Р Е Ш Е Н И Е
№ ….
гр. София, 12.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯ ГРАДСКИ
СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 12-ти състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет
и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ МИХАЙЛОВА
при секретар Ирина
Василева, като разгледа докладваното от председателя гражданско дело № 7947 по
описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от „В.К.“ ООД срещу
Л.И.Т. обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл.
79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и чл. 86 и 92 от ЗЗД, за установяване, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 100 000.00 лв., представляваща непогасена главница по
договор за паричен заем „В.О.” от 20.09.2017 г., ведно със законната лихва за
периода от 11.10.2018 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на
15 773.33 лв., сумата от 355.49
лв. представляваща законна лихва за забава, сумата от 225.00 лв. представляваща
начислени и дължими разходи, сумата от 450.00 лв. представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение съгласно чл.11, ал. 3 от договора, сумата
от 10 000.00 лв. представляваща част от дължима неустойка за неизпълнение на
договорно задължение съгласно чл.11, ал. 5 от договора, и сумата от 10 000.00
лв. представляваща част от дължима неустойка за неизпълнение на договорно
задължение съгласно чл.5, ал. 3 от договора, за които вземания в полза на ищеца
е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 65670/2018 г. по
описа на СРС, 167 с-в. Претендира разноски.
Ищецът твърди, че е
сключил с ответника договор за паричен
заем „В.О.” от 20.09.2017 г.,
по силата на който заемодателят е
предоставил на ответника парична сума в размер на 100 000.00 лв., която
заемателят се е съгласил да върне,
заедно с договорената лихва в размер на 151 437.60 лв. за срок от 60 месеца на
следните погасителни вноски – първите двадесет погасителни вноски в размер на 3
380.00 лв. всяка и вторите четиридесет погасителни вноски в размер на 4 595.94
лв. всяка.
Сочи, че на
29.03.2018 г. уведомил ответницата, че е изпаднала в забава при плащане на
горепосочените задължения, поради което цялото задължение по горепосочения
договор е обявено за предсрочно изискуемо в пълен размер.
Поддържа, че поради
неизпълнение на уговорените в горепосочения договор задължения е начислена и
неустойка за неизпълнение съгласно уговореното в чл.11, ал. 3 и ал. 5, и чл.5,
ал. 3 от договора.
Поради неизпълнение на задълженията от
страна на ответника (за погасяване на задълженията), ищецът подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение на осн. чл. 417 ГПК, по което заявление е
образувано ч.гр.д. № 65670/2018 г. по описа на СРС, 167 с-в, и е издадена
заповед за изпълнение, като
за нея ответникът е уведомен и в законоустановения срок подал възражение срещу
нея. С оглед на тези обстоятелства ищецът в срока по чл. 415 ал.1 ГПК, предявил
своя иск, чрез който отправя искане към съда да бъде поставеното решение, с
което спрямо ответника да бъде прието за установено вземането на ищеца за
главница.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК от ответницата
Л.И.Т., чрез назначения й по делото особен
представител, е постъпил отговор на исковата молба, с който оспорва исковете по
основание и по размер. Навежда доводи за това, че не е настъпила предсрочната
изискуемост на задълженията на заемателя по сключения договор, тъй като същата
не била надлежно уведомена. Навежда
твърдения за нищоност на сключения договор на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, поради
противоречие на закона и накърняване на добрите нрави, като излага подробни
доводи, за това че същият съдържа неравноправни клаузи. По изложените съображения моли съда да отхвърли
предявенте искове.
Съдът,
съобразно чл. 235 от ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира за установено следното:
По реда на чл. 417 и сл. от ГПК срещу ответницата Л.И.Т.
в полза на ищеца „В.К.“
ООД на 07.01.2019
г. по ч.гр.д. № 65670/2018
г. по описа на СРС, 167 с-в е издадена заповед за
изпълнение за парично
задължение въз основа на документ за следните суми - сумата от 100 000.00 лв.,
представляваща
непогасена главница по договор за паричен заем „В.О.” от 20.09.2017 г., ведно
със законната лихва за периода от 11.10.2018 г. до изплащане на вземането,
договорна лихва в размер на 15 773.33
лв., сумата от 355.49 лв. представляваща законна лихва за забава, сумата
от 225.00 лв. представляваща начислени и дължими разходи, сумата от 450.00 лв.
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение съгласно
чл.11, ал. 3 от договора, сумата от 10 000.00 лв. представляваща част от
дължима неустойка за неизпълнение на договорно задължение съгласно чл.11, ал. 5
от договора, и сумата от 10 000.00 лв. представляваща част от дължима неустойка
за неизпълнение на договорно задължение съгласно чл.5, ал. 3 от договора.
От представения по делото договор за паричен заем „В.О.” от
20.09.2017 г. (лист 8-11 по делото), се установява, че
между „В.К.“
ООД срещу Л.И.Т. е възникнало и съществувало валидно облигационно
правоотношение, по силата на което заемодателят е поел задължението да предаде
на заемателя сумата от 100 000.00 лв., а заемателят се
задължава да върне заемната сума, заедно с договорената лихва в размер на 151 437.60
лв. за срок от 60 месеца на следните погасителни вноски – първите двадесет
погасителни вноски в размер на 3 380.00 лв. всяка и вторите четиридесет погасителни
вноски в размер на 4 595.94 лв. всяка.
Ответникът
не оспорва да е сключил договора, поради което и с оглед представените по
делото писмени доказателства и неоспорваното от страните и
прието заключение на вещото лице по изслушаната съдебно счетоводна експертиза
(ССчЕ) съдът
приема, че „В.К.“ ООД е изпълнил задълженията си по договора, респективно за
ответника е възникнало задължение да върне получената в заем сума и
договорената надбавка, съобразно уговореното.
От неоспорваното от страните и прието заключение
на вещото лице по изслушаната съдебно счетоводна експертиза (ССчЕ), което
настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и кредитира
с доверие, се установява, че по сключения договор за паричен заем „В.О.” от 20.09.2017 г.
ответницата е заплатила единствено на 26.01.2018 г. сумата от 50.00 лв., с
която от ищеца частично е погасена неустойка „директен дебит”.
Както беше посочено, крайният срок за
изпълнение на задълженията за заплащане на главница и възнаградителна лихва по
договора е 01.09.2022 г. Следователно, срокът за изпълнение на задълженията е
изтекъл, от което следва, че вземанията на ищеца за заплащане на главница и
възнаградителна лихва са изискуеми.
В тежест
на ответника, съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК, е да докаже, че е изпълнил
задължението си за връщане на предоставения му паричен заем, тъй като ищецът не
е длъжен да доказва отрицателния факт на неплащането.
Ответникът не е ангажирал
доказателства за погасяване на дълга.
Съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД заемателят по договор за заем
дължи на заемодателя възнаградителна лихва, в случай че такава е уговорена. Към
момента на сключване на процесния договор в действащото законодателство не е
предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва по договорите за
заем. При уговарянето на същата страните са ограничени единствено от принципа,
залегнал в чл. 9 ЗЗД, според който могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и на добрите нрави. Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които
се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който
едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки
икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския и
търговския оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва
представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение за
заемодателя за това, че последният е предоставил ползването на парична сума.
Възнаградителната лихва представлява граждански плод и уговореният лихвен
процент следва да бъде такъв, че да компенсира заемателя за това, че се е лишил
временно от съответната парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не
води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по
договора за заем. Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с
добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се
съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В съдебната практиката
(Решение 906/ 2004 г. по гр. д. 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО, Решение 378/ 2006 г. по гр. д. 315/ 2005 г. на ВКС, II ГО, Определение 901/ 2015 г. по ч. гр. д. 6295/
2014 г. на ВКС, IV ГО) е прието, че
противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е
уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер на законната
лихва. Настоящият състав намира, че това правило следва да бъде взето предвид
като ориентир за преценка дали атакуваната от ищеца клауза, регламентираща
размера на възнаградителната лихва, противоречи на добрите нрави, като бъдат
съобразени и всички други обстоятелства, свързани със заема. Видно от
представеното копие от договора за кредит годишният лихвен процент на
възнаградителната лихва е 40.56 %, тоест надхвърля около три пъти годишния
размер на законната лихва. Като съобрази тези обстоятелства, както и че
дружеството е икономически по-силна страна, която извършва дейността по
предоставяне на потребителски кредити по занятие, съдът намира, че клаузата от
договора за заем, предвиждаща задължение за отвтетника за заплащане на
възнаградителна лихва при годишният лихвен процент от 40.56 % е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави.
Съгласно чл. 11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. От доказателствата по делото не се
установи, на ответницата при сключване на договора, да е бил предоставен
погасителен план, съдържащ посочената информация. В самия тект на договора също
няма данни за такъв погасителен план. Налице е нарушение на императивна норма
на специалния закон следователно, което обуславя недействителност на договора за
заем и на основание чл. 22 от ЗПК, което е отделно, самостоятелно
основание за нищожност на процесния договор.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Така длъжникът следа да възстанови единствено главницата, но не и останалите
претендирани суми от кредитора.
За пълнота по отношение на договорната неустойка следва
да се посочи следното:
Съдът намира, че
уговорената в договора неустойка в размер на 89 482.00 лв. за непредоставяне на
обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна клауза.
Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват
(чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното
задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената
възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по чл. 5, ал. 3 от
договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при
неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения
заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно
описано обезпечение, като размерът на неустойката почти достига размера на
отпуснатия заем – 100 000.00 лв. С оглед на това следва да се посочи, че
неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение,
което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова,
дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за
заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи
от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците
от това неизпълнение. Дори при добросъвестно изпълнение в срока по договора от
страна на длъжника, с така начислената неустойка кредиторът ще получи сума,
надвишаваща повече от два пъти допустимия според ЗПК годишен процент на
разходите. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи
на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите
нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът,
който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е
достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва. Претендираната с исковата
молба сума за неустойка обаче ще го обогати неоснователно и е недължима на осн. чл. 26, ал. 1 пр. 3 вр. ал. 4 от ЗЗД. Предвидената клауза е и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано
висока.
Така както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му
не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените
в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да
се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя
да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните
условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на
кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би
увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума.
Тъй като противоречието
между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за неустойка за
непредоставяне на обезщетение.
За пълнота по отношение на клаузата, на база която са
начислени процесните такси и разноски за извънсъдебно събиране на вземанията
следва да се посочи следното:
С горепосочената клауза се
цели заобикаляне на нормативно предвиденото ограничение с императивната норма
на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, ограничаваща дължимите обезщетения при забава по
потребителския кредит до размера на законната лихва. Така би се стигнало до
оскъпяване на кредита и неоснователно обогатяване на кредитора, което безспорно
е в нарушение и на добрите нрави. На практика дейностите, за които са начислени
тези такси, не са допълнителни услуги, а са дейности по усвояването и
управлението на кредитната сума. Задълженията за заплащане на такси за събиране
на просрочени задължения се пораждат от неизпълнението на главните задължения
на заемателя да върне на падежа предоставената му в заем сума, видно с
възнаградителната лихва, т. е. и с тях се цели обезпечаване на срочното
изпълнението на тези задължения и да се обезщетят вредите от забава.
Същевременно целта на таксите и комисионните по смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните
разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне
на кредит, а отделно от това следва да се посочи, че кредиторът не може да
изисква заплащане на такси за действия, свързани с управление на кредита, тъй
като те са част от дейността му по предоставяне на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и да събира повече от
веднъж такса за едно и също действие. В тази насока следва да се посочи, че
последните противоречат и на разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 от ЗПК, която забранява на кредитора да
изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и
управлението на кредита ( в
този смисъл - решение № 345/09.01.2019 г. по т. д. № 1768/18 г.).
Изводът е, че е налице
нищожност на уговорките за начисляване на разходи за извънсъдебно събиране на
просрочени задължения, поради противоречие на закона на предвидените в договора
клаузи.
С оглед на гореизложеното
следва да се приеме, че полза на „В.К.“ ООД срещу Л.И.Т. са възникнали вземания
за претендираните суми от 100 000.00 лв., представляваща
непогасена главница по договор за паричен заем „В.О.” от 20.09.2017 г., ведно
със законната лихва за периода от 11.10.2018 г. и сумата от 355.49 лв.
представляваща законна лихва за забава, в която част предявените искове следва
да бъдат уважени, а в останалите части да бъдат отхвърлени.
Относно разноските по
производството
При
този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати в полза на ищеца своевременно
поисканите разноски за производството съразмерно на уважените искове в
размер на 6 997.65 лв., представляващи сбор
от внесена държавна такса и депозит за назначения на ответника особен
представител и вещо лице, и заплатено адвокатско възнаграждение.
Дължимите по заповедното производство
разноски са в размер на 6 236.16 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
на основание чл. чл.422, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗЗД и
чл.86 ЗЗД, че Л.И.Т., ЕГН **********,***
– адв. П.Ч., дължи на „В.К.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление ***, сумата от 100 000.00 лв., представляваща непогасена главница по договор за паричен
заем „В.О.” от 20.09.2017 г., ведно със законната лихва за периода от 11.10.2018
г. до изплащане на вземането, и сумата от 355.49
лв. представляваща законна лихва за забава, за които суми е издадена заповед
за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 07.01.2019 г. по ч.гр.д. № 65670/2018 г. по описа на СРС, 167 с-в,
като
ОТХВЪРЛЯ исковете за сумата от 15 773.33 лв. - договорна лихва, сумата
от 225.00 лв. представляваща
начислени и дължими разходи, сумата от 450.00
лв. представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение съгласно
чл.11, ал. 3 от договора, сумата от 10
000.00 лв. представляваща част от дължима неустойка за неизпълнение на
договорно задължение съгласно чл.11, ал. 5 от договора, и сумата от 10 000.00 лв. представляваща част от
дължима неустойка за неизпълнение на договорно задължение съгласно чл.5, ал. 3
от договора, като
неоснователни.
ОСЪЖДА Л.И.Т., ЕГН **********,***
– адв. П.Ч.,, да заплати на „В.К.“ ООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** от 6 997.65 лв. – разноски
за първоинстанционното разглеждане на делото и разноски за заповедното
производство в размер на 6 236.16
лв.
РЕШЕНИЕТО
подлежи
на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
СЪДИЯ: