Р Е Ш Е Н И Е
№ V-105 14.11.2019 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен състав
На седми октомври две хиляди и деветнадесета година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1.ГАЛЯ БЕЛЕВА
2.мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като
разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 1181 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред Бургаския
окръжен съд е по реда на чл.258 и сл. от ГПК във връзка с чл.17 от ЗЗДН.
С решение №1124
от 15.05.2019г. по гр.д.№2848 по
описа за 2019г. на РС- гр.Бургас са наложени мерки за
защита на А.С.К.,
ЕГН ********** и малолетното ѝ дете М.И.М., родено на ***г., за
осъществено на 28.03.2019г. около 18.00ч. в двора на детска градина „Ран
Босилек“ домашно насилие, като И.И.М., ЕГН ********** е задължен да се въздържа
от домашно насилие спрямо А.К. и детето М.М.
и му е забранено да приближава жилището, находящо се в гр.Бургас,
ж.к.“Изгрев“, бл.37А, вх.А, ет.2, ап.4 и до пострадалите лица А.С.К. и М.И.М.,
на по-малко от 50 метра за срок от 3 месеца, считано от влизане в сила на
решението. С решението е наложена глоба на извършителя в размер на 200 лв. и
същият е осъден да заплати по сметката на съда държавна такса в размер на 25
лв. И.М. е осъден да заплати на А.К. и сумата от 400 лв., представляваща
съдебно-деловодни разноски. Издадена е заповед за защита.
В законоустановения срок е подадена
въззивна жалба от И.И.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, с която решението е обжалвано изцяло. Въззивникът
счита, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и необосновано,
постановено при допуснати нарушения на материалния закон, както и при нарушение
на процесуалните правила. Излага становище, че първоинстанционният съд не е
осигурил равнопоставеност на страните в процеса и е оставил без уважение
искането на процесуалния представител на ответника делото да бъде прекратено с
оглед опасността срещу М. да бъде образувано наказателно производство за
нарушение на ограничителна заповед. Намира за неправилен извода на съда, че
представените по делото доказателства кореспондират с изложеното в декларацията
по чл.9, ал.3 от ЗЗДН. Твърди, че действителната причина за раздялата между
страните е поведението на А.К., която сама е напуснала общия им дом заедно с
детето М.М., като започнала да настройва детето срещу ответника, а не е била
изгонена от дома им от него, както същата заявила пред органите на МВР. Твърди,
че на 28.03.2019г. ответникът обичайно отишъл в детската градина, за да вземе
дъщеря си М., на които действия майката принципно не реагирала отрицателно, но установил, че А.К.
вече е взела детето. Твърди, че ги настигнал и хванал А. за ръката, в резултат
на което същата го ударила по лицето и ухото, той също ѝ ударил плесница
по лицето и извикал полиция. Двамата били отведени в Пето полицейско
управление, където написали обяснения и на двамата били съставени протоколи за
предупреждение, понеже полицаите стигнали до извода, че насилието е взаимно.
Изразява становище, че не е налице домашно насилие, а спречкване предизвикано
от А.К.. Моли решението да бъде отменено и делото върнато на първоинстанционния
съд или въззивната инстанция да постанови ново по съществото на спора.
Претендира разноски.
Към жалбата са приложени писмени
доказателства: постановление за отказ за образуване на наказателно производство
от 10.05.2019г. на Районна прокуратура Бургас, протоколи за предупреждение от
Пето РУ на МВР – Бургас и амбулаторен лист за медицински преглед с искане
същите да бъдат приети като доказателства пред въззивната инстанция. Няма
отправено искане към съда за тяхното приемане. Макар това изрично да е констатирано
още в проекто- доклада на съда от 19.08.2019г. и на страните са дадени конкретни
указания да формулират доказателствени искания във връзка с приложените писмени
документи, до приключването на устните състезания въззивникът не е сторил това.
По тази причина тези документи не следва да се обсъждат.
Въззиваемата А.С.К.- лично и като законен представител на
малолетната дъщеря на страните М.М., чрез адв.Невена Чайпек е подала писмен отговор в законоустановения
срок. Моли
жалбата да се остави без уважение като неоснователна, а решението да бъде
потвърдено като правилно, и обосновано, постановено
въз основа на цялостен анализ на всички събрани по делото доказателства. Намира за абсурдно твърдението за
неравнопоставеност на страните в процеса, както и изложението на факти във
въззивната жалба, които счита за неотносими към предмета на делото. С отговора
е представено като писмено доказателство решение по гр.д.№ 2993/2019г. на БРС,
без да е отправено конкретно искане към съда във връзка с него. В изпълнение
указанията на съда, дадени в проекто-доклада, в с.з. на 7.10.2019г. същата е
направила искане за приемането на решението като писмено доказателство, което
искане е уважено в с.з. на 7.10.2019г.
