Мотиви към решение по НЧД 3495/20г.
по описа на СГС, НО, 10 състав
Производството
е по реда на чл.12, ал.8 от Закона
за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на
наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода
(ЗПИИСАННЛСМВЛС).
Образувано
е по повод постъпило уведомление от Апелативен съд – град Рен, Република
Франция, както и във връзка с удостоверение по член 4 от Рамково решение
2008/909/ПВР/ на Съвета от 27.11.2008г. (нар. по-нататък Рамковото решение)
относно прилагането на принципа за взаимно признаване на съдебни решения по
наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки,
включващи лишаване от свобода за целите на тяхното изпълнение в Европейския
съюз. В документите, изпратени от издаващата държава, се твърди, че посоченото
удостоверение е издадено по отношение на българския гражданин Г.М.М. във връзка
с постановен срещу него акт на съдебен орган на Република Франция – съдебно
решение 2019/546 от 03.05.2019г. по досие № 18/00153 на 12 колегия за
наказателни обжалвания при Апелативния съд град Рен, влязло в сила на
26.02.2020г., с който му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от
пет години.
Делото е разгледано от органа по чл. 7, ал.1
ЗПИИСАННЛСМВЛС в срока по чл. 12, ал.1
ЗПИИСАННЛСМВЛС. Пред органа на изпълняващата държава не е депозирано искане на
издаващата държава по чл.11, ал.1
ЗПИИСАННЛСМВЛС за вземането на решение във връзка с определянето на МНО
спрямо осъденото лице - задържане или друга подходяща мярка по реда на
Наказателно-процесуалния кодекс на РБ, както и във връзка с осигуряване на осъденото
лице на територията на страната до вземането на решение относно признаването на
акта.
Прокурорът изразява становище за постановяването на
решение, с което да се приеме за изпълнение присъдата, постановена от съд в
Република Франция. Предлага се съдът да приспадне периода, в който българският
гражданин е бил задържан във връзка с воденото във Франция наказателно
производство.
В
производството пред съда осъденият не се явява, като делото е разгледано в
негово отсъствие на основание чл. 12, ал.6 ЗПИИСАННЛСМВЛС. Налице е хипотеза на задължителна защита по
чл. 12, ал.4 ЗПИИСАННЛСМВЛС. Осъденият е упражнил правото си да определи
защитник по избор, който се явява лично в съдебното производство.
Защитникът на осъдения предлага на съда да постанови
решение, с което да признае влезлия в сила съдебен акт, постановен от чужда
държава. В пледоарията си предлага съдът да приеме, че текстовете от материалния закон на издаващата държава
съответстват на престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2, а за второто деяние, за
което той е осъден следва да бъде по чл. 246, ал. 1 връзка чл. 243 ал. 2, т. 3
от НК на РБ. Предлага се съдът да не признава съдебния акт, постановен от
Апелативния съд в гр. Рен, Франция в частта, в която на българския гражданин е
наложено наказание „глоба“ с аргумента, че такова наказание не се предвижда за
посочените по-горе престъпления съгласно законодателството на изпълняващата
държава. Защитникът предлага на съда да зачете периода на предварителното
задържане, като съобрази като начална дата тази, която е установена въз основа
на допълнително изисканите писмени доказателства от издаващата държава, както и
от НСлС. При определянето на режима защитникът предлага съдът да определи
първоначален общ режим.
Съдът, след като обсъди становищата
на страните, доказателствата по делото и условията за признаване и изпълнение,
предвидени в ЗПИИСАННЛСМВЛС, намира за установено следното.
Г.М.М. e български гражданин, роден на ***г***,
неосъждан, неженен, с последен известен по делото адрес: гр. София, ул. „*********,
с ЕГН **********.
Делото е подсъдно на Софийски градски съд с оглед данните
за местоживеене на осъдения и разпоредбата на чл. 7, ал.1 ЗПИИСАННЛСМВЛС. Съгласно
посоченото към искането удостоверение осъденият е с известно постоянно
местоживеене ***. От известния по делото адрес същият е бил редовно призован и
за участие в производството пред съда.
От
фактическа страна удостоверението по член 4 от Рамковото решение е издадено за признаване и изпълнение на
влязъл в сила съдебен акт, описан подробно в т. „б“ от удостоверението, а
именно на съдебно решение 2019/546 от
03.05.2019г. по досие № 18/00153 на 12 колегия за наказателни обжалвания при
Апелативния съд - град Рен, Франция, влязло в сила на 26.02.2020г.
В
производството по чл.12, ал.8 ЗПИИСАННЛСМВЛС съдебният контрол засяга въпросите
по чл. 8 от същия закон. Съдебните актове, постановени в друга държава членка,
се признават и изпълняват на територията на Република България, когато се
отнасят за деяния, които съставляват престъпления и по българското
законодателство, когато независимо от разликите между съставите им техните
основни признаци съвпадат. Наличието на двойна наказуемост не се изследва за
конкретно изброени престъпления по чл. 8, ал.2 ЗПИИСАННЛСМВЛС, когато в
издаващата държава те са наказуеми с лишаване от свобода за максимален срок не
по-малко от три години. В настоящия
случай въз основа на данните за наложено общо най-тежко наказание в размер на
пет години може да се заключи, че е изпълнено изискването за наказуемост в
издаващата държава по чл. 8, ал.2 ЗПИИСАННЛСМВЛС.
В
мотивите на съдебния акт, за който се иска признаване и изпълнение, по същество
се твърди, че престъпната дейност е свързана с монтаж на устройства, наречени
„скимери“, предназначени да копират информацията, съдържаща се в магнитните
ленти на банкови карти. Българският гражданин Г.М. е осъден за съпричастност
към монтажа на такива скимиращи устройства в терминалите за автоматично
заплащане на бензиноколонките, инсталирани в различни населени места в
Република Франция. От фактическа страна
издаващата държава е приела във влезлия в сила съдебен акт, че тази престъпна
дейност е била извършвана за периода
2006-2008 година след сдружаване на Г.М. с българските граждани Е.А.Е.,
и В.Л.М.,
когато били подправени 5 430 банкови карти и това довело до 10 633
неправомерни транзакции с подправени банкови карти на обща стойност 2 044 853
(два милиона четиридесет и четири хиляди осемстотин петдесет и три) евро. Издаващата държава е квалифицирала така
описаната престъпна дейност по член 323-І, 323-2, 323-4 и 323-5 от Наказателния
кодекс на Република Франция, като е
посочила, че престъплението е „мошеничество“ („измама“) по смисъла на чл. 7,
т.1 от Рамковото решение.
Българският гражданин е осъден и за престъпление, което според издаващата
държава осъществява състав на престъпление по член 450-І, 450-3 и 450-5
от Наказателния кодекс на Република Франция. Съгласно приложеното удостоверение
по чл. 4 от Рамковото решение тази дейност се квалифицира като участие в организирана престъпна
група по смисъла на чл. 7, т.1 от същото Рамково решение.
От съществено значение за
приспособяване на съдебния акт на издаващата държава към законодателството на
РБ е приложимият закон за вторичното престъпление, за което е осъден българският гражданин, а именно – на това, което е квалифицирано като „мошеничество“
по смисъла на чл. 7, т.1 от Рамковото решение, както и по смисъла на чл. 8, ал.2, т. 20 ЗПИИСАННЛСМВЛС.
Издаващата държава е посочила, че тази правна квалификация е изведена от факта
на лично участие на осъдения български гражданин при монтаж на скиминг устройства в периода от 2006-2008г. при изложените
по-горе обстоятелства. На тази база сдружаването
на осъденото лице с посочените по-горе български граждани в организирана
престъпна група с цел да бъдат извършвани именно такива действия, вече
квалифицирани от издаващата държава като
измама, е дадена правна квалификация и на деянието по обвинение в участие в
престъпна организация. То е квалифицирано от издаващата държава като такова по
член 450-І, 450-3 и 450-5 от Наказателния кодекс на Република Франция, като се
твърди, че организираната престъпна група е била създадена с цел да извършва
престъплението „измама“.
Съдът
намира, че поначало фактите, въз основа на които е осъден българският гражданин
в частта относно вторичното престъпление, не могат да бъдат квалифицирани като
измама по смисъла на чл. 209, ал.1 НК на РБ, респективно и по квалифицираните състави
на това престъпление. Това е така поради основните обективни признаци от
състава, които съгласно българския
наказателен закон изискват да бъде възбудено или поддържано заблуждение у
конкретно установено лице, което именно поради създадените у него неверни
представи да се разпореди с имуществения предмет на престъплението, чиято
стойност определя и съставомерната за това престъпление имотна вреда. От
изложените по-горе факти, описани подробно във влязлото в сила решение, предмет
на производството по чл. 12, ал.8 ЗПИИСАННЛСМВЛС, е видно, че неправомерните действия, за които
е осъден Г.М., не засягат волята на конкретно установено физическо лице, нито
са довели до конкретни разпоредителни действия от такова лице. Във влезлия
в сила съдебен акт, постановен от издаващата държава, се твърди, че измамливите действия на
осъдения произтичат от залагането на скиминг устройства със специалната цел да
придобие информация за съдържанието на платежен инструмент, а тази дейност съгласно
българския наказателен закон осъществява изпълнителното деяние на престъпление
по чл. 249, ал.3 от НК на РБ (в ред.
изм. - ДВ, бр. 75 от 2006 г., в сила от 13.10.2006 г.). Това
е така, тъй като механичното въздействие върху системите на устройство за
автоматизирана обработка на плащания чрез платежен инструмент чрез монтаж на
скиминг по същество засяга функционирането на паричната система поради факта,
че съответното устройство за
автоматизирана обработка е част от тази система. На следващо място, във връзка с твърденията във влезлия
в сила съдебен акт, че в тази дейност са участвали и останалите изброени
български граждани, както и че се касае за множество деяния на един и същи
състав на престъпление, извършени за
периода от 2007 - 2008г. в различни населени места на Република
Франция, за тази част от инкриминирания период разпоредбата на чл. 249, ал.3 НК
(в ред. изм. - ДВ, бр. 75 от 2006 г., в сила от 13.10.2006 г.) е приложима във вр. с чл. 26, ал.1 НК, вр. с
чл. 20, ал.2 вр. с ал.1 НК на РБ.
За периода
през 2006г. деянието на Г.М. е съставомерно по чл. 246, ал.1, пр.1 вр. с чл.
243, ал.2, т. 3 НК. Това е така, тъй като през 2006г. (до 13.10.2006г.). в
законодателството на РБ не е криминализиран монтажът на техническо средство с
цел това средство да се използва за придобиване на информация за платежен инструмент. Осъществени
са обаче признаците на друго, по-леко наказуемо престъпление – на това по
чл.246, ал.1 вр. с чл.243, ал.2, т.3 НК.
Това е така, тъй като в акта на издаващата държава се твърди, че деецът е участвал
при монтирането на скимиращи устройства, но не са описани конкретни действия, с
които да е започнало изпълнението на престъпление по чл. 243 НК, свързано изготвяне
на неистински кредитни или разплащателни карти, каквито са инкриминираните от
издаващата държава банкови карти. Настоящият съдебен състав приема за
установено, че монтажът на скиминг устройства е частен случай на първата
хипотеза от състава на чл. 246, ал.1 НК, свързана с приготовление за извършване
на престъпление по чл. 243 НК, доколкото предназначението на това устройство е
да събере данни за платежен инструмент.
В мотивите
на съдебния акт на издаващата държава се твърди, че в резултат на монтираните
скиминг устройства са били подправени 5 430 банкови
карти, а това от друга страна довело до неправомерни транзакции с подправени
банкови карти на обща стойност 2 044 853 (два милиона четиридесет и
четири хиляди осемстотин петдесет и три)
евро. Не се твърди осъденият български гражданин да е лично съпричастен
към изготвянето и подправката на банковите карти, които са платежен инструмент
по смисъла на чл. 243, ал.2, т.3 НК. Така изложените обстоятелства са без
значение за осъществяване на състава по-тежко наказуемото престъпление – това
по чл. 249, ал.3 НК на РБ (в ред. изм. - ДВ, бр. 75 от 2006 г., в сила от
13.10.2006 г.), наказуемо с лишаване от свобода от една до осем години и с
глоба до двойния размер на получената сума. Те са от значение обаче за установяване
на съставомерната цел на дееца по по-леко наказуемото престъпление, за което е
предвидено лишаване
от свобода до шест години – за престъплението по чл. 246, ал.1 вр. с чл. 243, ал.2, т. 3 НК. Изложеното
по-горе, от една страна, обективира заложената цел в наказателната политика на
българския законодател, свързана с криминализиране на деянието по чл. 249, ал.3 НК във връзка с измененията през 2006г. да бъдат по-лесно доказуеми отделни
деяния, които обективно засягат паричната и кредитната система, доколкото при
редакцията на този текст, в сила от
13.10.2006г., не се изисква доказването на всички признаци от обективния състав
на приложимия до този момент наказателен закон и на второ място – такива деяния
да бъдат санкционирани по-тежко. При
това положение и след като съобрази разпоредбата на чл.2, ал.2 НК на РБ, съдът
приема за установено, че престъпната дейност на българския гражданин Г.М., която в
акта на издаващата държава се твърди, че е започнала през 2006г., (без да се
уточнява кога точно през 2006г. са осъществени съответни деяния на приготовление)
и която съгласно законодателството на Република Франция представлява „измама“,
следва за тази част от инкриминирания период да се квалифицира по чл. 246,
ал.1, пр.1 вр. с чл. 243, ал.2, т.3 НК. Това е така, тъй като по същество
дейността, свързана с монтиране на скимиращо устройство, когато този конкретен
случай на засягане на финансовата система, не е криминализиран, следва да се разглежда
като възможна форма на изпълнение на друг, по-общ състав на престъпление, а
именно, като подготвяне на средства и създаване на условия за извличането на
данни за платежен инструмент. В съдебния акт се твърди, че към приготовлението
за извършване на престъпление по чл. 243 НК (изготвяне на неистински кредитни
или разплащателни карти, каквито са инкриминираните от издаващата държава
банкови карти), наред с осъдения Г.М. в организирана престъпна група са
съпричастни и българските граждани Е.А.Е., и В.Л.М.. Следователно е изпълнена и
втората възможна форма на изпълнително деяние по чл. 246, ал.1, пр. 2 НК вр. с
чл. 243, ал.2, т.3 НК, т.е. престъпната дейност през 2006г. е извършена чрез
сдружаване на осъденото лице с други лица със съставомерната цел - подправяне
на платежни инструменти по чл. 243, ал. 2, т. 3 НК. Касае се
за продължено престъпление, при което изпълнителното деяние се осъществява в
периода на сдружаването. Инкриминираната престъпна дейност не може да се
квалифицира като съучастническа дейност по смисъла на чл. 20, ал.2 НК, тъй като
фактът на престъпно сдружаване е елемент от основния състав на чл.246, ал.1 НК.
Нормата на
чл. 246, ал.1 вр. с чл.243 НК е действащ
закон в РБ през 2006г., включително и след криминализиране на монтажа на техническо
средство по смисъла на чл. 249, ал.3 НК, като изпълва основните признаци на
състава на престъплението, за което българският гражданин е осъден в издаващата
държава. Отделно от това престъпният състав по чл.246, ал.1 НК предвижда
по-ниска горна граница на наказанието „лишаване от свобода“ в сравнение с
разпоредбата на чл. 249, ал.3 НК, в редакцията от 13.10.2006г. и в този смисъл се явява по-благоприятен за
дееца. На следващо място и доколкото в акта на издаващата държава не са
посочени конкретни дати на деяния, извършени преди или след 13.10.2006г. до
края на 2006г., а в настоящото производство е недопустимо да се изисква
допълване на влезлия в сила съдебен акт с конкретни данни за фактите, на които
се основават правните изводи, следва и на това основание да се приеме, че за част
от инкриминирания период (за 2006г.) разпоредбата на чл. 246, ал.1 вр. с
чл.243, ал.2, т. 3 НК се явява по-благоприятен за дееца закон.
Правилото на
чл. 2, ал. 2 НК следва да бъде обсъдено и във връзка с приложението на 321, ал.2 НК на РБ, което поначало съответства на
закона, приложен от издаващата държава, доколкото е свързан с участието на
дееца в организирана престъпна група. От
съществено значение е фактът, че за да е съставомерно деянието по чл. 321, ал.2 НК, и през инкриминирания период, и съгласно сега действащия закон следва да
бъдат изпълнени признаците на понятието за организирана престъпна група по
смисъла на чл. 93, т. 20 НК на РБ. През инкриминирания период, за който е бил осъден
българският гражданин, е действаща разпоредбата на чл. 93, т.20 НК в нейната
редакция, обн. ДВ, бр. 92/2002г. Съгласно този текст от закона по дефиниция "организирана престъпна
група" е структурирано трайно сдружение на
три или повече лица с цел да вършат съгласувано в страната или чужбина
престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три
години и чрез които се цели да се набави имотна облага. Сдружението е
структурирано и без наличие на формално разпределение на функциите между
участниците, продължителност на участието или развита структура.“ Изискването
чрез вторичното престъпление, за извършването на което е създадена организирана
престъпна група, да се цели да се набави имотна облага, е заличено от текста на
закона с редакцията на чл. 93, т.20 НК, обн. в ДВ, бр. 27/2009г., но преди
влизане в сила на съдебния акт на издаващата държава. Съдът, след като отчете
посочените обстоятелства намира, че най-благоприятен за осъдения български
гражданин е законът, който е действал към инкриминирания период (2006-2008г).
Това е така, тъй като с измененията в чл.93, т.20 НК от 2009г. признаците за
организирана престъпна група са осъществени и за престъпления, с които не се
цели да се набави имотна облага, т.е. понятието от този момент нататък обхваща
по-широк кръг от престъпления. При това
положение от значение е отговорът на въпроса дали престъплението по чл. 246,
ал.1 вр. с чл. 243 НК (за част от инкриминирания период през 2006г.) и това по
чл. 249, ал.3 НК, в ред. от 13.10.2006г. (за периода 2007г., 2008г.) отговарят
на съществуващата тогава дефиниция по чл. 93, т.20 НК в частта, в която същата
се отнася до признаците на вторичното престъпление, за извършването на което следва
да е създадена организираната престъпна група. Съдът намира, че и двете
престъпления са формални, тъй като с тях се засягат обществените отношения,
свързани с паричната и кредитната система, като фактът на успешно осъществени
транзакции рефлектира върху наказуемостта само и единствено при престъпление по чл. 249, ал.3 НК в ред. от 13.10.2006г. Това е така, тъй като в
този случай се изследва и фактът дали в резултат на деянието деецът е получил
парична сума и ако това е така, се налага кумулативно предвиденото наказание
„глоба в размер до двойния размер на получената сума“. За съставомерността или
за наказуемостта на престъпление по чл. 246, ал.1 вр. с чл. 243 НК е без
значение фактът дали деецът е извършил деянието, за да си набави имотна облага и дали е реализирал такава. Целта на дееца да
се набави имотна облага не е съставомерен елемент. Следователно престъплението по чл. 246, ал.1, вр. с чл.243,
ал.2, т.3 НК, като вторично престъпление, за което може да бъде създадено
престъпно сдружение на три или повече лица, към инкриминирания период не е
обхванато от дефиницията на чл. 93, т.20 НК. По изложените съображения съдът
намира, че съдебният акт в частта, в която българският гражданин е осъден за
участие в организирана престъпна група, може да бъде приспособен към
българското законодателство, като разпоредбата на чл. 321 ал.2 вр. с ал.1 НК се
приложи за част от инкриминирания
период, а именно – за 2007г. и 2008г.,
доколкото се установява, че именно за този период целта на групата съвпада със
съставомерната цел да извършва престъпление,
за което е предвидено наказание лишаване от свобода
повече от три години и чрез които се
цели да се набави имотна облага.
Този извод
не се променя от факта, че при описанието на престъплението в съдебния акт на
издаващата държава съдържа са изложени данни за всички признаци на чл. 93, т.
20 НК в редакцията на закона от 2002г. Вярно е, че в мотивите на съдебния акт са изложени данни
за размера на неправомерно извършените
транзакции, както и твърдението, че този общественоопасен резултат е в
причинно-следствена връзка с инкриминираната престъпна дейност, свързана с
монтаж на скиминг устройства. Доколкото обаче набавянето на имотна облага се
изследва, ако целта на групата е била да извършва престъпление по чл. 249, ал.3 НК ( в ред. от
13.10.2006г.), съдът намира, че само по отношение на това вторично престъпление
е приложима дефиницията на чл. 93, т.20 НК в действащата към момента на
деянието редакция, т.е. - за част от инкриминирания период (2007-2008г.). Това
е периодът, в който е криминализирано деянието, свързано с монтаж или използване на техническо средство, с която дейност деецът
цели да придобие информация за
съдържанието на платежен инструмент. Съставомерно е и извършването на неправомерна
транзакция, доколкото това обстоятелство пряко засяга налагането на кумулативно
предвиденото наказание „глоба“.
По
изложените по-горе съображения съдът намира, че вторичното престъпление, квалифицирано
от издаващата държава като „измама“ по член 323-І, 323-2,323-4 и 323-5 от
Наказателния кодекс на Република Франция, а в удостоверението по чл. 4 от
Рамковото решение – по чл. 8, ал.2, т.20 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, съгласно
материалния закон на изпълняващата държава по същество изпълва признаците на
престъпление против паричната и кредитната система, свързано с подправка на
платежни инструменти. В този случай и за двете престъпления, за които
българският гражданин е осъден съгласно правото на издаващата държава, двойна
наказуемост не се изследва. Това е така с оглед разпоредбата на чл.8, ал.2, т.1 и т. 24 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, както и с оглед чл.
7, т.1 от Рамковото решение. Следователно,
липсва основание за прилагането на чл. 8, ал.2, т.20 от същия закон, в какъвто
смисъл са отбелязванията в приложеното удостоверение по чл.4 от Рамковото
решение. Това обстоятелство обаче не
оказва влияние върху крайния извод, че са налице основанията на чл. 8, ал.2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС за признаване и изпълнение
на съдебно решение 2019/546 от 03.05.2019г. по досие № 18/00153 на 12 колегия
за наказателни обжалвания при Апелативния съд град Рен. Съдът приема, че макар
и да не е изпълнено и изискването на чл.8, ал.2, т.20 ЗПИИСАННЛСМВЛС за вторичното престъпление, то е
осъществена друга самостоятелна хипотеза на чл.8, ал.2 от същия закон, а именно
– на тази по т.24 на чл.8, ал.2 ЗПИИСАННЛСМВЛС.
Изпълнено
и е и условието престъпленията в издаващата държава да са наказуеми с лишаване
от свобода за максимален срок не по-малко от три години. Аргумент в подкрепа на
този извод се извлича от факта на
наложено общо най-тежко наказание лишаване от свобода в размер на пет години.
Този размер значително превишава допустимата долна граница на максимално
предвидената наказуемост, предвидена в чл.8, ал.2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС. Отделно от това, въз основа
на допълнително постъпилата информация от издаващата държава е видно, че престъпленията, за които е осъден
българският гражданин, са наказуеми с лишаване от свобода за срок от 10 години
(л.178 от делото).
Не са налице основания съдът да се
произнесе с отказ от признаване и изпълнение и с оглед възможните основания за
това, предвидени в чл. 15. (1) ЗПИИСАННЛСМВЛС. Това е
така, тъй като в настоящия случай издаващата държава е предоставила изискуемото
удостоверение по чл. 3 от същия закон, като същото е пълно и не се констатира явно
несъответствие между него и съдебния акт. В тази връзка съдът счита, че не са
налице и основанията на чл.14 ЗПИИСАННЛСМВЛС за отлагане на
признаването.
На
следващо място, това е така, тъй като е установено, че осъденият се намира на
българска територия и е дал съгласие за
признаване и изпълнение на съдебния акт. Отделно от това е установено, че
осъденият е гражданин на изпълняващата държава и има постоянно местоживеене в
нея. От доказателствата по делото е установено, че хипотезите на чл. 15, ал.2,
т. „б“ и б. “в“ от ЗПИИСАННЛСМВЛС
за възможен отказ от признаване и изпълнение на съдебно решение са неотносими
към настоящия случай тъкмо поради изложените по-горе лични данни за осъденото
лице.
В
настоящия случай не може да се приеме и
че признаването на влезлия в сила съдебен акт ще бъде в противоречие
с принципа "ne bis in idem", тъй
като от писмените доказателства по делото е установено, че българският
гражданин Г.М. не е осъждан от съд на изпълняващата държава, няма данни за
същото деяние да е бил осъждан и в друга държава, различна от издаващата. Установено
е, че водените срещу него наказателни производства на територията на РБ са
прекратени с прокурорски акт и към момента на произнасянето на съда няма данни
същите да са били възобновени. Дори и да бъдат възобновени обаче, първият по
време влязъл в сила съдебен акт за деянието, описано в него, е именно този,
чието признаване и изпълнение се иска в настоящото производство. Следователно в
случай на евентуално възобновяване на прекратените досъдебни производства от
прокуратурата приложението на принципа "ne bis in idem" предпоставя възможните
параметри на обвинението по тези производства, поради което не засяга признаването и изпълнението на
влезлия в сила съдебен акт. По изложените съображения съдът приема за
установено, че не са налице основания за отказ по смисъла на чл. 15, ал.1, т.3 ЗПИИСАННЛСМВЛС.
Съдът
констатира, че съдебният акт на издаващата държава е постановен във връзка с
деяние, което съставлява престъпление и съгласно българското законодателство, още
повече, че в настоящия случай са изпълнени изискванията на чл.8, ал.2, т.1 и т.
24 ЗПИИСАННЛСМВЛС, при
които двойна наказуемост не се изследва. Изпълнено е и изискването за
наказуемост. Условието съгласно правото на издаващата държава да е предвидено
максимално наказание „лишаване от свобода“ не по-малко от три години не е
пречка за признаване и изпълнение на решението и в частта относно кумулативно
наложеното различно по вид и по-леко наказание, а именно – на наказанието
„глоба“ в размер на 100 000 евро. Това е
така с оглед установените в
ЗПИИСАННЛСМВЛС правила за приспособяване на наказанието по чл. 13, ал.2 от
същия закон. Съдът намира, че след като е предвидена възможност за приспособяване на наложеното в издаващата държава
наказание дори и когато то не съответства по вид на наказанията, предвидени за
същото деяние в българското законодателство, по аргумент на още по-силното
основание съдът следва да приспособи съдебния акт на издаващата държава при
наличието на съответствие между вида на наложените от съда на издаващата държава
наказания и предвидените за съответното престъпление в НК на РБ. В настоящия
случай с оглед осъждането на българския гражданин за престъпление по член
323-І, 323-2,323-4 и 323-5 от Наказателния кодекс на Република Франция,
съответстващо на такова по чл. 249, ал.3 НК вр. с чл. 26, ал.1 НК, вр. с чл. 20,
ал.2 вр. с ал.1 НК (в ред. изм. - ДВ, бр. 75 от 2006 г., в сила от 13.10.2006
г.), е видно, че е налице съответствие между вида на предвидените наказания. В
частност това съответствие се отнася и до кумулативно предвиденото наказание
„глоба“, което съгласно правото на изпълняващата държава е глоба до двойния
размер на получената сума. От фактологията, на която се базира съдебният акт на
издаващата държава, е видно, че във връзка с преправените банкови карти през
инкриминирания период били извършени неправомерни транзакции
на обща стойност 2 044 853 (два милиона четиридесет и четири хиляди
осемстотин петдесет и три) евро.
Доколкото от издаващата държава се твърди, че общият размер на получената сума
е над два милиона евро, наложената глоба в размер на 100 000 евро със значително
по – нисък размер от предвидената в закона на изпълняващата държава, който е двойният
размер на получената сума. По изложените съображения съдът приема за
установено, че е налице такава степен на съответствие на наказанията,
предвидени в правото на издаващата и изпълняващата държава, която не изисква
приспособяване на наказанието „глоба“ с определянето на друг вид наказание,
нито намаляване на срока на наказанието „лишаване от свобода“.
Не се
установи изпълнението на определеното със съдебния акт наказание да е погасено по давност съгласно българското
законодателство. Това е така с оглед данните за влизането в сила на решението,
издадена от Апелативния съд в гр. Рен, а именно – на 26.02.2020г. Съгласно
материалното право на изпълняващата държава давността за изпълнение на
наказание пет години „лишаване от
свобода“ е десет години (чл.82, ал.1, т.3 НК на РБ), а на наказанието „глоба“ –
две години (чл. 82, ал.1, т. 5 НК на РБ). Началото на този срок е от датата на
влизане в сила на решението и към настоящия момент не е изтекъл.
В производството са събрани изискуемите данни
за личността на осъденото лице. От тяхното съдържание е видно, че то не се
ползва с имунитет съгласно българското законодателство. Съдебният акт е
постановен спрямо лице, което поради възрастта си съгласно закона на
изпълняващата държава е наказателно отговорно
за деянията, във връзка с които е постановено решението на съда в гр. Рен,
Франция. Към момента на получаване на съдебния акт от съда за изпълнение остатъкът
от неизтърпяната част на наказанието надвишава значително минимума по чл.15,
ал.1, т.8 ЗПИИСАННЛСМВЛС. Това е така с оглед данните, че
поначало наказанието не е било приведено в изпълнение на територията на
Република Франция, а дори и след приспадането на периода на предварителното
задържане, остатъкът от неизтърпяната част на наказанието е в по-голям размер
от минимално допустимия остатък от шест месеца.
От проведената процедура по ЗЕЕЗА, чиято цел е
била да осигури личното участие на българския гражданин в наказателното
производство в Република Франция, във връзка с което е постановен съответният
влязъл в сила съдебен акт, е видно, че фактическото задържане на осъдения Г.М.
е продължило от 05.11.2008г. до 21.01.2009г., когато е бил осъществен трансфера
му на територията на издаващата държава.
Дори и обаче към периода на предварителния арест да се прибави времето, през
което българският гражданин е бил задържан в изпълнение на ЕЗА, издадена по
наказателното производство, по което е осъден, то пак остатъкът от
неизтърпяната част на наказанието надвишава период от три години, т.е. този
период значително превишава минимума по чл.15, ал.1, т.8 ЗПИИСАННЛСМВЛС.
На
следващо място, съдът намира, че не са налице и основанията на чл.15, ал.1, т.9
ЗПИИСАННЛСМВЛС за отказ от
признаване и изпълнение на решение, постановено от съдебен орган на държава
членка. Това е така във връзка с информацията в удостоверението по чл.4 от
Рамковото решение, че макар и осъденото лице да не се е явило лично в съдебния
процес, във връзка с който е постановено решението, удостоверението съдържа
информация за изпълнение на условието по чл. 15, ал.1, т.9, б. „а“ ЗПИИСАННЛСМВЛС,
а именно, че лицето е било призовано лично и по този
начин е било своевременно уведомено за определената дата и място на съдебния
процес или е било официално информирано за това по друг начин, безспорно
доказващ уведомяването за насрочения съдебен процес, както и за възможността за
постановяване на решение, ако не се яви.
В
настоящия случай не е изискуемо съгласие на издаващата държава по чл.15,
ал.1,т.10 ЗПИИСАННЛСМВЛС, тъй като условието на чл. 15, ал.1,
т.10 ЗПИИСАННЛСМВЛС е относимо в случаите на предаване на осъденото лице. От доказателствата
е видно, че осъденият български гражданин не е бил предаден на изпълняващата
държава, тъй като сам, след като е бил освободен от предварителния арест (02
юни 2010г.), на 28.10.2014г. е влязъл на
територията на РБ. От справка за задграничните му пътувания е видно, че
българският гражданин е напуснал територията на изпълняващата държава на 01.07.2010г.,
т.е. преди изтичането на период от 45
дни от окончателното му освобождаване от изпълнението на предварителен арест
(02 юни 2010г.) и след това пак се е завърнал на територията на РБ (на 23.10.2013г.).
Следователно е изпълнена хипотезата на чл. 28, ал.1, т. 1
ЗПИИСАННЛСМВЛС, поради което не се изисква
съгласие на издаващата държава по чл. 28, ал. 1, т. 7 от същия закон.
Не са налице основания за отказ и по
чл.15, ал.1, т. 11 ЗПИИСАННЛСМВЛС, тъй като наложеното
наказание не включва принудителни медицински мерки или мерки, включващи
лишаване от свобода, които да не могат да бъдат изпълнени от Република България
в съответствие с българското законодателство.
Съдът намира, че липсват основания
за отказ и по чл. 15, ал.1, т.12 ЗПИИСАННЛСМВЛС. Това е
така с оглед данните в съдебния акт на издаващата държава за територията, на
която е извършена престъпна дейност. В мотивите на съдебния акт се твърди, че мястото
на извършване на престъпленията е в различни населени места на Република
Франция - магазин „Шампион“, на ул. „Нормандия“ в Лудеак, в 89 обекта в Жоани,
в 45 обекта в Жарго в 37 обекта в Люин, в 8 обекта в Шарлевил Мезиер, в 45
обекта в Шарлет Сюр Лоинг, и в 27 обекта в Бомон ле Роже и др. Следователно, съдебният
акт не се отнася за престъпление, което съгласно българското законодателство
може да се счита за извършено изцяло или
частично на територията на Република България, включително на място, приравнено
на нейна територия.
Съдът на основание чл. 12, ал.9 ЗПИИСАННЛСМВЛС
съдът приспадна от общия размер на наложеното наказание предварителното
задържане на българския гражданин Г.М.М. /със снета самоличност/, както следва:
задържане във връзка със задържане въз основа на ЕЗА, издадена от Прокуратурата
на гр. Рен, Република Франция, считано от 05 ноември 2008г. до 21 януари
2009г.; предварителен арест в срок от 497 дни за периода от 22 януари 2009г. до
02 юни 2010г.
Съдът чете, че са
основателни възраженията на защитата за задържането на осъдения в
по-продължителен период от посочения в удостоверението по чл.4 от Рамковото
решение. От допълнително постъпилата от издаващата държава информация (л.268-л.271)
в съпоставка с писмените доказателства, събрани чрез съответни запитвания до
ДМОС, както и със справка, предоставена от НСлС (л. 275) е видно, че идентификационните
номера, цитирани в удостоверението по чл. 4 от Рамковото решение (л.2, стр.2) и
тези, които са били цитирани в съдебните актове, постановени в производството
по чл.44 ЗЕЕЗА (л.148-л.155) се отнасят до едно и също наказателно
производство, като различията произтичат от неговото разглеждане в различни
процесуални фази.
По изложените съображения
съдът счете, че задържането на българския гражданин във връзка с наказателното
производство, по което е бил постановен съдебният акт на издаващата държава е
продължило от 05.11.2008г., както се удостоверява в справката от НСлС (л.275), а не както се сочи в удостоверението по чл.4
от Рамковото решение (л.6, стр.2). Съдът прие за установено, че задържането на
българския гражданин продължило до неговото фактическо предаване на издаващата
държава, поради което от общия размер на наказанието следва да се приспадне периода от 05.11.2008г. до 21.01.2009г.
Съдът на
основание чл. 57, ал.1, т.3 ЗИНЗС определи първоначален "ОБЩ" РЕЖИМ за
изтърпяване на остатъка от неизтърпяваната част на наказанието „лишаване от
свобода“. Това е така, тъй като общият размер на наложеното наказание не
надвишава горната граница от пет години, при която да е допустимо определянето
на този режим, както и поради данните за съдебното минало на Г.М..
На основание чл.
12, ал. 12 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, съдът постанови след влизане в сила на решението
препис от същото в превод на френски
език да се изпрати за сведение на Генералния адвокат на Апелативния съд, гр.
Рен, Република Франция.
Водим
от горното, съдът постанови решението си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: