Р Е Ш Е Н И Е
№…….
Гр. София, 02.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV A въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети октомври
през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
Мл. с. ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при участието на секретаря Цветелина
Добрева - Кочовски, като разгледа докладваното от мл. съдия Виктория
Станиславова възз. гр. д. № 3306 по описа на 2008 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 196 ГПК (отм.) – чл. 206 ГПК (отм.), вр.
§ 2, ал.1 ПЗР на ГПК.
С Решение от
17.01.2008 г. по гр. д. № 4783/1999 г. по описа на Софийски
районен съд, II Гражданско отделение, 61 състав, постановено в производство по
съдебна делба във фазата на нейното извършване:
на основание
чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./ в дял на С.Б.П. е поставен недвижим имот,
представляващ апартамент № 13, находящ се в сградата на ЖСК „Балкан“ в гр.
София, бул. „********с площ от 124,88 кв. м. /подробно индивидуализиран/, при
условие, че съделителката заплати на другите съделители за уравнение на
дяловете им сумите, както следва: на Л.Т.П. – сумата от 8 611,11 лева; на П.Т.П.
– сумата от 8 611,11 лева; на А.Т.Д. и Н.Н.Д. –
сумата от 44 777,78 лева, ведно със законната лихва в 6-месечен срок от
влизане в сила на решението за възлагане;
на основание
чл. 288, ал. 1 ГПК /отм./ е изнесен на публична продан следния недвижим имот:
дворно място от 500 кв. м., съставляващо имот № 26 в с. Дяково, м. „Бучалата“, при
първоначална цена, определена от съдия – изпълнител с помощта на вещо лице по
реда на чл. 374, изр. 3 ГПК /отм./, като окончателната сума, получена от
публичната продажба, се разпредели от съдия – изпълнител между съделителите при
следните квоти: Л.Т.П. – 5/72, П.Т.П. – 5/72, А.Т.Д. и Н.Н.Д.
– 26/72, С.Б.П. – 36/72;
На основание
чл. 53, чл. 54, чл. 60 и чл. 293а, изр. 1 ГПК /отм./, вр.
т. 4, предл. 1 от Тарифа № 1 към Закона за държавните
такси Л.Т.П. е осъдена да заплати по сметка за Софийски районен съд сумата от
365,28 лева – държавна такса.
На основание
чл. 53, чл. 54, чл. 60 и чл. 293а, изр. 1 ГПК /отм./, вр.
т. 4, предл. 1 от Тарифа № 1 към Закона за държавните
такси П.Т.П.
е осъден да заплати по сметка за
Софийски районен съд сумата от 365,28 лева – държавна такса.
На основание
чл. 53, чл. 54, чл. 60 и чл. 293а, изр. 1 ГПК /отм./, вр.
т. 4, предл. 1 от Тарифа № 1 към Закона за държавните
такси А.Т.Д. и Н.Н.Д. са осъдени да заплатят по
сметка за Софийски районен съд сумата от 1 899,44 лева – държавна такса.
На основание
чл. 53, чл. 54, чл. 60 и чл. 293а, изр. 1 ГПК /отм./, вр.
т. 4, предл. 1 от Тарифа № 1 към Закона за държавните
такси С.Б.П. е
осъдена да заплати по сметка за Софийски районен съд сумата от 2 630 лева –
държавна такса.
С Решение № II–61–120/30.04.2013
г. по гр. д. №
4783/1999 г. по описа на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 61
състав, постановено в производство по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./, вр. § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК, е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка в решението от 17.01.2008 г., като с нарочен диспозитив е
отхвърлена претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН на П.В.Т., конституиран на мястото
на починалата Л.Т.П., и П.Т.П. против А.Т.Д., Н.Н.Д.
и С.Б.П. за присъждане на увеличение на наследството на Т.Г.П., изразяващо се в
заплащане на сумата от 13 889 лева, чрез присъждане на недвижим имот –
дворно място с площ от 500 кв. м., съставляващо имот № 26, находящ се в с.
Дяково, м. „Бучалата“. Решението, с което е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка в основното решение по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./, е
влязло в сила като необжалвано.
Срещу
първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 197, ал. 1 ГПК
/отм./, е депозирана въззивна жалба от ищците – съделители
Л.Т.П. и П.Т.П., чрез адвокат Д.Б.. Оспорва се начинът на извършване на делбата
касателно двата допуснати до делба недвижими имота – чрез възлагане на жилището
на единия от съделителите и изнасяне на публична продан на другия имот,
представляващ дворно място, като евентуално се оспорва размерът на сумите,
определени за уравнение на дяловете на другите съделители, като се твърди, че
този размер не е съобразен с действителните актуални пазарни цени на жилищния имот.
