Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 17.02.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 20.11.2019г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ивайло Г.
ЧЛЕНОВЕ:
Ваня И.
Боряна Гащарова
при секретаря Цветанка
Павлова, разгледа докладваното от съдия Г. въззивно
гражданско дело № 487 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 55 от 11.04.2019г., постановено по гр. д. № 911
по описа РС- гр. Елин Пелин за 2017 г., са били отхвърлени
предявените от „Б.2.“ ЕООД срещу „Б. 72“ ЕООД искове по чл. 422 от ГПК за
признаване за установени вземания на ищеца в размер на 2479,72лв. – главница и
711,42лв. – законна лихва върху главницата за период от датата на забава по
съответната фактура до 06.07.2017г.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна
жалба на „Б.2.“ ЕООД срещу горното решение. Жалбоподателят
счита същото за неправилно и необосновано, както и за несъобразено с
доказателствата по делото. Оспорва изводите на първоинстанционния
съд относно представеното като доказателство Приложение № 1 към договор за
прехвърляне на вземания от 29.05.2015г. Счита, че съдът неправилно е тълкувал
клаузите на т. 1.1.1. и 1.1.2
от договора. Твърди, че приложението касае вземания по т. 1.1.1,
а не по т. 1.1.2 – противно на приетото от районния
съд. Намира, че същото доказва прехвърляне на процесните
вземания от цедента на цесионера.
Изтъква, че, независимо от доказаната неавтентичност на договор № RNA *********/12.04.2013г.,
същият не е бил оспорен от ответника незабавно след узнаването му (при
получаване на фактурите), поради което и на основание чл. 301 от ТЗ, следва да
се приеме, че търговецът потвърждава действията по подписването му от негово
име. Счита, че този договор касае различни услуги от посочените в единствената
неосчетоводена фактура № **********/16.11.2014г., отнасяща се до начислени
неустойки, докато договорът има за предмет единствено услугата „Виваком трио биз“, във връзка с
която е начислена неустойка във фактура № **********/15.07.2014г. в размер на
755,85 лв. Подчертава, че останалите допълнителни споразумения, заявки и анекси
били подписани от ответника, а последният не е възразил относно количеството и
качеството на предоставените услуги, а е оспорвал само неустойките. Позовава се
на заключението по ССЕ, съгласно което пет от шестте процесни
фактури са осчетоводени от ответника. Прави изводи от този факт. По отношение
на неосчетоводената фактура (кредитно известие) № **********/16.11.2014г.
изтъква, че тя е издадена въз основа на неоспореното допълнително споразумение
от 28.02.2013г. към заявка/договор от същата дата, а посочената в нея сума е
дължима в цялост. Намира, че първоинстанционният съд
се е произнесъл по незаявено от ответника възражение за непредоставяне на заявената
услуга и нейната цена. Вместо това сочи, че в договорите и допълнителните
споразумения между страните са били включени неустоечни
клаузи. Цитира съдебна практика във връзка с дължимост
на неустойки. Моли съда да отмени
обжалваното решение и да постанови друго, с което уважава предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор, с който въззиваемият
оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение. Изтъква, че
претенцията на жалбоподателя е била за установяване на вземане от 2456,71лв., формирано
от главници, но не и от неустойки. Счита, че представените фактури не удостоверяват
подлежащо на изпълнение вземане, тъй като ищецът не бил провел пълно и главно
доказване на съществуването и изискуемостта на вземането, както и на неговия
размер. Оспорва направеното от жалбоподателя тълкуване на клаузите на договора
за цесия от 29.05.2015г. Настоява, че процесното
вземане е такова по т. 1.1.2 от него. Счита, че
веднага след узнаването за неподписания от него договор, той го е оспорил.
Описва отношенията си с първоначалния кредитор (цедент)
„БТК“ ЕАД. Намира, че представените фактури не доказват реално предоставяне на
договорените услуги. Сочи, че е платил частично задължението по част от
фактурите, а в останалите си части те отразяват задължение за неустойки, като
не били доказани предпоставките за тяхното начисляване. Оспорва тяхната дължимост. Намира, че в договорите и анексите към тях не е
включена неустоечна клауза. Не оспорва дължимостта на включените във фактурите задължения за
ползвани месечни услуги. Подчертава, че е осчетоводил пет от шестте процесни фактури само защото не е било възможно да се
осчетоводи единствено признаваната от него част от отразените в тях вземания.
Моли съда да остави жалбата без уважение. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд жалбоподателят се представлява от
адв. Г., преупълномощен от адв. Х., който поддържа жалбата и моли съда да отмени
обжалваното решение. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на
насрещната страна. Представя писмена защита, в която възпроизвежда аргументите
от въззивната жалба.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд въззиваемата страна се представлява от адв. К., която поддържа отговора, оспорва жалбата, и
моли съда да я остави без уважение като неоснователна и недоказана, както и да потвърди
решението на районния съд. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното
производство доказателства, е описана точно и изчерпателно в обжалваното решение,
поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната
инстанция е прието като писмено
доказателство по делото потвърждение от „БТК“ ЕАД от дата 14.05.2019 г.,
намиращо се на стр. 9 от въззивното дело. От съдържанието му се установява, че приложеното
Извлечение от Приложение № 1 към договора за прехвърляне на вземания от
29.05.2015г. между „БТК“ ЕАД и „С.Г.Груп“ ООД (л. 10 от делото) е издадено от
„БТК“ ЕАД на 08.02.2018г. с регистрационен индекс № 95-Б-41.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо
формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по
действително предявения такъв.
ІІІ. По същество
Неоснователен е наведеният от жалбоподателя довод, че Приложение
№ 1 към договор за прехвърляне на вземания от 29.05.2015г. касае вземания по т.
1.1.1, а не по т. 1.1.2 от
договора. От текста на този договор е видно, че относимите
към т. 1.1.1 приложения са с номера 1.1 и 1.2, докато
Приложение 1 се коментира единствено във връзка с т. 1.1.2
от договора. Поради това ЕПРС правилно е приел, че процесните
вземания са такива по т. 1.1.2 от договора, доколкото
прехвърлянето им се удостоверява с извлечение именно от Приложение 1. От друга
страна, обаче, настоящият съдебен състав не споделя изложените от ЕПРС мотиви,
основани на датата на това извлечение, че процесните
вземания срещу ответника „Б. 72“ ЕООД са прехвърлени след изтичане на
6-месечния срок на действие на т. 1.1.2 от договора.
Действително, видно от приетото във въззивното производство писмено доказателство, извлечението е издадено от „БТК“ ЕАД на
08.02.2018г. с регистрационен индекс № 95-Б-41, т.е. много повече от шест
месеца след сключване на първия процесен договор за
цесия от 29.05.2015г. Това, обаче, не означава, че самото Приложение 1 е
съставено извън този срок, нито че то отразява извършени извън този срок
прехвърляния на вземания от „БТК“ ЕАД към „С.Г.Груп“ ООД. Поради това няма
основание за извод, че процесните вземания не са били
предмет на договора за цесия от 29.05.2015г., респ. че прехвърлянето им е било
извършено в нарушение на този договор.
Неоснователен е доводът на ответника (въззиваем
в настоящото производство), че отричаните от него задължения произтичат от
договори, за които е установено, че не са подписани от него, респ. че той се е
възпротивил срещу тях незабавно след узнаването им. На първо място, видно от
заключенията по двете съдебно- графологични
експертизи, неподписани от него са само договор № RNA-*********/12.04.2013г. и анексите към последния,
докато останалите процесни договори и анекси са
автентични. На второ място, съдът не споделя довода му, че се бил възпротивил
срещу действията, извършени от негово име без представителна власт, незабавно
след узнаването им. Наистина, съгласно разпоредбата на чл. 301 от ТЗ, „когато едно лице
действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът
потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването“. В случая, обаче, процесните
пет осчетоводени фактури съдържат достатъчно информация за основанията за
издаването им, а именно – ползвани далекосъобщителни услуги от конкретно
посочени телефонни номера – предмет на различни договори и анекси, както и
допълнителни услуги (респ. неустойки), уговорени в тези договори и анекси, като
измежду последните само договор № RNA-*********/12.04.2013г. и анексите към него са доказано
неавтентични. Въззиваемият не се е възпротивил срещу
извършените от негово име без представителна власт действия незабавно след като
е узнал, че въз основа на тези неавтентични документи му се начисляват
задължения, а дори е осчетоводил фактурите за пълните посочени в тях суми.
Поради това съдът не споделя твърдението му, че се е противопоставил на тези
действия незабавно след узнаването им. Точно обратното: с осчетоводяването на
фактурите той ги е потвърдил. Затова, обективно верният факт на неавтентичност
на договор № RNA-*********/12.04.2013г. и анексите към него не
обуславя претендирания от въззиваемия
извод за недължимост на задълженията, съдържащи се в
петте осчетоводени фактури - още повече, че тези фактури съдържат и задължения,
основани на други договори и анекси, за които и двете съдебно- графологични експертизи дават заключения за автентичност. Поради
това въззивният съд споделя изложените от ЕПРС
мотиви, че, независимо от установената неавтентичност на договор № RNA-*********/12.04.2013г. и анексите към него, пет
от шестте процесни фактури са били осчетоводени от
ответника, което означава, че последният не се е противопоставил на този
договор незабавно след узнаването му (доколкото вземанията по фактурите са
отчасти формирани и въз основа на него), т.е. следва да се приеме,
че търговецът потвърждава действията по подписването му от негово име на основание чл. 301 от ТЗ. Въз
основа на гореизложеното, следва
да бъде споделен и крайният извод на ЕПРС за наличие на валидна облигационна
връзка между ответника „Б. 72“ ЕООД и първоначалния титуляр (цедент)
на процесните вземания - „БТК“ ЕАД.
Неоснователно, обаче, първоинстанционният
съд е приел, че осчетоводените фактури са недостатъчни да докажат отразените в
тях вземания. Съгласно трайната съдебна
практика, обективирана напр. в Решение № 42 от
19.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 593/2009 г., II т. о., ТК, Решение № 30 от
8.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 416/2010 г., I т. о., ТК, Решение № 45 от
28.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 1882/2013 г., I т. о., ТК, Решение № 47 от
8.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 137/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 71 от
8.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 1598/2013 г., II т. о., ТК, Решение № 103 от
11.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2334/2013 г., II т. о., ТК) „само по себе си отразяването на фактурата в
счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за
покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата представлява
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване”,
като този извод важи и за неподписаните фактури, каквито са процесните.
Поради това съдът намира, че констатираният от в.л. Б. факт, че
фактури № **********/15.07.2014 г., № **********/15.08.2014 г., №
**********/15.09.2014 г., № **********/15.10.2014 г., и № **********/08.07.2014
г. са осчетоводени в счетоводството на ответника,
съставлява извънсъдебно признание на последния за дължимост
на посочените в тях парични суми – независимо дали последните представляват
цена на ползвани далекосъобщителни услуги или неустойки за неизпълнение на
договорни задължения, както и независимо от това, по кои договори се
претендират тези суми.
Неоснователно ЕПРС е
мотивирал отхвърлянето на исковете и с липсата на доказателства за реално
предоставяне на описаните в процесните фактури услуги
на ответника. Тези мотиви се опровергават от извънпроцесуалното
поведение на ответника, който е заплатил именно (и само) тези услуги по всички
фактури (арг. от изявлението на в.л. Б.. в открито
съдебно заседание пред ЕПРС на 12.02.2019г. – л. 242 от първоинстанционното
дело). А към частта от процесните вземания, формирана
от неустойки, тези мотиви са неотносими, тъй като неустойките
не касаят предоставени далекосъобщителни услуги. В случая вземанията за
неустойки се доказват не с реалното настъпване на предпоставки за тяхното начисляване,
а с осчетоводяването на фактурите, както се обоснова по- горе.
Във връзка с това, настоящият съдебен състав намира за неоснователно
възражението на въззиваемия, че признава част от сумите
по тези фактури, и че само заради тази част бил осчетоводил целите фактури, тъй
като нямало възможност да ги осчетоводи частично. Видно е, че платените (т.е.
признати от ответника) суми от тези пет фактури са незначителна част от общите
задължения по тях. Поради това е нелогично, заради една малка част от
задължението да се осчетоводи цялото такова, след като ответникът не признава останалата
по- голяма част от него. Ако такова поведение би могло да бъде донякъде
оправдано в периода след получаване на първата фактура, то е напълно необяснимо
по отношение на останалите четири осчетоводени фактури, тъй като към момента на
получаването им ответникът вече е знаел, че му се начисляват задължения, които
той не признава, и е имал достатъчно възможности да възрази срещу тях пред
издателя на фактурите и да изясни отношенията си с него, т.е. дали действително
дължи тези суми или не. След като, обаче, той не е повдигнал този въпрос, а
вместо това е продължил да осчетоводява като разход пълните суми по фактурите,
съдът не намира основание да отстъпи от утвърдената съдебна практика относно
значението на осчетоводяването им в счетоводството на длъжника.
Поради това следва
да се приеме за доказано съществуването на парично задължение по
осчетоводените фактури. Ответникът не е доказал погасяването на последното,
поради което претендираната парична сума (главница) е
все още дължима. Следователно, дължимо е и обезщетение за забава върху нея за
посочените от ищеца периоди.
Така изложените съображения се отнасят единствено до задълженията,
съдържащи се в петте осчетоводени от ответника фактури, но са неотносими към задълженията, описани в неосчетеноводеното
кредитно известие № **********/16.11.2014г. С оглед неосчетоводяването му, то не
може да бъде доказателство за тяхното съществуване и тяхната дължимост. За тези обстоятелства не са представени никакви други
доказателства, като настоящият съдебен състав не споделя изложените във въззивната
жалба доводи в обратен смисъл. Наистина, от посочените в това кредитно известие
основания за начисляване на съответните суми се установява, че то не вменява
задължения на ответника за далекосъобщителни услуги, свързани с телефонен номер
*********, който е предмет на неавтентичния документ № RNA *********/12.04.2013г.,
т.е. по него не се претендира нищо, което се основава на нищожен поради липса
на съгласие договор. Следва да се има предвид, обаче, че останалите съдържащи
се в кредитното известие задължения са такива за неустойки (напр. ADSL, VIVA Fleet, Office Standard, VIVACOM Net 20). Дължимостта на последните не може да произтече само и непосредствено
от договори или анекси към тях (независимо дали автентични или не), а се предпоставя от настъпване и на допълнителни условия (напр. предсрочно
прекратяване на договора, невръщане на предоставено оборудване - модем, и
т.н.). По делото, обаче, не е доказано сбъдването на тези допълнителни условия.
Поради това неустоечните клаузи, сами по себе си, не
пораждат задължение за заплащане на съответните суми (дори същите да се
претендират въз основа на действителни договори), а, с оглед неосчетоводяване
на кредитното известие от страна на ответника и липсата на други доказателства
за това обстоятелство, не може да се приеме за доказано съществуването на
такова задължение. Така искът е останал недоказан в частта си, касаеща вземанията по кредитно известие № **********/16.11.2014г. в
размер на 410,92 лв. С оглед недължимостта на тази
главница, недължима е и съответстващата й част от общо претендираната
мораторна лихва в размер на 711,42лв. за претендирания от ищеца период от 05.12.2014г. до
06.07.2017г. Съгласно т. 2 от заключението на в.л. Б., размерът на лихвата
върху главницата от 410,92лв. за този период е 107,95лв.
По така изложените съображения, съдът намира, че исковете са
основателни в частите си съответно за сумите 2068,80 лв. главница и 603,47 лв. лихва,
за които следва да бъдат уважени, респ. неоснователни в частите си за сумите 410,92
лв. главница и съответстващата й лихва в размер на 107,95
лв., за които следва да
бъдат отхвърлени.
Тъй като тези изводи съвпадат само частично с изводите на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено в частите, с които са отхвърлени исковете за сумите по кредитно
известие № **********/16.11.2014г. (а именно: 410,92 лв. – главница, и 107,95
лв. – лихва), и да бъде
отменено в частите, с които са отхвърлени исковете за сумите 2068,80 лв. –
главница, и 603,47 лв. – лихва, като вместо това предявените искове бъдат
уважени в съответните им части.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, въззиваемият следва да заплати на жалбоподателя част от
направените от последния разноски, пропорционална на уважената част от жалбата,
т.е. (2068,80 + 603,47)/(2479,72 + 711,42) = 2672,27/3191,14 =
0,8374029343745495 части. Разноски се установяват в размер на 500 лв.
адвокатско възнаграждение и 74,13лв. – държана такса, т.е. общо 574,13лв., от
които въззиваемият следва да заплагти
на жалбоподателя 0,8374029343745495*574,13=480,78лв.
Съответно, с оглед изхода на делото и направено в този смисъл
искане, жалбоподателят следва да заплати на въззиваемия
част от направените от последния разноски, пропорционална на уважената част от
жалбата. Такива се установяват в размер на 700 лв. – адвокатско възнаграждение,
но съдът намира за основателно възражението на жалбоподателя за неговата
прекомерност, доколкото цената на исковете е общо 3191,14лв. За защита по дело
с такъв материален интерес чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения предвижда минимално
възнаграждение от 453,38 лв. От друга страна, обаче, всяка страна има
право да избере такъв адвокат, за когото счита, че по най- добър начин би
защитил интересите й, като не може да се очаква, предпочетеният адвокат
задължително да оценява труда си по минималните цени от Наредбата. Възможно и
нормално е, с оглед предоставяното качество на услугата, адвокатът да изисква по- високо
възнаграждение за своя труд, в известни граници. Според настоящия съдебен
състав, с оглед актуалния стандарт на живот в страната и определените минимални
възнаграждения, такава граница е 50% над размера, определен с цитираната по-
горе Наредба, доколкото не става въпрос за строго специфични казуси, респ. за
уникална квалификация на адвоката. Поради това, заплатеното възнаграждение
следва да бъде намалено до размер от 453,38 + 0,5*453,38 = 680,07лв. т.е. жалбоподателят следва да
заплати на въззиваемия (1-0,8374029343745495)*680,07=110,58лв.
Частичната отмяна на обжалваното решение налага преизчисляване на
разноските в първоинстанционното производство, както
следва:
-
в полза на ищеца следва
да се присъди част от разноските, пропорционална на уважената част от исковете,
а именно: 0,8374029343745495*(550+5+250+300+84,43)=996,03лв.
-
ответникът има право на (1-0,8374029343745495)
части от направените от него и присъдени с първоинстанционното
решение разноски в размер на 950 лв.; поради това решението следва да бъде
отменено в частта за разликата над дължимия размер от 154,47лв. до 950лв. –
пропорционално на уважената част от исковете.
Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК,
съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл.
415, ал. 1 от ГПК, се произнася по въпроса за дължимостта
на разноските, направени и в заповедното производство. Поради това следва да
бъде постановен осъдителен диспозитив за част от
разноските, пропорционална на установената с настоящия съдебен акт част от претендираните вземания, а именно - 0,8374029343745495*(300+63,83) = 304,67лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 55 от 11.04.2019г.,
постановено по гр. д. № 911 по описа РС- гр.
Елин Пелин за 2017 г., В ЧАСТТА МУ, с която са били отхвърлени
предявените от „Б.2.“ ЕООД срещу „Б. 72“ ЕООД искове за признаване за
установено вземане на ищеца в размер на 2068,80 лв. (главница)
и 603,47 лв. – законна лихва за периоди от
датата на забава по съответната фактура до 06.07.2017г., както и В ЧАСТТА МУ, с която „Б.2.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Б.
72“ ЕООД разноски над 154,47лв. до пълния присъден
размер от 950 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНИ вземания на „Б.2.“ ЕООД с ЕИК ***
срещу „Б. 72“ ЕООД с ЕИК ********* за сумите 2068,80
лв. – главница и 603,47 лв. – законна
лихва за периоди от датата на забава по съответната фактура до 06.07.2017г., за
които е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение №
572/12.07.2017г. по ч.гр.д. № 691/2017г. по описа на Елинпелинския
районен съд.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 55 от 11.04.2019г., постановено по гр. д. № 911 по описа РС- гр. Елин Пелин за 2017 г., в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА „Б. 72“ ЕООД с ЕИК *** да заплати на „Б.2.“ ЕООД с ЕИК *** сумата 480,78лв. -
разноски във въззивното производство, пропорционално
на уважената част от жалбата.
ОСЪЖДА „Б.2.“ ЕООД с ЕИК ** да заплати на „Б. 72“ ЕООД с ЕИК ** сумата
110,58лв. - разноски във въззивното
производство, пропорционално на отхвърлената част от жалбата.
ОСЪЖДА „Б. 72“ ЕООД с ЕИК * да заплати на „Б.2.“ ЕООД с ЕИК *** сумата
996,03лв. - разноски в първоинстанционното
производство, пропорционално на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Б. 72“ ЕООД с ЕИК ** да заплати на „Б.2.“ ЕООД с ЕИК ** сумата 304,67лв. - разноски в заповедното производство,
пропорционално на уважената част от претенциите по заявление вх. №
1104/10.07.2017г. в РС- Елин Пелин.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.