№ 3193
гр. София, 10.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Въззивно
гражданско дело № 20211100506049 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20267756/03.12.2020 г. по гр. д. № 72961/2019 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), 128 състав, е признато за установено по отношение на „Ф.к.“ ЕООД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „****, офис 2502, че дължи
на „С.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „**** сумата
от 5155,20 лв., представляваща задължение по договор за наем на строително оборудване №
ДХД4504/15.11.2018 г. за неплатени наемни вноски за периода от 01.12.2018 г. до 07.03.2019
г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК - 19.06.2019 г. до изплащане на
вземането. Отхвърлен е искът на „С.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „**** за признаване за установено по отношение на „Ф.к.“
ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „****, офис 2502, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 1356,33 лв., представляваща договорна неустойка за
забава за периода от 05.12.2018 г. до 12.06.2019 г., за забавено изпълнение на задължения за
заплащане на наемна цена за периода от 01.12.2018 г. до 07.03.2019 г. по договор за наем на
строително оборудване № ДХД4504/15.11.2018 г. за неплатени наемни вноски и е осъдено
„Ф.к.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „****, офис
2502, да заплати на „С.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „****, сумата от 1599,60 лв., представляваща направени от последното разноски по
делото пред първата инстанция и по ч. гр. д. № 34952/2019 г. по описа на СРС, 128 състав.
1
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба вх. №
25017898/02.02.2021 г. от ищеца „С.“ ЕООД, чрез адвокат В. В., срещу решението в частта, с
която е отхвърлен искът на „С.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „**** за признаване за установено по отношение на „Ф.к.“ ЕООД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „****, офис 2502, че ответникът дължи
на ищеца сумата от 1356,33 лв., представляваща договорна неустойка за забава за периода от
05.12.2018 г. до 12.06.2019 г., за забавено изпълнение на задължения за заплащане на наемна
цена за периода от 01.12.2018 г. до 07.03.2019 г. по договор за наем на строително
оборудване № ДХД4504/15.11.2018 г. за неплатени наемни вноски. Излагат се съображения
за неправилност на решението в обжалваната част поради противоречие с материалния
закон и събраните в хода на делото писмени доказателства. Сочи се, че съдът правилно е
приел, че страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение, породено
от Договор за наем на строително оборудване № ДХД4504/15.11.2018 г., като в същия в чл.
19, т. 4 е предвидена неустойка при забава в плащането на наемната цена в размер на 0,2 %
върху стойността на дължимата неплатена сума за всеки просрочен ден. В чл. 5, т. 1 от
договора изрично е уговорен срокът за заплащане на фактурите – в срок от 5 дни от издаване
на всяка фактура, като наемателят има право да поиска фактурата на хартия по куриер за
собствена сметка, каквато разпоредба е включена и в подписаните два броя Допълнителни
споразумения (т. 1, ал. 4), според които наемодателят може да изпраща електронна фактура
на посочена електронна поща. Не са наведени твърдения от ответника за желанието му за
получаване на фактурата на хартия по куриер. Всички фактури са надлежно изпратени от
„С.“ ЕООД чрез системата за електронно изпращане на фактури на посочената в договора
електронна поща и са своевременно осчетоводени, като е заплатен дължимият данък и са
спазени всички законови изисквания. Поради това първоинстанционният съд неправилно е
приел, че от събраните по делото доказателства не се установява преди завеждане на делото
да е станало изискуемо задължението на ответника да заплати наемната цена на наетата
строителна техника, респективно за ищеца да е възникнало вземане за неустойка. След
преустановяване на плащанията, „С.“ ЕООД на 06.03.2019 г. е изпратило на ответника на
посочения от последния имейл адрес Уведомление за прекратяване на Договора за наем и
същият е поканен да заплати в срок до 06.03.2019 г. всички фактури по договора.
