e искова претенция за заплащане на обезщетение по чл.
31, ал. 2 от ЗС за лишаване на А.Т. от ползването на ½ ид.ч. от описания
имот за периода от 10.08.2017г. до 10.09.2018г., като претенцията е основана на
договор за цесия.
С договора за цесия може да се
прехвърли вземане, или право, чиято прехвърлимост не е изключена от закона, от
естеството на вземането, или чрез договор. Вземането на съсобственика по чл.
31, ал. 2 от ЗС е имуществено и прехвърлимо право, т.е. то може да бъде предмет
на договор за цесия. След съобщаване на цесията, предишният кредитор – цедент
се заменя с новия кредитор – цесионер. С договора за цесия се прехвърля
вземането, респ. правото. Той е основание за частно правоприемство по отношение
на прехвърленото вземане. То се придобива в състоянието, в което се притежава
от цедента, ведно с всички принадлежности към него. Затова с договора за цесия,
който един от съсобствениците, който има вземане по чл. 31, ал. 2 от ЗС
прехвърля същото на трето лице, то това трето лице се легитимира като кредитор
по отношение на останалите съсобственици за това вземане. То става вземане
между третото лице – цесионер и останалите съсобственици по повод на
съсобствеността. На цесионера могат да се направят всички възражения, които
длъжниците са могли да противопоставят и на цедента до прехвърлянето, както и
всички други възражения, които произтичат от вземането в състоянието му след
прехвърлянето. Следователно с придобиване на вземането от третото лице, то
встъпва в правата на съсобственика, лишен от ползването и има право да
претендира вместо него обезщетение от свое име по отношение на останалите
съсобственици.
По правило, управлението и ползването на общата вещ
следва да се извършва по споразумение между съсобствениците й, взето от тези,
които притежават повече от половината, на което съответства задължението на
малцинството да се съобразява с това решение и да не може да го променя. С
разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗС законодателят установява, че когато общата
вещ се ползва от някой от съсобствениците, последният дължи обезщетение на
останалите съсобственици, за ползата от която са лишени, от деня на писменото
поискване. Хипотезата на чл. 31, ал. 2 от ЗС е частен случай на общата забрана
по чл. 59 от ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за сметка на друго. Така
очертаният фактически състав на обезщетението по чл. 31, ал. 2 от ЗС изисква
наличието в кумулативна даденост на следните предпоставки: съсобственост върху
вещта, ползване на вещта лично от единия съсобственик, вкл. и чрез допуснати от
него лица на безвъзмездно основание – такова е всяко поведение, което
възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ
съобразно правата им, и писмена покана за заплащане на обезщетение от друг
съсобственик /ТР № 7/2.11.2012г. на ОСГК на ВКС; Р № 119/11.03.2009г. по гр.д.
№ 3204/2008г. на ВКС, II ГО; Р № 80/24.02.2010г. по гр.д. № 102/2009г. на ВКС,
IV ГО и др./. Т.е. по иска на съсобственик срещу друг за обезщетение за това,
че го е лишил от правото да ползва съсобствената вещ съобразно правата си,
ищецът следва да установи, че насрещните страни са съсобственици, своя дял от
вещта, както и ползването й от другия съсобственик по начин, препятстващ
съсобственика – ищец да упражнява
фактическа власт според дела си.
В разглеждания случай, няма спор по делото относно наличието
на съсобственост и правата на всеки от съсобствениците в нея, както и по
въпроса за отправеното писмено поискване от съсобственика – цедент, получено от
съсобственика – ответник на 08.09.2017г.
Спорно по делото е едноличното ползване на общия имот от
ответницата и недопускането на съсобственика да ползва своя дял.
Както съдът посочи, съгласно задължителните разяснения,
дадени с ТР № 7 от 02.11.2012г. по т.д. № 7/2012г. на ВКС, ОСГК, личното
ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик,
което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата
вещ, съобразно правата им, без де се събират добиви и граждански плодове. За
личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи
с веща – чрез непосредствени свои действия, чрез действия на трето лице, на
което безвъзмездно той я е предоставил. От значение е само обстоятелството, че
с действията си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги
реализират.
В конкретния случай от доказателствата по делото не се
установява поведение на ответницата и служене с вещта по начин, по който да
пречи на А.Т. да реализира правата си, съобразно участието й в съсобствеността
в рамките на исковия период. Ангажираните в тази насока показания на самата Т.,
преценка в условията на чл. 172 от ГПК с оглед на всички други данни по делото,
са изолирани, неубедителни, доколкото не са подкрепени от доказателствата по
делото, съответно необективни. Освен тези гласни доказателства, по делото
липсват други доказателства, установяващи спорния факт. Ето защо следва да се
приеме, че ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест да установи при
условията на пълно, главно доказване, че ответницата е ползвала еднолично общия
имот в релевантния период, както и че с действията си е засегнала правата на съсобственика,
пречейки му да ги реализира съобразно участието му в съсобствеността. Следва да
се отбележи също така, че в случая ответницата е провела успешно насрещно
доказване. Показанията на свидетелите Иванов и Николов, първите преценени
съгласно чл. 172 от ГПК, в частите им установяващи, че Е.Д. от 2011г. живее в
жилището си в ж.к. „Чайка“, а вилата в „Траката“ е необитаема; че на срещата
между страните през септември 2017г. е предложила ключове от имота на новия
съсобственик, които последния отказал да получи, са логични и последователни. В
тези части, гласните доказателства се подкрепят, както от обясненията на вещото
лице в хода на изслушването му пред ВРС, така и косвено от писмените
доказателства по делото. Именно на адреса в ж.к. „Чайка“ на ответницата е
връчено писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС от А.Т.. Притежанието на
ключ от имота сам по себе си не може да обуслови извод за еднолично ползване от
ответника, в хипотеза, при която съсобственикът ищец е придобил права върху
идеални части от имота много след съсобственика, разполагащ с ключа за него. А.Т.
е придобила идеалните си части през 2015г. и видно от потвърденото от нея с
подпис съдържание на двата НА, владението на имота й е предадено в деня на
продажбата. Свидетелят Иванов има преки и непосредствени впечатления относно
обстоятелствата, за които е разпитван, както и показанията му кореспондират с
останалите събрани по делото доказателства. Същият установява, че срещата през
2017г. между съсобствениците се е провела в общия имот; на нея ответницата е
предложила ключове за имота, които А.Т. отказала да получи. При така
установеното, съдът приема, че не е доказано наличие на пречка за реализиране
на правото на съсобственика да ползва имота, а е налице нежелание за ползване.
Последното не поражда права по чл. 31, ал. 2 от ЗС.
По изложените съображения и доколкото елементите от
правопораждащият фактически състав не са установени в кумулативност, то към
момента на прехвърлянето му на 20.09.2018г., съсобственикът – цедент не е бил
носител на вземане, което при прехвърлянето му да премине в патримониума на ищеца
– цесионер. Предявеният иск с правно основание чл. 99 от ЗЗД вр. чл. 31, ал. 2
от ЗС е неоснователен, поради което следва да се отхвърли.
В обжалваното решение ВРС е постановил идентичен
правен резултат и решението като правилно следва да се потвърди.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемата има
право на поискани разноски. Доказаният размер на действително реализираните от
страната разноски възлиза на сумата от 600 лв. – адвокатско възнаграждение. С
оглед релевираното от въззивника възражение по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК и
действителната фактическа и правна сложност на делото, този размер следва да се
редуцира до нормативно предвидения съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1/2004г. от 460 лв. В този размер разноските следва да се възложат в тежест на
въззивника.
Мотивиран от така
изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненски окръжен
съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1332 от 01.04.2019г. по гр.д. №
15202/2018г. по описа на ВРС, ХLVIII-ми състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „МОРСКИ ДЮНЕР“ ЕООД,
ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на Е.И.Д.
с ЕГН ********** и с адрес: ***
сумата от 460 /четиристотин и шестдесет/ лева, представляваща съдебни
разноски.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 2, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.