Решение по дело №518/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 261147
Дата: 12 ноември 2020 г.
Съдия: Любомир Луканов Луканов
Дело: 20201100500518
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 януари 2020 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

гр. София, 12.11.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І въззивен брачен състав, в открито съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ХАСЪМСКА

ЕМИЛИЯ АЛЕКСАНДРОВА

 

при участието на секретар Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 518 по описа за 2020г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. с чл. 17, ал. 5 от Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН).

Образувано е по въззивна жалба на Р.В.К., чрез пълномощника адв. Г. В.К. от САК, с която се обжалва решение № 301165 от 13.12.2019г. по гр. дело № 77949/2018 г. на СРС, ІІІ ГО, 92 състав, в частта, с което е оставена без уважение молбата за издаване заповед за защита на въззивницата. В жалбата са изложени твърдения за неправилност, необоснованост и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при постановяване на решението. Излагат се доводи в подкрепа на жалбата. Моли да се отмени решението и да се постанови друго, с което се уважи молбата за защита по ЗЗДН. Не претендира разноски.

В открито съдебно заседание въззивницата, чрез упълномощения представител, поддържа въззивната жалба и сочи доказателства пред въззивната инстанция. В хода на устните състезания пледира за отмяна на първоинстанционното решение и иска да бъде издадена заповед за защита. Прави възражение за прекомерност на разноските на въззиваемите.

В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна М.П.П., чрез упълномощения адв. Н.Г. от АК - Благоевград, с който оспорва въззивната жалба. Иска да бъде оставено в сила решението на СРС. Не сочи доказателства. Претендира разноски, за които представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срок е постъпил отговор на въззивната жалба и от С.И.И., чрез упълномощената адв. А.Т. от САК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и иска да се потвърди обжалваното решение на СРС.

В открито съдебно заседание въззиваемите страни, чрез представителите си по пълномощие, поддържат отговорите на въззивната жалба. Пледират за оставяне в сила на решението на районния съд. Претендират разноски и представят списъци по чл. 80 от ГПК.

Във въззивното производство не са събрани нови доказателства.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от молителя в първоинстанционното производство, имащ правен интерес от обжалването на решението, с което е оставена без уважение молбата за защита по ЗЗДН, и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК, във вр. с чл. 17 от ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт. По изложените съображения съдът приема, че въззивната жалба е редовна и допустима, поради което следва да се разгледа по същество.

Настоящият съдебен състав приема, че решение № 301165 от 13.12.2019г. по гр. дело № 77949/2018 г. на СРС, ІІІ ГО, 92 състав, в останалата си част е влязло в сила, като необжалвано, тъй като от другите двама молители – малолетните деца И.С.И. и Г.С.И., не е депозирана въззивна жалба. В настоящото производство въззивницата действа в лично качество (видно от титулната част на жалбата), но не е предявила въззивна жалба и в качеството й на законен представител на двете малолетни деца. В този смисъл е и доклада на съда в открито заседание, по който страните не са възразили. По изложените съображения въззивният състав следва да се ограничи относно проверката за законосъобразност на обжалваното съдебно решение, само по отношение отхвърлителната част, касаеща молбата за защита от домашно насилие на Р.В.К..

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, приложима в настоящото производство по силата на препращащата разпоредба на § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението е и допустимо в обжалваната му част, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на молбата за защита, а съдът се е произнесъл именно по молбата с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Производството пред първата съдебна инстанция е образувано по молба на Р.В.К., действаща в лично качество и като майка и законен представител на малолетните И.С.И. и Г.С.И. срещу С.И.И. и М.П.П. – за защита от домашно насилие, извършено на 10.12.2018г. в 15.00 часа и 15.30 часа в Първа детска консултативна клиника, с адрес: гр. София, бул. „****, подробно описано в молбата.

Ответниците са оспорили твърденията в молбата за осъществено домашно насилие.

С решението, постановено по гр. дело № 77949/2018 г. на СРС, ІІІ ГО, 92 състав, съдът е оставил без уважение молбата по чл. 8, т. 1 от ЗЗДН, като неоснователна и не е издал заповед за защита, с която по отношение на С.И.И. и М.П.П. да бъдат взети мерките по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН. Осъдил е Р.В.К. да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 25 лева, а на всеки от ответниците да заплати разноски в размер от по 800 лева.

Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводи, прие за установено следното:

В първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите: Г.В.К.– майка на молителката, А.И.В.– без дела и родство със страните, както и Р. И.И.– сестра и съответно дъщеря на въззиваемите страни. От показанията на тези свидетели не се установява да е осъществен акт на насилие на 10.12.2018г. от страна на С.И.И. и М.П.П. спрямо въззивницата Р.В.К.. От показанията на двамата свидетели - Г.В.К.и Р. И.И.се установяват влошените отношения на родителите на децата И.С.И. и Г.С.И., както и липсата на взаимно уважение, но не и конкретни актове на твърдяното домашно насилие.  

Приетите в първоинстанционното производство писмени доказателства също не установяват осъществен акт на домашно насилие спрямо молителката К. на релевантната за спора дата.

Въззивният състав приема, че не следва да обсъжда заключението на съдебно психиатричната експертиза, прието от първата съдебна инстанция, като неотносимо, доколкото не установява релевантни за спора факти – осъществяването на акт на домашно насилие на 10.12.2018г. от страна на С.И.И. и М.П.П. спрямо въззивницата Р.В.К..

Съобразно с така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Първоинстанционното решение, в обжалваната част, е правилно.

Според легалното определение на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство.

Възраженията във въззивната жалба касаят необоснованост на решението, поради неправилна преценка на събраните доказателства от първоинстанционния съд, респ. неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото.

Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, споделя установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените правни изводи въз основа на доказателствата по делото, поради което не намира за необходимо да преповтаря тези изводи и препраща към мотивите на обжалваното решение (чл. 272 от ГПК).

Възражението на въззивницата относно приложението на чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН касае решението на първата инстанция, в частта по отношение на децата И.С.И. и Г.С.И., в която част същото е влязло в сила, като необжалвано.

Останалите доводи във въззивната жалба не касаят случилото се между страните на релевантната дата - 10.12.2018г. в гр. София, поради което и нямат правно отношение към законосъобразността на решението в обжалваната му част. Влошените отношения между родителите на децата не са предмет на обсъждане в настоящото производство, извън твърденията за домашно насилие на конкретната дата 10.12.2018г. Настоящият въззивен съдебен състав изложи мотиви за събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства, които не могат да обосноват извод за основателност на молбата за защита по отношение на датата 10.12.2018г.

Неоснователно е възражението на въззивницата, че съдебното решение на първоинстанционния съд е необосновано, тъй като съдът не е обсъдил подадените сигнали до тел. 112 и не е разпитал очевидец на акт на насилие от м. декември 2018г. Подаването на сигнали до компетентните органи, не обосновава извод за осъществено пълно доказване на тяхната достоверност. Молителката и въззивница по настоящото производство, не е доказала твърдението си с доказателствените средства по чл. 13 от ЗЗДН. Видно от обжалвания съдебен акт, районният съд е изложил мотивите си, като е обсъдил доказателствата, които е счел за относими към спора.

Като допълнение към изложените мотиви следва да се посочи, че в доказателствена тежест на молителката, по арг. от чл. 154, ал. 1 от ГПК, е да установи твърдения акт на насилие, а от съвкупната преценка на доказателства по делото не може да се обоснове извод, че на сочената дата С.И.И. и М.П.П. са осъществили акт на насилие спрямо Р.В.К.. Недоказаните факти са неосъществени за съда факти, поради което и страната, която твърди фактите следва да понесе неблагоприятните последици – оставяне без уважение на молбата за защита по ЗЗДН.

Другите възражения във въззивната жалба са неотносими към разглеждания спор и не следва да бъдат обсъждани, а въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение.

При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции правни изводи, решението в обжалваната част, следва да се остави в сила на основание чл. 17, ал.5 от ЗЗДН, като правилно и законосъобразно.

По разноските във въззивното производство съдът приема следното:

Въззиваемите своевременно претендират разноски, които им се дължат с оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Всеки от двамата ответници е представил доказателства за заплатени разноски за адвокатско възнаграждение от по 800 лева (съгласно договорите, служещи за разписки за внесените суми – лист 29 и 31 от делото).

Въззивният състав приема за основателно възражението на представителя на въззивницата за прекомерност на платените от въззиваемите адвокатски възнаграждения. Настоящото производство не се отличава с действителна фактическа и правна сложност, а спорът между страните пред въззивната инстанция е приключил в едно съдебно заседание. По изложените съображения адвокатските възнаграждения на представителите на въззиваемите следва да бъдат намалени на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК на 400 лева, като се съобрази с минималния размер посочен в чл. 22 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

На основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН, вр. с чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК въззивницата Р.В.К., следва да бъде осъдена да заплати по сметка на Софийския градски съд държавна такса в общ размер от 25 лева (по 12.50 лв. по искането за защита срещу две лица).

Настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване (арг. от чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН).

Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, І въззивен брачен състав

Р   Е   Ш   И:

 

ОСТАВЯ В СИЛА съдебно решение № 301165 от 13.12.2019г. по гр. дело № 77949/2018 г. по описа на Софийския районен съд, ІІІ ГО, 92 състав, в обжалваната част;

ОСЪЖДА Р.В.К. с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, да заплати на С.И.И., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 400.00 (четиристотин) лева – разноски по въззивно гр. дело № 518/2020г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І въззивен брачен състав.

ОСЪЖДА Р.В.К. с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, да заплати на М.П.П., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 400.00 (четиристотин) лева – разноски по въззивно гр. дело № 518/2020г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І въззивен брачен състав.

ОСЪЖДА Р.В.К. с ЕГН **********, на основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН, да заплати по сметка на Софийски градски съд, с адрес: гр. София, бул. „****, сумата от 25 (двадесет и пет) лева – държавна такса по въззивно гр. дело № 518/2020г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І въззивен брачен състав.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

      ПРЕДСЕДАТЕЛ:                       ЧЛЕНОВЕ: 1.                     2.