Оспорва се първоинстанционното решение и в частта, с която е отхвърлена
претенцията на съделителката Л.Т.П. по чл. 12, ал. 2 ЗН. Правят се доказателствени искания за изслушване на нова съдебно-техническа
експертиза със задача да се определи актуалната пазарна цена на допуснатия до
делба апартамент № 13, както и за изслушване на свидетели във връзка с
претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН.
В срока по
чл. 201, ал. 1 ГПК /отм./ е постъпило писмено възражение от ответницата – съделител С.Б.П., чрез адвокат М.П., с което се оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Въззиваемата страна намира за недопустимо оспорването
на стойността на дяловете за парично уравнение, доколкото същите са определени
съобразно допуснатата техническа експертиза и отразяват действителните пазарни
цени на имота. Счита за неоснователни доказателствените искания за изслушване
на нова съдебно – техническа експертиза и за разпит на свидетели. Моли
въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение –
оставено в сила като правилно и законосъобразно.
В срока по
чл. 201, ал. 1 ГПК /отм./ не е постъпило писмено възражение от ответниците – съделители А.Т.Д. и
Н.Н.Д..
С
определение от 04.05.2015 г. въззивният съд е конституирал по реда на чл. 120 ГПК /отм./ на мястото на Л.Т.П., починала на 09.03.2011 г., единственият
ѝ наследник по закон /видно от удостоверение за наследници изх. № 860 от 15.04.2015
г./ – нейният син П.В.Т..
С протоколно
определение, постановено в съдебно заседание на 17.01.2022 г., въззивният
състав, след като е констатирал, че е сезиран с допустими изявления от всички
съделители за оттегляне на предявения иск за делба на недвижимия имот,
представляващ апартамент № 13, находящ се в сградата на ЖСК „Балкан“ в гр.
София, бул. „*******, с площ 124,88 кв. м., на основание чл. 119 ГПК /отм./, е
обезсилил първоинстанционното решение в частта по извършване на делба на гореописания
апартамент № 13 и е прекратил производството по извършване на делбата касателно
този имот. Така постановеното определение не е обжалвано от страните, поради
което е влязло в законна сила.
В последното
открито съдебно заседание, проведено пред въззивната инстанция на 17.10.2022
г., въззивниците П.В.Т. и П.Т.П., редовно призовани,
не се явяват и не се представляват.
В последното
открито съдебно заседание, проведено пред въззивната инстанция на 17.10.2022
г., въззиваемите С.Б.П. и Н.Н.Д.,
редовно призовани, не се явяват и не се представляват.
В последното
открито съдебно заседание, проведено пред въззивната инстанция на 17.10.2022
г., въззиваемата А.Т.Д., редовно призована, явява се
лично. Моли да бъде постановено съдебно решение, с което да се допусне
извършване на публична продан на единствения делбен
имот – дворното място в с. Дяково.
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, IV А въззивен съдебен състав, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемите страни, с
оглед разпоредбата на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 197, ал. 1 ГПК /отм./, изхожда от лица с правен
интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е
процесуално допустима. На основание § 2, ал. 1 ГПК /отм./ депозираната жалба
следва да се разгледа по реда на ГПК от 1952 г. /отм./.
При служебна
проверка, въззивният съд установи, че обжалваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо. При неговото постановяване не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми.
Съгласно
разясненията, дадени в ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, т. 19, дейността на
въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция, като без да
представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на
самия материалноправен спор. При въззивното обжалване
решаващият съд при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата
инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите
фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое
собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност
действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд. Въззивната
инстанция трябва да изготви собствени мотиви. Дори тогава, когато е възприела
мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на
фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия
обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава
собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не
контролна дейност.
Разгледана
по същество въззивната жалба е неоснователна.
Обжалваното решение
е правилно. При правилно разпределена доказателствена тежест и изпълнение на
задълженията си, вменени му от действащия процесуален закон /ГПК – отм./, Софийски
районен съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и
съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Фактическите и
правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Производството
е по реда на чл. 278 и сл. ГПК /отм./ – II фаза на съдебна делба.
С влязло в
сила Решение от 20.01.2003 г., постановено по гр. д. № 4783/1999 г. по описа на
Софийски районен съд, ГК, III отделение, 61 състав /оставено в
сила в тази част с Решение от 14.05.2004 г. по в. гр. д. № 1806/2003 г. по
описа на СГС, IV Б въззивен състав/,
е допусната, на основание чл. 69 ЗН, съдебна делба между съделителите Л.Т.П., П.Т.П.,
С.Б.П., А.Т.Д. и Н.Н.Д. на следните съсобствени недвижими имоти: 1./ апартамент № 13, находящ се в сградата
на ЖСК „Балкан“ в гр. София, бул. „********с площ от 124,88 кв. м. /подробно
индивидуализиран/, и 2./ дворно място от
500 кв. м., съставляващо имот № 26 в с. Дяково, м. „Бучалата“ /подробно
индивидуализирано/, при следните квоти: Л.Т.П. – 5/72 идеални части; П.Т.П. – 5/72 идеални части, С.Б.П. – 36/72 идеални
части, А.Т.Д. и Н.Н.Д. – 26/72 идеални части.
Съделителката С.Б.П. е предявила в преклузивния
за това срок по чл. 288, ал. 5 ГПК /отм./ – в първото открито съдебно заседание
във втората фаза на делбата, проведено на 16.02.2006 г., възлагателна претенция
на основание чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./ досежно допуснатия до делба жилищен
имот, представляващ апартамент № 13, находящ се в сградата на ЖСК „Балкан“ в
гр. София, бул. „********като преживяла съпруга на починалия общ наследодател.
В първото по делото съдебно
заседание след допускане на делбата ищцата – съделител
Л.Т.П. е предявила претенция с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН с искане за
извършеното от нея приживе на общия наследодател увеличение на наследството на
стойност от 13 869 лева да й бъде присъден в дял недвижимия имот в с. Дяково.
Въззиваемите страни са оспорили тази претенция при изложени от тях аргументи,
че средствата за закупуване на дворното място са дадени от Т.И С.П., а въззивницата Л.П. е била единствено приносител на своя баща
Т.П. при тяхното внасяне в банката.
С влязло в сила протоколно определение
от 17.01.2022 г. по настоящото въззивно дело първоинстанционното решение е било
обезсилено, на основание чл. 119 ГПК /отм./, в частта по извършване на делбата относно
апартамент № 13, като в тази част делбеното производство е прекратено.
С оглед горното спорният във въззивното производство предмет обхваща
единствено извършването на делбата на дворното място в с. Дяково, м.
„Бучалата“, и своевременно предявената претенция по чл. 12, ал. 2 ЗН.
По делото е прието като писмено
доказателство удостоверение № VII – 1331/18.07.1988 г., издадено от
изпълнителния комитет на Общински народен съвет – гр. Станке Димитров, видно от
което на Т.Г.П. е предоставено право на ползване върху земя от 500 кв.м.,
находяща се в землището на с. Дяково, м. „Старите лозя“.
Съгласно оценителен протокол от
17.08.1993 г., съставен по повод заявление от 03.06.1992 г. на Т.Г.П., дворно
място от 500 кв. м., находящо се в с. Дяково, м. „Бучалата“, категория VI, се оценява
на стойност от 13 800 лева.
Със Заповед № 1581/22.09.1993 г., на
основание § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ и § 5 от ПЗР на Правилника за прилагане на ЗСПЗЗ
и оценителен протокол от 17.08.1993 г., комисия, назначена със Заповед №
1215/17.11.1992 г. на кмета на община – гр. Дупница, нарежда на Т.Г.П., на
когото е предоставено право на ползване върху дворно място от 500 кв.м. в с.
Дяково, м. „Бучалата“, да заплати сумата от 13 800 лева и режийни вноски
за извършване на оценката в размер на 69 лева или общо сумата от 13 869
лева.
По делото е приета, неоспорена от
страните, вносна бележка за плащане на сумата от 13 869 лева, с посочен наредител Л.Т.П.,***.
По делото е представена скица №
162/02.02.2001 г., издадена от Управление
„Архитектура и градоустройство“, видно от която имот № 26 от кадастрален план
на с. Дяково, с площ от 500 кв. м., е записан на Т.П. съгласно § 4.
Пред Софийски районен съд са събрани
гласни доказателства чрез разпита на св. Б.Т.. Същата сочи, че познава Т.П. от 1970-1971
г. Спомня си, че последният се разболял от рак на костите през 1989 г. и
здравословното му състояние се влошило. Споделил със свидетелката, с която били
близки, своите намерения да завещае част от имуществото си на две от децата си
– А. и Д., тъй като към този момент вече бил помогнал значително на другите две
– Л., която била женена за руснак, и П., на когото помогнал да си намери работа
в Китай, поради което считал, че те са вече материално осигурени. Към средата
на м. май 1994 г. Т.й се обадил по телефона с молба да му заеме сума пари „за
да узакони едно място в село Дяково“ и то да стане наследствено. Тъй като не
разполагала изцяло със сумата, която й поискал, свидетелката му дала парите на
два пъти – първият път 10 000 лева, а вторият – 4 000 лева.
Получените пари Т.дал на дъщеря си Л., за да ги внесе в банката, тъй като
съпругата му С. към този момент също била в лошо здравословно състояние.
Пред Софийски районен съд са събрани
гласни доказателства чрез разпита на св. Д. С.. Последният сочи, че познава Т.П.
