№ 452
гр. Русе, 29.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:М. Велкова
Членове:Силвия Павлова
Йордан Дамаскинов
при участието на секретаря Недялка Неделчева
като разгледа докладваното от М. Велкова Въззивно гражданско дело №
20244500500733 по описа за 2024 година
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от К. Г. П. чрез пълномощника му адв. В. Р.
от *** против решение №723/23.05.2024 г., постановено по гр.д.№ 4816/2023 г.
на Русенския районен съд, с което е осъден да заплати на С. Б. С. сумата в
размер на 4 992 лв., представляваща обезщетение за ползване на собствената й
½ ид.ч. от недвижим имот- ******* за периода 01.09.2020 г.- 14.07.2023 г..
Твърди се, че решението е неправилно като постановено при допуснати
процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон по
изложените в жалбата съображения. Претендира се отмяна на решението и
постановяване на ново, с което искът бъде отхвърлен, евентуално да се
редуцира размера на дължимото обезщетение. Претендира направените
разноски за производството.
Ответницата по жалбата С. Б. С. е подала отговор на жалбата по реда на
чл.263 от ГПК, в който изразява становище за нейната неоснователност. Счита
решението за правилно и иска същото да бъде потвърдено.
1
К. Г. П. обжалва и определение № 2877/19.07.2024 г., постановено по
делото, с което е изменено решението в частта за разноските като е осъден да
заплати на основание чл.38, ал.2 от ЗА възнаграждение на адв. Б. в размер на
799.20 лв. за оказаната безплатна правна помощ на насрещната страна. Твърди
се, че определението е неправилно и се иска неговата отмяна по
съображенията, изложени в жалбата.
С. Б. С. изразява становище за неоснователност на частната жалба по
съображенията, изложени в отговора.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и
съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд
приема следното:
І. По отношение на въззивната жалба:
Жалбата е подадена от надлежна страна- ответника, имащ процесуално
право на жалба, в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен
контрол акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по
същество.
Производството е образувано по предявения от С. Б. С. против
жалбоподателя иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на
притежаваната от нея ½ ид.ч. от съсобствения им недвижим имот за периода
01.09.2020 г.- 14.07.2023 г.
От събраните в първоинстанционното производство доказателства е
установено, че страните са брат и сестра и са съсобственици с равни права на
недвижим имот- *******, придобит от същите чрез договори за дарение.
Жалбоподателят е придобил правото на собственост с договор за дарение на
недвижим имот, сключен с нотариален акт – вх.рег.№ 14323/28.09.2007 г. на
СВ-Русе от тяхната майка, която е запазила правото си на ползване върху
имота.
Установено е, че страните са живеели в процесното жилище заедно с
майка си и бащата на ответницата, че съвместното им съжителство е
2
продължило и след неговата смърт до сключването на граждански брак от С.
С., която след развода си отново се е върната в апартамента. Съвместното
ползване на апартамента е продължило до края на м. август 2020 г., когато
между С. С. и нейната майка е възникнал сериозен конфликт и ответницата по
жалбата е напуснала имота- била изгонена от него. От тогава апартаментът се
ползвал от жалбоподателя и майката на страните- М. Д.. След този конфликт
отношенията между страните са влошени и същите считат, че не е възможно
съвместното ползване на жилището.
С покана, връчена на 20.09.2022 г., ответницата по жалбата е поканила
жалбоподателя да й заплаща обезщетение за лишаването от ползване на
притежаваната от нея ½ ид.ч. в размер на 180 месечно.
За установяване размера на обезщетението за ползване, изчислено на база
среден пазарен наем, е приета съдебна експертиза във варианти- наем за
обзаведено и наем за необзаведено жилище, както и за различни периоди.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил претенцията
за сумата в размер на 4992 лв.., представляваща обезщетение за ползване за
периода 01.09.2020 г.-14.07.2023 г., ведно със законната лихва, считано от
14.07.2023 г. до окончателното плащане. Районният съд е приел, че
отношенията между страните следва да се уредят по правилата на чл.59 от
ЗЗД, тъй като жалбоподателят притежавал само „голата собственост“ върху
жилището при запазено право на ползване на трето лице- майката на страните
върху ½ ид.ч. от имота и поради това ищцата в първоинстанционното
производство не разполагала срещу него с иска по чл.31, ал.2 от ЗС. Прието е,
че в тази хипотеза след като жалбоподателят ползва имота, без да има право
на това и не го напуска дължи обезщетение в размер на 4992 лв.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск за заплащане на
обезщетение за лишаване от ползване на основание неоснователно
обогатяване с правно основание чл.59 от ЗЗД.
Определената от съда правна квалификация на иска е неправилна, но това
няма за последица недопустимост на обжалваното решение.
Първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел
под грешна правна норма, поради което не е налице произнасяне по
3
непредявен иск, а е налице хипотеза на неправилно приложение на
материалния закон.
Неправилната правна квалификация на иска и свързаните с това
последици по чл.270, ал.3, пред. последно от ГПК за обезсилване на
постановеното по непредявен иск решение и връщане на делото на
първоинстанционният съд за ново разглеждане, е налице само, когато съдът се
е произнесъл извън очертания от страните предмет на спора. При произнасяне
на съда съобразно заявените от ищеца факти, но при неправилна правна
квалификация на спорното право, е налице неправилно приложение на
материалния закон, което не води до недопустимост на решението и не е
основание за негото обезсилване. Въззивният съд като съд по същество следва
да даде правилната правна квалификация на спора и да го реши по същество.
В този смисъл е и трайната съдебна практика - решение №941/30.12.2019 г. по
гр.д.№ 1673/2008 г. на ВКС, решение №431/20.12.2011 г. по гр.д.№455/2011 г.
на ВКС.
Въззивният съд след като съобразява изложените в исковата молба
фактически твърдения и петитума, приема, че правилната правна
квалификация на иска е по чл.31, ал.2 от ЗС. Това е така, тъй като ответницата
по жалбата е претендирала обезщетение за лишаването й от ползване на
притежаваната от нея ид.ч. от съсобствен имот.
Отношенията между страните като съсобственици се регламентирани от
разпоредбите на чл.30 и сл. от ЗС. В случаите, когато се търси обезщетение са
лишаване от ползване на притежаваните ид.ч. от общата вещ, намира
приложение разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС. Фактът, че върху имота е
налице запазено ограничено право на ползване, не дава основание да се
приеме, че отношенията между страните следва да се регулират от общият
принцип на неоснователното обогатяване, визиран в чл.59 от ЗЗД.
Разпоредбите, регламентиращи отношенията между съсобствениците във
връцка с ползването на съсобствената вещ са специални и дерогират
приложението на субсидиарният иск, регламентиран в чл.59 от ЗЗД.
Наличието на ограничено право на ползване и правната възможност иск за
лишаване от ползване да се насочи и срещу вещния ползвател, не лишава
съсобственика от правата, визирани в чл.31, ал.2 от ЗС срещу другия
съсобственик, в случаите, когато същият ползва общия имот.
4
Съгласно разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС, когато общата вещ се
използува лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на
останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване.
В задължителните указания на ВКС, дадени в ТР №7/2012 г. на ОСГК е
посочено, че когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт
върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се
ползва /или при необходимост може да се ползва/ от нейните полезни
свойства, съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди или
потребности - той ползва лично по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС общата вещ.
За личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик
си служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия,
осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което
безвъзмездното той я е предоставил. От значение е само обстоятелството, че с
действията си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги
реализират. Препятстването от страна на ползващия съсобственик - макар и по
силата на правомерно поведение - на възможността друг съсобственик да
упражни субективното си материално право да ползва своята част от общата
вещ - нарушава забраната по ал.1 от ЗС да не се пречи и поражда
установеното в чл.31, ал.2 от ЗС право на обезщетение. Последното е
регламентирано като средството за защита на лишените от възможност пряко
да си служат с общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици и е
компенсация срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците.
Поради това, че не може да получи реално ползване, съответстващо на
правата му в съсобствеността - съсобственикът има право на парично
обезщетение. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на
ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от
лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото
поискване по чл.31, ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на
обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но
не и съдържанието. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира
неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати
ползването от съсобственика. Правото на обезщетение се дължи само за
времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с
общата вещ съобразно своя дял. То не възниква, когато съсобственик отказва
да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ,
5
съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ
заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание
да се ползва. Размерът на обезщетението се определя в съответствие с
наемното възнаграждение, при съобразяване обема, за който ползващия имота
съсобственик-длъжник надхвърля своята квота или дял в съсобствеността.
Претенцията за обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС ще е основателна, когато
неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от
ползващия съсобственик и въпреки това: той или член на неговото семейство
продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ,
съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на
семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг
съсобственик, той или член на неговото семейство не си служи пряко и
непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг
съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/, ползващият
съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за
послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва
общата вещ.
В процеса в доказателствена тежест на ответницата по жалбата е да
установи посочените в закона и в ТР предпоставки, обуславящи
основателността на иска.
По делото е установено, че жалбоподателят е придобил с договор за
дарение от своята майка ½ ид.ч. от процесния недвижим имот като
прехвърлителката си е запазила пожизнено безвъзмездно право на ползване
върху имота. Установено е също, че страните и тяхната майка са ползвали
съвместно апартамента до края на м. август 2020 г., когато след възникнал
конфликт С. С. е напусната жилището, а последното се обитава от майката на
страните- по силата на правото й на ползване, както и от жалбоподателя,
който не притежава това право.
С оглед на тези факти съдът приема, че е налице лишаване от ползване на
С. С. по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС, за което жалбоподателя дължи
обезщетение, но от датата на писменото поискване- 20.09.2022 г.
Установено е, че апартамента е обзаведен като вещите в него са били
закупени от майката на страните и бившия й съпруг, поради което при
определяне на размера на дължимото обезщетение за лишаване от ползване,
6
следва да се съобрази установеният с експертизата размер средния пазарен
наем за необзаведен имот.
Съобразно приетата по делото експертиза средният пазарен наем за
необзаведено жилище възлиза на 247 лв. месечно, съответно месечен размер
за ½ ид.ч. е 123.50 лв. За периода 20.09.22 г.- момента на получаване на
поканата от жалбоподателя до завеждане на иска- 14.07.2023 г. или за период
от 10 месеца, размерът на дължимото обезщетение е 1235 лв.
Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен до
горепосочения размер. В останалата част за периода от 01.09.2020 г.-
20.09.2022 г. и за сумата над 1235 лв. до размер на 4992 лв. искът е
неоснователен и като такъв следва да отхвърли.
С оглед на изложеното обжалваното решение в частта, с която
обезщетението е присъдено за периода от 01.09.2020 г. до 20.09.2022 г. и в
размер над 1235 лв. до 4992 лв. е неправилно и следва да бъде отменено като
вместо него се постанови ново решение, с което претенцията в тези й части се
отхвърли.
ІІ. По отношение на частната жалба:
Частната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна в
законоустановения срок и срещу определение, попадащо в предметния обхват
на чл.274 от ГПК, поради което е допустима.
Разгледана по същество частната жалба е частично основателна.
С обжалваното определение първоинстанционнният съд е допълнил
постановеното по делото решение в частта за разноските въз основа на
писмена молба, подадена от ищцата като е осъдил жалбоподателят да заплати
на основание чл.38, ал.2 от ЗА на адв. М. Б. от *** възнаграждение в размер на
799.20 лв.
Разпоредбата на чл.38 от ЗА регламентира хипотезите на оказана
безплатно правна помощ. По силата на чл.38, ал.2 от ЗА адвокатът, който е
осъществил безплатна защита има право на възнаграждение от насрещната
страна, както правилно е приел първоинстанционният съд.
7
Неправилно обаче съдът е определил размера на дължимото
възнаграждение като не е съобразил фактическата и правна сложност на
спора, както и обема на оказаното съдействие, поради което присъденият
размер от 799,20 лв. се явява прекомерен.
Въззивният съд като съобразява обстоятелството, че делото не съставлава
фактическа и правна сложност, както и осъществения обем на правна защита,
приема, че възнаграждението, което жалбоподателят следва да заплати на адв.
Б. за първоинстанционното производство е в размер на 500 лв. Над този
размер присъденото възнаграждение е прекомерно, поради което в тази част
определението следва да бъде отменено.
Разноските за настоящото производство следва да се определят по
плавилата на чл.78 от ГПК. За въззивното производство жалбоподателят е
направил разноски от заплатени държавни такси в размер на 114.84 лв.
Съобразно уважената част на жалбата същият има право на разноски в размер
на 86.13 лв., които насрещната страна следва да му заплати.
Съгласно чл.280, ал.3 от ГПК въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване.
По изложените съображения Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 723/23.05.2024 г., постановено по гр.д.№
4816/2023 г. на Русенския районен съд в частта, с която К. Г. П. от гр.Русе е
осъден да заплати на С. Б. С. от гр.Русе обезщетение за лишаване от ползване
на притежавата от нея ½ ид.ч. от недвижим имот- ******* за периода от
01.09.2020 г. до 20.09.2022 г., както и над сумата от 1235 лв. до размер на 4992
лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от С. Б. С. против К. Г. П. иск за обезщетение
лишаване от ползване на ½ ид.ч. от недвижим имот- ******* за периода
01.09.2020 г.- 20.09.2022 г. и над сумата от 1235 лв. до размер на 4992 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта, с която К. Г. П. от гр.Русе е
8
осъден да заплати на С. Б. С. от гр.Русе обезщетение за лишаване от ползване
на притежавата от нея ½ ид.ч. от недвижим имот- ******* за периода от
20.09.2022 г.- 14.07.2023 г. в размер на 1235 лв.
ОТМЕНЯ определение № 2877/19.07.2024 г., постановено по гр.д.
№4816/2023 г. на РРС, в частта, с която К. Г. П. е осъден да заплати на адв. М.
Б. от *** възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗА над сумата от 500 лв.
до размер на 799.20лв.
ОСЪЖДА С. Б. С. от гр.Русе да заплати на К. Г. П. от гр.Русе сумата в
размер на 86.13 лв. разноски за въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9