Р Е Ш Е Н И Е
Номер 111 13.04.2020г. гр.Стара Загора
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ окръжен съд, Гражданско отделение,
Втори състав
На двадесет и пети февруари две хиляди и двадесета
година
в открито съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : П. ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ВЕСЕЛИНА МИШОВА
БОРЯНА ХРИСТОВА
Секретар : Катерина Маджова
като
разгледа докладваното от
съдията- докладчик ЗЛАТЕВ
в.гр.дело N 1075 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, съобрази следното :
Производството е на осн. чл.258- 267
от ГПК във вр. с чл.234 и чл.237 от КТ, и във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано по постъпила в
законния 2- седмичен срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от работника- ответник П.М.Б. от *** против
изцяло негативното за него Решение № 1823/23.12.2019г. по гр.д.№ 3437/2019г. по
описа на РС- Ст.Загора, с което е бил осъден да заплати на бившия си
работодател- ищеца „Перфект Медика“- ООД, гр.Ст.Загора остатъците от разноски
за обучение в размер на сумата 441 лв. от курса във фирмата „Ешвайлер“ в
гр.Кийл- Германия и сумата 2 226, 22 лв. от курса си във фирмата „Радиометър“ в
гр.Брьонхож- Дания, както и сумата 549, 05 лв. разноски по делото. Прави
подробни фактически и правни оплаквания, че макар съдебното решение да било
валидно и допустимо, твърди, че то било изцяло неправилно, като постановено в
противоречие на материалния закон, при допуснати съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Моли въззивния ОС- Ст.Загора да го отмени и да
постанови ново, с което да отхвърли предявените два кумулативно съединени
осъдителни иска против него за съответните суми в левове, със законните
последици от това. Сочи подробно за допуснати според него съществени
процесуални нарушения, за нарушени материалноправни норми, свързани с въпроса
за валидно възникнал между страните договор за повишаване на квалификацията,
наличието на възникнало негово задължение да полага трудово правоотношение за
определен период от време, и съответно дали било налице валидно неустоечно
съглашение, относно сключването на нов трудов договор или
изменение на действащия и в съответствие с придобитата квалификация. Моли настоящия въззивен ОС- Ст.Загора
да отмени изцяло първоинстанционното Решение и да постанови ново такова, с
което да отхвърли всички искови претенции против него, ведно със законните
последици от това. Претендира разноските си пред двете съдебни инстанции. Няма
свои нови доказателствени искания пред настоящия въззивен съд. В този смисъл е
и пледоарията на процесуалния му представител- адвокат по делото.
В законния 2- седмичен срок
по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен Отговор на въззивната жалба от
работодателя- ищец „Перфект Медика"- ООД,
гр.Ст.Загора, в който се сочи, че необосновано и в противоречие с
действителното съдържание на мотивите на обжалваното Решение е твърдението във
в.жалба, че липсвали мотиви към обжалваното решение, тъй като не били обсъдени
приетите по делото доказателства, както и възраженията на ответника, въпреки,
че по делото били представени и приети от РС доказателства представени само от
ищеца, които били неоспорени от ответника и всички те били в подкрепа на претенциите
в исковата молба. Счита, че РС подробно, ясно и точно бил обсъдил основното
възражение на ответника, че между страните нямало налице договор по чл.234 от КТ, и напълно законосъобразно било прието, че били установени задължителните елементи на договора по чл.234 от КТ,
като възраженията че той не е такъв вид договор и за нищожността му били
неоснователни. Безспорно работникът- ответник по време на престоя му по време на обученията в Германия и Дания,
е бил формално командирован- т.е. не е бил в какъвто и да било отпуск, тези
обучения били само временна промяна на мястото на работата му и осъществените пътувания били по естеството си командировки, като
разходите по тях не се били дължали от работника на работодателя му. Относно
приложението на материалния закон счита, че съдържанието на двете подписани от
ответника декларации за поетите от него задължения като работник по чл.234, ал.3
от КТ, по безспорен начин доказвали наличието на всички императивно предвидени
от чл.234, ал.2 от КТ елементи(реквизити) от фактическия състав на договора по
чл.234, ал.1 от КТ, вкл. и на факултативните му елементи по чл.234, ал.З от КТ.
Следователно ставало дума за скъпо струващо обучение, представляващо важна
инвестиция за работодателя му, свързано със сравнително продължително отсъствие
на обучаваното лице/работника/ от работното му място в България, през което
време работодателят му дължал само разходите за обученията, но не му дължал и
трудовото възнаграждение в пълен размер, макар след това с Допълнителното
споразумение то да било увеличено с 10 %. Възразява против прекомерния размер
на адв. възнаграждение на пълномощника на въззивника пред ОС- Ст.Загора. Моли
да се отхвърли жалбата на работника и да се потвърди акатуваното от него
Решение на РС- Ст.Загора. Няма
нови доказателствени искания. Претендира разноските си по настоящото въззивно
дело. В този смисъл е и пледоарията на процесуалния му представител- адвокат по
делото.
Въззивният съд, като се запозна с изложените във въззивната
жалба и в Отговорите на в.жалба съображения, с мотивите на атакуваното първоинстанционно
Решение, със събраните от РС доказателства и с приложимите материалноправни и
процесуални норми, счита следното :
Въззивната жалба на въззивника/бивш работник/ се явява
процесуално допустима, подадена в законния 2- седмичен срок от връчването на
Решението на съответната страна, която има пряк и непосредствен правен интерес
от обжалването му, и е подадена чрез надлежния първоинстанционен РС- Стара Загора,
до надлежния настоящ въззивен ОС- Ст.Загора.
Атакуваното с Въззивната жалба първоинстанционно
Решение на РС- Ст.Загора е постановено в съответната писмена форма от родово и
местно компетентния РС- гр.Стара Загора, същото съдържа всички основни атрибути
по смисъла на чл.236 от ГПК, поради което то е напълно валидно постановено.
Разгледана по съществото й въззивната жалба се явява неоснователни,
необоснована и недоказана, поради следните съображения:
Въззивният ОС- Ст.Загора в настоящия си състав счита,
че в първоинстанционното производство РС- гр.Стара Загора задълбочено, правилно
и пълно е установил в значителната част фактическата и правната обстановка по
казуса, въз основа на правилните факти и правни разпоредби е стигнал до едно в
крайна сметка напълно мотивирано, законосъобразно и правилно свое Решение.
Действително мотивите на първоинстанционното Решение
са сравнително кратки, но те не са непълни, понеже с тях РС е дал отговор на
спорните въпроси в процеса и е обсъдил събраните пред него доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност.Поради което атакуваният правораздавателен акт
не се явява неправилен и необоснован,и не следва да бъде отменян за това.
Относно оплакването
за нарушения на материалноправни норми- видно от мотивите на атакуваното първоинстанционно Решение, РС е бил
сезиран с искови претенции за установяване и съответно осъждане на въззивника
за възстановяване на вземания на въззиваемото дружество, представляващи
дължимия остатък от сторените разноски по 2 бр. договора за обучение по реда на
чл.234, ал.1 от КТ, чийто предмет бил повишаване на квалификацията на работника.
В случая с предявяването на осъдителен иск по чл.234, ал.3, т.2 във вр. с т.1 от КТ, разглеждан по реда на общия исков процес по част II от ГПК, работодателят
упражнява притезателното си право, изразяващо се в правна възможност да
удовлетвори вземането си за остатъка от разноските по обучението на работника
или служителя, пропорционално на отработеното време след завършване на курс или
друга форма за повишаване на квалификацията или преквалификация, която той е
спонсорирал. В този смисъл за основателност на предявените искови претенции следва
да са налице всички кумулативни елементи на фактическия състав, като в тежест
на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да установи, че между
страните е сключен валиден договор за повишаване на квалификацията е че е
изпълнил задължението си по договора, а за ответника че е било възникнало
задължението да полага труд по трудово правоотношение за определен период от
време и че е налице валидно неустоечно съглашение за вредите от неизпълнението
на това задължение, размера на
уговорената неустойка/направените разходи в твърдения в исковата молба размер/,
че същите са направени за осигуряване на придобиването на квалификацията на
ответника, че трудовото правоотношение на обучаващия се е било преуредено
съобразно разпоредбата на чл.237 от КТ и че то е било прекратено едностранно от
служителя преди изтичане на уговорения срок. В тази връзка РС необосновано и
схематично е разгледал наличието на предпоставките на иска по чл.234 от КТ,
като неправилно е приел съществуването на валидно сключени писмен трудов договори
за обучение и неизпълнение на поетото задължение за полагане на труд в 3- годишен
срок от приключване на обученията от страна на въззивника. В тази връзка, за да
е налице валидно възникнал между страните договор за
повишаване на квалификацията, е следвало съгласно чл.234 от КТ тези
отношения да се уреждат чрез сключване на изричен писмен договор за това, чиито
предмет би бил повишаване на квалификацията или придобиване на квалификация или
специалност (преквалификация), като под повишаване на квалификацията следва да
се разбира придобиване на ново, по- високо ниво на упражнявана професия или
специалност, по която се осъществява трудовото цравоотношение между страните.
Целта на това допълнително съглашение би била възлагащият обучение работодател
да финансира обучението на работника си за повишаване на квалификацията му за
нуждите на неговото предприятие. Едва тогава съгласно нормата на чл.237 от КТ
след успешно завършване на обучението, трудовото правоотношение/ТПО/ на
придобилия нова квалификация работник е следвало да се предоговори със
сключване на нов писмен трудов договор или с изменение на действащия такъв, в
съответствие с придобитата квалификация, което съгласно императивната
разпоредба на чл.62, ал.1 от КТ трябва да бъде единствено и само в необходимата
законово писмена форма за неговата действителност, и той да съдържа нормативния
минимум по чл.234, ал.2 от КТ- професията и специалността, по която работникът
или служителят ще се обучава, мястото, формата и времето на обучението, както и
финансовите, битовите и други условия за времето на обучението. Писмената форма
на този вид съглашение е за доказване съгласно Решение № 227/19.04.2011г. по
гр.д.№ 1861/2010г. на IV ГО в ГК на ВКС- София, но ищецът в производството пред РС е следвало да
установи всички задължителни елементи на договора по смисъла на чл.234, ал.2 от КТ. Видно обаче от мотивите на оспорения първоинстанционен акт, решаващият съд
не е установил наличието на всички задължителни реквизити на договора по смисъла
на чл.234, ал.1, т.1 и т.2 от КТ. В производство са обсъдени единствено
финансови и битови условия за престоя на работника в чужбина, и тъй като в
процесиите случаи се касае единствено за разходи за осигуряване на транспорт и
настаняване, съгласно българското законодателство разходи, необходими за
изпълнение на възложена задача от работодател в друго населено място, различно
от определеното за месторабота, както и в чужбина, са за сметка на
работодателя. Ето защо не следва и не може да се вменяват в тежест на работника
административните разходи за процесиите престой на работника извън страната.
Установява се, че РС неоснователно е възприел дните, в които възивникът е бил в
командировка, за срок на обученията му в двете държави. При комплексното разглеждане
на представените и приети доказателства/билет за пътуване № 4550015/10.02.2017г.;
бордна карта на САС от 23.03.2018г.; бордна карта на Луфтханза от 11.03.2018г.
за полет София-Франкфурт; бордна карта на Луфтханза от 11.03.2018г. за полет
Франкфурт-Копенхаген; бордна карта на Луфтханза от 05.02.2017г. за полет
София-Мюнхен; бордна карта на Луфтханза за полет Мюнхен- Хамбург; бордна карта
на Луфтханза от 10.02.2017г. за полет Хамбург- Франкфурт; бордна карта на
Луфтханза от 10.02.2017г. за полет Франкфурт-София; квитанция на Форекс банк
Копенхаген от 16.03.2018г./ се установява, че установените срокове за проведени
обучения не съвпадат напълно с времето на обучението по смисъла на чл.234,
ал.2, т.2 от КТ, а представляват времетраенето, в което работникът ми е бил в
командировка в чужбина, като в този период работникът е пребивавал в Германия, не
става ясно дали, кога и с каква продължителност е проведено обучение/колко дни
и по колко часове са били занятията/, като същата необоснованост и липса на
относима информация за характера на провеждания курс, придобитите нови знания и
умения, както и за времевия аспект на програмата, се отнася и до курса,
проведен в Кралство Дания в дружеството „Радиометър“, като от престоя в тази
скандинавска държава работни са били само 8 дни.
Наред с това обаче пред РС са събрани достатъчно
категорични и непротиворечиви доказателства, че между страните е било налице възникнало задължението за работника да полага
личен труд по трудово правоотношение/ТПО/ за определен период от време, като в
тази връзка е било налице между страните валидно неустоечно писмено съглашение,
тъй като подписаните от работника ми 2 бр. писмени декларации, макар да са негови
едностранни частни волеизявления за поемане на обещания, поради
непротивопоставянето на работодателя му те имат за работника обвързващата сила
на двустранно съглашение, тъй като с тях работникът сам е признал и се е
задължил да възстанови направените разноски за него в двете чужди държави,
направени от работодателя му. Което представлява безспорно уговорено задължение
за служителя- работник в размер точно на признатите в декларацията от
09.03.2018г. 2226, 22 лв., без в нея да се съдържа изрично задължение за
работника да работи за работодателя си. Поради което във второто процесно
съглашение е налице доброволно и саморъчно ангажиране на имуществената
отговорност на работника, макар и не по грешно посочената разпоредба на чл.234,
ал.3 от КТ.
Действително между страните не е налице нито сключен нов
трудов договор, нито някакво изменение на действащия такъв между страните, в
съответствие с придобитата квалификация. Само че, съдържанието на двете
подписани от ответника декларации, особено тази за размера на направените от
работодателя разходи по съответните му обучения, неоспорените първични
счетоводни документи за извършените от работодателя му разходи по пребиваването
на работника в Германия и Дания, представените 5 бр. сертификати за завършени
курсове на името на работника, без да доказват по безспорен начин наличието на
всички императивно предвидени от чл.234, ал.2 от КТ реквизити от фактическия
състав на договора по чл.234, ал.1 от КТ, вкл. и на факултативните му елементи
по чл.234, ал.З от КТ, при неуреденото изрично след завършването на процесните
курсове обучение трудово правоотношение по смисъла на чл.237 от КТ, дори и при Допълнителното
споразумение № 16/01.01.2019г. към Трудов договор № 16/29.09.2016г. за 10 %
увеличение на трудовото възнаграждение на работника, не игнорират по никакъв
фактически и правен начин поетите от работника фиксирани парични задължения към
работодателя му, с които той очевидно, точно, безспорно и доброволно е поел
своето задължение да компенсира вредите за работодателя си до реалния им размер,
съответващ на неизпълнението му, под формата на парична неустойка, имаща пряко
и непосредствено отношение към размера на тези разходи, по смисъла на чл.79,
ал.1 от ЗЗД.
Поради
гореизложеното въззивният съд счита, че следва да се отхвърли изцяло въззивната
жалбата на работника против осъдителното за него Решение № 1823/23.12.2019г. по
гр.д.№ 3437/2019г. по описа на РС- Ст.Загора, като напълно неоснователна и
недоказана, като макар и с други фактически и правни мотиви да се потвърди
изцяло осъдителното първоинстанционно Решение, ведно със законните последици от
това.
Относно разноските на страните по делото- предвид цялостното
отхвърляне на въззивната жалба, въззивникът/бивш работник- ответник/ следва на
основание чл.273 във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК да бъде осъден да заплати на
въззиваемия/бивш работодател- ищец/ всички направени от него съдебни разноски пред
настоящата въззивна в размер на общо 430 лв. за възнаграждение на 1 бр.
адвокат- повереник съгласно писмения договор за правна защита и съдействие от 31.01.2020г./л.20
от делото/, ведно със законните последици от това.
Настоящото въззивно съдебно Решение е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбите на чл.280, ал.3, т.1 и
т.3 от ГПК.
Водим от горните мотиви, и на основание чл.272- 273 и
сл. от ГПК във вр. с чл.258- 267 от ГПК във вр. с чл.234 и чл.237 от КТ, и във
вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, въззивният ОС- Ст.Загора
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционното Решение № 1823/23.12.2019г. по
гр.д.№ 3437/2019г. по описа на РС-
гр.Стара Загора.
ОСЪЖДА П.М.Б.- ЕГН ********** *** да заплати на „ПЕРФЕКТ МЕДИКА“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр.Стара Загора, ул.“Новозагорско шосе“,
бл.1 сумата 430 лв./четири стотин и
тридесет лева/ разноски по делото за възнаграждение на 1 бр. адвокат пред
въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ :