Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 20.07.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети май през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 4732 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 18.12.2019г.,
постановено по гр.д. № 14536/2019г. на СРС, ГО, 81 състав, са уважени обективно кумулативно съединени искове,
предявени от „А.“ ООД срещу Сдружение с нестопанска цел „Б.Т.К.“, както следва:
иск с правно основание чл. 240 от ЗЗД за осъждане на ответника да върне сумата
от 15 000 лева, представляваща главница по договор за заем от 28.07.2014г.
и анекс № 1 от 01.08.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане и иск с правно основание чл. 92, ал.
1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 1 500 лева –
неустойка за забава по чл. 4 от договора, ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Срещу решението е
подадена въззивна жалба от ответника Сдружение с нестопанска цел „Б.Т.К.“, в
която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.
Конкретно се твърди, че ищцовото дружество не е установило по реда на пълното и
главно доказване, че спорното право е възникнало. Първоинстанционният съд не
бил обсъдил в мотивите си въпросът относно съществуването на договорната
връзка. Поддържат се наведените възражения, че при сключване на договора ищецът
бил представляван от лице без представителна власт, а извършеното впоследствие
потвърждаване на действията от управителя представлява нарушаване на нормите на
оповестяване, информираност на третите лица и свобода на действие на управителя
съгласно ТЗ и Закона за ТРРЮЛНЦ. Неправилен бил и изводът на първоинстанционния
съд, че предвидени в устава и правилника задължения по отношение на лицата и
ограниченията в представителната власт имат сила само по отношение на
членуващите в сдружението, не и спрямо трети лица, каквото се явява ищцовото
дружество. Обръща внимание на обстоятелството, че уставът на сдружението е
публикуван по неговата партида и всяко трето лице може да се запознае със
същия. Направено е и възражение относно кумулирането на обезщетение по чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД и чл. 92, ал. от ЗЗД. Счита, че в случая се е стигнало до
едновременно присъждане на мораторна неустойка и обезщетение за забава за едно
и също забавено изпълнение на парично задължение и така се стигало до
неоснователно обогатяване на кредитора. По тези съображения е направено искане
за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените
искове да се отхвърлят.
Въззиваемата страна „А.“ ООД оспорва жалбата по
подробно изложени съображения, като счита първоинстанционното решение за
правилно и обосновано. Изтъква, че същото е постановено в съответствие с
правилата за разпределение на доказателствената тежест и съобразно събраните по
делото доказателства, които били обсъдени подробно.
Третото лице-помагач С.Г.Л. не взема становище по
жалбата.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са обективно кумулативно субективно
съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът претендира от ответното сдружение връщане на
получена по договор за заем от 28.07.2014г. парична сума в размер на
15 000 лева, както и неустойка за забава по чл. 4 от договора в размер на
1 500 лева.
В срока за отговор на исковата молба, ответникът
Сдружение с нестопанска цел „Б.Т.К.“ е оспорил изцяло предявените претенции. Релевирани
са възражения за липса на представителна власт на лицето, договаряло и
подписало процесния договор за заем от името и за сметка на заемодателя „А.“
ООД. Конкретно се твърди, че към 28.07.2014г. законният представител на
ищцовото дружество е лице, различно от посочения като управител на дружеството в
договора за заем. Поради изложеното счита, че процесният договор не може да
обвърже валидно страните по него. На следващо място, сочи, че от изключителна
компетентност на Управителния съвет на Сдружението е обсъждането, сключването и
приемането на въпроси, договори и споразумения, касаещи финансовото състояние и
имущество на сдружението. В случая Управителният съвет не е вземал решение за
сключване на процесния договор, поради което договора за недействителен.
Оспорена е и дължимостта на претендираната лихва.
За да постанови решението си първоинстанционният съд е
приел за установено наличието на валиден договор за заем от 28.07.2014г., по
силата на който ищецът е предал в заем на ответното сдружение парична сума в
размер на 15 000 лева, която заемополучателят се задължил да върне в срок
до 30.09.2018г. Като неоснователни са преценени възраженията относно
представителната власт на лицето, договаряло и подписало от името и за смета на
ищеца процесния договор за заем. За неоснователно е прието и възражението, че
представляващият ответното сдружение не е имал право да сключва този договор,
тъй като не е било взето надлежно решение за това от Управителния съвет на
сдружението. Предвид липсата на доказателства, че заетата сума е била върната в
уговорения срок, претенцията по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е уважена в пълен размер.