от 1989 г., тъй като с него живеели в един блок. Помни, че през м. май 1994 г.
ходил на два пъти заедно със сина на Т.– Д. П., до свидетелката Б.Т., за да
вземат пари. По него спомен първият път взели 10 000 лева, а вторият –
4 000 лева. Тези пари занесли на Т., като Д. му бил казал, че тези пари са
за закупуването на някакво място в село около гр. Дупница.
Пред Софийски районен съд са събрани
гласни доказателства чрез разпита на св. Т.К.. Същата твърди, че знае за
притежаван от Л.П. имот в с. Дяково, като лично е посещавала няколкократно
мястото. Твърди, че е ходила заедно с Л. да заплати същото през м. юни 1994 г.
По нейни спомени цената му била около 12 000 – 13 000 лева. Първо
отишли в общината в с. Дяково, но се оказало, че там не може да се плати и след
това отишли в общината в гр. Дупница. Част от парите били лични на Л., която
получавала голяма заплата по това време, а друга част били на брат ѝ. Не
знае друг да е стопанисвал имотът, освен Л.. Последната била закупила фургон
пред да закупи мястото и го оставила там. От Л. знаела, че баща й няма пари да
закупи мястото, затова го платила Л.. След като внесли парите, отишли в
болницата при бащата на Л. и го уведомили, че са внесли парите.
Пред Софийски районен съд са събрани
гласни доказателства чрез разпита на св. Н.Л.. Свидетелката сочи, че познава Т.П.
и знае, че той имал място в с. Дяково, което първо му било дадено за ползване,
а след това закупил. Т.лично й споделил, че за закупуването му бил взел заем от
своя позната Б. на стойност от около 14 000 лева. Тъй като бил болен, Т.не
платил лично цената на имота, а споделил на свидетелката, че дал парите на
дъщеря си Л., за да плати тя от негово име. Знае, че Т.е върнал дадения му
заем, но не знае от кого е узнала за това.
Съгласно приетото и неоспорено от
страните заключение на вещо лице инж. Ю.Д.по допуснатата пред първоинстанционния съд съдебно – техническа експертиза
дворното място в с. Дяково е реално неподеляемо с оглед изискванията на Наредба
№ 7. При извършен оглед на място вещото лице е констатирало, че мястото е
неоградено, без насаждения в него, в дворното място бил монтиран фургон върху
бетонова основа. Средната пазарна цена на имота според експертното заключение
възлиза на 4 880 лева.
Съгласно приетото и неоспорено от
страните заключение по назначената пред районната инстанция тройна съдебно –
техническа експертиза пазарната стойност на дворното място в с. Дяково възлиза
на 7 500 лева.
Във въззивното производство са
събрани гласни доказателства чрез разпита на св. Б.Г.. Свидетелят сочи, че
познава Т.П. от 1990 г., тъй като били съседи. Т.бил пенсионер и казвал, че
мястото в с. Дяково ще бъде за Л., като тя сама ще го плати, тъй като той бил
неплатежоспособен. Спомня си, че Л. го помолила през 1994 г. или 1995 г. за
заем от 5 000 лева, за да заплати мястото. Свидетелят лично бил закарал Л.
в общината, за да заплати, като с тях били и лицата Н.И Р.Л. стопанисвала
мястото, направила ограда, сложила фургон. Впоследствие в показанията си
свидетелят твърди, че заедно с него и Л. при плащане на мястото били Н.Б.и
приятелка на Л., чието не помни. Последната била с Л. и при докарване на
фургона в дворното място.
Пред въззивната инстанция са
ангажирани писмени доказателства във връзка с имотното благосъстояние на Л.П.,
както следва: 1./ трудов договор № 37/01.03.1990 г. между нея и МТСП при фирма
„БДЖ“ гр. София, за заемане на длъжността „началник отдел“ в отдел „Планов и
ТРЗ и соц. Развитие“, при уговорена основна месечна заплата в размер на 410
лева; 2./ допълнително споразумение за индивидуална работна заплата от
01.09.1991 г. към договор № 37/01.03.1990 г., съгласно което считано от
01.09.1991 г. основната месечна работна заплата на Л.П. се увеличава на
1 635 лева; 3./ допълнително споразумение за индивидуална работна заплата
от 01.11.1991 г. към договор № 37/01.03.1990 г., съгласно което основната
месечна работна заплата на Л.П. се увеличава на 1 885 лева; 4./ допълнително
споразумение за индивидуална работна заплата от 01.01.1993
г. към договор № 37/01.03.1990 г., съгласно което считано основната месечна
работна заплата на Л.П. се увеличава на 4 840 лева; 5./ допълнително
споразумение за индивидуална работна заплата от 01.04.1993 г. към договор № 37/01.03.1990
г., съгласно което основната месечна работна заплата на Л.П. се увеличава на 5
725 лева; 6./ заповед № 31/24.03.1994 г. за преназначение на Л.П. на длъжността
„стоковед външнотърговска дейност“ при МТСП – фирма „БДЖ“, при основна месечна
заплата в размер на 5 861 лева; 7./ допълнително споразумение от
01.04.1994 г., с което основната месечна заплата на Л.П. се увеличава на
6 500 лева; 8./ заповед № 72/01.06.1994 г., с която е определена нова
основна месечна заплата на Л.П. в размер на сумата от 6 829 лева.
