Решение по дело №11912/2020 на Софийски градски съд

            Р     Е     Ш      Е      Н      И      Е     № ……

                                           Гр. София, 29.10.2021 г.

 

 

 

                           В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНO ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публичното съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав :

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

             ЧЛЕНОВЕ : Райна Мартинова 

                                             Мл. Съдия : Калина Станчева                                      

при участието на секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 11912 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното :

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба на ищецаГ.еК.С. Г. Н.М. срещу решение № 127656/22.06.2020 г. на СРС, 179 с - в, по гр. д. № 26660/2017 г., с което са отхвърлени изцяло  исковете, предявени срещу „Е.Т.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ - за отмяна на дисциплинарно уволнение, извършено съгласно заповед N- ЕТВ-15:000428 Uen REV А от 30.03.2015 г. и по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225 КТ за заплащане на сумата от 3 900 лв. обезщетение за оставане без работа и ищецът е осъден за разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Ищецът поддържа, че случаят не може да се счита за дисциплинарно уволнение и документа на ответника не е валиден, тъй като не е деклариран пред Инспекцията по труда. Сочи, че СРС не съобразил доказателствата и е постановил неправилен акт, като е приел, че е налице погасяване по давност на иска. По същество не излага никакви конкретни съображения за незаконосъобразност на решението или за противоречия с материалния закон. Въззивният състав намира, че не следва да обсъжда останалите разсъждения и мнения на ищеца, изразени в множеството молби депозирани по делото, които са подадени извън сроковете за обжалване, не са свързани пряко със спора и нямат отношение към въззивното производство. Моли да се отмени решението на СРС и исковете да се уважат.

Въззиваемата страна - ответник „Е.Т.Б.“ ЕООД оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че законосъобразно искът за отмяна на дисциплинарното наказание „уволнение“ наложено на ищеца е отхвърлен, поради неспазен срок за предявяването му  - по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ - два месеца от деня на прекратяване на трудовия договор на 30.03.2015 г. Това обстоятелство е признато от ищеца още в исковата молба, която е подадена на 28.04.2017 г. и правилно е прието за безспорно между страните в доклада на исковете от съда по реда на чл. 140 ГПК. Поддържа, че давностният срок за предявяване на исковете е изтекъл още на 01.06.2015 г. Решението е съобразено с последователната практика на ВКС по въпроса, че при изтичане на давностния срок за предявяване на иска, спорът не следва да се разглежда по същество. Въпреки това се поддържа, че от събраните писмени и гласни доказателства в цялост се установява и законосъобразността на наложеното на ищеца дисциплинарно наказание. Излагат се доводи, че въззивната жаба е бланкетна, като в нея не се сочат конкретни допуснати от СРС нарушения на материалния закон при постановяване на решението или негова необоснованост. Твърди се, че изложените от ищеца съображения са ирелевантни за спора и са изцяло неразбираеми и несвързани. Поддържа се още, че проверката на въззивният съд следва да се ограничи до валидността и допустимостта на решението. Излагат се и доводи за неоснователност на иска за заплащане на обезщетение по чл. 344, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 3 900 лв. за периода 30.03.2015 г. – 01.06.2015 г., тъй като освен изложеното, ищецът не е доказал и оставането си без работа в този период. Моли да се остави без уважение жалбата и да се потвърди изцяло решението на СРС. Претендира разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивният съд, като взе предвид представените по делото доказателства и твърденията на страните, намира следното :

Съдът е бил сезиран и се е произнесъл по обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на наказание „дисциплинарно уволнение” и по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ - за заплащане на обезщетение за оставане без работа.

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

В случая жалбата не съдържа никакви конкретни оплаквания относно  законосъобразност на оспореното решение на СРС.

Трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 246/23.10.2013 г. по гр. д. № 3418/2013 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 216/19.01.2015 г. по гр. д. № 2008/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 172/10.04.2017 г. по т. д. № 2312/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и други съдебни актове приема, че подадена в срок въззивна жалба, в която не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, е редовна по аргумент от чл. 262, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК. В Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 е прието, че при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

В рамките на въззивната проверка настоящият състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо постановено, като при пистановяването му не са допуснати нарушения на императивните материалноправни норми.

По основния спорен въпрос : дали е спазен срока за оспорване на дисциплинарното наказание „уволнение“, в допълнение към изложеното от СРС, въззивният съд намира за необходимо да отбележи следното :

Пред СРС с определението по чл. 140 ГПК и доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемала длъжността „специалист логистика“ при ответнното дружество, което е прекратено със заповед № ЕТВ-15:000428 Uen от 30.03.2015 г. – поради налагане на дисципинарно наказание „уволнение“, на основание чл. 188, т. 3 КТ във вр. чл. 190, ал. 1, т. 3 и т. 4 (предл. първо и второ) и т. 7 КТ, вр. чл. 187, т. 7, т. 8 и т. 10 КТ.

В производството не е било спорно и обстоятелството, видно от твърденията на самия ищец в исковата молба, че заповедта му е връчена лично на 30.03.2015 г., срещу подпис. Този факт се потвърждава и от датата на съставения Обходен лист - 31.03.2015 г., също подписан от ищеца, в който е удостоверено връщането на зачислените му вещи.

Относно срока за предявяване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на дисциплинарното наказание, въззивният състав намира следното :

Съгласно чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ исковете са отмяна прекратяването на трудовият договор, каквото безспорно е налице при налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“, се предявяват в двумесечен срок, който, по аргумент от чл. 358, ал. 2, т. 1 КТ, тече от връчване на заповедта за налагане на наказанието. 

Съгласно чл. 195, ал. 2 и ал. 3 КТ, изявлението на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание поражда действие с достигане на изявлението до адресата.

Следователно изцяло в съответствие с разпоредбите на материалния закон СРС е направил извод, че искът за отмяна на дисциплинарното уволнение може да бъде предявен в двумесечен срок, който започва да тече от момента на получаване на заповедта за прекратяване на договора. (в този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 1/2014 г. от 12.5.2015 г. на ОСГК на ВКС).

Съгласно константната съдебна практика, обективирана в решение по гр. д. № 4163/2008 г. на IV г. о. на ВКС, решение по гр. д. № 1451/2009 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 664 от 30.11.2010 г. по гр. д. № 1896/2009 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 33 от 27.01.2021 г. по ч. гр. д. № 4201/2020 г., г. к., ІV г. о. на ВКС и др., срокът по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ е давностен и при констатация за изтичането му предявените искове подлежат на отхвърляне - като неоснователни, доколкото възражението за изтекла погасителна давност е правопогасяващо.

В случая, както се посочи и по - горе, по делото не съществува спор по факта, че заповедта за налагане на наказанието е връчена на ищеца на 30.03.2015 г., а исковата молба за отмяна на уволнението е депозирана в съда на едва на 28.04.2017 г. - много след изтичане на указания в закона по императивен път давностен срок.

Следователно изцяло съобразен със закона и практиката на ВКС и съдилищата е извода на СРС, че установения от чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ давностен срок за предявяване на иска срещу прекратяването на трудовия договор (налагането на наказание), не е спазен от ищеца.

В доктрината и съдебната практика няма колебание по въпроса, че давност погасява правото на иск, поради което съдът не се произнася по съществото на спора - в случая дали законосъобразно е упражнено правото на уволнение на приложеното от работодателя основание, при съобразяване на релевираните от ищеца в исковата молба основания за незаконосъобразност на заповедта за уволнение, след като възражението за погасителна давност е прието за основателно.

Настоящият състав намира за обоснован извода на първоинстанционния съд, че неспазването на давностния срок за обжалване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание води до неоснователност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1  КТ за отмяна на уволнението, понеже въпросът за спазване на този срок е въпрос на материалната основателност на претенцията. Поради изложеното искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ законосъобразно е бил отхвърлен от СРС.

Тъй като искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, за заплащане на обезщетение за оставане без работа, е функционално обусловен от уважаване на иска за отмяна на уволнението, който е бил отхвърлен с решението на СРС, неоснователен е и иска за заплащане на обезщетение за оставане без работа. В съответствие с материалния закон и този иск е отхвърлен от СРС.

Доколкото решаващите изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния и процесуален закон и следва да се потвърди. Този извод се отнася и до присъдените с решението разноски, които са съобразени с изхода от спора и доказателствата за реално направени разноски от ответника през СРС. В случай, че ищецът е имал възражения по размера на разноските, той е можел да упражни правото си да иска изменение на решението в тази част, по реда на чл. 248 ГПК. Такова искане не е било направено от ищец в указания от ГПК срок.

По разноските пред СГС :

С оглед изхода на спора, право на разноски има въззиваемата страна - ответник в производството.

Съдът намира, че в полза на ответника не следва да се присъждат претендираните от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 112, 30 лв. с ДДС за въззивното производство, по следните съображения :

Според т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г., на ОСГТК на ВКС, по тълк. дело № 6/2012 г., съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, което е уговорено в договора за правна защита и съдействие, в който следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за заплащането по банков път, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна защита и съдействия е достатъчно и има характера на разписка. В мотивната част на същата точка е застъпено становището, че договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване - с него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така също и че са договорени.

В настоящият случай пред СГС не е представен договор за адвокатска услуга между ответника и адвоката, поради което, по аргумент от посоченото Тълкувателно решение, следва да се приеме, че не е доказано постигнато между страните съгласие за уговорено възнаграждение в претендирания размер, нито за уговорено плащане по банков път.

Отделно от изложеното липсват надлежни доказателства, че в действителност такъв размер възнаграждение е заплатен по банков път, което също е задължителна предпоставка за уважаване на искането, съгласно разясненията, дадените в т. 1 от ТР от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., на ОСГТК на ВКС. В случая към списъка, съдържащ се в молба на ответника от 30.09.2021 г., е приложена само фактура, издадена от адвокатско дружествона 16.11.2020 г. От преводното нареждане от 29.12.2020 г., приложено към молбата, също не може да се направи обоснован извод, че в полза на адвоката е реално заплатено възнаграждение в размер на 2 112, 30 лв. с ДДС, понеже преводното нареждане е за различна сума.

Така мотивиран, съдът

 

                                                      Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 127656/22.06.2020 г. на СРС, 179 с - в, по гр. д. № 26660/2017 г.

 

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от получаване на съобщенията до страните, че е изготвено и при условията на чл. 280, ал. 2 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                           ЧЛЕНОВЕ : 1.                          

 

 

 

 

           

                                                                                                          2.