№ 926
гр. Варна, 13.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Мирела Огн. Кацарска
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско
дело № 20223100501144 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на община Варна срещу Решение № 737/18.03.2022
г., постановено по гр.д.№ 15212/2021 г. по описа на Районен съд - Варна, ХLІІ състав, с
което общината е осъдена да заплати на Б. АДР. П., чрез неговия баща и законен
представител сумата от 1250 лева, като частичен иск от общия размер на претенцията в
размер на 15 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени
вреди – болки, страдания и неудобства в резултат на непозволено увреждане, настъпило на
23.03.2021 г., поради падане на неподдържан в изправност тротоар на ***, собственост на
община Варна, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на деликта –
23.03.2021 г. до окончателно изплащане на сумата, на основание чл. 49 от ЗЗД и чл. 86 от
ЗЗД.
Във въззивната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното
решение като резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда въз
основа на събраните по делото доказателства. Иска се отмяна на решението и постановяване
на ново, с което да се отхвърли изцяло предявения иска, а в евентуалност да бъде намален
размерът на присъденото обезщетение. Претендират се разноски.
Въззиваемият Б. АДР. П., чрез процесуалния си представител в срока по член 263,
алинея 1 от ГПК депозира отговор по така подадената жалба, с който отправя искане
решението на ВРС да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендират се
1
разноски.
В съдебно заседание страните поддържат изразената позиция по спора, като всяка
претендира присъждане на разноски.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по искове на Б. АДР. П., чрез неговия баща и
законен представител А.П. против община Варна с правно основание чл. 49 от ЗЗД и чл. 86
от ЗЗД за осъждане ответника да заплати сумата от 1250 лева, като частичен иск от общия
размер на претенцията в размер на 15 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
от ищеца неимуществени вреди – болки, страдания и неудобства в резултат на непозволено
увреждане, настъпило на 23.03.2021 г., поради падане на неподдържан в изправност тротоар
на ***, собственост на община Варна, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на деликта – 23.03.2021 г. до окончателно изплащане на сумата.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника община Варна, с
който се оспорват изцяло предявените искове, като се отправя искане за тяхното отхвърляне
като неоснователни, а в условията на евентуалност се претендиране намаляване размера на
търсеното обезщетение.
В съдебно заседание страните поддържат изразената позиция по спора, като всяка
претендира присъждане на разноски.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустим и следва да бъде разгледан по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В обхвата на така посочените въззивни
предели ВОС намира, че решението е постановено в границите на правораздавателната
компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. Исковете е с
правно основание чл. 49 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД са допустими.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания.
От събраните по делото доказателства съдът, намира за установено следното от
фактическа страна:
От представената епикриза на Б. АДР. П., издадена от МБАЛ „Света Анна – Варна“
АД се установява, че същият е постъпил в болницата на 23.03.2021 г. и е изписан на
26.03.2021 г. с окончателна диагноза „Счупване на долния край на хумеруса, закрито в
ляво“.
ВРС е допуснал и приел СТЕ, от заключението на която се установява следното: Б.
АДР. П. на 23.03.2021 г. е получил счупване на лявата раменна кост в долна трета.
2
Описаното травматично увреждане е в резултат на удар с или върху твърд, тъп предмет,
респективно при падане и удар на левия лакът в подлежащата повърхност, т.е по начин
описан в исковата молба. Непосредствено след получаване на травматичното увреждане
детето е транспортирано в Спешно отделение при МБАЛ „Света Анна – Варна“ АД,
проведени са консулти, образни изследвания, прието е за лечение в Клиника по Ортопедия и
травматология, където на 24.03.2021 г. е проведено оперативно лечение – фиксация с три
броя Киршнерови игли. На 26.03.2021 г. П. е изписан за домашно лечение. Счупването на
лявата раменна кост обуславя трайно затруднение в движенията на левия горен крайник за
период от около 3 – 4 месеца. Към настоящия момент детето няма оплаквания във връзка с
получените травматични увреждания.
Пред ВРС са събрани и гласни доказателства посредством показанията на свидетеля
Т. К. П. /майка на ищеца/, които съдът възприема в частта, в която се съдържат данни за
релевирани факти, базиращи се на непосредствени впечатления и не противоречат на
приети за установени факти с оглед съвкупната преценка на всички писмени и гласни
доказателства и съобразно разпоредбата на чл. 172 от ГПК.
В Решение № 737/18.03.2022 г., постановено по гр.д.№ 15212/2021 г. по описа на
Районен съд - Варна, ХLІІ състав е допусната очевидна фактическа грешка като
представляващ ищеца по делото е вписана и неговата майка Т. К. П., а видно от исковата
молба и депозираното по делото пълномощно на адвоката, като такъв е заявен само бащата
на детето. Неправилно са дадени указания от първоинстанционния съд, че малолетният
следва да бъде представляван и от двамата родители. Допуснатата очевидна фактическа
грешка в решението следва да бъде поправена служебно или по искане на страните по реда
на чл. 247 от ГПК.
Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа инстанция
доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на
въззивното производство, очертани с жалбата, достигна до следните правни изводи:
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обективна, има обезпечително- гаранционна
функция и е за чужди виновни противоправни действия. Фактическият състав, пораждащ
тази отговорност, включва: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на
което е възложено извършване на някаква работа и причиняване на вреда при или по повод
изпълнението на възложената работа. Причинната връзка се изразява в това, че деянието е
условието, което с вътрешна необходимост предизвиква настъпването на отрицателната
последица в сферата на увреденото лице. Вредата следва закономерно да произтича от
деянието, а не да се явява негово случайно следствие. Що се отнася до вината, макар в
гражданското съдопроизводство същата да се презюмира, съгласно разпоредбата на чл. 45
от ЗЗД, то в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД, отговорността е безвиновна.
В конкретния случай не се спори между страните, че тротоарът на ***, вх. А в гр.
Варна, където се е осъществил инцидентът с малолетния Б. е общинска собственост.
Община Варна е собственик на общинските пътища, намиращи се на нейна територия /чл. 2,
ал. 1, т. 1 от Закона за общинската собственост и чл. 8, ал. 3 от Закона за пътищата/,
изхождайки от дадените дефиниции на понятието "път" в разпоредбите на § 6, т. 1 от ДР на
3
Закона за движението по пътищата /всяка земна площ или съоръжение, предназначени или
обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци/, § 1, т. 1
от ДР на ЗП /ивицата от земната повърхност, която е специално пригодена за движение на
превозни средства и пешеходци и отговаря на определени технически изисквания/ и § 1, т. 2
от ДР на Наредба № 1/2001 г. за организиране на движението по пътища /отворен за
обществено ползване път и улиците в населените места/.
Съдът приема за безспорно, че процесният тротоар, намиращ се на територията на
гр. Варна, по смисъла на § 6, т. 6 от ДР на ЗП като изградена, оградена или очертана с пътна
маркировка надлъжна част от пътя, ограничаваща платното за движение и предназначена
само за движение на пешеходци, е част от общинския път – улица/булевард.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на цитираната Наредба № 1/2001 г. стопанин на пътя е
собственикът или администрацията, която го управлява, който за общинския път е кметът на
съответната община /чл. 19, ал. 1, т. 2 от ЗП/, в случая кметът на община Варна, а
управлението включва както планиране, проектиране и изграждане на пътищата, така и
поддържането и ремонта им /чл. 19, ал. 2 от ЗП/, в т.ч. чрез осигуряване на необходимите
условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение по тях през цялата година.
Безспорно от събраните по делото доказателства /медицинска документация, СМЕ
и показанията на свидетелката П./, които са безпротиворечиви и изцяло кореспондиращи си,
се установява, че на 23.03.2021 г. при движение по тротоара на ***, вх. А в гр. Варна, Б.П.
се спъва в изпочупените и неравни тротоарни плочки, при което пада на земята и получава
счупване на лявата раменна кост в долна трета.
На база на събраните по делото доказателства съдът приема за установено, че община
Варна чрез съответните си длъжностни лица, на които са били възложени дейностите по
поддръжка и ремонт на тротоарната настилка, не е осъществила необходимата организация
и контрол за правилното и безопасно използване на тротоара на ***, вх. А, който е в
изключително лошо състояние по отношение на покриващите го плочки, което е довело до
инцидента с ищеца. Т.е. налице е бездействие на лицата, на които общината е възложила
функциите по контрол за поддържането на общинските пътища, което бездействие е
противоправно.
Съдът приема за доказана и пряката причинна връзка между противоправното
виновно поведение на длъжностни лица на ответника и нанесените на малолетния
неимуществени вреди, като механизмът на увреждането е този, описан в исковата молба,
установен от показанията на свидетелката П. и подкрепен от приетото заключение на СМЕ,
което е основание за ангажиране на отговорността на община Варна по чл. 49 от ЗЗД.
Възражението на общината, че малолетният е имал възможност да се движи по велоалеята,
която е в непосредствена близост до процесния тротоар и така да се избегне инцидентът е
неоснователно, тъй като същата е част от системата от велосипедни трасета и велопаркинги,
осигуряващи велосипедната инфраструктура на гр. Варна и не е предназначена за движение
на пешеходци по нея.
При определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за неимуществени
вреди съдът съобразява нормата на чл. 52 от ЗЗД според която същото се определя от съда
4
по справедливост, както и заложените в ППВС 4/1968г. критерии за справедливост, а
именно, че претърпените от деликта морални вреди трябва да са съразмерни с техния
действителен размер, който е обусловен както от характера, продължителността и
интензитета на конкретното неблагоприятно въздействие върху личността на пострадалия,
възрастта, прогнозата, въздействието върху личността на пострадалия и най-близкото му
обкръжение, продължителността на страданието, така и от икономическата ситуация в
страната към момента на увреждането. Едновременно с това размерът му не следва да е
източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.
Съвкупният анализ на събраните по делото доказателства налага извод, че вредата за
ищецът се изразява в счупване на лявата раменна кост в долна трета. От допуснатата и
приета по делото СМЕ, неоспорена от страните, се установява, че Б. АДР. П. на 23.03.2021 г.
е получил процесната травма. Описаното травматично увреждане е в резултат на удар с или
върху твърд, тъп предмет, респективно при падане и удар на левия лакът в подлежащата
повърхност, т.е по начин описан в исковата молба. Непосредствено след получаване на
травматичното увреждане детето е транспортирано в Спешно отделение при МБАЛ „Света
Анна – Варна“ АД, проведени са консулти, образни изследвания, прието е за лечение в
Клиника по Ортопедия и травматология, където на 24.03.2021 г. е проведено оперативно
лечение – фиксация с три броя Киршнерови игли. На 26.03.2021 г. П. е изписан за домашно
лечение. Счупването на лявата раменна кост обуславя трайно затруднение в движенията на
левия горен крайник за период от около 3 – 4 месеца. Към настоящия момент детето няма
оплаквания във връзка с получените травматични увреждания.
От събраните гласни доказателства /неправилно е приложена от ВРС разпоредбата на
чл. 176 от ГПК/, които съдът кредитира като обективни и непротиворечащи на събрания
доказателствен материал по делото, е видно, че възстановителният процес при детето е
продължил малко над три месеца, обслужването му станало изключително затруднено,
поради гипсиране на ръката от рамото до китката, последното пречело и на съня му. В
следствие на травмата ищецът не е могъл да посещава детска градина, което от своя страна
наложило оставането в къщи и на майката и ползването от нейна страна на отпуск за
гледане на дете. По време на инцидента малолетният е на 3 г. и 7 месеца, което намалява
периода на оздравителния процес. От друга страна обаче именно ниската възраст е
предпоставка ищецът да изпита остър стрес от телесното увреждане и съпътстващите го
събития – приемане в болница, извършване на изследвания и оперативно лечение, трайно
обездвижване на ръката до махане на гипса, а после премахване и на поставените игли.
Установено е още, че при детето настъпва пълно възстановяване на крайника. Няма данни по
делото такова пълно възстановяване да не е настъпило и по отношение на психиката му.
Преценявайки в съвкупност посочените фактори, които са оказали неблагоприятно
отражение върху здравето на ищеца, обществено-икономическата обстановка в страната,
стандарта на живот, средностатистическите показатели за доходите и покупателните
възможности в страната към датата на деликта, настоящият състав на съда следва да приеме,
че общият справедлив размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди
възлиза на сумата от 1 500 лева, която ще бъде съответна на характера и тежестта на
5
увреждане на здравето на пострадалия и съобразена с обществено приетите критерии за
справедливост към датата на настъпване на увреждането.
Въз основа на изложеното въззивният съд счита, че предявеният иск с правно
основание чл. 49 от ЗЗД е основателен и доказан, поради което община Варна следва да бъде
осъдена да заплати на ищеца чрез неговият баща и законен представител сумата от 1250
лева, като частичен иск от общия размер на претенцията в размер на 15 000 лева,
представляваща обезщетение за претърпени от детето Б. неимуществени вреди – болки,
страдания и неудобства в резултат на непозволено увреждане, настъпило на 23.03.2021 г.,
поради падане на неподдържан в изправност тротоар на ***.
Съобразно направеното искане с правно основание чл. 86 от ЗЗД, сумата на
обезщетението следва да бъде присъдена ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на деликта – 23.03.2021 г., на основание чл. 84, ал. 3 от ЗЗД до окончателното й
изплащане.
С оглед съвпадането на правните изводи на първоинстанционния и въззивния съд
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемия Б.
АДР. П., чрез неговия баща и законен представител АДР. ИВ. П. следва да му се присъдят
разноски за въззивното производство като въззивникът бъде осъден да му заплати сумата от
384 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение. Възражението на община
Варна с правно основание чл. 78, ал. 5 от ГПК се явява неоснователно предвид това, че
минималното адвокатско възнаграждение, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №
1/09.07.2004 г. е в размер на 317.50 лева, а заплатеното от насрещната страна е в размер на
320 лева само с 2.50 лева над минималния такъв, като на въззиваемия се дължи и
заплатеното ДДС в размер на 64 лева.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 737/18.03.2022 г., постановено по гр.д.№ 15212/2021
г. по описа на Районен съд - Варна, ХLІІ състав.
ОСЪЖДА ОБЩИНА ВАРНА, с адрес: г***, представлявана от Иван Портних, в
качеството му на кмет ДА ЗАПЛАТИ на Б. АДР. П., ЕГН **********, чрез неговия баща и
законен представител АДР. ИВ. П., ЕГН **********, двамата с адрес: *** сумата от 384
/триста осемдесет и четири/ лева – разноски за въззивното производство, на основание чл.
78 ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7