Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 10.12.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и втори
октомври през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4108
по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 30.10.2018
год., постановено по гр.дело №10438/2018 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „С.в.“
АД срещу М.Х.Г. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 4 367.14 лв., представляваща неизплатена стойност
на потребена вода за периода от 21.03.2012 год. до 16.06.2017 год. /при
допусната очевидна фактическа грешка при отразяване на крайната година на
периода, а именно 2016 год./ за имот с клиентски №**********, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 21.09.2017 год. до окончателното й
изплащане и сумата от 854.90 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
21.04.2012 год. до 16.06.2017 год. /при допусната очевидна фактическа грешка
при отразяване на началната година на периода, а именно 2001 год./, за
които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№66592/2017 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в и ответницата е осъдена да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото
в размер на 204.44 лв. и направените разноски в заповедното производство в
размер на 154.44 лв.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата
М.Х.Г.. Жалбоподателката поддържа, че по делото липсвали доказателства за
дължимостта на претендираните суми. Първоинстанционният съд не се бил
произнесъл по предявеното от нея възражение за погасителна давност. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „С.в.“ АД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, но е частично неправилно.
Безспорно е във
въззивното производство, че ищцата има качеството на
потребител на ВиК услуги като собственик на процесния недвижим
имот: апартамент №96,
находящ се в гр.София, ж.к.“*******, за който е била открита клиентска партида
№**********, както и че през исковия период между страните е
съществувало облигационно правоотношение по договор за доставка на ВиК услуги с
включените в него права и задължения на страните, съгласно § 1, т. 2 от ДР на Закона за регулиране на
водоснабдителните и канализационните услуги, водоснабдителните и канализационните
/В и К/ услуги и Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за
условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи /обн., ДВ, бр. 88
от 08.10.2004
г./, както и Общите условия за
предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор „С.в.” АД.
Не се спори също
така, че потреблението на питейна вода от страна на ответницата било изчислено в
общ размер на 4 367.14 лв., в т.ч. на база отчетените показания от
монтирания в имота и водомер – по реда на чл. 32 и чл. 35 от горепосочената
наредба, като в изпълнение на чл. 31 от действалите през исковия период – от 21.03.2012
год. до 16.06.2017 год., Общи условия ищецът издал данъчни фактури /виж справка
на 29 – 31 от първоинстанционното дело/, както и че обезщетението за забава в
размер на законната лихва за периода от 21.04.2012 год. до 16.06.2017 год.
възлиза на 854.90 лв.
Основният спорен
между страните въпрос е свързан с това дали процесните вземания са погасени по
давност /предвид своевременно релевираното от ответницата възражение – чл. 414,
ал. 2 ГПК вр. с чл. 120 ЗЗД/.
Според
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по
тълк.дело № 3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на
чл. 111, б. ”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт,
чието падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Следователно и по
аргумент от нормите на горепосочените наредби и Общите условия на ВиК
оператора, настоящият съдебен състав приема, че вземанията на последния
съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквито са
процесните/, давността тече от деня на падежа. В частност задълженията на ответницата
за заплащане на стойността на доставените ВиК услуги са възникнали като срочни
– те са били дължими в 30-дневен срок след датата на фактуриране – чл. 31, ал.
2 от Общите условия. Следователно за всяка една от претендираните от ответното
дружество суми, касаещи процесния период, тригодишният давностен срок тече от
момента, в който изтича срокът за тяхното заплащане. В този смисъл и доколкото
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било
депозирано на 21.09.2017 год. /виж чл.
422, ал. 1 ГПК/, то въззивният съд приема, че вземанията на ищеца за главници,
които се отнасят за периода от 21.03.2012 год. до м.юли 2014 год. включително
са погасени по давност.
Следователно
ищецът се легитимира като кредитор на главни вземания само за останалата част от исковия период, а
именно от м.август 2014 год. до 16.06.2017 год., чиито общ размер СГС определя
по реда на чл. 162 ГПК на 2 372.16 лв., до който и размер искът по чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява основателен, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Вземанията за
лихви се погасяват с изтичането на същия срок за погасяване на главницата,
когато те са капитализирани, когато са присъдени със съдебно решение и когато
главното вземане е погасено по давност – чл. 119 ЗЗД. Вън от тези случаи
вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна давност по силата
на чл. 111, б. ”в” ГПК.
В частност, по
изложените вече по-горе съображения, претендираните от ищеца главници за
времето от 21.03.2012 год. до м.юли 2014 год. включително са погасени по давност.
Следователно по правилото на чл. 119 от ЗЗД погасени по давност се явяват и
вземанията за лихви върху погасените по давност главни задължения. Доколкото
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано на
21.09.2017 год. и ищецът се легитимира като кредитор на вземания за главници в
общ размер на 2 372.16 лв. за периода от м.август 2014 год. до 16.06.2017
год., следва да се приеме, че претенциите за обезщетения за забава в размер на
законната лихва се явяват установени в своето основание за периода от 24.09.2014
год., когато е станало изискуемо главното вземане за м.август 2014 год. до 16.06.2017
год. Тъй като няма данни за техния размер, съдът го определя по реда на чл. 162 ГПК по своя преценка общо на 285.41 лв., до който и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява основателен.
Ето защо първоинстанционното
решение решение следва да бъде
отменено в частта му, в която е уважен искът за главница за разликата над 2 372.16
лв. до размера от 4 367.14 лв., който се отнася за периода от 21.03.2012
год. до м.юли 2014 год. включително и е уважен искът за обезщетение за забава в
размер на законната лихва за разликата над 285.41 лв. до размера от 854.90 лв.,
който се отнася за периода от 21.04.2012 год. до 23.09.2014 год. включително,
които претенции следва да бъдат отхвърлени като погасени по давност.
Решението на СРС
трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответницата е осъдена да заплати
на ищеца направените разноски в първоинстанционното производство за разликата
над 104.04 лв. и направените разноски в заповедното производство за разликата
над 78.60 лв.
В останалата
обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от
настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да
заплати на жалбоподателката /ответницата/ действително направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 147.33
лв., съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ. отхвърлената част
от исковете.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 30.10.2018 год.,
постановено по гр.дело №10438/2018 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в, в
частта му, в която са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „С.в.“
АД срещу М.Х.Г. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 2 372.16 лв. до размера от
4 367.14 лв. – незаплатена стойност на доставена вода за периода от
21.03.2012 год. до м.юли 2014 год. включително и за разликата над 285.41 лв. до
размера от 854.90 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 21.04.2012 год. до 23.09.2014 год. включително, както и в частта
му, в която ответницата М.Х.Г. е осъдена да заплати на ищеца „С.в.“ АД
направените разноски в първоинстанционното производство за разликата над 104.04
лв. и направените разноски в заповедното производство за разликата над 78.60
лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като погасени по давност
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „С.В.“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, сграда 2А, срещу М.Х.Г. с ЕГН **********, с
адрес: ***, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 2 372.16 лв. до размера от
4 367.14 лв. – незаплатена стойност на доставена вода за периода от
21.03.2012 год. до м.юли 2014 год. включително, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №66592/2017 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в –
21.09.2017 год. до окончателното изплащане и за разликата над 285.41 лв. до
размера от 854.90 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 21.04.2012 год. до 23.09.2014 год. включително.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.10.2018 год.,
постановено по гр.дело №10438/2018 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в, в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „С.В.“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, сграда 2А, да заплати на М.Х.Г. с ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 147.33
лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ВРЪЩА делото
на СРС, ГО, 124 с-в, за преценка за провеждане на производство по реда на чл.
247 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/