№ 1079
гр. София, 24.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20231100512529 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 14033/16.08.2023 г., постановено по гр.д. № 20099/2022 г. на
Софийски районен съд, 47 състав, съдът е признал за установено по предявените от
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу С. М. И. искове с правно основание чл.
422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД, че С. М. И. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от
2941,11 лева, представляващи дължима главница по Договор за потребителски кредит
№ PLUS–15671117 от 22.01.2018 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс”
ЕАД и С. М. И., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.09.2021 г.
до окончателното й изплащане, както и че дължи сумата от 123,25 лева,
представляващи обезщетение за забава, начислено за периода 21.07.2020 г. –
28.09.2021 г., за които суми на 20.12.2021 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 56199/2021 г. по описа на СРС, 47
състав. Със същото решение на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е осъдил
ответницата С. М. И. да заплати на ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД
сумата от 456,35 лева, представляващи сторени разноски в исковото производство,
както и сумата от 111,29 лева, представляващи сторени разноски в заповедното
производство.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответницата С. М. И..
Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно. Поддържа
се, че неправилно е прието, че е сключен договор за кредит, по силата на който
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД е предоставило на въззивницата парична
сума в размер на 5000 лева, без да са посочени краен срок на кредита и годишен
1
процент на разходите (ГПР). Поддържа се, че клаузата на т. 5 от договора е
неравноправна, поради което не се дължат договорни лихви. Твърди се, че не се дължи
възнаградителна лихва, чиято изискуемост не е настъпила. Твърди се, че ако съдът не
извърши служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи, държавата носи
отговорност за вреди. Сочи се, че кредиторът не може да изисква такси за действия,
свързани с управлението на кредита. Поддържа се, че насрещната страна няма
качеството кредитор, защото не е осъществена процедурата по чл. 99 ЗЗД. Сочи се, че
СРС не е разгледал възражението, че договорът за цесия е нищожен поради
нарушаване на разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗПК. Твърди се, че задълженията по
потребителския кредит не са станали предсрочно изискуеми. Предвид изложеното се
иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на исковете.
Въззиваемият „Агенция за събиране на вземания” ЕАД оспорва жалба.
Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно. Твърди, че според трайната
практика на ВКС, ако към исковата молба е приложено уведомление за цесията от
цедента, то е налице надлежно уведомяване по смисъла на чл. 99 ЗЗД. Излага се
подробни съображения, че е сключен валидно договор за цесия. Поддържа, че СРС
правилно е приложил чл. 235, ал. 3 ГПК и е взел предвид настъпилия падеж на
погасителните вноски до края на съдебното дирене. Предвид изложеното моли
решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски по делото.
Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и
по правилното приложение на императивния материален закон, както и при
констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която
произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по
делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в
жалбата, с която е сезиран.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира
следното:
Решението на СРС е валидно и допустимо. По същество обаче е неправилно
поради следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. 430, ал. 1 ТЗ
вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По делото е представен Договор за потребителски кредит № PLUS-15671117,
сключен на 22.01.2018 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и С. М. И.. В
срока за отговор на исковата молба автентичността на подписите под договора за
кредит и приложимите общи условия не е била оспорена, поради което съдът е
обвързан от формалната доказателствена сила и следва да приеме, че договорът и
приложимите общи условия са подписани от посочения кредитополучател – С. М. И..
По силата на горепосочения договор на С. М. И. се предоставя кредит в размер
на 5000,00 лева. Страните са постигнали съгласие кредитополучателят да заплати
застрахователна премия от 1680,00 лева, както и такса ангажимент от 175,00 лева.
Видно от общите условия към договора срещу заплащането на такса ангажимент
кредитополучателят си гарантира фиксиран лихвен процент.
Съгласно договора за кредит лихвеният процент е 16,94 %. В договора е
2
посочено, че ГПР възлиза на 20,28 %. Според договора общата стойност на
плащанията са 9119,40 лева, като кредитът следва да бъде погасен с 60 вноски.
Приложен е индивидуален погасителен план, от който е видно, че първата погасителна
вноска следва да бъде заплатена на 20.02.2018 г., а последната – на 20.01.2023 г.
В т. 27 от приложимите общите условия към процесния договор за кредит
изрично е предвидена възможността за цедиране на възникналите по договора за
потребителски кредит вземания.
По делото е представен и застрахователен сертификат № PLUS-15671117 от
22.01.2018 г. по пакет „Стандарт” и пакет „Комбинирана защита”. В сертификата като
застрахован е вписана С. М. И.. Автентичността на подписа за застрахованото лице не
е била оспорена в срока за отговор на исковата молба. Представени са и общи условия
към договора за застраховка „Защита на плащанията”, които са подписани и не са били
оспорени по реда на чл. 193 ГПК в срока за отговор на исковата молба от С. М. И..
По делото е представен и Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 19.08.2019 г. Към същия е подписано на 10.08.2020 г. Приложение № 1,
видно от което „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон София“ КЧТ е
прехвърлило на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, наред с другото, вземанията
по горепосочения договор за потребителски кредит, сключен със С. М. И..
СРС правилно е констатирал, че видно от данните в ТРРЮЛНЦ дружеството
„БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД се е вляво през 2018 г. в едноличния си
собственик на капитала – „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”. Последният действа
в Република България чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. – клон България”
КЧТ.
По делото е представено пълномощно от законния представител на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А. – клон България” КЧТ, по силата на което цесионерът
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД е упълномощено да уведоми длъжниците за
извършената цесия.
Представено е уведомление за цесия от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.,
клон България” КЧТ чрез „Агенция за събиране на вземания” ЕАД до длъжника С. М.
И., с което се съобщава, че са цедирани вземанията, произтичащи от Договор за кредит
№ PLUS-15671117/22.01.2018 г., по който е отпусната общо сумата от 5000,00 лева.
Видно от обратна разписка уведомлението е получено на 31.08.2020 г., като
автентичността на подписа под обратната разписка не е била оспорена в срока за
отговор на исковата молба.
По делото е приета без възражения от страните съдебносчетоводна експертиза,
от която се установява, че кредитът е усвоен на 23.01.2018 г., когато по банковата
сметка на кредитополучателя, посочена в договора за кредит, е преведена сумата от
4825,00 лева, с основание на превода „Договор PLUS-15671117”. От преведената сума е
удържана такса ангажимент в размер на 175,00 лева. Вещото лице е констатирало, че
по договора са заплатени към първоначалния кредитор, преди 10.08.2020 г., общо
3647,76 лева. След 10.08.2020 г. към „Агенция за събиране на вземания” ЕАД според
експертизата са заплатени общо 1980,00 лева. Видно от експертизата след тези
погашения е останала незаплатена главница в размер на 2941,11 лева.
При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна
следното:
По делото не се спори, че С. М. И. има качеството потребител, поради което към
процесния договор за кредит се прилагат специалните правила на ЗПК, за които съдът
следи служебно.
Съдът приема, че е налице сключен договор за цесия. Възможността за
3
цедиране на вземанията по процесния договор за кредит е била изрично предвидена в
общите условия, приложими към договора за кредит. Установява се, че извършената
цесия е била надлежно съобщена – уведомлението е подписано лично от
представителя на цедента. Последното е връчено на длъжника С. М. И., която
впоследствие съгласно съдебносчетоводната експертиза е погасявала дължимите суми
по кредита към цесионера „Агенция за събиране на вземания” ЕАД. След като
длъжникът е изпълнявал към цесионера, то е недопустимо след това да се прави
възражение, че не е имало надлежно връчване на уведомлението за извършена цесия
по реда на чл. 99 ЗЗД. От друга страна, дори и да не беше налице надлежно
уведомяване за цесията, както правилно поддържа въззиваемият, с връчването на
исковата молба, към която е приложено и уведомлението за цесия по чл. 99 ЗЗД, е
изпълнено изискването за съобщаването на прехвърлянето на вземането. В този
смисъл е актуалната практика на ВКС, обективирана в Определение №
50649/06.12.2022 г. по т.д. № 977/2022 г. на I Т.О. на ВКС, Определение №
1176/09.05.2024 г. по т.д. № 1044/2023 г. на II Т.О. на ВКС, Определение №
2010/16.07.2024 г. по т.д. № 1007/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение №
60850/02.12.2021 г. по гр.д. № 2537/2021 г. на III Г.О. на ВКС и други.
По-нататък трябва да се посочи, че при служебно извършена проверка на
процесния договор за кредит в съответствие с изискванията на чл. 7, ал. 3 ГПК
въззивният съд намира, че договорът за кредит е недействителен поради следните
причини:
По арг. от чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски кредит
задължително се посочват ГПР. Тоест ГПР е съществен елемент от съдържанието на
договора за потребителски кредит.
Съдът констатира, че е налице неправилно посочване на годишния процент на
разходите. В договора е вписан ГПР, изчислен без застрахователната премия, която
потребителят е длъжен да заплати.
От общите условия към договора е видно, че размерът на кредита за покупка на
застраховка „Защита на плащанията” ще се изплати директно на застрахователя, като
застрахователната премия е разделена на равен брой вноски, които се включват в
месечната погасителна вноска на кредитополучателя. Тоест следва да се приеме, че
получаването на кредита при предлаганите условия включва и заплащането на
застрахователна премия за покупка на застраховка „Защита на плащанията”. Доколкото
сумата по застрахователната премия не се предоставя пряко на кредитополучателя, то
застрахователната премия всъщност представлява разход по кредита, като този извод
следва и от § 1, т. 1 ДР на ЗПК, съгласно който общият разход по кредита включва и
застрахователната премия. Щом застрахователната премия представлява разход, то тя
трябва да бъде взета предвид при изчисляване на ГПР, който позволява на
кредитополучателя да съобрази с колко се оскъпява кредитът и да оцени дали е
икономическо изгодно да се сключи договорът за кредит.
Изчисленията показват, че ако ГПР беше изчислен при включване и на
застрахователната премия като разход, то би се формирал ГПР от 32,71 %, а не 20,28
%, както подвеждащо е вписано в договора за кредит. Вписаният в договора ГПР е
незаконосъобразно изчислен само на база отпуснатата кредитна сума,
продължителността на договора, уговорената фиксирана лихва и еднократната такса
ангажимент, удържана съгласно общите условия при усвояване на кредита.
По арг. от т. 55 от Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС неточното
посочване на ГПР поради невключването в изчислението му на всички компоненти,
които се изискват, се приравнява на непосочването на ГПР в договора за кредит,
защото лишава потребителя от възможността да определи обхвата на задължението си.
4
Следователно и липсата на посочен ГПР и неправилното изчисляване на ГПР означава,
че не са изпълнени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. А това
неизпълнение от своя страна повлича на основание чл. 22 ЗПК недействителността на
договора за кредит.
Следва да се допълни също така, че договорът за кредит не изпълнява
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и поради това, че в договора не е посочено
ясно и разбираемо за потребителя по какъв начин е формиран и изчислен ГПР. В
общите условия е посочено единствено, че началната дата на ГПР е датата на
подписване на договора, като за целите на изчислението се взима предвид, че годината
има 365 дена и договорът остава валиден за целия си срок. В т. 66 от мотивите на
Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/17 г. на СЕС обаче изрично е посочено, че на
непосочен в договора ГПР се приравнява и хипотеза, в която договорът съдържа
само математическа формула за изчисление, но без да се предоставят необходимите
данни за изчислението. С Определение № 1991/16.07.2024 г. по т.д. № 510/2024 г. на I
Т.О. на ВКС върховните съдии са пояснили, че „не е достатъчно ГПР да бъде посочен
като общ процент без яснота за отделните компоненти“. В Определение №
1369/27.05.2024 г. по т.д. № 333/2024 г. на II Т.О. на ВКС също е застъпено, че „при
неяснота относно начина на формиране на стойността на ГПР (…) договорът за
потребителски кредит е нищожен“. Тоест в договора трябва изрично да се посочи по
начин, разбираем за средния потребител, кои са разходите, които са включени в
изчислението на ГПР. Това в настоящия случай не е сторено.
Съгласно чл. 23 ЗПК, ако договорът за кредит е недействителен, то
потребителят дължи да върне единствено чистата стойност на отпуснатия кредит.
Не се дължат никакви разходи (такси, лихви и други подобни), уговорени по
недействителния договор. Следва да се подчертае отново, че застрахователната премия
представлява разход по кредита и не се обхваща от понятието „чиста стойност на
кредита” по чл. 23 ЗПК, защото сумата не се предоставя пряко на длъжника.
Уговорената такса ангажимент също е безспорно разход по кредита и не се включва в
чистата стойност на кредита. Или с други думи чистата стойност на кредита обхваща
единствено сумата, която е била пряко предоставена на разположение на
кредитополучателя. В случая тази чистата стойност на кредита възлиза на 4825,00
лева, колкото са били усвоени от кредитополучателя С. М. И. на 23.01.2018 г.
Ако се окаже, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22
ЗПК, то всички плащания, извършени от кредитополучателя към кредитодателя, следва
да се отнесат към погасяването на усвоената главница (чистата стойност на кредита).
От приетата без възражения от страните съдебносчетоводна експертиза се
установява, че общо изплатеното от длъжника С. М. И. към първоначалния кредитор и
цесионера „Агенция за събиране на вземания” ЕАД по процесния договор за кредит
възлиза на 5627,76 лева. Тоест длъжникът е погасил чистата стойност на кредита и
към настоящия момент няма дължима главница по процесния недействителен договор
за кредит. Следователно установителният иск за признаване съществуването на главно
вземане в полза на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД в размер на 2941,11 лева е
неоснователен. Като е постановил акт в обратен смисъл, без да извърши служебна
проверка за наличието на неравноправни клаузи в договора, СРС е допуснал
нарушение както на материалния, така и на процесуалния закон. Това от своя страна
налага отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на установителния иск
за главницата.
Акцесорния иск за обезщетение за забава също е неоснователен. Длъжникът е
погасявал предсрочно дължимата се от него чиста стойност на кредита, поради което
няма как да се говори за изпадане в забава по дължимата главница до края на договора
5
на 20.01.2023 г.
Видно от данните по приетата счетоводна експертиза още към 24.08.2020 г. са
били изплатени по кредита 5127,76 лева. Тази сума покрива изцяло чистата стойност
на процесния кредит, възлизаща на 4825,00 лева. Отделно от това след 24.08.2020 г. до
20.04.2021 г. С. М. И. е изплатила към „Агенция за събиране на вземания” ЕАД още
500,00 лева, което значително надвишава стойността на акцесорната претенция. Тоест
първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, в която е уважен
акцесорният иск за признаване за установено съществуването на вземане за
обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД за периода 21.07.2020 г. – 28.09.2021 г.
По разноските:
С оглед изхода на спора първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и в частта за разноските.
За въззивното производство право на разноски има само въззивницата, но
същата не е претендирала такива, поради което въззивният съд не следва да присъжда
разноски на никоя от страните.
Доколкото въззивницата е била освободена от внасянето на държавна такса по
депозираната въззивна жалба, таксата трябва да бъде събрана с крайния съдебен акт
според изхода от делото. След като жалбата на С. М. И. е основателна, то на основание
чл. 77 ГПК въззиваемият „Агенция за събиране на вземания” ЕАД следва да бъде
осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт и по сметка на Софийски
градски съд държавна такса за въззивно обжалване по двата кумулативно съединени
иска в общ размер от 83,82 лева.
Предвид цената на всеки от предявените обективно съединени искове на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 14033/16.08.2023 г., постановено по гр.д. №
20099/2022 г. на Софийски районен съд, 47 състав, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу С.
М. И. искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 430,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено,
че С. М. И. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 2941,11 лева,
представляващи дължима главница по Договор за потребителски кредит № PLUS–
15671117 от 22.01.2018 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и С.
М. И., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.09.2021 г. до
окончателното й изплащане, както и че дължи сумата от 123,25 лева, представляващи
обезщетение за забава, начислено за периода 21.07.2020 г. – 28.09.2021 г., за които
суми на 20.12.2021 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 56199/2021 г. по описа на СРС, 47 състав.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, район „Люлин”, ж.к. „*******, офис-
сграда „*******, на основание чл. 77 ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт и по сметка на Софийска градски съд сумата от 83,82 лева – държавна такса по
въззивната жалба, депозирана от С. М. И..
6
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7