Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 23.04.2020
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети май през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
Светлана Атанасова
при участието на секретаря Ели Гигова, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 14693 по описа за 2018
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 20.12.2016 г., постановено по гр.д.№ 47770/ 2014 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 124 състав, по предявен от „Р.Б.“ ЕАД- *** установителен иск по
чл.422 ГПК е признато за установено, че П.Л.К. /ЕГН **********/ дължи
на „Р.Б.“
ЕАД- ******/
сумата 3 556.95 лв., представляваща изискуеми вноски по
договор за кредит, сключен на 18.09.2006 г. с настъпил падеж, ведно със законната
лихва от 21.02.2014 г. до изплащане на вземането; сумата 200.95 лв.- редовна
лихва за периода от 5.09.2011 г. до 4.09.2012 г.; и сумата
1 369.14 лв.-
наказателна лихва за периода от 5.10.2011 г. до 20.02.2014 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК на 28.02.2014 г. по гр.д.№ 9587/
2014 г. на СРС, 124 състав. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът П.К. е осъден да
заплати на ищеца „Р.Б.“ ЕАД сумата 395.54 лева- разноски за заповедното
производство, и сумата 494.51 лева- разноски за исковото производство. Молбата
на ответника П.К. за присъждането на разноски е отхвърлена.
Постъпила
е въззивна жалба от П.Л.К. /ответник
по делото/,
в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по
делото.
Въззиваемата
страна „Р.Б.“ ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата и
моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като
претендира разноски за въззивното производство.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД.
Съдът, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.1 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, а по същество правилно и следва да бъде потвърдено.
Предявените
от „Р.Б.“
ЕАД
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД са основателни.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд, че страните са били обвързани от валидно договорно
правоотношение, възникнало по силата на сключен на 18.09.2006 г. договор за
потребителски кредит, представляващ по същество договор за заем /чл.240 ЗЗД/,
наименуван „договор за банков кредит“, съгласно Закона за потребителския кредит
/ЗПК- в сила от 1.10.2006 г., отменен- 12.05.2010 г./, сключен при общи
условия. По силата на този договор ищецът „Р.Б.“ ЕАД предоставил
възмездно в заем на ответника П.Л.К. сумата 17 000 лева, а последният се
задължил да върне заетата сума, ведно с възнаградителна лихва, на 72 равни
месечни вноски от по 293.52 лв., с падеж на последната погасителна вноска- на
5.09.2012 г. /чл.1 и чл.5 от договора/. В чл.4.7 от договора е предвидено заплащането
на наказателна лихва от кредитополучателя- при забава в плащането на дължими
суми по кредита, в размер на 21 % годишно върху усвоена и непогасена главница
за времето на забавата до окончателното погасяване на забавените вноски.
От
страна на ответника не е направено възражение, че не е получил посочените в
процесния договор заемни средства, поради което и насрещното му задължение като
кредитополучател да погасява вноските по сключения с ищеца- кредитодател
договор за потребителски кредит от 18.09.2006 г. безспорно е възникнало.
Ответникът
не е подал писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК и не е изложил
възражения- правоизключващи, правоунищожаващи или право-погасяващи, срещу
основателността на предявените искове. Независимо, че е получил указания за
съдържанието на писмения отговор и за последиците от неподаването му- чл.133 ГПК, ответникът не се е възползвал от предоставената от ГПК процесуална
възможност при реализиране на защитата си по същество да изложи конкретни
възражения срещу основателността на исковете. В подаденото в заповедното
производство възражение по чл.414 ГПК същият възразява, че „не е ясно по кой
договор е в качеството на длъжник“, което не е равнозначно на оспорване по
същество на сключването на процесния договор за кредит и получаване на
посочените по- горе заемни средства. Следва да се отбележи в тази връзка и че
според данните по делото К. е изпълнявал задълженията си по процесния кредитен
договор до 30.09.2011 г. /дата на последно плащане по кредита- според
приложеното от банката- ищец извлечение от сметка и
констатациите на вещото
лице-
Л.2
на Реш. по гр.д.№ 14693/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
счетоводител/, до която дата е погасил голяма
част от дълга по кредита, възлизаща на 13 443.05 лв.
Според
приложеното от ищеца извлечение от кредитната партида на ответника- след
извършените от същия плащания е останала дължима сумата 5 127.04 лв., включваща
главница и възнаградителна лихва на обща стойност 3 757. 90 лв. /3 556.95
лв. + 200.95 лв./ и наказателна лихва в размер на 1 369.14 лв., дължима за
периода 5.10.2011 г.- 5.09.2012 г. От ответника не са направени твърдения, нито
са представени доказателства да е погасил целия или част от претендирания от
кредитодателя- ищец дълг, посочен по- горе.
Съгласно
заключението на вещото лице по допуснатата в първо-инстанционното производство
съдебно- счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните и възприето
от въззивния съд като обективно дадено, по данни на извлечение от разплащателна
сметка в лева на името на П.К. на 18.09.2006 г. по същата сметка е постъпила
сумата 17 000 лв. с основание: „заем по СЕП12“; към 21.02.2014 г. /дата на
подаване на заявлението по чл.417 ГПК/ П.К. е имал просрочени и неплатени суми
по процесния договор за кредит; към същата дата- 21.02.2014 г., погасената от
кредотополучателя главница е била в размер на 13 443.05 лв., а
непогасената- в размер на 3 556.95 лв.; непогасеният остатък от
възнаградителна лихва възлиза на 200.95 лв., формиран от незаплатени вноски за
възнаградителна лихва за периода 5.10.2011 г.- 5.09.2012 г.; неплатената
наказателна лихва, начислена върху неплатените и просрочени вноски за главница,
дължими за периода 5.10.2011 г.- 5.09.2012 г., е в размер на 1 369.14 лв.,
считано за периода 5.10.2011 г.- 20.02.2014 г. Посочено е в заключението и че
по процесния кредит са извършени погасявания от принудително събрани от ЧСИ Г. Д.
след датата на заявлението по чл.417 ГПК суми, като към 7.11.2016 г. /датата на
извършване на проверката от вещото лице/ непогасена е останала само сумата 350
лв.- разноски. Постъпленията по сметката на ЧСИ датират от периода 4.06.2014
г.- 1.04.2015 г. /таблица № 3 от експертното заключение/.
С оглед установената
по делото фактическа и правна обстановка се налага приемането на извод, че
ответникът П.К. е неизправна страна по сключения с ищеца договор за
потребителски кредит и дължи плащане на неизплатената част от дълга по кредита
в размер на 3 757. 90 лева /главница и възнаградителна лихва/, за чието доброволно
погасяване последният, чиято е доказателствената тежест, нито е направил
фактически твърдения, нито е провел доказване по делото. Дължима- според
събраните по делото доказателства, е и претендираната от ищеца наказателна
лихва, по естеството си представляваща мораторна неустойка, поради наличие на
визираните в чл.4.7 от процесния кредитен договор предпоставки- забава при
плащането на дължими суми по кредита от кредитополучателя- ответник. Конкретни
доводи срещу основанието и размера на претендираната от ищеца мораторна неустойка
в жалбата на ответника не се съдържат, поради което и въззивният съд не дължи
излагането на самостоятелни мотиви в тази насока.
Неоснователен е доводът на
въззивника /ответник/ за неправилност на обжалваното решение, основан на
аргументи за липсата на предсрочна изискуемост на дълга по кредита и за
приложимост на т.18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело
№ 4/ 2014 г. на ВКС- ОСГТК. Предявените от ищеца претенции за признаване
дължимостта на процесните вземания за главница, редовна /възнаградителна/ лихва
и наказателна лихва /неустойка/- според фактическите твърдения в исковата
молба, се основават не на настъпила предсрочна изискуемост на кредита, а на
изтичане срока на действие на договора на 5.09.2012 г. /редовна изискуемост/ и
съответно- на изпадане на ответника в забава при плащане на задължението за
връщане на главницата, създаващо предпоставки за задействане и на неустоечната
клауза на чл.4.7 от процесния договор.
Неоснователен е и доводът за
недължимост на процесните суми и за отхвърляне на исковете, поради извършено от
страна на ответника плащане на същите. Действително по делото са събрани
доказателства, че въз основа на издадената срещу ответника заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 ГПК е образувано изпълнително дело /при ЧСИ Г. Д./ и в
рамките на това принудително изпълнение са събрани всички процесни вземания. Не
е спорно и че поради събиране на дълга- предмет на издадената срещу ответника
заповед за изпълнение, изп. дело № 20147810400394 на ЧСИ Г. Д.- с рег.№ 781 на
КЧСИ, е приключено /обстоятелство, за което са направени твърдения във въззивното
производство, които не са оспорени от въззиваемата страна/. За да бъде
отхвърлен искът- поради извършено в хода на делото плащане, обаче, следва
плащането да е извършено доброволно, а не в рамките на провеждано срещу
длъжника принудително изпълнение. Постановяването на установително решение в
полза на банката- ищец, каквото е обжалваното решение на СРС, в случая
обосновава законо-съобразността на извършеното срещу ответника- длъжник
принудително изпълнение, а няма да доведе по повторно събиране на вече заплатените
от него по реда на принудителното изпълнение суми /за което са направени
констатации и в неоспореното заключение на съдебно- счетоводна експертиза/.
Не подлежи на разглеждане по същество- като процесуално недопустимо, заявеното от
ответника едва с въззивната жалба възражение
за изтекла относно процесните вземания погасителна
давност, тъй като е релевирано след изтичане на едномесечния срок по чл.131 ГПК и съставянето на проекто- доклад по чл.146 ГПК от СРС. Това несвоевременно
заявено от ответника възражение, което не е свързано със служебното приложение
на закона, е преклудирано /чл.133 ГПК/. Писмен отговор на исковата молба по
чл.131 ГПК не е подаден от ответника, съответно не е своевременно въведено в процеса правопогасяващо възражение за изтекла давност относно процесните вземания. В подаденото в
заповедното производство възражение по чл.414 ГПК, приложено по настоящото дело
/ведно с цялото дело по заповедното производство/, ответникът- длъжник по
издадената заповед за изпълнение, също не се е позовал на последиците на
изтекъл давностен срок, поради което и не може да се приеме, че съдът е сезиран
своевременно с разглеждането на такова правопогасяващо възражение. В този
смисъл е и
Л.3 на Реш. по гр.д.№
14693/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
даденото в Тълкувателно решение № 1 от
9.12.2013 г. по тълк. д. № 4/ 2012 г. на ВКС-ОСГТК- т.4, тълкувателно
разрешение, според което по силата на концентрационното начало в процеса
страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради
собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Да се
допусне противното, би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон
идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране
в началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и
възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти.
При
тези съображения, поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции
по съществото на спора обжалваното първоинстанционно решение като правилно
следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК въззивникът
дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 100 лв.- разноски за въззивното
производство /за юриск. възнаграждение/.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
20.12.2016 г., постановено по гр.д.№ 47770/ 2014 г. на Софийски районен съд, І
ГО, 124 състав.
ОСЪЖДА П.Л.К. /ЕГН **********/ да заплати на „Р.Б.“ ЕАД- ******/ сумата
100 лв. /сто лева/- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.