РЕШЕНИЕ
№ , гр. Разград, 06.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, в публичното заседание на седми октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА
МЛ. СЪДИЯ: АНГЕЛ ТАШЕВ
при секретаря С.Л., като разгледа докладваното от младши съдия Ангел Ташев в. гр. дело № 212 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 201/07.03.2019 г., постановено по гр.д. № 1333/2018 г. по описа на Районен съд Шумен, съдът е признал за установено в отношенията между страните, че Д.С.Д., ЕГН **********, като кредитополучател и В. П. Д., ЕГН **********, като поръчител и двамата с адрес гр. Шумен, бул. „Симеон Велики“ № 69, вх.3, ет.1, ап.42 дължат солидарно в полза на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК *********, с адрес: гр. София, бул. „Петър Дертелиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано заедно и поотделно от Н.Т.С.и М.Д.Д., чрез пълномощник юрисконсулт И.С.С.сумата от 19 057,86 лева (деветнадесет хиляди петдесет и седем лева и осемдесет и шест стотинки), представляваща частично претендирана главница по неплатените погасителни месечни вноски за периода от 21.02.2019 г. до 21.10.2020 г. по Договор за потребителски кредит № 2355724 от 21.07.2016 г. сключен между ответниците и „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, за които е обявена предсрочна изискуемост, и вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от 18.10.2017 г. и Приложение № 1 към него, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда – 06.03.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 84,87 лева (осемдесет и четири лева и осемдесет и седем стотинки), представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 13.02.2018 г. до 06.03.2018 г., за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 354 от 07.03.2018 г. по ч.гр.д. № 683/2018 г. на ШРС. В тежест на въззивниците са сторените разноски по заповедното производство в размер общо на 432,85 лева (четиристотин тридесет и два лева и осемдесет и пет стотинки) и разноските в първоинстанционното производство в размер общо на 729,46 лева (седемстотин двадесет и девет лева и четиридесет и шест стотинки).
С Определение № 504/11.07.2019 г. по ч.т.д. № 435/2019 г. по описа на Апелативен съд Варна, съдът е определил Окръжен съд Разград за равен по степен окръжен съд, на който делото да се изпрати за разглеждане, поради отводи на съдиите от Окръжен съд Шумен.
За да постанови решението си, Районен съд Разград е приел, че в процеса на доказване ищецът, комуто принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест), е установил по несъмнен и безспорен начин правнорелевантните обстоятелството, че между страните е налице валиден договор за потребителски кредит и паричната сума по него е получена на ответника. Счел е, че е настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията, която е променила изискуемостта на вноските по кредита, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването на техния падеж. Приел е, че след като ответниците не са заплатили дължимата по договора за кредит сума и задължението за заплащане на същата не е погасено на друго законово основание, предявеният установителен иск се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен, както и акцесорното вземане.
Срещу така постановеното решение в срока по чл.259 ГПК е подадена въззивна жалба от Д.С.Д. и В. П. Д., с която молят съда да отмени обжалваното решение като неправомерно и да постанови ново, с което да бъде определена правилно родовата подсъдност на спора и делото се изпрати на Окръжен съд Шумен. Излага доводи, че между същите страни има образувано друго дело за останалата част от задължението по договора за кредит пред Районен съд Шумен с № 1334/2018 г..
Преди даване ход на делото е постъпила молба от Д.С.Д. и В. П. Д., с която не възразяват да се даде ход на делото в тяхно отсъствие, като посочват, че цената по договора за Цесия не е платена и поради тази причина, сегашният ищец не се легитимира като техен кредитор. Иска се от съда да извърши служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит. Молят съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което искът бъде отхвърлен. Прави се възражение за прекомерност на разноските на ищцовата страна.
Не се въвеждат
нови доказателствени искания. Не се претендират разноски.
В съдебните
заседания при редовност на призоваването въззивниците не се явяват и не изпраща
представител.
В законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Агенция за събиране на вземания“ чрез пълномощник – И.С.С., с който моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно и да остави без уважение депозираната въззивна жалба. Излагат се подробни аргументи.
В съдебното заседание при редовност на призоваването въззиваемата страна не се явява и не изпраща представител. Преди съдебното заседание е постъпила молба от процесуалния й представител - юрисконсулт И.С., в която изразява становище за даване на ход на делото в тяхно отсъствие, както и, че предявената въззивна жалба е неоснователна и следва да бъдат оставени без уважение и моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Не се въвеждат доказателствени искания. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал. 1 ГПК от активно легитимирана страна, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Делото е
напълно изяснено от фактическа и правна страна, приетите за установени
фактически положения от районния съд се подкрепят от събраните доказателствени
материали и са основани на закона. Въззивната инстанция изцяло споделя
изложените мотиви към решението на първоинстанционния съд и препраща към тях на
основание чл.272 ГПК, като се има предвид и следното.
Не е спорно между страните, а и от събраните пред районния съд писмени доказателства безспорно се установява, че на 21.07.2016 г. въззивникът Д.С.Д. в качеството си на кредитополучател сключил договор за потребителски паричен кредит № 2355724 с „Уникредит Кънсомър Файненсинг“ ЕАД, като по силата на този договор между тях възникнало облигационно правоотношение, по което на въззивника Д.Д. бил предоставен кредит в размер на 35 021,31 лева /тридесет и пет хиляди и двадесет и един лев и тридесет и една стотинки/. Годишният лихвен процент бил 9.99 %, ГПР 10.11%, като кредитополучателят следвало да върне сумата в размер на 44144,03 лева /четиридесет и четири хиляди сто четиридесет и четири лева и три стотинки/ на 51 анюитетни месечни вноски от по 993.99 лв. Първата месечна вноска, според приложения по делото погасителен план била на 21.08.2016 г., а последната на 21.10.2020 г.. Договорът бил обезпечен с поръчителството на съпругата на кредитополучателя – въззивничката В. П. Д.. По делото са приложени Общи условия, според които в чл.13, ал.2, б.“а“ е посочено, че кредитодателя има право да прекрати едностранно кредитното правоотношение с длъжника и да обяви всички вземания по предоставения кредит, в това число непогасени вноски, лихви за забава, такси и комисионни, ако потребителят допусне просрочие при неплащане на две последователни погасителни вноски по кредита. В чл.14 от ОУ е уговорено, че с подписването на договора за кредит, поръчителят, т.е. въззивницата В.Д. поема задължението към кредитодателя да бъде солидарно отговорен за изпълнението на задълженията на потребителя, т.е. съпругът й Валентин Д..
По делото е приет и Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземане /цесия/ от 20.12.2016 г. сключен между „Уникредит Кънсомър Файненсинг“ ЕАД в качеството си на продавач и „Агенция за събиране на вземания“ ООД в качеството си на купувач. В договора и в частност в чл.2.1 от § 2 наименуван „Предмет на договора“ е посочено, че цедентът се задължава ежемесечно чрез отделни договори за цесия да прехвърля възмездно срещу възнаграждение портфейл свои просрочени и изискуеми вземания произхождащи от договори за потребителски, парични и стокови кредити, сключени между него и физически лица, които не се погасяват редовно, като същите са определени и индивидуализирани в Приложение № 1 към всеки отделен месечен договор за цесия. В чл.4.3 е уговорено, че цесионерът е изрично упълномощен за уведомяване на длъжниците, чиито вземания се прехвърлят от името на цедента, както и, че в срок от три дни, цедентът е поел задължението да предостави на цесионера и изрично писмено пълномощно за уведомяване на длъжниците по смисъла на чл.99, ал.3 ЗЗД.
Безспорно от приложения по делото индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 18.10.2017 г., ведно с Приложение № 1, се установява, че първоначалният кредитор е прехвърлил вземания в полза на ищеца, като процесното вземане фигурира в Приложение № 1 под № 191, като е посочено, че обща дължима сума е в размер на 37252,79 лева. Извършеното прехвърляне е потвърдено от кредитора по смисъла на чл.99 ЗЗД с нарочен документ. По делото е приложено пълномощно от 18.10.2017 г., по силата на което, „Уникредит Кънсомър Файненсинг“ ЕАД, действащо чрез своя управител е упълномощило настоящия „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да уведомява от името на „Уникредит Кънсомър Файненсинг“ ЕАД всички длъжници по смисъла на чл.99, ал.3 ЗЗД, които дружеството е цедирало. С уведомителни писма от 07.02.2018 г. първоначалният кредитор, чрез настоящият ищец – „Агенция са събиране на вземания“, действаща чрез Николина Станчева в качеството си на изпълнителен директор, уведомила въззивниците, за прехвърляне на вземането към ищеца, както и за настъпила предсрочна изискуемост на кредита на 18.10.2017 г.. От приложените по делото обратни разписки към товарителници № 67664794 и № 67664795, уведомителните писма са получени от Д.С.Д. лично на 15.02.2018 г..
От назначената и приета от районния съд съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият съдебен състав кредитира като компетентно изготвена и даваща отговор на всички поставени задачи, се установява, че отпуснатата сума по кредита е в размер на 35021,31 лева, която сума представлявала реструктуриран стар кредит. Посочило е, че съгласно погасителния план имало гратисен период от 9 месеца, през които вноската била на стойност 271,11 лв., а след това на 993,99 лева. Последната погасителна вноска била на 22.10.2020 г., като общото задължение което следвало да се върне било 44 144,03 лева. Според вещото лице, кредитополучателят изпада в забава на 21.05.2017 г., като общата сума на постъпилите средства е 1914 лева до датата на депозиране на заявлението в съда. Дължимата главница по настоящото производство е 19 057,86 лева. Обезщетението за забава е в размер на 446,25 лева считано от 21.05.2017 г. до датата на входиране на заявлението по чл.410 от ГПК – 06.03.2018 г., като за периода от 15.02.018 г. до 06.03.2018 г. възлиза в размер на 184,83 лева.
Безспорно по делото е установено, че въз основа на заявление по чл.410 от ГПК, е издадена заповед за изпълнение № 354 по чл.410 ГПК, срещу Д.С.Д. и В. П. Д., издадена по ч.гр.д. № 683/2018 г. по описа на РС Шумен, да заплатят солидарно на настоящия ищец сумата в размер на 19057,86 лева, представляваща главница по неизпълнение на задължение по Договор за потребителски паричен кредит № 2355724 от 21.07.2016г., сключен между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и Д.С.Д., като вземането е прехвърлено на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания, както и сумата от 84,87 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 13.02.2018 г. до 06.03.2018 г., както и законната лихва от 06.03.2018 г. до окончателното изплащане на вземанията.
Срещу така издадената заповед за изпълнение в срок е постъпило възражение от длъжника. В указания от съда едномесечен срок, са предявени настоящите кумулативно обективно съединени положителни установителни искове, поради което същите са допустими.
По изложените във въззивните жалби доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, Разградският окръжен съд намира следното:
По възражението на жалбоподателя, че непосочването на цената в договора за цесия представлява липса на съществен елемент, водещ до нищожност на сделката поради липса на основание.
Правното основание на сключването на цесия, би могло да бъде различно - продажба, замяна, дарение, даване вместо изпълнение и пр. Така и постановеното по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК Определение № 790 от 18.11.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 2946/2013 г., I т. о., ТК.
Правното основание на процесния договор за цесия безспорно е продажба, като страните в § 3 от Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземане /цесия/ от 20.12.2016 г., както и в § 2 от индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 18.10.2017 г. са посочили начина на определяне на покупната цена, срока и начин на плащането й.
За длъжника липсва правен интерес да възразява срещу възмездността на сделката и за съда не е предвидено служебно задължение да следи за клаузата. Въпреки това, в случая цена между страните по цесията е уговорена, но за размера на същата не са представени доказателства от ищеца. Дори да не е определена цена се счита, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на сключване на продажбата за същия вид стока или при подобни обстоятелства, доколкото същите са търговци (чл.326, ал.2 ТЗ). Практиката на ВКС дори допуска цената да бъде определяема, като бъде уговорен единствено начинът, по който тя ще бъде определена (Виж напр. Решение № 288 от 2.07.2012 год на ВКС по гр.д. № 783/2011 год., IV г. о., ГК и Решение № 514 от 6.12.2011 год. на ВКС по гр. д. № 905/2010 год., IV г. о., ГК). Няма пречка дори цената да не се съдържа в самия договор, а да се извлича от друг документ подписан между страните. Предвид тези изводи, не може да се говори за нищожност на цесията поради липса на основание. Следва да се отчете и че прехвърлянето на вземане е принципно неформален акт и съдържанието на конкретната сделка между кредиторите, извън договорената промяна на собствеността върху вземането, не засяга по никакъв начин длъжника, поради което и не може да служи за обосноваване на защитата му. Затова, дори и представеното по делото извлечение от приложение към договора за цесия да не е достатъчно за установяване на принадлежността на процесното вземане към цедираното портфолио, фактическото признание от страна на първия кредитор чрез изрично потвърждаване на това задължение като принадлежащо на цесионера е достатъчно за да бъде установена цесия в полза на този нов кредитор. Въззивният съд намира за установена легитимацията на ищеца като цесионер по валидна цесия именно по отношение на задълженията, произтичащи от договора за заем, отпуснат на ответната страна.
По възражението, че са налице нарушения на Закон за потребителския кредит /ЗПК/ и Закон за защита на потребителите /ЗЗП/, водещи да недействителност на договора за потребителски кредит.
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните /качеството на кредитополучателя - физическо лице, съчетано с липсата на изключенията по чл.4, ал.1, 2 и 3 ЗПК/ и съдържанието на правата и задълженията, се установява договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 Закона за потребителския кредит /ЗПК/ (Обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), приложим за процесния договор, тъй като е сключен към датата на влизането му в сила. След като процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, то и на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ следва, че освен правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и правилата на ЗЗП. Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са от императивен характер и за приложението им, съдът следи и служебно, защото когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност, респ. нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на договора, респ. надлежно въведените в процеса, и без да има позоваване на нищожност /така постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 384 от 2.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ГК и решение № 23/07.07.2016 г. постановено по т.д. № 3686/2014 г. на ВКС, І т.о../. По отношение конкретизацията на въведената от потребителя недействителност/неравноправност, с решение № 237/20.01.2017 г. по т.д.№ 2927/2015 г. ВКС, І т.о. по реда на чл. 290 ГПК е прието, че потребителят, който се позовава на неравноправен характер на клауза от договора /недействителност на договора, не следва да конкретизира твърденията си чрез посочване с коя от хипотезите, предвидени в чл. 143 ЗЗП, респ. предвидени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, е налице противоречието. Или, съдът следва да се произнесе по възражения за нищожност поради неравноправен характер на клаузи в потребителски договор, респ. за недействителност на потребителски договор и когато страната, направила възражението за нищожност/недействителност, не е посочила конкретна законова норма, на която противоречи договорът/ клаузата от него.
Въззивният съд намира, че процесният договор съдържа изчерпателно и в цялост всички законоустановени реквизити, относно изискванията на чл.10 и чл.11 ЗПК, по следните съображения:
Договорът е сключен в писмена форма и отговаря на императивните изисквания на ЗПК. Посочени са индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишен процент на разходите, лихвен процент, фиксиран годишен лихвен процент, съдържа погасителен план, в който са отразени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Съгласно чл.11, ал.1, т.11 ЗПК погасителният план към договора трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските между различните неизплатени суми - само в случай че са дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В настоящия случай договорът съдържа погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой, размер и падеж, а тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора и за всички вземания по него изискването за посочване последователността на разпределението на вноските е неприложимо.
По аналогични на гореизложените причини е неприложимо и изискването на чл.11, ал.1, т.9а ЗПК, тъй като внимателният прочит на разпоредбата, тълкувана във връзка с § 1, т.6 от ДП на ЗПК, налага извода, че пълната редакция на текста е свързана с изчисляване на приложимия към договора за потребителски кредит променлив лихвен процент по кредита. Следователно задължението за разписана методика, определяща начина и реда за промяна на лихвения процент като един от компонентите на договорната лихва, не касае настоящата хипотеза, защото договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, а не променлив - поради което е достатъчно да бъде посочен размерът на същия, което е сторено по договора, като по делото не се твърди и не е установена едностранна промяна от страна на ищеца на параметрите по кредита.
Изискване за посочване отделно на главницата и лихвата в рамките на отделната погасителна вноска е въведено с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК, която касае ситуация, в която потребителят погаси предсрочно главницата по срочен договор за кредит и при която за него се поражда право да получи нов погасителен план, и в този само случай планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка е и разпоредбата на чл.11, ал.3 ЗПК, според която когато се прилага ал.1, т.12, кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. От страна на заемателя не е доказано, че е направил постъпки да извърши предсрочно погасяване на отпуснатия заем, ето защо в настоящия случай тази хипотеза също не е налице.
Освен това не е налице и основание за недействителност поради противоречие с чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Р България.
Съдът не констатира да е налице нарушение на императивна материалноправна норма, което на основание чл.22 ЗПК да води до недействителност на договора. Не се установиха и неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 във вр. с чл.146 ЗЗП.
По отношение направеното възражение, че кредитът е погасен, настоящият съдебен състав намира същото за неоснователно и недоказано. Безспорно от събраните по делото доказателства и в частност изготвената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че процесната сума не е погасена от ответната страна. По отношение на твърдението, че процесната сума е върната на ищцовото дружество, е следвало по правилата на чл.154, ал.1 ГПК, то да бъде доказано от ответната страна, а видно от доказателствата по делото няма ангажирани в тази насока.
По отношение на възражението, че делото е подсъдно на Окръжен съд Шумен като първа инстанция, тъй като за останалата част от потребителския кредит е образувано друго дело № 1334/2018 г. по описа на РС Шумен и делото умишлено не е било обединено, настоящият съдебен състав намира същите за неоснователни по следните съображения. Изрично в т.2а от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по Тълкувателно дело №4/2013 г.ОСГТК, което е задължително за съдилищата е посочено, че в исковия процес родовата подсъдност се определя от предявения размер на иска, а не от размера на цялото вземане. Това правило следва да намери приложение и в заповедното производство както по аналогия, така и с оглед изричните разпоредби на чл.410, ал.1 ГПК, които обуславят компетентността на заповедния съд от подсъдността на съответния иск за вземането или за заместимата вещ, а не от размера на вземането. От горното следва, че кредиторът има право да прецени за каква част от дължимата сума може да депозира заявлението по чл.410 ГПК – дали за целия размер или за част от него. По отношение на второто възражение, което съдът намира също за неоснователно, следва да се има предвид разпоредбата на чл.213 ГПК, според която, когато в съда има висящи няколко дела, в които участват едни и същи лица на страната на ищеца и на ответника или които имат връзка помежду си, съдът може да съедини тези дела в едно производство и да издаде общо решение по тях. Видно е, че законодателят е предвидил възможност, а не задължение на съда за обединяване на две отделно заведени дела при идентични страни или при връзка в предмета на спора по делата. В този случай съставът на Районен съд Шумен е преценил, че не следва да обедини двете граждански дела, като е изложил и подробни мотиви за това свое решение и настоящият съдебен състав по-никакъв начин не може да промени неговия извод, като законът изрично е предвидил, че това е негова преценка, а не задължение.
Що се касае до възражението, че и двете граждански дела са разпределени на един съдия-докладчик, настоящият съдебен състав го намира за неотносимо към предмета на правния спор.
По отношение на акцесорното вземане за забава, въззивният съд намира, че правилно районният съд е приел, че тази претенция следва да бъде уважена. Безспорно от доказателствата по делото ищецът доказа наличието на главен дълг и изпадане на длъжника в забава. Страните са уговорили, че при забава на плащането на която и да е погасителна вноска кредитополучателят дължи на кредитора законна лихва за всеки ден забава. От заключението на експертизата се установява, че претенцията за лихви за забава вследствие на забавеното плащане по процесния договор до датата на входиране на заявлението по чл.410 от ГПК е в размер на 446.25 лева, в частност за процесния период 184,83 лева. Поради това и претенцията за обезщетение за забава за периода от 13.02.2018г. до 06.03.2018г. в размер на 84.87 лева е основателна и доказана и следва да бъде уважена.
Предвид изложеното, въззивната инстанция намира, че районният съд е извършил подробно обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, въз основа, на което е стигнал до законосъобразни правни изводи. С оглед на това, решението на районния съд, като обосновано и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото следва да бъде разпределена отговорността за направените в настоящото съдебно производство разноски. В тази връзка и предвид изхода на спора и на основание чл.273, във връзка с чл.78, ал.3 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемото дружество направените съдебно-деловодни разноски. Видно от приложения по делото списък на основание чл.80 ГПК, въззиваемото дружество претендира разноски в размер на 300 лева юрисконсултско. Съдът изхождайки от фактическата и правна сложност на делото, както и, че са се провели две съдебни заседания, по които не се е явил процесуален представител на въззиваемото дружество, намира че размерът на юрисконсултското възнаграждение, което следва да бъде определено е в размер на 100 лева, което е минималният размер определен в чл.25 от Наредба за заплащане на правната помощ.
Така мотивиран, Разградският окръжен съд.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 201/07.03.2019 г., постановено по гр.д. № 1333/2018 г. по описа на Районен съд Шумен.
ОСЪЖДА Д.С.Д., ЕГН ********** и В. П. Д., ЕГН ********** *** да заплатят на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК *********, с адрес: гр. София, бул. „Петър Дертелиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано заедно и поотделно от Н.Т.С.и М.Д.Д. сумата в размер на 100 лева - юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщението до страните на основание чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
ДГ