Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 192
гр. Русе, 28.05.2019
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Окръжен съд Русе, Гражданска колегия, в открито съдебно заседание
на седемнадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:
Аглика Гавраилова
Членове: Татяна Черкезова
Антоанета Атанасова
при секретаря Ева Димитрова като
разгледа докладваното от съдия Атанасова
в. гр. д. № 266 описа за 2019 г., за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Г.С. ***
чрез адв. Р.К. срещу решение № 266 от 21.02.2019 г., постановено по гр. д. № 4538/2018
г. на Русенски районен съд, с което е уважен предявеният срещу него отрицателен
установителен иск за собственост на ½ ид. част от поземлен имот № *** в
кв.28 по регулационния план на с.М., община И., обл.Русе с площ 1900 кв.м.,
отменен е констативният нотариален акт за собственост на недвижим имот,
придобит по давност № 450, т.III, д.№ 450/08.08.2017
г. по описа на нотариус Г. Г. за същия имот и върху него са възложени сторените
от ищцата разноски. Въззивникът намира първоинстанционния съдебен акт за
неправилен, постановен при неправилно прилагане на материалния закон. Излага оплаквания
за необоснованост и допуснати съществени процесуални нарушения. Моли въззивния
съд да отмени решението и да постанови ново, с което да отхвърли иска.
Претендира разноски.
Ответникът по жалбата Н.Р. *** чрез адв. В. Ф.
*** счита жалбата за неоснователна по подробно изложени в отговора по чл. 263 ГПК съображения. Иска същата да бъде отхвърлена, а решението потвърдено като
правилно и законосъобразно. Претендира разноски пред настоящата инстанция.
Въззивната жалба
е подадена от процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу
подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима.
Въззивният съд, упражнявайки правомощията си по чл. 269 ГПК, намира, че
решение № 266 от 21.02.2019 г., постановено по гр. д. № 4538/2018 г. на
Русенски районен съд е валидно и допустимо, а за да се произнесе по съществото
на спора, съобразно наведените от страните доводи, взе предвид следното:
Районният съд е уважил предявеният отрицателен установителен
иск за собственост на ½ ид.ч. от процесния недвижим имот в с. М.,
представляващ дворно място - неурегулирано от 2083 кв.м., за което е отреден
парцел *** в кв. 28 по регулационния план на с. М.,
при граници: от две страни улица, парцел *** парцел
***, ведно с построените в това дворно
място полумасивна жилищна сграда, стопанска постройка и подобрения, тъй като е приел, че то е придобито от ищцата чрез покупко-продажба, сключена с нот. акт № 128/22.11.2001
г. по описа на нотариус А.
М. и че жалбоподателят не го е
придобил по давност, тъй като това му
твърдение е останало недоказано по делото.
Русенският окръжен съд, като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че решението на районния съд е постановено при правилно
изяснена фактическа обстановка, обективен анализ на събраните по делото
доказателства и правилно приложение на материалния закон. То следва да се
потвърди, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към
мотивите на първоинстанционния съд.
Относно наведените с въззивната жалба оплаквания следва да се отбележи
следното:
На първо място, настоящият състав не намира да са допуснати твърдените от въззивника в жалбата
процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд. Той е извършил
надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 ГПК – докладвал
е исковата молба, както и отговора на другата страна, изяснил е на страните
обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал
вярната правна квалификация на исковете, като я е извел от конкретните и
еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищцата сама
характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че
черпи права.
Първоинстанционният съд е определил подлежащите на
доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните като се
е произнесъл по направените доказателствени искания. Разгледал е всяко искане и
е поставил на доказателственото поле тези факти, от наличието на които
позоваващата се на тях страна черпи изгодни за себе си правни последици.
Допуснал е своевременните доказателствени искания за ангажиране на относими и
необходими доказателства като е отхвърлил преклудираните такива. Събрал е
допуснатите доказателства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото
положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и
взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители –
представените писмени и гласни доказателствени средства, които е ценил
поотделно и в тяхната съвкупност, като ги е кредитирал съобразно придадената им
от закона доказателствена сила. Осигурил
е на страните пълна и равна възможност за защита в производството.
Действително,
по делото има няколко постъпили молби с доказателствени искания от ищцата в
периода между съдебните заседания. Те обаче са били надлежно докладвани от съда
в следващото съдебно заседание, на което процесуалният представител на
ответника, противно на твърдяното с въззивната жалба, е имал възможност да
изрази становище. Част от тях съдът правилно е уважил като своевременно заявени
и относими към спора - действително за втори път е изискан документа от НОИ, но
само защото представеният по делото първи препис е нечетлив. Други, правилно е
отхвърлил като преклудирани – представените едва във второто по делото съдебно
заседание писмени доказателства и от двете страни, както и в третото заседание
от ответника. С тях последният се е домогвал да докаже собствените си твърдения,
изложени в отговора на исковата молба и уточнени в първото по делото съдебно
заседание, че имотът е закупен изцяло с негови средства и че името на ищцата
фигурирало в него като втори купувач в израз на уважение към нея, а не както
превратно се твърди във въззивната жалба – да опровергава твърдения на ищцата. Поради
това тези негови писмени доказателства правилно и в съответствие с
процесуалните правила и преклузии не са приети по делото, в т. ч. и от
въззивната инстанция. Не е налице и твърдяното от въззивника нарушение на
съдопроизводствените правила относно събирането на представените на чужд език
писмени доказателства към исковата молба. Обратно, именно в съответствие с тях
на ищцата са дадени указания за прилагането им в превод съгласно изискването на
чл. 185 ГПК и й даден срок за съобразяването му. Без подобни указания е
недопустимо представените на чужд език документи да бъдат игнорирани от съда,
както неправилно счита въззивникът. Разпитът на трети свидетел на ищцовата
страна е допуснат в първото по делото съдебно заседание, след доклада и
разпределението на доказателствената тежест, поради което е необосновано да се
твърди, че това е станало само по съображения за равнопоставеност. Свидетелят е
допуснат за опровергаване от страна на ищцата на твърденията на ответника,
съдържащи се в отговора на исковата молба, че имотът е бил закупен изцяло с
негови средства.
Що се отнася до изложените оплаквания за
представените от ищцата и приети по делото декларации на А. Т. и С. Л. следва
да се отбележи, че действително се касае до документи, който удостоверяват
свидетелства за осъществяване на факти от трето по спора лице, т. е.
съставляват свидетелски показания, дадени в писмен вид. Съгласно ГПК събирането
на гласни доказателства става непосредствено и устно – чрез разпит в открито
съдебно заседание на свидетеля от съда. В случая са събрани свидетелски
показания чрез недопустими доказателствени средства – декларациите на А. Т. и С.
Л., които следва да се изключат от доказателствения материал по делото. Видно
от мотивите на обжалваното съдебно решение обаче, те не са ценени от съда,
както необосновано се твърди в жалбата. Крайният извод за пребиваването на
ответника заедно с ищцата в Италия през различни периоди от време на 2007 -
2009 г. е изведен от неговите собствени твърдения, както и от данните от
пенсионната преписка и заявленията до ОДМВР.
Въззивният съд намира и че няма нарушения на
материалноправните норми, приложими към настоящия случай.
По делото не е спорно, че всяка от страните разполага с документ,
удостоверяващ правото й на собственост върху процесния имот – ищцата с
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 128/22.11.2001 г. по
описа на нотариус А. М. а ответникът - жалбоподател – с нотариален акт за
собственост на недвижим имот, придобит по давност № 450/08.08.2017 г. по описа
на нотариус Г. Г. относно принадлежащата преди това на ищцата ½ ид. част
от същия имот. По отношение на другата ½ ид. част се легитимира като
собственик с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 128/22.11.2001
г. по описа на нотариус А. М. В този случай предвид характера на спора, всяка
от страните е следвало да докаже осъществяването на фактическия състав на
своето придобивно основание. Аргумент
за този извод са дадените с Тълкувателно решение № 11/2012 г., постановено по
т.д. № 11/2012 г. на ОСГК разрешения на този въпрос. Нотариалният акт, с който
се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не
се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията
на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е
присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на
признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от
оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Изключение
от това правило за разпределение на доказателствената тежест са случаите, в
които насрещната страна също се легитимира с документ за собственост. Когато и
двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на
собственост върху имота (било констативни или такива за правна сделка), както е
в настоящия случай, то разпределението на доказателствената тежест при
оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка
страна следва да докаже своето право, т. е. фактическият състав на съответното
удостоверено от нотариуса придобивно основание. Ищцата се легитимира като
собственик на процесния имот с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот № 128/22.11.2001 г. по описа на нотариус А. М. Ето защо, в тежест на ответника
е да докаже, че е придобил въз основа на давностно владение идеалните части на
ищците от процесните имоти. В тази връзка следва да се отбележи, че
първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест между
страните, като е указал правилото на чл. 154 ГПК, а на въззивника е указана
тежестта да докаже, че е манифестирал промяната в намерението си, че от
държател се е превърнал във владелец по отношение на идеалната част, придобита
от ищцата с договора за покупко – продажба от 2001 г., както и спокойно и
необезпокоявано владение, продължило поне 10 години преди съставяне на
констативния нотариален акт. Така разпределена тежестта е изцяло в синхрон със
законовите норми и тълкувателната практика (в този смисъл е ТР № 1/2012 г. по
т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС), а изложените във въззивната жалба доводи в
обратния смисъл не могат да бъдат споделени като противоречащи на тях
Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че въззивникът не е
ангажирал доказателства, от които да се установи, че е манифестирал промяната в
намерението си и от държател се е превърнал във владелец по отношение на спорната
идеална част като не е доказал спокойно и необезпокоявано владение в
продължение на поне 10 години преди съставяне на констативния нотариален акт.
Настоящата инстанция не споделя извода, заявен във
подадената от името на Г.С. въззивна жалба, че след като той единствен се е
грижил за целия имот през изследваните десет години, упражняваната от него
фактическа власт представлява владение върху целия имот. Посочените в жалбата
действия – битово обслужване, строителни подобрения и пр., подкрепени от
показанията на свидетелите на ответника А. Б. и И. Д. евентуално биха били
признак за явно владение спрямо всички трети лица и биха били достатъчни, ако той
е владял една изцяло чужда вещ, която не е била в режим на съсобственост. В
случая обаче, той е действал като съсобственик на процесния имот, така че тези
действия се възприемат по-скоро като действия по запазването на общата вещ,
отколкото като такива, които обективират владелческо намерение.
Спорно пред настоящата инстанция е и тълкуването
на събраните по делото доказателства. В тази връзка е наведен довод, че съдът е
игнорирал ангажираните от ответната страна свидетелски показания и не се е
съобразил с разпоредбата на чл. 172 ГПК при извършването на преценката на
дадените свидетелски показания от ищцовите свидетели, конкретно св. Г. Д.
Следва да се отбележи, че заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда
на някоя от страните се преценява с оглед всички други данни по делото, при
отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на
такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува
забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти,
които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива,
които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована
с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че
данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е
повлияла на достоверността на показанията му. Първоинстанционния съд е направил
съвкупна проверка на тези показания и съдът в настоящия си състав намира, че не
е налице нарушение на задължението от страна на съда при постановяването на
решението. Във въззивната жалба са направени едностранчиви изводи, по отношение
на факти, за които на практика не е налице противоречие в свидетелските
показания. Некоректно на първо място е позоваването в жалбата на докладната
записка за инцидента от 2017 г., тъй като тя е представена от св. Г. С. в
съдебно заседание и не е приобщена към доказателствения материал. Показанията
на този свидетел обаче правилно са ценени от районния съд с оглед изнесеното от
него, че ищцата е идвала в с. М. като ги виждал заедно с ответника. Знаел също
така, че двамата са закупили имота там. Св. Г. С. дава още показания, че при
инцидента през 2017 г. ответникът му обяснил, че ищцата знае къде са ключовете
като ги извадил отнякъде закачени и мушнати. Заявил му: „Тук са адаш, тя нали
ги знае“, което опровергава тезата на въззивника, че бил манифестирал пред
ищцата действия, отблъскващи владението й върху имота. Св. Г. Д. изнася данни,
че свекърва й нямала ключове, защото при завръщането й в България ответникът
винаги я посрещал с бусчето на разклона на с. Пиргово и се прибирали заедно в
дома, в който и тя живеела. Св. М. Д. – дъщеря на ищцата също свидетелства, че
майка й се чувствала като домакиня в процесния имот, приемала ответника като
съжителстващ партньор и не е чувала последният да казва на майка й, че
единствен собственик на имота.
При тези данни, преценени в съвкупност с
пенсионната преписка, справката за задгранични пътувания на ответника и заявленията
му до ОДМВР Русе, правилно районният съд е приел, че правото на собственост
върху ½ ид.ч. от дворното място, придобито от ищцата в резултат на
покупко-продажбата от 22.11.2001 г не е придобито по давност от жалбоподателя,
който не е доказал пълно и главно, че е владял нейната идеална част спокойно и
необезпокоявано с намерение за своене 10
и повече години. Оплакването в жалбата, че районният съд
не е проявил обективност и безпристрастност при анализа на установените по
делото факти, се явява неоснователно. Поради уважаване иска за собственост и в
съответствие с нормата по чл. 537, ал. 2 ГПК правилно е отменен и издаденият в
полза на жалбоподателя констативен нотариален акт за собственост на ½
идеална част от процесния недвижим имот, придобит по давност. Обжалваното
решение е постановено при спазване на процесуалните правила и материалния
закон, и като правилно следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора, отправеното искане и представените
доказателства, на въззиваемата страна се дължат разноски пред настоящата
инстанция. Такива са претендирани в размер на 770 лв. за адвокатско
възнаграждение съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Съдът намира за
основателно възражението на въззивника за прекомерност на така заплатеното от
ищцата адвокатско възнаграждение, съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото /протекло в едно съдебно заседание/, поради което, съгласно
чл. 78 ал. 5 ГПК адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в
по-нисък размер при спазване на чл. 36 Закона за адвокатурата, т. е. не
по-малко от минимално определения размер в Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая, с оглед
материалния интерес, дължимото адвокатско възнаграждение се определя в размер
на 386 лева /чл. 7 ал. 2, т. 1 от Наредбата/. Не може да бъде споделено
становището на процесуалния представител на ищцата, че се касае до два иска, за
които следва да бъде определено отделно възнаграждение съобразно горните
правила. Отмяната на нотариален акт /или друг вид охранителен акт/ на основание
чл. 537, ал. 2 ГПК винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с
което се признават правата на ищеца по предявения от него иск за спорното
материално право, т. е. разпоредбата на чл. 537, ал. 2 ГПК не установява
отделен вид иск, а предвижда последиците от разрешаването по съдебен ред на
спора относно правото. В този смисъл са и задължителните разяснения в ТР №178
от 30.VI.1986 г. по гр. д. №150/85г., ОСГК на ВКС, съгласно което предмет на
предявения иск е засегнатото право на собственост на ищеца, а не нотариалният
акт. Отменянето на последния е изрично разпоредена законна последица от
уважаването на предявения иск за защита на засегнатото с издаването му
материално право. При уважаването на предявения иск нотариалният акт се отменя
даже и да не е направено изрично искане за това. Допълнителен аргумент, обосноваващ извода на съда за
основателност на възражението за прекомерност по чл. 78 ал. 5 ГПК, е и
обстоятелството, че самостоятелна държавна такса по претенции с правно
основание чл. 537, ал. 2 ГПК не се събира. Поради това в тежест на ответника
следва да бъдат възложени разноските на ищцата в размер само на 386 лв. за адв.
възнаграждение.
Мотивиран от
гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 266 от 21.02.2019 г., постановено по гр. д. № 4538/2018 г. на
Русенски районен съд.
ОСЪЖДА
Г.С.С., ЕГН ********** *** да заплати
на Н.Р.Р., ЕГН ********** *** сумата от 386
лв. разноски за адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението може
да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: