МОТИВИ по в.о.х.д № 3553/2016 г. на Софийски градски съд,
Наказателно отделение, ІІІ въззивен състав
Производството е по
реда на глава ХХІ от НПК.
С присъда от 5.06.2017 г. на Софийския районен съд, НО, 112
състав, по н.о.х.д. № 11181/2012 г. подсъдимият М.А.С., с ЕГН **********, роден
на *** г., е признат за виновен в това, че на неустановена дата, през месец юни
2009 г., в гр. София, противозаконно присвоил чужда движима вещ, която владеел
– л. а. марка „Опел”, модел „Вектра”, с peг. № *******, на стойност 3900 лева,
собственост на Б.В.В., която владеел, като до приключване на съдебното
следствие пред първата инстанция стойността на инкриминираната вещ била
възстановена, поради което и на основание чл. чл. 206, ал. 6, т. 1 вр. чл. 201,
вр. чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода” за срок от пет
месеца и десет дни и е оправдан по първоначално повдигнатото обвинение по чл.
206, ал. 1 от НК. На основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС е определен
първоначален общ режим на изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание. На
основание чл. 59, ал. 1 от НК е зачетено времето, през което подсъдимият М.А.С.
е бил задържан, включително по реда на
НПК и по издадената ЕЗА – от 29.06.2016 г. до 05.06.2017 г. включително.
С присъдата СРС е привел
в изпълнение наложеното на подсъдимия М.А.С. наказание лишаване от свобода по н.о.х.д
2584/2005 г. по описа на СРС за срок от шест месеца при първоначален общ режим
на изтърпяване на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС. При изпълнението на
приведеното наказание на основание чл. 59, ал. 1 от НК е приспаднато времето,
през което подсъдимият М.А.С. е бил задържан по н.о.х.д 2584/2005г. както по
реда на НПК, така и по реда на ЗМВР.
Срещу присъдата е постъпила въззивна жалба от защитника на подс. М.А.С..
Във въззивната жалба и
допълнението към нея се иска отмяна на присъдата и признаване на подсъдимия за
невинен, като се твърди, че присъдата е необоснована и незаконосъобразна.
Оспорва се изводът на районния съд, че поведението на подсъдимия е
съставомерно. Изтъква се, че от факта на неплащане на цената не следва, че
подсъдимият е обсебил автомобила, който е купил. Излага доводи, че
наказателният съд е решил гражданскоправен спор, което не е в прерогативите му.
Въззивният съд е преценил,
че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага провеждане на
въззивно съдебно следствие, тъй като събраните по делото в първоинстанционното
производство доказателства са достатъчни за правилното му решаване.
В съдебното заседание пред
въззивния съд прокурорът изразява становище, че депозираната жалба срещу
присъдата на СРС е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, тъй
като районният съд законосъобразно е анализирал всички събрани доказателства в
хода на съдебното следствие и е постановил правилен съдебен акт.
Защитникът на подсъдимия
поддържа жалбата и моли да бъде уважена. Излага доводи, че първоинстанционният съд
е постановил незаконосъобразен съдебен акт, защото разглежданите отношения са
били гражданскоправни и намесата на прокуратурата е била неправомерна. Поддържа
за установено, че подсъдимият и св. Б.И. са сключили договор за покупко-продажба, поради което е
приложим Законът за задълженията и договорите, а не наказателноправните норми.
Посочва, че подзащитният й наистина е забавил плащане, като е издирван с ЕЗА и
предаден на органите на съдебната власт на България, за да плати стойността на
лекия автомобил, който е закупил. Приема, че не е осъществен нито един елемент от
състава обсебването, включително не е налице неправомерно разпореждане с лекия
автомобил. Изтъква, че съдът в мотивите си необосновано е приел, че след като е
катастрофирал с лекия автомобил, подсъдимият е трябвало да попита собственика,
който всъщност вече бил бивш собственик, дали да предаде колата за вторични
суровини. Посочва, че действително подсъдимият е забавил плащането, но е платил
цената на лекия автомобил по време на разглеждане на първата инстанция. Моли
въззивният съд на основание чл. 334 вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК да отмени
първоинстанционния съдебен акт и да постанови нова присъда, с която да оправдае
подсъдимия.
Подсъдимият М.А.С. заявява, че не
е извършил престъпление в изпитателния срок по предходното му осъждане.
Отбелязва, че е бил задържан под стража, докато главният свидетел на
обвинението бил издирван и не бил намерен. Изтъква, че няма доказателства, че е
обсебил тази кола. Моли да бъде оправдан.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите в жалбата‚ както и
аргументите, изложени от страните в съдебно заседание‚ и в съответствие с чл.
314 НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира, че са
налице основания за нейната отмяна за и постановяване на нова присъда, с която
подсъдимият да бъде оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение.
На първо място въззивният съд
намира, че първоинстанционната присъда е постановена при изяснена фактическа
обстановка, която позволява правилно решаване на въпросите на наказателния
процес.
Извършвайки собствен анализ на
наличните по делото доказателствени материали, въззивният съд намира, че
възприетата от първата инстанция фактическа обстановка следва да бъде частично
коригирана, тъй като при извеждане на част от фактическите си изводи районният
съд не е отчел доказателствената непълноценност на приобщените по реда на чл.
281, ал. 4 НПК свидетелски показания и е основал част от констатациите си на
предположения.
От фактическа страна въззивният
съд приема за установено следното.
Подсъдимият М.А.С., с ЕГН **********,
е роден на *** г., българин, български гражданин, осъждан, със средно
образование, неженен.
През 2009 г. св. Б.В. и св. Д.Т.живеели
на семейни начала. Св. В. бил собственик лек автомобил „Опел Вектра”, с peг. № *******,
който ползвала приятелката му Д.Т., тъй като св. В. не притежавал свидетелство
за управление на моторно превозно средство. Свидетелите В. и Т. имали нужда от пари,
затова решили да продадат този автомобил. В същия период подс. М.С. бил колега на св. В.,
който няколко пъти му дал да ползва лекия автомобил. Междувременно двамата се
уговорили подсъдимият да го купи
На 4.05.2009 г. подсъдимият и св. В. се
срещнали и постигнали съгласие за продажбата на автомобила. Веднага св. В. му
дал ключовете и документите на автомобила, като се уговорили подсъдимият да
плати продажна цена от 4500 лв. Подс. С. обяснил, че всеки момент очаква да
бъде одобрен за кредит, след което ще заплати автомобила на св. В.. След
известно време св. В. потърсил подсъдимия, който казал, че още не е получил
кредита и чака всеки момент банката да одобри сключването на договора. Св. В.
продължил да се обажда на подсъдимия с въпрос за плащането на цената, като през
август разбрал, че подсъдимият вече не работи в предприятието.
След това подсъдимият престанал
да отговаря на обажданията на св. В..
За последен път св. В. видял
автомобила на паркинга на местоработата си към края на месец юни 2009 година.
Подсъдимият платил уговорената
продажна цена с голямо закъснение по време на първоинстанционното производство,
преди 2.06.2017 г., когато със св. В. сключили писмен предварителен договор за
продажба на лекия автомобил, в който било отразено, че продавачът вече е получил
сумата, както и че преди подписването на договора, на 4.05.2009 г. продавачът е
предал владението и ползването на лекия автомобил на купувача, от когато за
него са възникнали задължения да плаща данъците за автомобила.
Средната пазарна стойност на автомобила към 15.06.2009 г. възлизала на
3500 лева.
За да установи значимите
факти, първата инстанция е събрала необходимите относими доказателства чрез
показанията на свидетелите Б.В.В., депозирани в съдебно следствие и в
досъдебното производство пред разследващ орган, прочетени по реда на чл. 281,
ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 НПК и по чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 1 НПК (л. 26,
досъд. пр.) и Д.Я.Т., депозирани в съдебно следствие и в досъдебното
производство пред разследващ орган, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 вр. ал.
1, т. 1 НПК (л. 27, досъд. пр.),Е.Г.Д., дадени в съдебно следствие и в
досъдебното производство, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2,
пр. 2 НК (л. 31-32, досъд. пр.), писмените доказателства – свидетелство за
регистрация на автомобила на името на св. Б.В. (л. 43), справка за съдимост (л.
131), предварителен договор за покупко-продажба на МПС (л. 258, съд. пр.),
приобщени по реда на чл. 283 НПК, чрез заключението
на съдебнооценителната експертиза като способ за събиране и проверка на
доказателствата.
При проверка на доказателствения анализ,
направен от първостепенния съд,
въззивната инстанция намира за правилно крайното му заключение, че
събраните по делото доказателства не съдържат съществени противоречия за правно
значимите факти. Доказателствата относно съдържанието и формата на уговорката
за продажбата на автомобила и фактическото му предаване се изясняват еднопосочно
от показанията на свидетелите, въз основа на които е изградено обвинението – на
св. В. и св. Т.. И св. В., и св. Д.Т., с която първият живее на съпружески
начала, еднопосочно изясняват, че св. В. и подсъдимият постигнали съгласие за
продажбата на автомобила. В показанията си от съдебно следствие св. В. казва:
„Бяхме се уговорили да му продам моята кола“, а св. Тодовора заявява: „…М.С.
имаше желание да закупи колата. Беше разговарял с Б.Д. това да се случи и Б.му
беше дал ключовете и документите с идеята колата да бъде закупена.“ В края на
показанията си, при уточняване на времето на събитието, св. Т. потвърждава, че
и двамата с мъжа й са смятали именно, че подсъдимият купува колата: „Когато
изчезна колата, когато той я взе
да
я купи уж, беше 2009 г.“.
По отношение на следващия
съществен за обвинението фактически въпрос – как е било уговорено задължението
на подсъдимия за плащане, от единствените показания, които могат да съдържат
преки доказателства за това, на св. В. и св. Т. се установява, че конкретна
дата не е била уговорена. Подсъдимият е обяснил, че ще получи банков кредит и
св. В. е изчаквал това да се случи. В приобщените му от досъдебното производство
показания, които кореспондират на депозираните в съдебно следствие, но се
отличават с по-голяма пълнота за детайлите на ситуацията и отношенията му с
подсъдимия, което е обяснимо заради значителния период от време, изтекъл между
двата разпита, и отдалечеността на съдебното следствие от разглежданото събитие,
св. В. разказва, че с подсъдимия се уговорили той да му „изплати“ колата,
когато му “одобрят заема”, а след известно време подсъдимият обяснил, че чака
всеки момент това да стане. В този
смисъл фактическите констатации за конкретни срокове, изложени в мотивите на
проверяваната присъда, са необосновани, доколкото не почиват на непосредствено
събрани доказателства.
При
обсъждане на показанията, събрани от разследващ орган, настоящият съдебен
състав съобрази, че несъмнено винаги следва да вземе предвид няколко принципни
съображения от съдържанието на правото на справедлив процес на всеки гражданин,
обвинен в престъпление. Съгласно чл. 6, т. 3, б. “д” ЕКПЧ в минималния комплекс
от права, които държавата е длъжна да му гарантира, се включва и правото му да
участва в разпита на свидетелите, чиито показания са в основата на обвинението
му. В този смисъл противопоставими като пълноценни доказателства на подсъдимия
в настоящия процес са тези свидетелски показания, при събирането на които му е
била осигурена възможност пряко да се конфронтира със свидетелите и да им
задава въпроси, да прави бележки и възражения, тъй като това създава сигурност,
че показанията са депозирани доброволно, отразени са вярно в протокола и е
осигурена ефективна възможност на обвиняемия да разколебава доказателствата им
стойност или да я опровергава. Затова и чл. 281, ал. 8 НПК не позволява
осъдителната присъда да се основава само на показания, дадени пред разследващ
орган, прочетени по реда на ал. 4, т.е. без съгласието на подсъдимия. Вложената
законодателна целесъобразност е недвусмислено ясна и обслужва приоритетната
необходимост да не се позволи централните доказателства да са събрани в рамките
на тайно и несъстезателно производство чрез използване на принуда или чрез
превратно отразяване на смисъла на показанията в протокола и да се гарантира
ефективно правото на защита на обвиняемия. Изхождайки от тази принципна рамка
на минималните гаранции за справедлив процес, въззивният съд прие, че надеждни
са тези доказателства, установени чрез прочитане на показанията на свидетелите
пред разследващ орган, които намират обективна подкрепа в други обективни факти
или в показания, събрани в хода на съдебното следствие с гарантирана
състезателност.
В настоящия случай районният съд е
подценил значението на правилото на чл. 281, ал. 8 НПК, като единствено въз
основа на приобщените показания от досъдебното производство на св.Е.Д.,
депозирани пред разследващ орган, е приел за установено, че свидетелят научил
от свой познат, че подс. С. е катастрофирал с автомобила, а след известно време
от самия него разбрал, че го е продал в пункт за откупуване на вторични
суровини. Показанията на св.Е.Д. са напълно изолирани от останалите
доказателства и не кореспондират по никакъв начин на показанията му в съдебно
следствие, в които заявява, че единственото, което е в състояние да съобщи,
защото бил пиян, е, че подсъдимият го е возил с кола до купон в ж.к. „Люлин“.
След прочитане на показанията му от досъдебното производство свидетелят
посочва, че си спомня от прочетеното само това, че е виждал колата да стои на
паркинг. С оглед изтъкнатите специфики на показанията на този свидетел
въззивният съд намира, че само на основата на тези, депозирани пред
разследващия орган и прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК, е недопустимо да
бъде изведен акт на разпореждане с автомобила от подсъдимия. Още повече че показанията
на св. Д. не само че не съдържат първични доказателства, доколкото той няма
лични възприятия за продаването на автомобила за вторични суровини, но и
възпроизвеждат признание на подсъдимия. Самопризнанието на подсъдимия,
независимо дали е процесуално или извънпроцесуално, също не може да
представлява единствено обвинително доказателство.
Същевременно въззивният
съд не констатира пречка по смисъла на чл. 281, ал. 8 НПК от показанията на св.
В., приобщени от досъдебното производство, да установи, че през август той
научил, че подсъдимият е напуснал работа и оттогава вече подсъдимият не
отговарял на обжданията му. Показанията на този свидетел, приобщени от
досъдебното производство, напълно съответстват на съществените факти, заявени в
съдебно следствие от него и доказателственият им ефект е, че ги допълват, а не
подменят. Освен това свидетелят ги поддържа с категоричност, а подсъдимият е
имал възможност, ако желае, да се конфронтира с тях.
При така установената
фактическа обстановка въззивният съд установи от правна страна следното.
Подсъдимият
Ц.не е осъществил от обективна и субективна страна нито престъплението по чл.
206, ал. 6, т. 1 вр. ал. 1 НК, за което е бил осъден от първостепенния съд,
нито друго престъпление, за което съдът е допустимо да се произнесе без
изменение на обвинението от прокурора по реда на чл. 287, ал. 1 НПК.
За
да бъде осъществено обсебване по смисъла на чл. 206 от НК е необходимо да са
налице няколко обективни признака – подсъдимият да осъществява фактическа власт
върху конкретна движима вещ на някакво правно основание – да я владее или да я пази. Вещта следва да е
чужда или поне да не му принадлежи изцяло, което деецът да съзнава и въпреки
това да извърши противозаконно фактическо или юридическо разпоредително
действие с нея впоследствие, като така демонстрира промененото си отношение към
вещта, без знанието и съгласието на собственика. Без съмнение, обсебването може
да бъде извършено и чрез противозаконен отказ да се върне вещта на правоимащото
лице, ако такъв е възведен в обвинението.
На следващо място въззивният
съобрази базисното процесуално положение, че предмет на наказателното
производство е обвинението, повдигнато от прокуратурата, по което съдът дължи
произнасяне с окончателния си съдебен акт, без да има процесуална възможност да
надхвърля неговите рамки или да подменя инкриминираната деятелност с различна.
В настоящия случай по делото несъмнено се
установява, че подс. М.С. и св. В. са постигнали съгласие подс. С. да купи
лекия автомобил, собственост на втория. По правното си естество тяхната устна
уговорка, доколкото поради липса на задължителната форма няма прехвърлителен
ефект, е постигнала придобиването от подсъдимия на владението на автомобила с
всички фактически възможности на собственик срещу насрещното му задължение да
плати цена като за придобиване на автомобила от продажба. Не е било уговорено
задължение или срок за връщане на автомобила. Макар подсъдимият и свидетелят да
са смятали, че с предаването на автомобила на подсъдимия е осъществена
продажбата, тъй като не е спазена изискуемата форма за прехвърляне на
собствеността, не е настъпило и правно валидно прехвърляне на правото на
собственост. Сключването обаче на договор с прехвърлително действие в писмена
форма с нотариална заверка на подписите на страните изобщо не е било обсъждано
от подсъдимия и св. В., защото видно от постигнатото помежду им съгласие,
прехвърлянето на владението срещу продажна цена е устройвало и двамата.
Постигнатата договореност на 4.05.2009 г. не представлява и предварителен
договор за продажба, тъй като съгласно чл. 19, ал. 1 ЗЗД, доколкото
окончателният изисква нотариална заверка на подписите, предварителният договор
е следвало да бъде в писмена форма. Същевременно обаче в наказателноправен
смисъл значимото обстоятелство при преценка дали инкриминираното поведение на
подсъдимия осъществява състава на престъплението обсебването е не естеството и характера
на правното основание, а неговото съществуване. Обвинението не твърди, че
подсъдимият е използвал измамливи методи за мотивиране на св. В. да му
предостави владението на автомобила, нито да го е заблудил към момента на
сключване на договора, че действително се е съгласил да плати цената. В този
смисъл обвинението не оспорва съществуването на установената обвързаност.
Твърди се в обвинението, че впоследствие е настъпила промяна в отношението на
подсъдимия към вещта, защото той не е платил цената навреме. При това положение
обвинението изначално погрешно е било конструирано, тъй като изложените
твърдения не обективират промяна на отношението на подсъдимия, което изначално
е било като към вещ, която той е купил и дължи да плати цената й, когато се
снабди с пари.
В първоначалното обвинение в
обвинителния акт е посочено, че деянието е извършено на 15.09.2009 г., когато
подсъдимият противозаконно присвоил вещта, която владеел. В диспозитива не са
отразени факти, които да изясняват кое поведение на подсъдимия е инкриминирано
като демонстрирана промяна в отношението му към вещта, т.е. не е уточнен акт на
разпореждане. В обстоятелствената част обаче е посочено недвусмислено, че
датата следва изтичането на срока, в който подсъдимият е следвало да плати
цената. Отразено е, че на 4.06.2009 г. той обещал на св. В. да заплати цената
до 10 дни, поради което очевидно в диспозитива е било изчислено, че срокът е
изтекъл на 14.06.2009 г. и на следващата дата подсъдимият е обсебил колата. В
съдебното заседане на 21.04.2017 г. прокурорът е изменил обвинението в
окончателното – за това, че деянието е извършено на неустановена дата през юни
2009 г. В останалата част обвинението не
е променяно. Поради това районният съд незаконосъобразно е обсъждал при
преценка на съставомерността на деянието поведение, различно от
инкриминираното, тъй като прокуратурата не е повдигнала обвинение, че
подсъдимият е обсебил автомобила, като се е разпоредил с него чрез предаването
му в пункт за вторични суровини, а за това, че не го е платил навреме.
Районният съд обаче, наред с необоснованата констатация, че подсъдимият не е
платил цената в уговорения срок, тъй като не се установява по несъмнен начин да
е бил уговарян конкретен срок между подсъдимия и св. В., е приел, че деянието е
извършено с предаването на автомобила за вторични суровини. Подобен акт на
разпореждане, доколкото не е включен в обвинението, изобщо не може да бъде
валидно противопоставен на подсъдимия. Независимо от всичко изтъкнато обаче,
както беше посочено, подсъдмият и св. В. са постигнали съгласие срещу плащане
на продажната цена подсъдимият да ползва лекия автомобил с правата на
собственик. Оттук нататък единственото, което подсъдимият е дължал на номиналния
собственик, е било да му плати цената. Двамата
не са уговорили автомобилът да бъде временно ползван от подсъдимия, а завинаги.
Поради това и не може да е налице промяна в намерението на подсъдимия по
отношение на вещта, тъй като то още при устното договаряне е било за своене.
На следващо място, независимо от
принципната дискредитация на обвинението, събраните по делото доказателства
установяват, че действително е възникнала валидна правна обвързаност между
подсъдимия и св. В., защото те, при вярно формиране на представите си за
задълженията на насрещната страна, са постигнали съгласие по всички въпроси,
които са били предмет на устното им договоряне – подсъдимият да получи
фактическата власт върху автомобила веднага и да плати цената, поискана от собственика,
като се снабди с необходимата сума. Отделно от това, по делото не се установява
и противозаконен отказ за връщане на автомобила, защото подсъдимият никога не е
бил приканван от св. В. към такова действие.
Действително не се установява св. В. и подсъдимият да са обсъждали
последиците от евентуално неизпълнение на поетото задължение за плащане, но
това не е било и нужно, защото задълженията за точно изпълнение на договорите и
отговорността за неизпълнение произтичат от закона (ЗЗД).
Ето защо въззивният съд на свой
ред приема, че е налице отклонение от законосъобразното развитие на
гражданскоправните отношения между подсъдимия и свидетеля, което е било основание
за ангажиране на гражданска отговорност за забавено изпълнение по инициатива на
кредитора, но не и основание за наказателна репресия.
С оглед изложените съображения
въззивният съд намира, че материалният закон е приложен неправилно от първата
инстанция, тъй като подсъдимият не е извършил изпълнителното деяние на
престъплението обсебване. От друга страна, въззивният съд не намери основание и
за преквалифициране на инкриминираното на подсъдимия С. поведение по друг текст
от НК с прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо
престъпление без съществено изменение на фактическите рамки на повдигнатото
обвинение, с оглед на което единственият законосъобразен изход от настоящото
производство се явява оправдаването на подсъдимия на основание чл. 304 НПК.
Поради всички изложени
съображения въззивният съд прие, че атакуваната присъда е постановена при
неправилно приложение на материалния закон, което обуславя необходимостта от
прилагане на чл. 334, т. 2 и чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК и оправдаването на
подсъдимия. Ето защо настоящата съдебна инстанция отмени атакуваната присъда и
постанови нова, с която призна подсъдимия М.А.С. за невинен и го оправда изцяло
по повдигнатото му обвинение по чл. 206, ал. 1, пр. 1 НК.
С оглед изхода на делото и признаването на
подсъдимия за невинен, направените разноски остават за сметка на
държавата.
Мотивиран от изложеното,
въззивният съд постанови своята присъда.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.