Наемателят не е извършил плащане в посочения срок, като неустойка се дължи поне от
07.03.2019 г. С отхвърлянето на иска за неустойка районният съд е лишил добросъвестния
кредитор, изправна страна по договора за наем, от обезщетителната, обезпечителната и
санкционна функции на неустойката, нарушил е чл. 9 ЗЗД – принципа за автономия на
волята на страните, както и чл. 309 ТЗ. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението
в обжалваната част и за уважаване на иска за неустойка. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника „Ф.к.“ ЕООД, чрез адвокат
Г. Д., с доводи за неоснователност на въззивната жалба. Твърди се, че СРС правилно е приел,
че по делото не са ангажирани доказателства относно надлежното известяване на ответника
за подлежащите на заплащане суми, т. е. надлежното връчване на фактурите за наемните
вноски за периода от 30.11.2018 г. до 07.03.2019 г., видно от разпечатка от имейл от
2
07.03.2019 г., поради което и претенцията за неустойка върху тези суми е неоснователна.
Моли се за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част,
като правилно и законосъобразно.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила и въззивна жалба вх. №
25026046/15.02.2021 г. от ответника „Ф.к.“ ЕООД, чрез адвокат Г. Д., срещу решението в
частите, с които е признато за установено по отношение на „Ф.к.“ ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „****, офис 2502, че дължи на „С.“ ЕООД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „**** сумата от 5155,20 лв.,
представляваща задължение по договор за наем на строително оборудване №
ДХД4504/15.11.2018 г. за неплатени наемни вноски за периода от 01.12.2018 г. до 07.03.2019
г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК - 19.06.2019 г. до изплащане на
вземането и е осъдено „Ф.к.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „****, офис 2502, да заплати на „С.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „****, сумата от 1599,60 лв., представляваща направени от
последното разноски по делото пред първата инстанция и по ч. гр. д. № 34952/2019 г. по
описа на СРС. Излагат се съображения за неправилност на решението в обжалваната част
поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила. Твърди се, че в срока за отговор са оспорени дължимите суми по представения
договор, представените фактури и приложената електронна кореспонденция между
страните. Съдът е допуснал и процесуално нарушение като е дал ход на делото при наличие
на основание за неговото отлагане, като в тази връзка се сочи, че управителят на
дружеството – ответник е упълномощил адвокат Г. Т. Д. - САК да го представлява, за което
е представено пълномощно към молба вх. № 25169753 от 18.11.2020 г. Поискано е отлагане
на делото в СРС поради наличие на уважителна причина – поставяне под изолация на
адвоката поради положителен резултат от PSR тест, поради което упълномощеният адвокат
е бил в обективна невъзможност да се яви в о. с. з. на 24.11.2020 г., а управителят на
дружеството е бил поставен в самоизолация до проява на симптоми. Независимо от това, в
първото по делото съдебно заседание, което е единствено за събиране на доказателства,
районният съд е приел, че е имало възможност страната да упълномощи друг адвокат от
Адвокатско дружество „Д. и А.“, който да осъществи процесуално представителство на
страната, поради което е оставил без уважение искането за отлагане на делото. Според
въззивника, в случая по реда на чл. 71, ал. 1 от Закона за адвокатурата е била упълномощена
изрично адвокат Д., а и делото физически се е намирало в нея, поради което не е имало
възможност за преупълномощаване на друг адвокат, т. е. не е била налице обективна
възможност управителят на дружеството да организира защитата си своевременно, противно
на приетото от СРС. Излагат се и съображения, че докладът по чл. 146 ГПК не съдържа ясно
указания до страните на основание чл. 146, т. 5 ГПК относно разпределение на
доказателствената тежест, че ищецът следва да докаже съществуването на облигационно
правоотношение с ответника, по което е изпълнил задълженията си. Не е указано за
3
ответника кои факти и обстоятелства подлежат на доказване с оглед направените
оспорвания. Излага се, и че решението е неправилно поради недоказване от страна на ищеца
на факти, в това число и във връзка с направените оспорвания от страна на ответника
относно верността на фактурите. В допълнение се сочи, че от ответника не е оспорено
наличието на валидно облигационно отношение по Договор за наем на строително
оборудване № ДХД4504/15.11.2018 г., а спорен е въпросът относно дължимостта на
процесните суми, както и прекратяването на договора, респективно наличието на
предоставено в полза на наемодателя обезпечение по договора. Предвид изложеното се
моли за отмяна на решението в обжалваната част и за връщане на делото на
първоинстанционния съд за разглеждане от друг състав поради допуснати процесуални
нарушения, евентуално за отмяна на решението като неправилно и за отхвърляне на
предявения иск за наемни вноски за периода от 01.12.2018 г. до 07.03.2019 г., дължими по
Договор за наем на строително оборудване № ДХД4504/15.11.2018 г.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ищеца - „С.“ ЕООД, чрез адвокат В.
В., с доводи за неоснователност на въззивната жалба на ответника. Сочи се, че действията на
съда са процесуално законосъобразни и изцяло в съответствие с разпоредбата на чл. 142
ГПК, тъй като не са представени никакви доказателства за невъзможността на управителя на
ответното дружество Елена Соколова да се яви в насроченото открито съдебно заседание.
Освен това страната е имала време да преупълномощи друг адвокат и да организира
защитата си по делото. Представянето на данни за упълномощаване и процесуално
представителство непосредствено преди делото на адвокат, поставен под карантина, сочи за
желание за шиканиране на процеса и за злоупотреба с процесуални права. Предвид
изложеното се моли за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната от
ответника част и за присъждане на разноски.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивните жалби,
становищата на страните и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са
процесуално допустими.
Във връзка с разглеждането на въззивните жалби по същество съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част. По останалите
въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
В случая постановеното по делото решение е валидно и допустимо в обжалваните части.
По правилността на решението с оглед конкретните оплаквания на страните въззивният съд
намира следното:
4
Предявени са за разглеждане обективно съединени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
установителни искове с правно основание чл. 228, вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
За да бъде доказана претенцията на ищеца, същият следва да установи при пълно и
главно доказване валидно възникнало наемно правоотношение между страните; своята
изправност по договора в исковия период, включително, че е осигурил ползването на
строителното оборудване от ответника; размера на претенцията си за наемна цена; наличие
на забавено изпълнение на поетите по договора задължения от страна на ответника; наличие
на валидна неустоечна клауза; размера и периода на вземанията си. В тежест на ответника е
доказване изпълнението на поетите по договора задължения точно и в срок или други
правопогасяващи възражения.
По делото не е спорно, а и от събраните писмени доказателства - Договор за наем №
ДХД4504/15.11.2018 г., носещ подпис за страните и неоспорен от тях, Допълнително
споразумение № 90020539/15.11.2018 г. към Договор за наем № ДХД4504/15.11.2018 г.,
Допълнително споразумение № 70025057/15.11.2018 г. към Договор за наем №
ДХД4504/15.11.2018 г., се установява, че между страните е било налице облигациoнно
правоотношение по Договор за наем на строително оборудване № ДХД4504/15.11.2018 г.,
по силата на което ищецът е предоставил на ответника за временно и възмездно ползване
строително оборудване – газови мотокари LINDE Н16Т (всеки за период от 184 дни, наемна
цена на ден – 28 лв., наем за периода – 5152 лв.), с рег. номер/сер. номер № 01046 и №
38213-11, които са били предадени от наемодателя на наемателя с приемо – предавателни
протоколи № ********** и № ********** от 15.11.2018 г. Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора
за ползването на оборудването наемателят заплаща наемна цена, посочена в съответното
Допълнително споразумение и/или в издадената фактура, според чл. 5, т. 1 наемателят се
задължава да заплаща наемната цена, определена по реда на този договор, в срок от 5 (пет)
дни от издаване на всяка фактура. Наемателят има право да поиска фактурата на хартия по
куриер за собствена сметка. Предвидено е (чл. 6), че срокът на действие на договора по
отношение на всяко конкретно оборудване е посочен в съответното Допълнително
споразумение към договора и/или в издадена от наемодателя фактура. В чл. 7, ал. 1, т. 3 е
уредено правото на наемодателя да прекрати едностранно договора по отношение на цялото
наето от наемателя оборудване с писмено известие с незабавно действие, при неизпълнение
от страна на наемателя в следните случаи: б. „а“ – при забава повече от 15 (петнадесет) дни
за плащане на дължим месечен наем, като наемателят връща оборудването на наемодателя.
В чл. 19, ал. 4 страните са уговорили неустойка за неизпълнение, в случай на забава в
плащането на наемната цена по договора, която неустойка е в размер на 0,2 % върху
стойността на дължимата неплатена сума за всеки просрочен ден до окончателното плащане
на задълженията по договора, но размерът на неустойката не може да надхвърля 150 % от
стойността на неплатената сума. Неустойката се дължи с цел наемодателят да бъде
обезщетен за вредите и пропуснатите ползи в резултат на забавеното плащане. В т. 1, ал. 4
от Допълнителните споразумения е предвидено, че наемателят се задължава да заплаща
уговорената наемна цена в срока, посочен в съответната фактура. Наемодателят може да
5
изпраща електронна фактура на посочената в споразумението електронна поща. Наемателят
има право да поиска фактурата на хартия по куриер за собствена сметка. Клиентът може да
заплати по посочената във фактурата или в споразумението банкова сметка.
Не е спорно, че за наемния период от 15.11.2018 г. до 01.01.2019 г. ищецът е издал 2 броя
фактури № ********** от 15.11.2018 г., № **********/ от 18.12.2018 г. общо за сумата от
1579,20 лв. с ДДС, които са били заплатени от ответника, както и че за наемния период от
16.11.2018 г. до 01.12.2018 г. ищецът е издал във връзка с наема на втория газов мотокар
фактура № ********** от 15.11.2018 г. за сумата от 648 лв. с ДДС, която е била заплатена от
ответника.
За дължимите наемни вноски за периода от 01.12.2018 г. до 07.03.2019 г. (датата на
връщане на оборудването) по двете Допълнителни споразумения са съставени фактури №
**********/30.11.2018 г. на стойност 1041,60 лв., № **********/16.01.2019 г. на стойност
1041,60 лв., № **********/30.01.2019 г. на стойност 1041,60 лв., № **********/28.02.2019 г.
на стойност 1008 лв., № **********/28.02.2019 г. на стойност 888 лв. и №
**********/07.03.2019 г. на стойност 134,40 лв., на обща стойност 5155,20 лв. Фактурите не
носят подписи на съставител и получател.
По делото е прието писмо изх. № 24/06.03.2019 г. от „С.“ ЕООД до „Ф.к.“ ЕООД за
прекратяване на Договор за наем № ДХД4504/15.11.2018 г., считано от 06.03.2019 г. на
основание чл. 7, ал. 1, т. 3, б. „а“ от договора (при забава повече от 15 дни за плащане на
дължим месечен наем), като е поискано в срок до 06.03.2019 г. наетото оборудване да бъде
върнато на наемодателя в състоянието, в което е отдадено и за заплащане на задълженията
към наемодателя, като в противен случай ще бъдат предприети действия по принудително
събиране на вземанията.
По делото е прието и писмо по електронната поща от „Ф.к.“ ЕООД до „С.“ ЕООД от
07.03.2019 г., с което ответното дружество моли, поради приключване на дейността му в гр.
Пловдив и освобождаването на складовото помещение, за организиране вземането на
мотокара. Поискано е ищецът да изпрати на ответника и всички фактури, по които „Ф.к.“
ЕООД има задължения.
Други доказателства не са ангажирани по делото.
По въззивната жалба на ответника „Ф.к.“ ЕООД:
На първо място, въззивният съд приема, че доводите на ответника в жалбата за допуснати
процесуални нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното
решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно -
отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до
нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Доводите, изложени в жалбата за
допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били основание за
допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в
случай на направено искане за събирането им на основание чл. 266 ГПК. В случая с
въззивната жалба, подадена от страна на ответника, не е направено доказателствено искане
6
за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция
(само е представено предписание за изолация в домашни условия от 22.11.2020 г., без
искане за приемането му като доказателство). С оглед на което доводите на ответника за
допуснати процесуални нарушения от районния съд, изложени в депозираната въззивна
жалба, са изцяло неоснователни.
В тази връзка, неоснователен е изложеният във въззивната жалба основен довод, че е
допуснато от първоинстанционния съд нарушение на разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК,
като съдът е дал ход на делото в открито съдебно заседание на 24.11.2020 г., въпреки че са
били налице предпоставките за отлагане на делото, с оглед обективната невъзможност на
адвокат Г. Т. Д., като пълномощник на ответника „Ф.к.“ ЕООД за явяване в съдебно
заседание, поради заболяване. В процесния случай, с оглед данните по делото, твърдяното
нарушение на разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК не е осъществено.
Съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК, съдът отлага делото ако страната и
пълномощникът й не могат да се явят поради препятствие, което не може да се отстрани. В
настоящия случай, безспорно е обстоятелството, че адвокат Г. Д. е пълномощник на
ответника по силата на пълномощно, представено с молба вх. № 25169753 от 18.11.2020 г.
Със същата молба адвокат Д. е депозирала в заверен препис резултат от медицинско
изследване на медицинска лаборатория ЦИБАЛАБ, гр. София, заедно с фискален бон за
заплатено изследване за Ковид 19, видно от които на 12.11.2020 г. адвокат Д. е
диагностицирана с положителен тест за Ковид 19. С молбата от 18.11.2020 г. адвокат Д. е
поискала отлагане на делото поради това, че явяването в съдебно заседание е обективно
невъзможно, предвид задължителната четиринадесетдневна карантина, т. е. до 26.11.2020 г.,
и е поискала отлагане на делото за друга дата. В молбата е посочено, че управителят на
дружеството също не може да се яви в съдебно заседание поради осъществен контакт с
адвоката преди датата на медицинското изследване, но няма представени доказателства, че
управителят не може да се яви към 24.11.2020 г. – няма данни да е бил диагностициран с
положителен тест за Ковид 19, както и предписание по образец на директора на съответната
регионална здравна инспекция или на оправомощено от него длъжностно лице за поставяне
под задължителна карантина, която да е продължила към датата на съдебното заседание
(предвид заявлението, че адвокатът се е срещнал с управителя преди медицинското
изследване, т. е. преди 12.11.2020 г.), такива доказателства не са ангажирани и пред
настоящата инстанция, няма доказателства и за други пречки за управителя за явяване в
открито съдебно заседание - посоченото предписание за изолация в домашни условия от
22.11.2020 г. касае адвокат Д., за която безспорно са налице данни, че е била в изолация към
датата на съдебното заседание. Разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК изисква кумулативно и
страната, и пълномощникът й, да са възпрепятствани да се явят поради особено
непредвидено обстоятелство, съобразно трайно установената практика на ВКС - решение №
157 от 30.03.2012 г. по гр. д. № 209/2011 г.по описа на ВКС, І г. о., решение № 52 от
27.03.2014 г. по гр. д. № 4448/2013 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о. и др. В случая отсъствието на
кумулативно изискуемите основания за приложението на чл. 142, ал. 2 ГПК обосновава
7
извод, че правото на защита на въззивника - ответник не е било накърнено от
първоинстанционнния съд. Не е установена невъзможност на страната да се яви – няма
данни управителят на дружеството да е бил възпрепятстван, а освен това съгласно
утвърдената съдебна практика, когато процесуалният представител на юридическо лице е
внезапно препятстван да се яви по делото, то това не е основание за отлагането му, тъй като
юридическото лице може да бъде представлявано и от законния си представител, който
разполага с правомощието да упълномощи друг процесуален представител - както е посочил
и първоинстанционният съд не е имало пречка страната да упълномощи друг адвокат от
кантората на адвокат Д., който да бъде запознат от последната с фактите по делото. С оглед
на което съдът приема, че в случая не е допуснато от първоинстанционния съд нарушение на
процесуалноправни норми на закона.
Въззивният съд приема, че не са налице и процесуални нарушения във връзка с
изгответния от първоинстанционния съд доклад по делото, с който в доказателствена тежест
на ищеца е възложено доказването съществуването на облигационно правоотношение с
ответника, по което ищецът е изпълнил задължението си. С отговора на исковата молба
ответникът не е оспорил, че между страните е имало търговски правоотношения по повод
наем на строително оборудване, като по част от получените фактури – с № ********** от
15.11.2018 г., с № ********** от 18.12.2018 г. и с № ********** от 15.11.2018 г. (извън
процесните) е извършено плащане, не е оспорено, че процесното строително оборудване се
ползва от ответника, като не са изложени твърдения за плащане на наемната цена за
процесния период. В отговора само е цитирана клауза от договора за наем на строително
оборудване – чл. 15, според която наемателят и/или негов представител се задължава да
представи един и/или няколко от следните видове обезпечения за обезпечаване на всички
задължения (съществуващи и бъдещи) на наемателя по договора, в това число наемна цена,
стойност на оборудването (включително ремонт и почистване), неустойки, разноски и др.,
чрез паричен депозит, безусловна и неотменяема банкова гаранция и чрез запис на заповед
по утвърден от наемодателя образец, но ответникът не твърди в хода на производството да е
обезпечил задълженията си по договора по някой от посочените начини, поради което
районният съд не е разпределял доказателствена тежест в тази връзка, като не са
предоставени и доказателства за даване на обезпечение. Дори и да бяха установени такива
плащания по договора, то това не е пречка за предявяване на иск за установяване на
дължимите суми от ответника, още повече, че с отговора на исковата молба не е направено
възражение за прихващане.
Относно дължимостта на процесните наемни вноски по договора за наем на строително
оборудване, въззивният съд приема, че при постановяване на обжалваното
първоинстанционно решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми. Действително процесните фактури, които са оспорени от ответника, са частни
свидетелстващи документи, които не се ползват с обвързваща материална доказателствена
сила. Основание, за да възникне вземането по тях обаче е самият договор за наем на
строително оборудване от 15.11.2018 г., който безспорно е бил сключен между страните и
8
по който ответникът е изпълнявал задълженията си до процесния период. Дължимостта на
посочения наем не се засяга от действията на страните по осчетоводяването му и издаването
на фактури, кредитни известия или дебитни известия, тъй като задължението за заплащане
на наем произтича от договора, а не от счетоводните документи, в които се отразява
задължението.
От приетото като писмено доказателство електронно писмо от ответника до ищеца от
07.03.2019 г. се установява, че едва на посочената дата е направено изявление за връщане на
наетия мотокар, макар срокът на наема да е по-дълъг (184 дни, считано от 15.11.2018 г.,
съобразно отразеното в допълнителните споразумения от 15.11.2018 г.). По отношение на
дължимостта на уговорената наемна цена, следва да се посочи, че обстоятелството, че
строителното оборудване е било предоставено на ответника и през процесния период, за
който са издадени фактурите – 01.12.2018 г. – 07.03.2019 г., не е спорно между страните,
включително се установява от приетото по делото електронно писмо, с което на 07.03.2019
г. ответникът е предложил връщането на строителното оборудване на ищеца, поради което и
наемната цена се явява дължима за процесния период. С оглед на това, до този момент –
07.03.2019 г., ответникът дължи наемната цена, уговорена между страните в подписаните 2
броя допълнителни споразумения, в размер на общо 5155,20 лв. за периода от 01.12.2018 г.
до 07.03.2019 г. Във връзка с начина на изчисление на размера на неплатените наемни
вноски във въззивната жалба на ответника липсват конкретни оплаквания, поради което
този въпрос е извън обхвата на въззивната проверка – чл. 269 ГПК, при липса на допуснати
от първоинстанционния съд нарушения на императивни материалноправни норми в тази
част. Обстоятелството дали договорът за наем е прекратен няма значение за дължимостта на
наемните вноски, тъй като безспорно се установява, че до 07.03.2019 г. договорът за наем е
действал между страните. Процесният договор за наем, сключен между страните, има
характера на двустранен, с периодично изпълнение - на месечна наемна цена.
Когато договорът е за периодично изпълнение, какъвто е и процесният случай, развалянето,
както и всяко друго прекратяване на облигационната връзка между страните, има действие
само занапред. Поради това, с отпадане на обвързаността на страните за в бъдеще не отпадат
вече възникналите права – както за наемната цена, така и за обезщетението за забавата на
плащането й. Прекратяването на договора занапред не заличава с обратна сила нито правото
на мораторна неустойка, нито самата забава.
Ответникът, чиято е доказателствената тежест, не установи да е заплатил наемната цена
за исковия период, поради което искът за главница правилно е уважен от СРС до посочения
и претендиран размер. Предвид изложеното, въззивният съд приема, че подадената от
въззивника – ответник въззивна жалба е неоснователна и решението в обжалваната от
ответника част като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
По въззивната жалба на „С.“ ЕООД:
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи за обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват. За да възникне вземането за неустойка е необходимо да са осъществени
9
предпоставките: наличие на валидно главно задължение, договорено обезпечаващо го
акцесорно задължение за неустойка, което е действително и осъществено неточно във
времево отношение изпълнение на главното задължение. При доказване на посочените
обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си по
договора.
Доколкото по делото е доказано виновното договорно неизпълнение на ответника, като
наемател, да заплати в срок наемната цена за периода от 01.12.2018 г. до 07.03.2019 г.,
съответно изправността на ищеца да предаде строителното оборудване за ползване на
ответника, то следва да се изследва въпросът дали е налице основание за ангажиране
на договорната отговорност на „Ф.к.“ ЕООД за обезщетяване на вредите на наемодателя,
произтекли от неизпълнението, съобразно уговорената неустоечна клауза. Безспорно се
установява, че във всяка фактура е посочен краен падеж на задължението за заплащане на
сумата – 5 дни от издаване на всяка фактура. За да бъде известен обаче ответникът за падежа
на задължението му, всяка издадена фактура следва да достигне до него. Достигането на
фактурите (и самото им издаване) до ответника е факт, оспорен от последния, а
доказателства в тази насока от страна на ищеца не са ангажирани. Най - ранният момент, на
който ответникът би могъл да е известен за задължението си по издадените фактури е
06.03.2019 г., когато oт страна на ищеца е отправена покана за заплащането на стойността на
издадените фактури (с изключение на фактурата № ********** от 07.03.2019 г.) в срок до
06.03.2019 г. Получаването на поканата обаче е оспорено от ответника, в самата покана не е
вписан електронният адрес на ответното дружество, от което да може да се направи
преценка, че писмото действително е било изпратено, съответно получено от ответника,
което не се установява и от писмо по електронната поща от ответника до ищеца от
07.03.2019 г. Обстоятелствата дали ответникът е поискал издаването на хартиена фактура са
ирелевантни за доказване на иска по основание, доколкото това е уредено само като
възможност на ответника, а и самото издаване на фактурите е оспорено. Поради това
въззивният съд приема, че по делото не е установено преди завеждането му да е възникнало
вземане на ищеца за неустойка и искът правилно е бил отхвърлен от районния съд.
С оглед на изложеното, двете въззивни жалби са неоснователни и следва да бъдат
оставени без уважение, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК като правилно.
Поради неоснователност на двете въззивни жалби, разноските следва да останат в тежест
на страните така, както са ги направили.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед цената на кумулативно предявените искове и
характера на спора настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
РЕШИ:
10
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20267756/03.12.2020 г. по гр. д. № 72961/2019 г. по описа
на Софийски районен съд, 128 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11