Представени са и ново допълнително споразумение от 30.07.1997 г. и заповед №
109/24.11.1997 г. за определяне на нова месечна заплата на Л.П., които въззивният съд намира за неотносими към предмета на спора,
тъй като касаят получаваното от ищцата – съделител възнаграждение към
ирелевантен за спора момент /следващ датата на извършените плащания за
закупуване мястото в с. Дяково/. Представена е и фактура от 10.01.1994 г. за
закупуване на фургон на стойност от 9 000 лева, заплатена в брой, с
посочен получател на стоката Неделчо Кръстев.
Относно претенцията по чл. 12, ал. 2 от Закона за
наследството
Съгласно правната норма на чл. 12,
ал. 2 ЗН сънаследници, които приживе на наследодателя са спомогнали да се
увеличи наследството и не са били възнаградени по друг начин, могат да искат
при делбата да се пресметне това увеличение в тяхна полза. Посочената
разпоредба има предвид осъществен материален принос от страна на един
наследник, който е довел до уголемяване имуществото на наследодателя. Когато за
този материален принос наследникът не е възнаграден /чрез плащане, дарение или
завещание/, за него възниква правото при делбата да поиска да се пресметне това
увеличение на наследството. Възнаграждаването от страна на наследодателя може
да бъде осъществено приживе или послесмъртно – със завещателен акт. Изискването на законодателя по чл. 12, ал.
2 ЗН сънаследникът, който е заявил иска си да не е бил възнаграден по друг
начин, е свързано с доказване на факти, сочещи на увеличение имуществото на
наследодателя в резултат действия на наследника.
Фактическият състав на разпоредбата на чл. 12, ал. 2 ЗН сочи, че претенцията черпи основанието си във фактите на подпомагането, приноса за увеличение обема или стойността на имуществени права, съставляващи наследството на едно лице, от друго лице, имащо качеството на наследник, реализирани преди смъртта на наследодателя, но като парична стойност изчислени към момента на откриване на наследството. Формите на увеличението не се дефинират от закона, това увеличение може да се намира израз във всяко дадено имуществено благо - труд, пари, материали и др., но за да се приеме, че съставлява увеличение е необходима да е налице реализиран актив на наследството, т. е. нещо в повече. Съдът е обвързан с искането на наследника, как да бъде обезщетен – дали с имот или с пари, за реализираното от него увеличаване на имуществото на наследодателя.
В конкретния случай претенцията по
чл. 12, ал. 2 ЗН на П.В.Т. /конституиран на мястото на починалата първоначална ищца
– съделител Л.Т.П./ е приносът на неговата
наследодателка за увеличение на наследството на Т.Г.П. да му бъде даден в имот,
а именно имотът в с. Дяково, с оглед на което последният да бъде изключен от делбената маса. Заявената претенция във втората фаза на
делбата касае възмездяването за увеличената стойност на делбената
маса чрез включване на посочения имот в с. Дяково в нея, чиято стойност в
размер на 13 869 лева се твърди, че е била изцяло заплатена от праводателката
на ищеца.
За доказване на претенцията си по
чл. 12, ал. 2 ЗН ищецът – съделител П.В.Т. е
ангажирал гласни доказателства – свидетелските показания на св. Т.К. и св. Б.Г.,
както и писмени доказателства – процесното платежно нареждане от 07.06.1994 г.
и гореописаните заповеди и допълнителни споразумения за установяване
съществуването на трудови правоотношения на наследодателката
му Л.П. през процесния период и размера на
получаваното от същата трудово възнаграждение.
Свидетелите Т.К. и Б.Г. заявяват
пред съда, че починалата Л.П. е заплатила стойността на мястото в с. Дяково,
тъй като баща й бил неплатежоспособен. Поотделно всеки от тези свидетели
твърди, че е придружил лично Л. при внасяне на сумата за закупуване на имота,
като по спомени и на двамата тя възлизала на около 12 000 – 13 000
лева. Настоящият въззивен състав счита свидетелските показания на св. К. и св. Г.
за неубедителни и противоречиви и не ги кредитира при постановяване на
решението си. Това е така, тъй като помежду им съдът установява съществени
противоречия, които предизвикват съмнения относно тяхната достоверност и обуславят
крайния извод за недоказаност на заявената претенция. От една страна, както се
посочи, всеки от свидетелите твърди, че лично е придружил Л.П. при плащането на
цената на дворното място. При показанията си св. К. обаче не сочи присъствието
на трети лица с тях, като същевременно твърди, че заедно с Л. отишли да платят
цената в общината в с. Дяково, но оттам ги информирали, че плащането следва да
се извърши в общината в гр. Дупница, поради което на следващия ден отишли в
Дупница и там внесли сумата. При показанията си св. Г. сочи, че той заедно с
трети лица – първо сочи само Н. и Р., а след това Н.Б.и приятелка на Л., чието
име не помни, отишли директно в общината в гр. Дупница да платят, като същият
знаел, че плащането се прави там, тъй като той всяка година там плащал данъците
си там. Друго противоречие в показанията на тези свидетели съдът констатира и
относно произхода на средствата, послужили за извършване на плащането. Съгласно
показанията на св. К. част от средствата, с които Л. е платила цената на
дворното място в с. Дяково, били нейни лични, тъй като тя получавала голяма
заплата, а друга част – дадени й от нейния
брат /неуточнено кой/. Противно на тези твърдения св. Г. сочи, че лично той е
дал заем на Л. за част от продажната цена на имота – сумата от 5 000 лева.
Показанията на двамата свидетели влизат в противоречие и с твърденията на
самата Л.П., която е изложила твърдения пред районната инстанция, че е
заплатила стойността на имота изцяло с лични средства. При тези противоречия,
макар по същество ангажираните пред въззивната инстанция писмени доказателства
досежно трудовата ангажираност на Л.П. да установяват несъмненото наличие на
достатъчно доходи от последната в разглеждания период, въззивният съд намира,
че последните не са достатъчни за установяване при условията на пълно и главно
доказване, че именно със средствата от трудовото си възнаграждение Л.П. е
заплатила имота в с. Дяково.
От друга страна, ответниците –
съделители оспорват претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН, като излагат твърдения, че
Л.П. в действителност е внесла процесната сума по сметка на община Дупница, но
същата е била единствено приносител на своя баща – Т.П., при плащането на
цената на имота в с. Дяково. За провеждане на насрещно доказване ответниците –
съделители са ангажирали гласни доказателства – показанията на свидетелите Б.Т.,
Д. С. и Н.Л., както и писмени доказателства – удостоверение № VII –
1331/18.07.1988 г., оценителен протокол от 17.08.1993 г., Заповед №
1581/22.09.1993 г. и , на основание § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ и § 5 от ПЗР на
Правилника за прилагане на ЗСПЗЗ и скица № 162/02.02.2001
г., издадена от Управление „Архитектура и градоустройство“.
Свидетелите Б.Т. и Д. С. единно,
последователно и безпротиворечиво твърдят, че Т.П. е
поискал заем от свидетелката Т. „за да узакони едно място в с. Дяково“, като
тъй като последната не разполагала с цялата сума наведнъж, заемът бил предоставен
на две части – първо сумата от около 10 000 лева, а след това – още около
4 000 лева. Показанията на тези свидетели взаимно се допълват и в пълна
степен си кореспондират относно стойността на заетата сума, обстоятелството, че
същата е била предадена на две части, лицето, което е предоставило заема, както
и относно нейното предназначение – за заплащане на мястото в с. Дяково. Тези
показания напълно се подкрепят и от показанията на св. Н.Л., която също твърди,
че Т.П. й споделил, че е поискал заем от св. Б.Т. на стойност от 14 000
лева за закупуване на мястото в с. Дяково. Показанията на св. Л.кореспондират и
с изложеното от св. Т., че поради влошеното здравословно състояние на Т.,
същият дал парите от заема на дъщеря си Л., за да ги внесе физически, тъй като
той бил трудно подвижен и настанен в болнично заведение. За да се довери на
показанията на св. Б.Т., съдът установи, че те съответстват и на приетото по
делото саморъчно завещание на Т.П., с което той заявява, че последната му воля
е цялото му движимо и недвижимо имущество да бъде наследено от синовете ми Д. и
А., както и от съпругата му С., за което идентични данни се съдържат в
показанията на св. Т..
Предвид изложеното и след извършения
съвкупен анализ на двете групи свидетелски показания, въззивният съдебен състав
прие, че следва да се довери на показанията на свидетелите Б.Т., Д. С. и Н.Л., като последователни, безпротиворечиви,
кореспондиращи и взаимно допълващи се в частта относно произхода на средствата,
послужили за заплащане на цената на дворното място в с. Дяково – а именно, като
такива, предоставени на заем от св. Б.Т. на починалия Т.П., както и относно
обстоятелството, че последният е предоставил получената сума на своята дъщеря Л.П.,
за да заплати тя от негово име цената на делебения
имот в община Дупница. Тези показания според настоящия въззивен състав в пълна
степен опровергават твърденията на ищцовата страна, чиято е доказателствената
тежест за това обстоятелство, че именно Л. е заплатила имота със свои лични
средства, като ангажираните от последната гласни доказателства, като
противоречиви и непоследователни, не могат да обосноват обратния извод. Само
въз основа на представеното преводно нареждане, чиято доказателствена стойност
е била оспорена от ответниците – съделители и предвид наведените от тях доводи касателно
качеството, в което същата е внесла парите по сметка на общ. Дупница, надлежно
подкрепени с показанията на св. Т. и св. Л., които съдът цени като достоверни, не
могат да бъдат направени категорични изводи за твърдяното от ищеца – съделител увеличение
на наследството. За пълнота следва да се отбележи още, че при уравняване на приноса
по чл. 12, ал. 2 ЗН, трябва да се съобрази евентуално възнаграждаване на
увеличаващия приноса приживе на наследодателя, което възнаграждение може да е и
под формата на ползване на имота. В случая от свидетелските показания на
водените от ищеца свидетели – Т.К.иБ.Г., се
установява, че Л.П. е ползвала имота в неустановен по делото период от време,
вкл. за съхраняване на свои вещи, а правото да се ползва имота, собствен на
наследодателя, само по себе си също представлява възнаграждение.
При горните мотиви, въззивният съд
намира искът с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН за недоказан, а
първоинстанционното решение в частта, с която този иск е отхвърлен – за
правилно и законосъобразно, поради което същото следва да бъде потвърдено.
Относно способа на извършване на делбата:
Съгласно разпоредбата на чл. 282,
ал. 1 ГПК /отм./ в решението, с което се допуска делбата, съдът се произнася по
въпросите: между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е
частта на всеки сънаследник.
След като решението за допускане на
делбата на съсобствени имоти влезе в сила, съсобствеността реално се ликвидира
по един от четирите предвидени в закона способа: 1./ чрез съставяне на
разделителен протокол по чл. 289 ГПК /отм./ и теглене на жребий по чл. 291 ГПК
/отм./; 2/. чрез разпределение на съсобствените имоти
между съделителите без теглене на жребий по чл. 292 ГПК /отм./, когато
съставянето на дялове и теглене на жребий е невъзможно или много неудобно; 3./
чрез изнасяне на имота на публична продан по чл. 293 ГПК /отм./, когато се
касае до неподеляем имот, който не може да бъде поставен в един от дяловете, и
4./ чрез възлагане на имота по реда на чл. 288 ГПК /отм./, когато са налице
условията на закона.
Основен принцип в делбеното производство е при
възможност делбата да бъде извършена така, че всеки съделител да получи своя
дял в натура, като неравенството в дяловете се изравнява в пари /чл. 69, ал. 2,
изр. 1 и 2 ЗН/. Изхождайки от този принцип, в ТР № 63/01.06.1965 г. на ВС е
разяснено, че когато не е възможно да се образуват реални дялове за всички съделители
поради това, че имотът не може удобно да се подели, същият се изнася на
публична продан. Същото е прието и в Решение № 634/04.10.2010 г. по гр. д. №
1378/2009 г. на ВКС, I ГО – публичната продан е допустим способ за извършване
на делбата само ако имотите са по-малко от броя на съделителите и всеки имот е
реално неподеляем.
Водещ критерий за избора на способ е дали броят на
реалните дялове съответства на броя на съделителите и доколко стойността на
реалните дялове съответства на стойността на дяловете на съделителите. Поради
това от значение е дали е налице възможност за обособяване на повече реални
дялове от допуснатите до делба имоти, както и становището на съделителите
относно начина на извършване на делбата, в т. ч. дали те са предявили претенции
за възлагане на жилищен имот. Преди да се пристъпи към способа по чл. 288, ал.
1 ГПК /отм./, а именно публична продан, съдът следва да се произнесе по
приложимостта на останалите, уредени в закона, способи за ликвидиране на
съсобствеността, като тези по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК /отм./ са предпоставени от наличието на заявено в срок искане и
осъществяване на законоустановените условия за всяко от тях.
В конкретния случай в делбената
маса е включен само един имот /след обезсилване на първоинстанционното решение
в частта, в която е извършена делба на апартамент № 13/ – дворното място от 500
кв. м., съставляващо имот № 26 в с. Дяково, м. „Бучалата“. Делбата досежно този
имот е допусната между съделителите Л.Т.П. – починала
и заместена по реда на чл. 120 ГПК /отм./ от П.В.Т., П.Т.П., С.Б.П., А.Т.Д. и Н.Н.Д.. Безспорно допуснатият до делба имот не е жилищен.
От неоспореното заключение на вещо лице инж. Ю.Д.по
изслушаната пред СРС съдебно – техническа експертиза, което като компетентно и
обективно дадено от специалист в съответната област въз основа на материалите
по делото и извършен оглед на място съдът кредитира, се установява, че дворното
място в с. Дяково е неподеляемо.
По отношение на допуснатия до делба имот не са
заявявани възлагателни претенции. В последното съдебно заседание пред
въззивната инстанция се явява единствено съделителката
А.Д., като същата изразява желание дворното място да бъде изнесено на публична
продан. Във въззивната жалба липсват конкретни оплаквания относно способа за
ликвидиране на собствеността върху дворното място в с. Дяково, извън тези,
свързани с обсъдената претенция по чл. 12, ал. 2 ЗН.
Съгласно чл. 288, ал. 1 ГПК /отм./ основен способ за
ликвидиране на съсобствеността в делбеното производство, когато се касае за
неподеляем имот, е изнасянето му на публична продан. Този способ за ликвидиране
на съсобствеността се използва, когато не са налице предпоставките за
извършване на делбата чрез някой от останалите, предвидени в закона способи,
които винаги предполагат поделяемост или предвиждат специален ред за извършване
на делба на неподеляем недвижим имот. В случая, въззивният съд възприема
изводите на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, че процесният
недвижим имот е неподеляем между страните при спазване на техническите правила
и норми съобразно квотите, при които е допусната делбата. Делбеният
имот не е жилищен и по отношение на него не са заявени възлагателни претенции.
При това положение и като съобрази обстоятелството, че предмет на делба е само
един имот, а съделителите са четирима, въззивният съд намира, че единственият начин,
по който може да приключи делбата на процесното дворно място, е чрез изнасянето
му на публична продан, като при
извършване на проданта /в която съобразно нормата на чл. 293 ГПК /отм./,
съделителите могат да участват/ съделителите следва да получат паричната
равностойност на дяловете си съобразно получената цена на имота. Ето защо
преценката на СРС касателно начина на извършване на делбата е правилна. Поради
това обжалваното решение и в тази си част като правилно и обосновано следва да
бъде потвърдено.
Относно доводите във въззивната жалба, касаещи способа
за прекратяване на съсобствеността върху жилищния имот, представляващ
апартамент № 13, както и размера на паричното уравнение на останалите
съделители, въззивният съд не дължи произнасяне с оглед обстоятелството, че в
първоинстанционното съдебно решение е обезсилено в частта досежно извършването
на делбата на апартамент № 13, находящ се в сградата на ЖСК „Балкан“ в гр.
София, бул. „********с площ от 124,88 кв. м.
Относно разноските във въззивното
производство
При този изход на делото право на
разноски имат въззиваемите страните. Същите обаче не ангажират доказателства за
действително сторени такива.
Относно обжалваемостта на въззивното
решение
Настоящото решение подлежи на
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
Мотивиран от горното, Софийски
градски съд, Гражданско отделение, IV A въззивен
състав,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение от 17.01.2008 г., поправено
по реда на чл. 192, ал. 2
ГПК /отм./, вр. § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК с решение №
II–61–120/30.04.2013 г., по гр. д. № 4783/1999 г. по описа на Софийски районен
съд, II Гражданско отделение, 61 състав, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която на основание чл. 288, ал. 1 ГПК /отм./ е изнесен
на публична продан следния недвижим имот: дворно място от 500 кв. м.,
съставляващо имот № 26 в с. Дяково, м. „Бучалата“, при първоначална цена,
определена от съдия – изпълнител с помощта на вещо лице по реда на чл. 374,
изр. 3 ГПК /отм./, като окончателната сума, получена от публичната продажба, се
разпредели от съдия – изпълнител между съделителите при следните квоти: Л.Т.П.
– 5/72, П.Т.П. – 5/72, А.Т.Д. и Н.Н.Д. – 26/72, С.Б.П.
– 36/72; както и в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ,
с която е отхвърлена претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН на П.В.Т., конституиран на
мястото на починалата Л.Т.П., против А.Т.Д., Н.Н.Д. и
С.Б.П. за присъждане на увеличение на наследството на Т.Г.П., изразяващо се в
заплащане на сумата от 13 889 лева, чрез присъждане на недвижим имот – дворно
място с площ от 500 кв. м., съставляващо имот № 26, находящ се в с. Дяково, м.
„Бучалата“.
След влизане в сила на въззивното
решение, делото да се върне на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 61 състав, за
извършване на преценка относно наличието на предпоставки за провеждане на
производство по чл. 247 ГПК относно отразените в диспозитива на решението от
30.04.2013 г. ищци по предявения иск с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН
съобразно отразеното в мотивите на същото решение.
Настоящото решение подлежи на
обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: