Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
Гр. София, 28.06.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
IV-Д въззивен състав, в публичното съдебно заседание на четиринадесети
април през две хиляди двадесет и
втора година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 1970 по
описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С
решение № 20265697 от 01.12.2020 г. по гр. д. №
29060/2019 г. на СРС, 61 състав, съдът е признал
за установено по отношение на М.И.Д. съществуването на вземането на „БНП П.П.Ф.С.
А.“ клон България, за сумата 3 546.67 лв., представляваща задължение по Договор
за кредит № PLUS 11316260 сключен на 15.06.2015 г., ведно със
законната лихва от депозиране на заянвлението за издаване на заповед за
изпълнение на 01.06.2018 г. до окончателното изплащане, за което е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 13.06.2018 г. по ч. гр. д. №
35895/2018 г. на СРС, 61 състав, като искът по чл. 422 от ГПК за разликата до
пълния предявен размер от 5797.07 лв. е отхвърлен.
Със същото
решение съдът е отхвърлил иска за установяване съществуването на вземането на
ищцовото чуждестранно дружество чрез неговия клон в страната срещу ответницата Д.
за сумата 3194.93 лв., представляваща договорна лихва за периода 20.08.2016 г.
до 20.06.2019 г., както и иска за сумата 966.81 лв., представляващи лихва за
забава за периода от 20.09.2016 г. до 105.2018 г.
Недоволно
от така постановеното решение в частта, в която искът за възнаградителната
лихва е отхвърлен, е останало ищцовото дружество „БНП П.П.Ф.С. А.“ клон
България, което в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, го обжалва като неправилно
поради допуснати нарушения на материалния закон. Поддържа, че съдебната
практика, според която е неморално възнаградителната лихва да надвишава три
пъти законната лихва, не намира приложение след приемането на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, която предвижда, че пределът на оскъпяване на
кредита, което оскъпяване включва и договорената възнаградителна лихва, не може
да надвишава пет пъти размера на законната лихва. И тъй като в случая
договорната лихва е под този размер, моли решенето в обжалваната отхвърлителна
част да бъде отменено и вместо него - постановено друго, с което искът по чл.
240, ал. 2 от ЗЗД във връзка с чл. 422, ал. 1 от ГПСК да бъде уважен.
Въззиваемата
М.И.Д. чрез назначения й от съда особен представител оспорва жалбата по
съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 263, а. 1 от ГПК писмен
отговор.
Съдът,
като взе предвид събраните доказателства по делото във връзка с инвокираните от
страните доводи и възражения в пределите на правомощията си по чл. 269 от ГПК,
намери следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване
съществуването на вземанията на ищеца „БНП П.П.Ф.С. А.“ клон България срещу М.И.Д.
за плащане на сумата 5797.07 лв. –
главница по договор за кредит № PLUS 11316260 сключен на
15.06.2015 г., сумата 3194.93 лв., представляваща договорна
лихва за периода 20.08.2016 г. до 20.06.2019 г., както и сумата 966.81 лв., представляващи лихва за
забава за периода от 20.09.2016 г. до 105.2018 г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 13.06.2018 г. по ч. гр. д. №
35895/2018 г. на СРС, 61 състав.
Производството
се развива след изпълнение в срок на дадените от заповедния съд указания от
страна на заявителя за предявяване на иск за съществуване на вземанията, след
като заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47 от ГПК.
От така
предявените обективно съединени искове предмет на въззивното производство е
само вземането на „БНП П.П.Ф.С. А.“ клон България срещу М.И.Д. по договора № PLUS 11316260/15.06.2015 г. за договорната лихва в
претендирания размер от 3194.93 лв., дължима за периода от 20.08.2016 г. до 20.06.2019 г. В останалите му части, в
които съдът се е произнесъл относно главницата по същия договор и лихвата за
забава, решението на първоинстанционния съд е влязло в сила.
При съвкупна преценка на събраните доказателства по
делото
първоинстанционният съд след правилно установена фактическа обстановка
обосновано е приел, че страните са били валидно обвързани от договор за
потребителски кредит № PLUS 11316260 от 15.06.2015
г., по силата на който ответницата е взела на заем сумата от 6000 лв. при
задължението да я върне на 48 месечни вноски при договорна лихва от 37.14 % и
годишен процент на разходите от 47.48 %. Правилно съдът е съобразил, че
правната регламентация на спорните правоотношения се намира в закона за
потребителския кредит, чиито специални изисквания относно действителността на
договора в случая са били изпълнени: договорът е сключен в изискуемата писмена
форма, съдържа лихвения процент (9.62 %) и условията за прилагането му, като не
е предвидена възможност за промяната му, тъй като е уговорен като фиксиран за
целия срок на договора; посочен е и годишният процент на разходите по кредита,
който е в границите, установени в чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора;
изготвен е погасителен план, предвидена е възможността на потребителя да се
откаже в определен срок. Поради това изцяло следва да бъде споделен изводът, че
договорът не е нищожен поради противоречие на закона.
Неправилно,
обаче, първостепенният съд е приел, че договорът за потребителски кредит
противоречи на добрите нрави в ЧАСТТА, в която е уговорена
възнаградителна лихва от 37.14 %, при годишен процент на разходите в размер на
47,48 %, като се е позовал на незадължителна съдебна практика от периода до
2014 г., в която е възприето, че е неморлно уговаряне на възнаградителна лихва
над трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния
размер на законната лихва). Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
Закона за потребителския кредит (приета с ДВ бр. 35/2014 г. в сила от
23.07.2014 г.), годишният процент на разходите по договор за потребителски
кредит, част от който съставлява и договорната лихва, не може да бъде по-висок
от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет. Същевременно
нито законов нормативен акт (закона за задълженията и договорите, закона за
потребителския кредит или друг закон), нито в акт на Министерския съвет на
основание чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, е предвиден максимален размер, до който може да
бъде уговаряна възнаградителната лихва по договор за паричен заем. Поради това,
същият се явява ограничен единствено от пределите, предвидени в разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Тъй като по
дефиниция не може да противоречи на добрите нрави онова, което е установено и
постановено със закон, в случай, че уговореният в договор за потребителски
кредит годишен процент на разходите (ГПР), който включва и годишния лихвен
процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, както повелява чл.
19, ал. 4 от ЗПК, той не противоречи не само на закона, но и на добрите нрави,
независимо дали размерът на възнаградителната лихва е по-голям от трикратния
размер на законната лихва. Основателно в тази връзка се поддържа в жалбата, че
релативният критерий, изработен от съдебната практика за противоречие на морала
на уговорки, предвиждащи възнаградителна лихва в трикратен и по-голям от
трикратния размер на законната лихва (която е 10 %), е бил актуален и е служел за
коректив до приемането на новелата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, до когато законът
не съдържаше никаква разпоредба в тази насока. Към момента на сключване на
процесния договор, обаче, нормативният текст на чл. 19 ал. 4 ЗПК вече е бил
налице и именно той, а не съдебната практика, която вече не може да бъде
считана за актуална, е определял крайния предел, до който размерът на
възнаградителната лихва като част от ГПР, е допустим от гледище на закона и
морала. Този краен размер в случая не е прекрачен. За да възприеме като законов
критерий максималният размер на ГПР, законодателят е отчел, че размерът на
договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя,
не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи
(като такси, комисиони, гаранции, застраховки и други разноски) и те на практика да увеличат
кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна
злоупотреба от икономически по-силната страна спрямо по-слабата, законодателят
е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по
кредита и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на
добрите нрави общото оскъпяване на кредите. При разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на
БНБ към датата на сключване на договора, се налага изводът, че договореният ГПР
в случая от 47.48 % не надвишава 50 % на годишна база и поради това се явява
договорен в рамките на допустимата от закона и морала граница.
По изложените
съображения настоящият въззивен състав не споделя извода на първоинстанционния
съд за нищожност на клаузата, с която е уговорена възнаградителна лихва по
процесния договор за потребителски кредит, поради противоречие с морала. Поради
несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции решението в обжалваната част
следва да бъде отменено и вместо него – постановено друго, с което искът за
уговорената възнаградителна лихва бъде уважен.
При този изход
на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищцовото „БНП П.П.Ф.С. А.“
клон България следва да бъдат присъдени сторените пред настоящата инстанция
разноски, в размер на 877.24 лв.
Така мотивиран,
съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
20265697 от 01.12.2020 г. по гр. дело № 29060/2019 г. на СРС, 61 състав, В
ЧАСТТА, в която съдът е отхвърлил предявения от „БНП П.П.Ф.С. А.“ клон България
срещу М.И.Д. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, за установяване съществуването на вземането за сумата 3194.93 лв.,
представляваща договорна (възнаградителна) лихва по договор за потребителски
кредит № PLUS 11316260 от 15.06.2015 г.за периода 20.08.2016
г. до 20.06.2019 г., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на
М.И.Д. к ЕГН-********** със съдебен адрес: *** чрез адв. Г. М. от САК,
съществуването на вземането на „БНП П.П.Ф.С. А.“ клон България с ЕИК-*****, със
съдебен адрес:***, Бизнес парк София, сгр. 14, за сумата 3194.93 лв., представляваща уговорена възнаградителна лихва по
договор за потребителски кредит № PLUS
11316260/15.06.2015
г., дължима за периода от 20.08.2016 г. до 20.06. 2019 г. на основание чл. 422,
ал. 1от ГПК във връзка с чл. 240, ал. 2от ЗЗД, за която сума е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 13.06.2018 г. по ч. гр. д. № 35895/2018 г.
на СРС, 61 състав.
Решението не
подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.