№ 1092
гр. София, 28.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Диана Коледжикова
Членове:Камелия Първанова
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Диана В. Аначкова
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20211000500093 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК и е образувано по въззивна
жалба на Ш. Х. А. от с. ***, общ. *** (чрез адв. Н. от БАК) против частите от Решение 2613
от 27.04.2020 г. по гр.д. 4803/2018 г. по описа на Софийски градски съд (СГС), с което е
признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че въззивницата дължи на „Банка
ДСК” АД, ЕИК: ********* следните суми по Договор за кредит за покупка на недвижим
имот от 21.03.2006г. и Допълнително споразумение към него от 28.10.2009 г., за които е
издадена Заповед за изпълнение на задължение по чл. 417 ГПК от 03.11.2017 г. и
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 506/2017 г. на Районен съд – Дулово, а именно: сумата
от 154 453,86 евро – дължима главница по процесния договор за кредит, ведно със законна
лихва върху тази сума от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
20.10.2017г. до окончателното й погасяване, като в останалата част за разликата над тази
сума в размер на 8120,93 евро до пълния размер на общо дължимата главница по договора за
кредит в размер на 162 574,79 евро – дължимата главница е погасена по давност за периода
от 28.11.2010 г. до 19.10.2012 г. на основание чл. 110 ЗЗД, както и че дължи сумата
от 19 912,71 евро – договорна лихва за периода от 20.10.2014 г. до 20.10.2017 г., като в
останалата част за разликата над тази сума в размер на 42 035,20 евро до пълния размер на
общо дължимата договорна лихва от 61 947,91 евро за периода от 18.02.2010г. до 19.10.2017
г., претенцията за договорната лихва е погасена по давност за периода от 18.02.2010 г. до
18.10.2014 г. на основание на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В останалата част, предявените
1
от кредитната институция искове са отхвърлени като неоснователни, при което страните са
осъдени взаимно да си заплатят разноски, както следва – ищцовото дружество на
ответницата – 5701 лв., а тя на банката – 7374 лв.
Ш.А. обжалва решението на СГС само в частта, в която исковете по чл. 422, ал.
1 ГПК са уважени и с доводи за неговата неправилност. Сочи, че е налице
незаконосъобразност на съдебния акт, като неправилно съдът е приел, че не била
опровергана презумпцията на чл. 32, ал. 2 СК. Твърди, че не била подписвала договора за
кредит и релевира искане за допускане на съдебно-графологична експертиза (СГФЕ). Желае
отмяна на решението в атакуваните части.
Въззивната жалба се оспорва като неоснователна от ищеца в първата инстанция
„Банка ДСК” АД (чрез юрк. Д.) с писмен отговор по чл. 263 ГПК. Намира, че решението на
Софийски градски съд било правилно в атакуваните части и трябвало да се потвърди.
Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Въззивната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
От материалите по делото САС намери следното:
Производството е образувано по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
предявен от „Банка ДСК“ АД против Ш. Х. А. за признаване за установено съществуването
на парично вземане, произтичащо от Договор за кредит за покупка на недвижим имот от
21.03.2006г. и Допълнително споразумение към него от 28.10.2009 г., за което е издадена
Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 03.11.2017 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №
506/2017 г. на Районен съд - Дулово за: сумата от 167 710,91 евро - главница; договорна
лихва в размер на 128 685,28 евро за периода от 18.02.2010 г. до 19.10.2017 г.; обезщетение
за забава общо в размер на сумата от 2301,64 евро, от които: за периода от 29.11.2010 г. до
17.10.2017 г. по т. 19.1. от Общите условия на Допълнително споразумение от 11.11.2009 г.
към Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 21.03.2006 г., представляващо 3%
лихвена надбавка върху частта от вноската, представляваща главница - 2208,46 евро и за
периода от 18.10.2017 г. до 19.10.2017 г. по т. 19.2. от Общите условия на Допълнително
споразумение от 11.11.2009 г. към Договор за кредит за покупка на недвижим имот от
21.03.2006 г., представляващо 10% лихвена надбавка върху частта от непогасената главница
- 93,18 евро; сумата от 735,01 евро - дължими такси и разноски за периода до 19.10.2017г. и
законна лихва върху главницата считано от 20.10.2017 г. до окончателното погасяване на
задължението, както и разноските в настоящото производство.
В исковата молба се твърди, че по силата на сключен Договор за кредит за покупка на
недвижим имот от 21.03.2006 г. „Банка ДСК“ ЕАД (а понастоящем АД) е предоставила на
кредитополучателя С. А. А. /починал/ и Ш. Х. А. ипотечен кредит в размер на 180 000 евро
със срок за издължаване - 300 месеца.
2
Твърди се, че на 11.11.2009 г. между Банката и кредитополучателите С. А. А. и Ш. Х. А. е
сключено и Допълнително споразумение към договора, в което е уговорено гратисен период
от 12 месеца за плащане на главницата и е променен лихвеният процент.
Ищецът поддържа, че последно плащане от кредитополучателите по кредита е било
извършено на 28.10.2010 г. Излага се, че на 17.03.2017 г. кредитът е превърнат в предсрочно
изискуем поради допусната забава в плащанията на дължимите вноски повече от 90 дни на
основание т.20.2 от ОУ на Допълнителното споразумение от 11.11.2009 г. към договора за
кредит, след получаването на нотариална покана peг. № 4465/21.09.2017г., том 1, акт № 157
на нотариус Константин Костов лично от ответницата на 22.09.2017 г. След тази дата не са
правени плащания по изискуемия кредит от кредитополучателя.
В тази връзка на 20.10.2017г. „Банка ДСК“ ЕАД е подала заявление за издаване на заповед
за изпълнение срещу Ш. Х. А. за дължимите суми по договора, по повод на което на
03.11.2017 г. е била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист за процесните
суми, посочени по – горе.
В исковата молба се излага, че на 15.03.2018 г. банката е била уведомена за подадено
възражение от длъжника, поради което е налице правен интерес от предявяване на
настоящия установителен иск и моли съда да постанови съдебно решение, с което да го
уважи.
Ответницата Ш. Х. А., чрез пълномощника си е депозирала отговор на искова молба, в
който оспорва предявения иск по основание и размер. Прави възражение за изтекла
погасителна давност на всички претендирани вземания от банката. Оспорва предявения иск
като неоснователен и с твърдение, че не дължи процесните суми, тъй като не е подписвала
процесния договор за кредит от 21.03.2006 г., нито като кредитополучател, нито като
солидарен длъжник. В тази връзка се твърди, че положеният подпис под имената на Ш. Х.
А. е неавтентичен и не е положен от нея, поради което желае откриване на производство по
оспорването му.
Поддържа се, че ответницата не е подписвала и допълнителното споразумение от 28.10.2009
г., а също така, че то не е подписано и от кредитополучателя С. А. А., поради което оспорва
същото и моли да бъде открито производство по чл. 193 ГПК на положените подписи в него.
Прави и възражение за нищожност на клаузите на чл. 7.1. и 7.4 от договора на основание чл.
146 ЗЗП във вр. чл. 143, т. 12 от ЗЗП като неравноправни.
След събиране на писмени и гласни доказателства, както и експертизи на вещи лица, СГС е
постановил своето решение за частично уважаване на исковете на кредитната институция.
Според чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
3
посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК по отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от
страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на
императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното
правоотношение. В този смисъл са дадените указания по тълкуването и приложението на
закона от ВКС с ТР № 1/2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК - т.1.
Решението на СГС е влязло в сила частично, тъй като същото не е атакувано от никой в
отхвърлителните му части. САС счита, че то е валидно и допустимо
Апелативният съд е допуснал и назначил с протоколно определение тройна СГФЕ със
следните задачи: а) изпълнен ли е подписа от Ш. Х. А. в процесния договор за банков
кредит под имената Ш. Х. А.; б) налице ли са изменения в подписа през годините от 2006
досега относно взетия образец на подписа на лицето Ш. Х. А., и ако има какви са те. Приет е
като доказателство и препис от н.а. 35, том пети, рег.номер 5412, дело 723 от 05.11.2020 г. на
нотариус 370 с район на действие РС-Царево.
Заключението на трите вещи лица Г., В. и Х., прието в заседанието на 04.10.2021 г., което
САС счита за компетентно и обективно дадено е в следния смисъл: а) в представения за
изследване договор за кредит между „Банка ДСК” ЕАД и С. А. А., в графа
„Кредитополучател(и)”, подписът в подграфа „2” под името „Ш. Х. А.” НЕ Е положен от Ш.
Х. А.; б) не са установени изменения подписа през годините от 2003 г. до 2020 г. относно
подписа на лицето Ш. Х. А..
С оглед приетата във въззивната инстанция експертиза и заключенията на вещите лица
следва да се приеме, че въззивницата А. не е подписвала процесния договор за кредит,
вземанията, от който се установяват от банката по реда на чл. 422 ГПК. Това е напълно
достатъчно за цялостно отхвърляне на исковете на кредитната институция против нея, тъй
като е очевидно, че след като А. не е подписвала договора за кредит, то няма как да отговаря
като лично задължена по кредитното правоотношение за връщане на сумите по сделката. Тя
би могла да отговаря на някакво друго основание, напр. като наследник на починалия
кредитополучател или друго, но не като „съкредитополучател”. А, както в заповедното
производство по чл. 417 ГПК, така и в установителното по чл. 422 ГПК, банката е
поддържала и навеждала пред съда само и единствено твърденията, че Ш.А. отговаря като
кредитополучател по договора за банков кредит. През призмата на изслушаната СГФЕ,
тезата се оборва, понеже заключението на вещите лица, е че този подпис не е на
въззивницата. От кой е положен и как се е стигнало до тази ситуация е ирелевантно предвид
предмета на делото.
Пред въззивния съд, процесуален представител на „Банка ДСК” АД навежда
съображения, че въпреки това, А. следвало да отговаря за задълженията по кредита, тъй
като починалият кредитополучател С. А. А. бил нейн съпруг, а се касаело за закупен с
кредита недвижим имот, който бил за задоволяване на семейни нужди, при което съпрузите
4
следвало да отговарят солидарно с оглед чл. 32, ал. 2 СК.
Това виждане не може да се сподели. Видно от приложения договор за кредит,
средствата от същия за използвани за 1/6 (една шеста) ид.ч. от НУПИ-имот 56007, находящ
се в гр. ***, местност „Пясъка”. Институтите „съпружеска имуществена общност” (СИО) и
„задължения за задоволяване на семейни нужди” (по смисъла на чл. 32 СК) са различни и не
следва да се смесват, както е направил СГС в обжалваното решение. По делото не е спорно,
че придобитата с кредита идеална част от неурегулиран поземлен имот е станала в режим на
СИО, което е обусловило в нотариалното производство по учредяване на ипотека да участва
и Ш.А., като обаче тя не е участвала лично, а е била представлявана от съпруга си С. А. (т.е.
няма личен подпис на Ш.А. в ипотеката). Видно от пълното описание на имота в ипотечния
акт и предназначението му за трайно ползване – „за курортно-рекреационен обект” в град, в
който ответницата нито живее, нито има регистриран адрес, не може да обоснове несъмнен
извод за това, че 1/6 ид.ч. от него, са закупени за „задоволяване на нужди на семейството”
по смисъла, вложен в чл. 23, ал. 1 СК (отм.), респ. чл. 32, ал. 2 СК. Тълкуването на
понятието „нужди на семейството”, според практиката на ВКС (Решение 293/19.11.2013 г.
по гр.д. 3267/2013 г. на 3 г.о.), не е разширено до такава степен, а е прието, че се касае за
общите потребности на членовете на семейството за снабдяване с храна и други продукти и
материали, заплащането на необходимите разходи за живот, задоволяването на които
произтичат от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ.
Участието на множество физически лица в покупката на конкретния НУПИ (а не само на С.
А.) би могло да е за инвестиционни и търговски цели и не предполага, че закупената с
кредита 1/6 (една шеста) идеална част е за нуждите на семейството. Друго би било, ако се
касаеше например, за застроен имот или апартамент, в който съпрузите А. са живеели или
други възможни хипотези, но разглежданият случай очевидно не е такъв.
По изложените мотиви, въззивната жалба се явява основателна. САС ще следва да
отмени атакуваното със същата решение на СГС в съответните части и да постанови друго, с
което исковите претенции на „Банка ДСК” АД по чл. 422 ГПК против Ш. Х. А. да бъдат
отхвърлени в частта, в които същите са били уважени. В останалата му част решението на
градския съд е влязло в сила като необжалвано. Решението следва да се отмени и в частта, в
която в полза на дружеството са присъдени съдебно-деловодни разноски.
Право на присъждане на разноски за съответните инстанции има само Ш.А. (чл. 78,
ал. 3 ГПК). Тези разноски възлизат на 13 650 лв. за първата инстанция (вж. списък по чл. 80
ГПК на л. 145 от делото на СГС), като няма дани за направени отделни разноски за
заповедното производство. За втората инстанция, А. е освободена от задължението за
внасяне на държавна такса, но е внесла депозит от 900 лв. за вещи лица. Няма данни за
заплащано адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Общата сума на
разноските възлиза на 14 550 лв., от която следва да се извадят вече присъдените от
градския съд 5701 лв. Кредитната институция следва да заплати още 8 849 лв. на
въззивницата. А на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „Банка ДСК” АД следва да се осъди да
5
заплати на Софийския апелативен съд и по негова сметка сумата от 6 820.63 лв. (шест
хиляди осемстотин и двадесет лева и шестдесет и три стотинки) държавна такса за въззивно
обжалване според уважения материален интерес.
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, VII състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение 2613 от 27.04.2020 г. по гр.д. 4803/2018 г. по описа на Софийски градски
съд в частта, в която е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Ш. Х. А. с
ЕГН: ********** дължи на „Банка ДСК” АД, ЕИК: ********* следните суми по Договор за
кредит за покупка на недвижим имот от 21.03.2006г. и Допълнително споразумение към
него от 28.10.2009 г., за които е издадена Заповед за изпълнение на задължение по чл. 417
ГПК от 03.11.2017 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 506/2017 г. на Районен съд – Дулово,
а именно: сумата от 154 453,86 евро – дължима главница по процесния договор за кредит,
ведно със законна лихва върху тази сума от датата на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 20.10.2017г. до окончателното й погасяване, както и сумата от 19 912,71 евро
– договорна лихва за периода от 20.10.2014 г. до 20.10.2017 г., произтичаща от същото
правоотношение, както и присъдените в полза на банката съдебно-деловодни разноски за
първата инстанция в размер на 7 374 лв. и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от Банка ДСК” АД, ЕИК: *********
против Ш. Х. А. с ЕГН: ********** искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за
установено, че Ш. Х. А. с ЕГН: ********** дължи на „Банка ДСК” АД, ЕИК: *********
следните суми по Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 21.03.2006г. и
Допълнително споразумение към него от 28.10.2009 г., за които е издадена Заповед за
изпълнение на задължение по чл. 417 ГПК от 03.11.2017 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №
506/2017 г. на Районен съд – Дулово, а именно: сумата от 154 453,86 евро – дължима
главница по процесния договор за кредит, ведно със законна лихва върху тази сума от датата
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 20.10.2017г. до окончателното й
погасяване, както и сумата от 19 912,71 евро – договорна лихва за периода от 20.10.2014 г.
до 20.10.2017 г., произтичаща от същото правоотношение.
В останалата част Решение 2613 от 27.04.2020 г. по гр.д. 4803/2018 г. по описа на
Софийски градски съд е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „Банка ДСК” АД, ЕИК: ********* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да
6
заплати на Ш. Х. А. с ЕГН: ********** съдебно-деловодни разноски в размер на 8 849 лв., а
на Софийски апелативен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати 6 820.63 лв.
държавна такса за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7