Уважен е и искът за неустойка за забава в заявения размер от 1 500 лева
предвид установеното неизпълнение на обезпеченото с неустойка вземане.
Присъдени са и претендираните законни лихва върху главното парично вземане и
върху мораторната неустойка, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
Договорът за
заем за потребление е неформален, реален, едностранен, възмезден или
безвъзмездне, и комутативен – правните последици настъпват при предаване в
собственост на вещите, предмет на тази сделка, като за заемодателя възниква
притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същатава
валута и размер.
Фактическият състав на
договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от следните правопораждащи
юридически факти: 1) съгласие на страните (съвпадане на две насрещни
волеизявления с идентичен предмет за пораждане на признат от закона правен
резултат) за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична
сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на изискуемост на
това парично задължение и 2) реално предаване на тази сума от заемодателя на
заемателя. Тези материални предпоставки, включени във фактическия състав на
договора за заем, както и настъпването на изискуемостта на паричното договорно
задължение за връщане на заетата сума следва да бъдат установени от
ищеца-заемодател при пълно и главно доказване - съгласно правилата за
разпределяне на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК. При оспорване на иска
с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД ответникът може само да проведе насрещно доказване на своите
възражения и оспорвания: че средствата са дадени на друго основание; че е
налице порок на волята; че задължението е прекратено чрез изпълнение или чрез
други правопрекратителни способи, и др.
В конкретния случай е представен договор за паричен
заем от 28.07.2014г., сключен между „А.“ ООД /в качеството на заемодател/,
представляван от управителя В.И.К.и Сдружение с нестопанска цел „Б.Т.К.“ /в
качеството на заемател/, представляван от председателя С.Г.Л., по силата на
който заемодателят се задължил да предостави на заемополучателя безлихвен
паричен заем в размер на 15 000 лева в деня на сключване на договора, като
предаването на сумата следва да се извърши по конкретно посочена банкова сметка.
***ежно нареждане от 29.07.2014г. заемната сума е била преведена по посочената
в договора банкова сметка *** - Сдружение с нестопанска цел „Б.Т.К.“. Заемополучателят
поел задължение да върне получената заемна сума в срок от 1 година, считано от
сключване на договора. С анекс № 1 от 01.08.2017г. страните постигнали съгласие
срока за връщане на паричната сума да се удължи до 30.09.2018г. Съгласно чл. 4
от договора, при забава от страна на заемателя за връщане на получената като
временна финансова помощ сума, последният дължи неустойка в размер на законната
лихва върху просрочената главница за всеки ден забава, но не повече от 10 % от
просрочената за погасяване сума.
В приложение на нормата
на чл. 180 от ГПК следва да се приеме, че подписаният частен документ /какъвто е
представеният договор за паричен заем/, чиято автентичност /авторство на
волеизявленията/ не е оспорена от ответника, се ползва с формална доказателствена
сила и съставлява доказателство, че обективираното в него изявление изхожда от
лицето подписало документа, в частност – изхожда от ответното сдружение.
Приложеният договор обективира съвпадащите волеизявления на страните по него да
се обвържат с правните последици на договора за паричен заем, като ищцовото
дружество е предало, а ответникът е получил конкретна парична сума със
задължение да върне същата. Предаването на сумата не се оспорва от
заемополучателя, а и това обстоятелство е установено от представеното и
неоспорено банково платежно нареждане от 29.07.2014г.
По релевираното възражение за недействителност на
договора за заем поради сключването му от лице без представителна власт по
отношение на заемодателя „А.“ ООД:
От извършената служебна справка по партидата на
ищцовото дружество в Търговския регистър се установява, че считано от
09.10.2013г. и до настоящия момент законен представител на „А.“ ООД е Станимира
Христева Колева. Договорът за заем от 28.07.2014г. е сключен от В.И.К.в
качеството му на управител на заемодателя „А.“ ООД. По въпроса какъв е видът
недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт,
при липса на потвърждаване от лицето, от името на което е сключен договорът, е
постановено Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016г. на ВКС по тълкувателно
дело № 5/2014г., ОСГТК. В т. 2 от задължителните за съдилищата разяснение е
прието, че договор, сключен от лице, действало като представител, без да има
представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда
целените с него правни последици. Същите настъпват, ако лицето, от името на
което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При липса на
потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името на
което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници. В мотивите
на същото тълкувателно решение е посочено, че липсата на представителна власт
засяга единствено вътрешното правоотношение между представителя и представлявания.
Систематичното място и граматическото тълкуване на разпоредбата на чл. 42, ал.
2 ЗЗД сочат, че тя е установена единствено и изключително в интерес на мнимо
представлявания. Следователно, единствено мнимо представляваният разполага с
правото както да потвърди договора, сключен от негово име без представителна
власт, така и да се позове на недействителността по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД.
Другата страна по договора, която не разполага с право да го потвърди, няма и
право, респ. - правен интерес да се позове на недействителността.
С оглед изложеното се налага извод, че наведените от
ответното сдружение възражения относно ненадлежното представителство на насрещната
при сключване на процесния договор са недопустими и не подлежат на разглеждане.
Само за пълнота на изложеното следва да се посочи, че в случая е налице потвърждаване
на договора за заем от законния представител на ищцовото дружество – както с
нарочна писмена декларация от 12.08.2019г., така и с конклудентни действия,
изразяващи се в подаване на настоящата искова молба, с която са предявени
искове за реално изпълнение на задълженията по договора за заем от 28.07.2014г.
Ирелевантно за действителността на договора за заем е
възражението, че представляващият сдружението е действал без предходно решение
на управителния съвет за сключването на договора, с който се поема парично
задължение. Волеизявлението на законния представител на юридическото лице като
негов волеизявяващ орган, обвързват сдружението. Подчинеността на представляващия
юридическото лице на решенията на управителния съвет /чл. 31 от Закона за
юридическите лица с нестопанска цел/ има действие само във вътрешните отношения.
Решенията на управителния съвет във връзка с финансовото състояние и имущество
на сдружението, включително и тези за разпореждане с имущество, не подлежат на
вписване в търговския регистър /съответно във воденото при съответния окръжен
съд фирмено дело/, нито третите лица имат регламентиран достъп до протоколната
книга на управителния съвет, което създава затруднения при получаване на
достоверна информация взето ли е наистина решение за сключване на
разпоредителната сделка и какво е съдържанието му. С оглед изложеното и предвид
обстоятелството, че по делото не е установено обема на представителната власт
на представляващия сдружението да е била ограничена и това ограничение да е
било надлежно вписано във фирменото дело при регистърния съд, се налага извод, че
законният представител на сдружението не е ограничен в правомощията си. Както
бе посочено по-горе въпросът дали представляващият е действал без предходно
решение на управителния съвет за сключването на процесния договор за заем /в
какъвто смисъл са твърденията на ответното сдружение/, е от значение за
вътрешните му отношения с юридическото лице и е без значение за третите лица,
които нямат задължение да проверяват какво е прието в устава на сдружението във
връзка с обема на представителството, нито дали има решение на управителния
съвет по въпроси от неговата компетентност. Релевираните от въззивника
възражения в обратен смисъл са неоснователни.
По изложените съображения се налага извод, че исковете по чл. 240, ал. 1
от ЗЗД са установени по основание – установени са твърденията за възникнало
правоотношение между страните по реалния договор за заем. В това правоотношение
с посочения договорен източник ищецът има качеството на заемодател, а ответниците са законни наследници на заемополучателя. Заемът за потребление, както се посочи, е реален договор, който се
счита сключен от момента на получаване на сумата от заемателя /ако сумата не е
предадена няма сключен договор/, което в разглеждания случай съдът приема за
доказано. Тъй като ответниците не доказаха релевираните възражения, се налага извод, че договорите са действителни. Ответникът нито твърди, нито доказват, че е изпълнил поетото спрямо ищеца задължение за
връщане на заетата сума при настъпване на падежа на задължението – в срок до 30.09.2018г., поради което предявеният иск за главница е основателен.
По иска за заплащане на
неустойка за забава по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД:
По своята правна природа неустойката представлява
форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните. Страните
могат отнапред да уговорят размера на обезщетението за причинени вреди от
неизпълнение на договорно задължение, без да е нужно те да се доказват.
Неустойката, съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД, обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват. Като форма за обезщетяване на вреди от договорно
неизпълнение неустойката се дължи само ако страните са уговорили предварително
в договора, че в случай на виновно неизпълнение на точно определено задължение
длъжникът дължи на кредитора неустойка за вредите от неизпълнението. Размерът
на неустойката и видът на договорното неизпълнение, за което тя се дължи, също
са предмет на уговаряне в договора.
Мораторната неустойка има акцесорен спрямо главното задължение
характер и нейната дължимост е обусловена от установено неизпълнение на
договорно задължение в темпорално отношение. Нейната изискуемост настъпва от
момента на неизпълнението, като неустойка се начислява за всеки ден на забава
до момента на изпълнение на задължението от страна на длъжника.
Съобразно релевираните в исковата молба фактически
твърдения, обосноваващи предявения осъдителен иск с правно основание чл. 92,
ал. 1 от ЗЗД, възникването на предявеното спорно акцесорно материално право се
обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки: 1/. наличие на
действително правоотношение по договор за паричен заем; 2/. заемополучателят да
не е изпълнил точно във времево отношение поетото договорно задължение за
връщане на заетата сума в уговорения срок и 3/. наличие на уговорена мораторна
неустойка в претендирания размер. Ищецът следва да установи първата и третата
материална предпоставка, а ответникът, че е изпълнил поетите в процесния
договор правни задължения в уговорения срок. В случай, че се установи
възникването на твърдените субективни права, ответникът следва да докаже, че е
заплатил претендирано обезщетение за причинени на ищеца вреди от неточно
изпълнение на договорното задължение в темпорално отношение.
По делото е установено
съществуването на валидно правоотношение по договор за паричен заем, по който
ищецът е изправна страна, а ответникът не е изпълнил насрещната престация да
върне заетата сума в уговорения срок – до 30.09.2018г. Страните са уговорили,
че при неточно изпълнение във времево отношение, заемополучателят дължи заплащане
на мораторна неустойка в размер на
законната лихва върху просрочената главница за всеки ден забава, но не повече
от 10 % от просрочената за погасяване сума /чл. 4 от договора/. Постигнатата
между страните уговорка трябва да се тълкува в смисъл, че общия размер
неустойката за забава не може да надвишава повече от 10 % от просрочената за
погасяване сума. Затова дневната неустойка се дължи, докато общия размер от
всички достигне 10 % от невърнатата /просрочена/ сума. След този момент ищцовото
дружество вече не може да търси неустойка за забавено изпълнение, а може да
претендира обезщетение за вредите от забавата по общия ред. Срокът, за който се
дължи неустойката може да бъде определен както чрез посочване на началната и
крайната дата на периода, за който се дължи, така и чрез ограничаване на
максималния й размер. В последния случай крайния момент на срока е денят, в
който неустойката достигне максимално уговорения размер.
При съобразяване на изложеното се налага извод, че в
случая крайният срок на претендираната неустойка е денят, в който същата ще достигне
максимално уговорения размер – в случая това е станало към 24.09.2019г., т.е. в
хода на висящото първоинстанционно производство. Към датата на предявяване на
исковата молба – 12.03.2019г. дължимата мораторна неустойка върху главницата от
15 000 лева възлиза на 679, 22 лева, определена по реда на чл. 162 от ГПК
с помощта на компютърна програма. Ето защо се налага извод, че обжалваното
решение следва да се отмени в частта по иска с правно основание чл. 92, ал. 1
от ЗЗД за разликата над сумата от 679, 22 лева до уважения размер от 1 500
лева.
Върху присъдената неустойка в размер на 679, 22 лева
се дължи законна лихва за забава считано от датата на предявяване на исковата
молба – 12.03.2019г. до окончателното изплащане. Формирана е константна практика
на ВКС, обективирана в решение № 73/29.06.2011 г. по т. д. № 683/2010 г. на
ВКС, ТК, І т. о., решение № 230/13.07.2011 г. по т. д. № 1088/2009 г. на ВКС,
ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2010 г. по т. д. № 687/2009 г. на ВКС, ТК, І
т. о., в които решения за застъпва становището, че дори когато размерът на
неустойката е определен като лихвен процент, неустойката за забава не се
превръща в лихва, а запазва същността си на обезщетение за вреди от
неизпълнение в срок на парично задължение. Меродавно за допустимостта на
претенцията за неустойка за забавено парично задължение, когато неустойката е
уговорена като лихвен процент, е същата да бъде определена по размер към датата
на исковата молба, (какъвто е настоящия случай), а не да се претендира като
неустоечна лихва до окончателното изплащане на главницата. В посочената съдебна
практика се приема, че тъй като задължението за неустойка е самостоятелно и
независимо от задължението за плащане на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и
предвид различните правопораждащи двете вземания на кредитора факти (съответно
вземане за главницата и вземане на неустойката), то присъждането на мораторна
лихва за забава при неплащане на падежа на уговорената неустойка за
неизпълнение на парично задължение, не се явява недопустимо кумулиране на
еднородни обезщетения за едно и също неизпълнение. Настоящият съдебен състав
споделя изцяло тази практика, поради което приема, че не е налице недопустимо
кумулиране на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и неустойка по чл.
92, ал. 1 от ЗЗД чрез присъждане на законна лихва върху неплатената неустойка
за забава, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
изплащане.
С оглед изводите на съда досежно размера на дължимата
мораторна неустойка, начислена от датата на забава – 01.10.2018г. до датата на
предявяване на исковата молба – 12.03.2019г., се налага извод, че не е налице
недопустимо кумулиране на обезщетение за забава върху неплатената главница по
договора за заем в размер на 15 000 лева, считано от датата на предявяване
на исковата молба до окончателното изплащане и присъждане на вземане по чл. 92,
ал. 1 от ЗЗД. Вземането за главния паричен дълг е самостоятелно, а същевременно
съдът достигна до извод, че вземането за неустойка за забавено изпълнение е основателно
за периода от 01.10.2018г. до датата на предявяване на исковата молба, т.е.
претенцията по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и претендираната законна лихва за забава
върху главното парично задължение са дължими за различен период. В случая
претенция за неустойка за период след датата на подаване на исковата молба не е
предявена /каквато претенция би била и недопустима като неизискуема към този
момент/ и длъжникът не е заплатил уговорената и дължима неустойка до датата на
предявяване на исковата молба. Ето защо в полза на ищеца се дължи законна лихва
за забава върху главното парично вземане в размер на 15 000 лева, считано
от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
С оглед изложеното обжалваното решение следва да се
отмени в частта, в която е уважен предявеният иск по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за
разликата над сумата от 679, 22 лева до присъдения размер от 1 500 лева и
вместо него претенцията в тази част следва да се отхвърли. В останалата част
първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски
съразмерно на уважената част от въззивната жалба, които възлизат на сумата от 71,
13 лева – за адвокатско възнаграждение и заплатена държавна такса.
В полза на въззиваемата страна също се дължат разноски
съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба и същите възлизат на сумата
от 1 425, 38 лева.
С оглед изхода на спора първоинстанционното решение
следва да бъде отменено и в частта, в която в полза на ищеца са присъдени
съдебни разноски за сумата над 2 052, 55 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 305299 от 18.12.2019г., постановено по гр. дело № 14536/2019г. по описа на СРС, ГО, 81 състав, в частта, в която е уважен
предявеният от „А.“ ООД срещу Сдружение „Б.Т.К.“ иск с правно основание чл. 92,
ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от 679, 22 лева до пълния предявен размер
от 1 500 лева, както и в частта,
в която ответникът е осъден да заплати на „А.“ ООД разноски за първоинстанционното производство за сумата над 2 052, 55 лева И
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.“
ООД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление *** срещу Сдружение „Б.Т.К.“,
с ЕИК*******, седалище и адрес на управление ***, иск с правно основание чл. 92,
ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 820, 78 лева
/представляваща разлика между дължимия размер на неустойката от 679, 22 лева и
присъдения от първоинстанционния съд размер от 1 500 лева/, представляваща
неустойка по чл. 4 от договор от за заем от 28.07.2014г., ведно със законната
лихва върху тази сума считано от датата на предявяване на исковата молба – 12.03.2019г.
до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 305299 от 18.12.2019г., постановено по гр. дело № 14536/2019г. по описа на СРС, ГО, 81 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Сдружение „Б.Т.К.“, с ЕИК*******,
седалище и адрес на управление *** да заплати на „А.“ ООД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление *** на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 1 425, 38 /хиляда четиристотин двадесет и пет лева и 38 ст./
лева – съдебни разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „А.“ ООД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***
да заплати на Сдружение „Б.Т.К.“, с ЕИК*******, седалище и адрес на управление ***
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 71, 13 /седемдесет и
един лева и 13 ст./ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението е
постановено при участието на С.Г.Л., ЕГН **********, като трето лице-помагач на
страната на ответника.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.