На 9.09.2019г. въззивникът е
депозирал и допълнение на въззивната жалба с вх.№13854 от 9.09.2019г. по описа
на БОС, с което е направил допълнителни възражения срещу постановеното решение.
С него са доразвити доводите му, че след като съдът не е отменил постановената
заповед за незабавна защита, той е бил лишен от възможност за лично явяване и
защита както по делото пред БРС, така и пред въззивната инстанция. Намира, че
поради неяснота и колизия на правните норми е налице основание за искане за
преюдициално запитване към СЕС за правилното разрешаване на производството,
както и за постановяване на тълкувателно решение на ВКС по практиката в частта
за личното явяване на страните в съдебни производства в о.с.з. при влязла в
сила Заповед за незабавна защита по ЗЗДН и пряката ѝ зависимост по
кореспонденция с чл.296, ал.1 от НК. Моли „да се отмени и прекрати“ въззивното
производство, както и да се отмени заповедта за незабавна защита.
Преди заседанието по съществото
на делото въззивникът е депозирал нова молба /вх.№15470 от 7.10.2019г. по описа
на БОС/, с която е изразил недоволството си от това, че въззивният съд не се е
произнесъл по искането му за произнасяне по нормата на чл.296, ал.1 НК, както и
по искането му да бъде изменена постановената заповед за незабавна защита №86
от 15.05.2019г. по гр.д.№2848/2019г. на БРС с оглед осигуряване на участието му
в откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция. Освен това са изложени
оплаквания, че въззивният съд увеличава неправомерно срока на репресията,
определен от районния съд, без да са налице основания за това, като по този
начин посредством семейния спор въззивникът бил отделен от най-скъпото му
същество за неопределен срок. Поставя следните въпроси към съда: Кое за
законовото основание за нарушаване и неизпълнение на Заповед за незабавна
защита, тъй като фундаменталното право на лично присъствие в о.с.з. било
гарантирано човешко право. Какъв е законовия срок на продължаване забраната при
положение, че по същата вече имало произнасяне на районния съд. Разполага ли с
правомощия въззивната инстанция да отстрани порока на неправомерното удължаване
на репресията, което се явявало „свръх петитумно“.
В проведеното на 7.10.2019г.
открито съдебно заседание процесуалният представител на въззиваемите- адв.Ч.,
оспорва жалбата и поддържа депозирания
отговор. Моли жалбата да се отхвърли като неоснователна. Претендира разноски.
По допустимостта на
производството Бургаският окръжен съд намира следното:
Въззивната жалба е подадена
против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от надлежно
оправомощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването.
Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е допустима, поради
което следва да бъде разгледана по същество.
Неоснователно е становището на
въззивника, че делото следва да бъде прекратено, тъй като при разглеждането на
въззивното производство бил надвишен определения от районния съд срок за
защита. На първо място следва да се отбележи, че наложената мярката по чл.5,
ал.1, т.5 ЗЗДН е безсрочна, предвид естеството ѝ /по аргумент за
противното от нормата на чл.5, ал.2 от ЗЗДН/, поради което не е налице
принципна възможност настоящото съдебно производство да надвиши срока за постановеното
въздържане на въззивника от извършване на домашно насилие спрямо въззиваемите. Второ,
даденият от районния съд тримесечен срок на мярката за защита по чл.5, ал.1,
т.3 от ЗЗДН не е конкретно определен, както счита въззивникът. Този срок е
определяем, понеже началният момент на действието на мерките по чл.5, ал.1, т.3
от ЗЗДН, наложени с обжалваното решение е обвързан от БРС с влизане в сила на
решението. Предвид обжалването на решението от въззивника, същото ще влезе в
сила едва с постановяването на решението на въззивната инстанция. Ето защо,
формално погледнато според решението на БРС мерките за защита по чл.5, ал.1,
т.3 от ЗЗДН би следвало да започнат действието си едва след постановяване
решението на въззивната инстанция. Дали е допустимо срокът на мерките за защита
да бъде определен по този начин е въпрос по съществото на спора, а не по
неговата допустимост. Нещо повече, дори да се приеме, че срокът на мярката по
чл.5, ал.1, т.3 ЗЗДН е започнал да тече от постановяването на решението на БРС
и е изтекъл в хода на въззивното производство, това не е основание въззивното
производство да бъде прекратено, а спорът да не бъде разгледан по същество.
Това е така, понеже въззивникът не е оттеглил жалбата си срещу решението на
БРС, макар да е имал възможност да стори това.
Несъстоятелно е и становището на
въззивника, че делото следва да бъде прекратено поради това, че с оглед
постановената заповед за незабавна защита същия е бил лишен от възможността да
участва лично в съдебно заседание пред въззивната инстанция. В тази връзка
следва първо да се уточни, че въззивникът използва неправилно терминът „заповед
за незабавна защита“. Такава е само заповедта, издадена на основание чл.18 ал.1 ЗЗДН- в случая това е заповедта от 3.04.2019г. /л.10 от делото на БРС/,
издадена в изпълнение на определение №2796 от 3.04.2019г. по гр.д.№2848 по
описа за 1019г. на БРС. Тази заповед според чл.19 от ЗЗДН не подлежи на
обжалване и има действие до постановяване на съдебното решение от първата
инстанция, с което се уважава искането за издаване на заповед за защита. От
изложеното следва, че след постановяването на обжалваното решение издадената
заповед за незабавна защита от 3.04.2019г. е преустановила действието си. Т.е.
същата по никакъв начин не препятства въззивника да участва лично в съдебното
заседание пред въззивната инстанция.
Дори да се приеме, че доводът за
недопустимост на въззивното производство касае заповедта за защита, издадена на
15.05.2019г. /л.37/ въз основа на обжалваното решение, понеже същата подлежи на
незабавно изпълнение предвид нормата на чл.20 ЗЗДН, то отново не може да се
възприеме тезата на въззивника, че същата представлява реална пречка за личното
му участие в съдебно заседание, понеже щял да наруши заповедта, респективно- щял
да извърши престъпление, ако се приближи до въззиваемата К. в околността на
съда или в съдебната зала /която теза е
поддържал и пред районния съд/. Предназначението на заповедта за незабавна
защита/ респективно- за защита по ЗЗДН, преди всичко е да осигури безопасността
на лицето, в чиято полза е издадена, като се ограничи възможността спрямо него
да бъде извършен нов акт на насилие. Ето защо заповедта за защита /в двата
ѝ варианта/ всъщност обезпечава правото на страната, която твърди, че е
претърпяла домашно насилие, да вземе лично участие в съдебното производство за
защита срещу домашно насилие.
По мнение на настоящият съдебен
състав лицето, срещу което е издадена заповед за защита от домашно насилие /в
двете ѝ форми/ не нарушава заповедта, нито извършва престъпление по
чл.296, ал.1 от НК, ако действията му се свеждат единствено до явяването и
участието в съдебно заседание /включително и в процеса при придвижването си до
сградата на съда/, освен ако не извърши и
други действия, които могат да бъдат квалифицирани като насилие по смисъла на
чл.2 от ЗЗДН спрямо лицето, което е потърсило защита от домашно насилие. По
тази причина и ЗЗДН не предвижда нарочна съдебна процедура за издаване на
разрешение на лицето, срещу което е издадена заповедта за защита за участие в
откритите съдебни заседания. Именно с цел гарантиране равнопоставеността на
страните ЗЗДН е предвидил делото по същество да бъде разгледано в открито
съдебно заседание пред първата и пред въззивната инстанция, като за
призоваването на страните и личното им участие /респективно- забрана за
участие/ не са предвидени специални норми, а намират приложение общите правила
на ГПК- така изрично §1 от ЗР на ЗЗДН. Затова според въззивната инстанция
въззивникът е имал гарантирана от закона възможност да участва в откритите
съдебни заседания пред първата и въззивната инстанция, за които е бил редовно
призован, но не се е възползвал от нея. Именно за да се осигури правото на
страните на лично участие в съдебно заседание въззивната инстанция двукратно
отложи разглеждането на настоящото дело, тъй като въззивникът не бе своевременно
и редовно призован с оглед кратките срокове за насрочване на делата по ЗЗДН,
които не са съобразени с изискването на чл.56, ал.3 от ГПК /приложимо на
основание §1 от ЗР на ЗЗДН/.
За пълнота на изложението следва да
се подчертае, че въпросът за наказателната отговорност се решава единствено по
предвидения в НПК ред при повдигнато обвинение срещу конкретно извършено деяние
от конкретно лице и не може да бъде решаван хипотетично в друго производство,
дори в рамките на обжалване на решение, с което са постановени мерки по ЗЗДН. Освен
това не се налага сезирането на ВКС с искане за издаване на тълкувателно
решение по поставените от въззивника въпроси доколкото липсват данни за
наличието на противоречива съдебна практика на съдилищата по тях. Липсва необходимост
и от сезиране на Съда на Европейските общности /СЕО/ по тези въпроси, доколкото
не са налице предпоставките по чл.628 ГПК за необходимост от тълкуване на
разпоредби от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт
на органите на Европейския съюз да е от значение за правилното решаване на
делото. Сочените от въззивника разпоредби са ясни и според настоящият съдебен
състав не се нуждаят от тълкуване.
След съвкупна
преценка на доводите на страните, въз основа на събраните по делото
доказателства и с оглед приложимите разпоредбите на закона Бургаският окръжен
съд намира жалбата за частично основателна, по следните съображения:
Районен съд гр.Бургас
е бил сезиран с молба за защита срещу осъществено спрямо въззиваемите А.К. и
детето на страните М.М. домашно насилие от страна на въззивника И.М., с когото
съжителствала на семейни начала до 2017г. Конкретните обстоятелства са подробно
изложени в молбата за защита. Твърди се, че от съжителството си страните имат
дете М., родено през 2015г. След раздялата им детето останало да живее с майка
си, а бащата го взимал винаги когато искал. През октомври 2018г. И. завел дело
за определяне режим на лични контакти с детето. С решението си БРС предоставил
упражняването на родителските права на майката, а на бащата бил определен режим
на лични контакти с детето. Това решение било обжалвано от М.. След
постановяването на решението относно родителските права през м.февруари 2019г.
бащата взел детето и не разрешавал на майката да го вижда, както и да го чува
дори по телефона. В период на месец и половина детето било при майка си само за
около 10 дни. К. подала жалба до БРП за ограничаване достъпа ѝ до детето.
На 28.03.2019г. около 18ч. тя отишла да вземе детето от детска градина. За
нейно щастие то било там и тя най-накрая успяла да си го вземе. В двора на
градината била настигната от И., който ѝ казал, че няма да стане на
нейната, а той ще вземе детето на този ден. Заповядал ѝ да тръгне и да
върви в друга посока. Тя държала детето в себе си, а то вече плачело и я
стискало силно. Молителката свалила детето на една стълбичка и го попитала дали
иска да отиде при баща си, но то категорично отказало. Тогава молителката
заявила на ответника, че тя ще вземе детето. Той я хванал силно за ръката,
бутал я в желаната от него посока и при съпротивата ѝ започнал да я бута
по-силно, без да се съобразява, че детето отново било в ръцете ѝ. Дърпал
молителката да върви по неговия път и се обадил на телефон 112, за да повика
полиция, като не спирал да я стиска за ръцете. Ударил и детето по гърба с
думите „Айде тръгвай“. Заплашвал молителката, че щяла да види какво ще стане.
Тя успяла да излезе извън двора на детската градина, а ответникът продължавал
да я блъска, стиска и разтърсва за рамото. Блъснал я силно по ръката, като
ударил отново по гърба и детето. Последното пищяло, поради което молителката се
уплашила за него и затова с ръка отблъснала силно ответника от себе си. След
това той много силно я ударил с ръка по главата и лицето, в резултат на което
молителката залитнала и за малко щяла да падне с детето на земята. Ритнал я по
лявото бедро и я блъснал силно по ръката, в резултат на което телефона ѝ
изхвърчал. Детето започнало да му вика да не бие майка му и да не я удря. Тя
тръгнала с детето и непосредствено след като пресякла улицата спрял полицейския
автомобил. Молителката подала жалба за инцидента в V РУП на МВР. Заявява, че се страхува от ответника, който я заплашвал със
саморазправа. Заявява още, че ответникът е способен да извърши заканите си,
понеже многократно е ставала жертва на психическо насилие, както и на физическо
такова при процесния инцидент, станал в присъствието на детето, при който в яда
си ответникът ударил и детето. Твърди, че живее в страх за живота и здравето
си, както и тези на детето, понеже ответникът бил агресивен и способен да
извърши насилие. В тази връзка се иска издаване на заповед за незабавна защита
по чл.18 от ЗЗДН.
Поискано е налагане
на мерките по чл.5, ал.1, т.1, т.3 и т.5 ЗЗДН (задължаване на извършителя да се
въздържа от извършване на домашно насилие, забрана на извършителя да приближава
жилището, местоработата, детската градина на детето и местата за социални
контакти и отдих на пострадалите при условия и срок, определени от съда;
задължаване на извършителя да посещава специализирана програма за извършители
на насилие в Центъра за превенция на насилието и престъпността в гр.Бургас).
Приложена е
декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, възпроизвеждаща съдържанието на молбата за
защита. Ангажирани са писмени и гласни доказателства.
С определение №2796
от 3.04.2019г. по гр.д.№2848/2019г. по описа на БРС са наложени мерки за
незабавна защита на А.К. и детето М.М. като И.М. е задължен да се въздържа от
извършване на домашно насилие и му е забранено да доближава жилището,
местоработата, училището и местата за социални контакти и отдих на К. и на
детето на страните. В изпълнение на определението е издадена заповед за
незабавна защита от 3.04.2019г., възпроизвеждаща наложените мерки за защита.
По инициатива на
съда е изискана преписка вх.№338800-621/19г., по описа на V РУ на МВР-Бургас, която е приобщена към доказателствения
материал.
В съдебното
заседание пред първата инстанция, както и във въззивното производство страните
не вземат лично участие в процеса. Пред първата инстанция са представлявани от
адвокатите си.
Пълномощникът на
молителите- адв.Чайпек е заявила, че поддържа молбата за защита от домашно
насилие.
Пълномощникът на
ответника- адв.Бакалов е заявил, че не е извършено домашно насилие спрямо
детето. Спрямо майката също не било осъществено насилие доколкото имало
съпричиняване и поведението на едната и другата страна било такова, че са се
провокирали един друг устно. Направено е искане за допускане на съдебно-психиатрична
експертиза на страните и на детето.
Районният съд е
приел писмените доказателства по делото, отказал е да допусне
съдебно-психиатрична експертиза, допуснал е свидетел, воден от молителката К..
С решението си районният
съд е приел, че молбата за защита е основателна, като е зачел доказателствената
стойност на декларацията по чл.9 от ЗЗДН, наред с останалите доказателства по
делото, включително свидетелските показания и материалите от преписката на МВР.
Посочил е, че липсват доказателства, които да опровергават съдържанието на
данните в декларацията. Счел е, че с действията си ответникът е осъществил
състав на физическо домашно насилие по смисъла на чл.1, ал.1 от ЗЗДН спрямо К.
и по ал.2 от същата норма спрямо детето на страните, а именно- в присъствието
на детето нанесъл удари с ръка по тялото и лицето на молителката. В мотивите си
съдът е посочил, че налага мерки за защита на пострадалите по чл.5, ал.1, т.1 и
т.3 от ЗЗДН за срок от 3 месеца. В диспозитива на съдебния акт първата от
мерките е без срок, а относно втората е посочен срок от 3 месеца, считано от
влизане в сила на решението.
Бургаският
окръжен съд намира, че първоинстанционният съд е анализирал правилно доказателствената
стойност на събраните по делото доказателства- декларация
на пострадалата по чл.9, ал.3 от ЗЗДН, съдебно медицинско удостоверение
№53/2019г., преписка на МВР и свидетелски показания на св.Кисов /баща на
молителката К./, при което фактическата обстановка по делото е изяснена
правилно.
В Закона за защита
срещу домашното насилие са предвидени доказателствените средства, с които
страните разполагат за установяване на твърденията си. В производството по
издаване на заповед за защита на общо основание са допустими доказателствените
средства по ГПК. Чл.13, ал.2 ЗЗДН предвижда, че протоколите, докладите и други
актове, издадени от дирекциите „Социално подпомагане”, от лекари, както и от
психолози, консултирали пострадалото лице, могат да бъдат доказателствени
средства в това производство. Съгласно чл.13, ал.3 ЗЗДН, когато няма други
доказателства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената
декларация по чл.9, ал.3. От изложеното е видно, че декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН се ползва със специфична доказателствена стойност, за разлика от останалите
частни свидетелстващи документи, които имат само формалната доказателствена
сила, следваща от разпоредбата на чл.180 ГПК, според която подобен документ
установява единствено авторството на волеизявлението. От нормата на чл.13, ал.3 ЗЗДН може да се направи извод, че декларацията на пострадалото лице
удостоверява, че фактите и обстоятелствата са се осъществили така, както са
изложени в нея. При оспорване на истинността на фактите в тази декларация
доказателствената тежест е за лицето, което я оспорва (за разлика от хипотезата
на чл.193, ал.3, изр.2 ГПК). Видно от редакцията на чл.13, ал.3 ГПК,
декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН няма по-голяма доказателствена тежест при
конкуренция с останалите доказателства. При наличието на други доказателства,
които я опровергават, декларацията няма задължителна за съда материална
доказателствена сила. Декларацията не се ползва с материална доказателствена
сила в тези части, които съдържат предположения за действия или събития, оценки
за други лица или изводи, до които е стигнал пострадалия. За пълнота на
изложението е нужно да се посочи, че изявленията на ответната страна по молбата
за защита (в писмения отговор или в съдебно заседание по реда на чл.176 ГПК) не
се ползват с доказателствената сила, която е придадена на декларацията на
пострадалото лице по чл.9, ал.3 ЗЗДН.
В конкретният казус
в декларацията си по чл.9, ал.3 ЗЗДН въззиваемата е възпроизвела дословно
съдържанието на молбата за защита. От нея се установяват твърденията ѝ,
че страните не живеят съвместно от 2017г., като след раздялата им роденото от
съжителството им дете М. останало да живее при нея. Ответникът инициирал
съдебно производство за определяне мерките относно режима на лични отношения с
детето, но не бил удовлетворен от първоинстанционното съдебно решение, поради
което го обжалвал. От този момент започнал по-често да задържа детето при себе
си въпреки несъгласието на майката. На 28.03.2019г. около 18 ч., А.К. успяла да
вземе детето от детската градина, но при напускането им били пресрещнати в
двора на детската градина от ответника. Последният заявил, че няма да я остави
да тръгне с детето, а то ще бъде взето от него. К. му се противопоставила и
заявила, че тя ще вземе детето, което междувременно било разстроено и плачело.
Тя взела отново детето в ръце и тръгнала, но ответникът започнал да я дърпа,
принуждавайки я да тръгне в желаната от него посока, а при съпротивата й
започнал да я бута още по-силно, без да съобразява, че детето е в нея.
Ответникът се обадил на тел.112 и извикал полиция, като не спирал да стиска К.
за ръцете и да я заплашва, че нещо ще се случи. Тя успяла да излезе извън двора
на детската градина, макар че ответникът продължавал да я блъска, стиска и
разтърсва за рамото Понеже детето пищяло, а К. се тревожела за него, тя
отблъснала ответника много силно с ръка. След това той я ударил много силно с
ръка по главата и лицето, а така също я ритнал силно по лявото бедро. Детето му
извикало да не удря и бие майка му. К. тръгнала с детето и след като пресякла
улицата пристигнала полицейската кола.
Изнесените в
декларацията данни за осъществено физическо насилие спрямо К. от страна на М.
се подкрепят от останалите доказателства. Приложеното съдебно-медицинско
удостоверение, издадено от д-р Милева съдържа данни, че на следващия ден след
този на инцидента, описан в молбата за защита, при освидетелстването на К. са
констатирани кръвонасядания по крайници и болки по тялото, които е възможно да
са били получени по описания от пострадалата начин. По двете предлакетници е
установено червеникаво кръвонасядане в ляво с размери от 3х1 см., а в дясно-
кръгловато кръвонасядане с диаметър около 1 см. В горната трета на лявото бедро
било констатирано бледовато червеникаво кръвонасядане с размери 7х3 см. с
палпаторна болка.
Че молителката К. е
била ударена с ръка признава и самият ответник /в жалбата/, но заявява, че това
е било негова инстинктивна реакция на нанесена му силна плесница от страна на К.
при опита му да я спре при излизането ѝ с детето от детската градина.
В двете докладни
записки, приложени към полицейската преписка също са възпроизведени
оплакванията на М., че е бил ударен по лицето от К., но пред полицейските
служители той заявил, че понеже К. отказала да му даде детето той я ударил, след
което тя го е ударила. Отразени са и оплакванията на К. за нанесените ѝ
от М. удари. Според изложеното в докладната записка на полицай Карастоянов, при
пристигането им на подадения сигнал установили, че страните били във видим
конфликт относно това кой от тях ще вземе детето М.. Последното било видимо
много уплашено, стресирано и разстроено от техните действия. В докладната
записка е отразено, че видимо от лявата страна на лицето на К. бузата и ухото
ѝ били силно зачервени, а освен това имало следи от прах и белег от
обувка по дънките ѝ. Видимо ухото на М. също било зачервено. Отразено е
също, че М. бил силно афектиран и се успокоил едва след разговор с адвоката си.
Във втората докладна записка- на полицай Панайотов, също освен оплакванията на
страните за нанесените им от другия удари е отбелязано, че детето М. е било на
мястото на инцидента при пристигането на полицейските служители и било видимо
стресирано.
Видно от
полицейската преписка, на К. и М. са съставени протоколи за предупреждение по
чл.65 от ЗМВР да не си отправят обиди и закани един спрямо друг, както и да
решават спорните въпроси помежду си по законния ред.
Че между страните
на 28.03.2019г. след 17.30ч. имало пререкание относно това кой да вземе детето свидетелства
и бащата на молителката К.- С.К.. Същият бил потърсен по телефона от дъщеря си
за съдействие във връзка с инцидента. Същият сочи, че агресивното поведение на
ответника започнало да се проявява след постановяването на решението на районния
съд относно режима на лични отношения с детето, като той започнал да взима
детето от детската градина без предупреждение. След инцидента дъщеря му и
внучката му изглеждали много уплашени. Майката имала синини по краката, по
ръцете и червенина на лицето. Детето почнало да бълнува вечер като търсело
майка си и молело да не го дава на татко му.
С решение №1829 от
16.07.2019г. по гр.д.№2993/2019г. по описа на БРС е отхвърлена молбата на И.М.
против А.К. за защита срещу извършено над него домашно насилие на 28.03.2019г.
между 17.30 и 18.00ч.
При тези данни неоснователно
е оплакването в жалбата, че въззивникът не е осъществил твърдяното насилие
спрямо двете въззиваеми.
Съгласно чл.2, ал.1
от ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или
икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното
ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо
лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна
връзка или във фактическо съпружеско съжителство. Сочените от молителката /лично и като представител
на детето М./ обстоятелства- че е била възпрепятствана от ответника да напусне
с детето детската градина, стискана силно и продължително за ръцете, ударена по
лицето и ритната по крака от ответника, като това е станало в присъствието на
детето, което плачело и било разстроено, установени безпротиворечиво с
обсъдените по-горе доказателства, несъмнено осъществяват фактическия състав на
извършено спрямо К. физическо насилие от страна на ответника по смисъла на чл.2
, ал.1 от ЗЗДН, а спрямо детето на страните- насилие по чл.2, ал.2 от ЗЗДН.
Ирелевантни за
предмета на делото са изложените във въззивната жалба за причините относно
прекратяването на съжителството между страните.
Неоснователни са оплакванията
в жалбата, че не следва да се приеме, че насилие спрямо К. не е осъществено,
защото въззивникът бил провокиран да я удари, понеже тя първа му нанесла удар.
От доказателствената съвкупност се изяснява, че въззивникът е имал планове да
вземе детето със себе си след детската градина, които били осуетени от това, че
майката го е изпреварила. В този момент двамата са били в обтегнати отношения
по повод неудовлетворени от съда претенции на въззивника относно режима на
лични контакти с детето. Когато констатирал, че детето е взето, той ги догонил
в двора на градината и се опитал да попречи на К. да напусне района на
градината, но срещнал нейната сериозна съпротива. Няма доказателства, които да подкрепят
неговите твърдения, че първо К. е му ударила силен шамар, едва след което той я
ударил еднократно в състояние на афект. Напротив, следите от нараняванията по
ръцете, лицето и крака на К. установяват твърденията ѝ, че тя е била
силно притискана за ръцете от въззивника в опита му да я задържи докато
пристигне полицията, ударена била по лицето и била ритната по бедрото. Така че
съдът намира за убедително нейното обяснение за нанесения на въззивника шамар
по лицето, а именно, че това е станало в опита ѝ да го отблъсне и да си
тръгне с детето.
В тази връзка
следва да се отбележи, че дори въззиваемата К. да бе осъществила при същия
инцидент състав на домашно насилие спрямо него /което е отречено с влязло в
сила решение/, това не изключва отговорността на въззивника за извършеното
спрямо К. и детето М. домашно насилие. В ЗЗДН липсва подобна възможност,
аналогична на тази в чл.130, ал.3 НК.
Наложените от
районния съд мерки за защита по чл.5, ал.1, т.1 и т.3 от ЗЗДН на майката и
детето са адекватни на търсената защита и доколкото няма оплаквания от страните
за техния вид, съдът намира, че решението на районния съд в тази му част следва
да бъде потвърдено.
Основателно е обаче
оплакването на въззивника, макар въведено в хода на делото, а не с въззивната
жалба, че в диспозитива на обжалваното съдебното решение неправилно е посочен
началния момент, от който започва да тече определения в мотивите на районния
съд 3-месечен срок за налагане на мерките по чл.5, ал.1, т.3 ЗЗДН.
Няма съмнение, предвид
нормата на чл.20 от ЗЗДН, според която заповедта за защита подлежи на незабавно
изпълнение, както и предвид чл.17, ал.2 от ЗЗДН, според която обжалването не
спира изпълнението на заповедта, че срокът по чл.5, ал.2 от ГПК започва да тече
от постановяването на решението, с което е уважена молбата за защита от домашно
насилие. В случая такова решение е постановено на 15.05.2019г., а заповедта за
защита под №86, е издадена на същата дата и е произвела незабавно действие.
Следователно тримесечния срок, определен от съда е изтекъл на 15.08.2019г.
Изложеното налага решението на БРС, което в тази му част е постановено в
противоречие с материалния закон, да бъде изменено- така чл.17, ал.5, предл.3
от ЗЗДН. Затова следва да бъде издадена нова заповед за защита /чл.17, ал.5,
изр.2 ЗЗДН/.
В останалите части
решението на БРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
На основание чл.11,
ал.2 от ЗЗДН в тежест на въззивника следва да се възложат разноските за
въззивното производство- заплащането на държавна такса в размер на 12,50 лв.,
както и заплащането на разноските на въззиваемата за въззивната инстанция,
които според представените доказателства са в размер на 300 лв.
Мотивиран от гореизложеното
и на основание чл.17, ал.5 ЗЗДН, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение №1124 от 15.05.2019г., постановено по гр.д.№2848 по описа за 2019г. на Бургаския
районен съд В ЧАСТТА относно срока на
обжалваната мярка за защита по чл.5, ал.1, т.3 от ЗЗДН, както следва:
ОПРЕДЕЛЯ срок от 3 /три/ месеца на мярката за защита по чл.5,
ал.1, т.3 от ЗЗДН, считано от 15.05.2019г.- датата на постановяването на решение
№1124 по гр.д.№2848 по описа за 2019г. на Бургаския районен съд.
ПОТВЪРЖДАВА решение №1124 от 15.05.2019г., постановено по гр.д.№2848 по описа за 2019г. на Бургаския
районен съд В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА И.И.М. с ЕГН:********** с адрес ***,
друг адрес /по молба от 9.09.2019г./: *** да заплати на А.С.К. с ЕГН:********** *** сумата
от 300 лв. /триста лева/, представляваща разноски по в.гр.д.№1181 по описа
за 2019г. на БОС.
ОСЪЖДА И.И.М. с ЕГН:********** с адрес ***,
друг адрес /по молба от 9.09.2019г./: *** да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметката на Бургаския окръжен съд държавна такса в размер на 12,50 лв./дванадесет лева и петдесет
стотинки/.
ДА СЕ ИЗДАДЕ нова заповед за защита, със следното
съдържание:
НАЛАГА на А.С.К. с ЕГН:********** и М.И.М.,
*** на ***г., двете с адрес ***, мерки за защита по чл.5, ал.1, т.1 и т.3 от ЗЗДН от домашно насилие, осъществено спрямо двете от И.И.М. с ЕГН:********** с адрес: ***, друг адрес: ***, на 28.03.2019г.
около 18.00ч. в двора на детска градина „Ран Босилек“, находяща се в гр.Бургас,
к-с „Изгрев“, до бл.34, като:
ЗАДЪЛЖАВА И.И.М. с
ЕГН:********** да се въздържа от
извършване на домашно насилие спрямо А.С.К. с ЕГН:********** и малолетното им дете М.И.М., **** на ***г.
ЗАБРАНЯВА на И.И.М. с
ЕГН:********** да се приближава до
жилището, находящо се в гр.Бургас, ж.к.“Изгрев“, бл.37-А, вх.А, ет.2 и
до пострадалите лица А.С.К. с ЕГН:**********
и М.И.М., *** на ***г. на по-малко от 50 (петдесет) метра, за
срок от 3 /три/ месеца, считано от считано от 15.05.2019г.- датата на
постановяването на решение №1124 по гр.д.№2848 по описа за 2019г. на
Бургаския районен съд.
Заповедта за защита подлежи на незабавно изпълнение.
Предупреждава И.И.М. с ЕГН:********** за последиците от неизпълнението на
заповедта – на основание чл.21 ал.2 от ЗЗДН при неизпълнение на съдебната
заповед полицейският орган, констатирал нарушението задържа нарушителя и
незабавно уведомява органите на прокуратурата.
УКАЗВА НА
ПОЛИЦЕЙСКИТЕ ОРГАНИ да следят за изпълнението на заповедта.
Преписи от
настоящото решение и от заповедта да се връчат на страните и да се изпратят
служебно на РУ на МВР по настоящия адрес на извършителя и на пострадалото лице.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.