Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 260010 Година 2023, 14.07 Град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски окръжен
съд .…………...………… граждански състав ………………………
На пети април ..………………..…….....……
Година две хиляди и двадесет и трета
В публично
заседание в следния състав:
Председател: Радостина Калиманова
Членове: ………………………………
Съдебни
заседатели: ………………………………
Секретар …………………………..
Жана Кметска .….......………………………………
Прокурор
……….....………….………………………........…….........………………………
като разгледа
докладваното от ……..…...……… Радостина Калиманова …………
гражданско дело
номер …… 66 …… по описа за ……. 2017 .….. година.
Производството по настоящото дело е с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД.
Образувано е по повод исковите претенции на М.К.Г.,
ЕГН **********,***, офис *, чрез процесуалния му пълномощник, против В.Н.Н., ЕГН **********,*** и Н.В.Н., ЕГН **********,*** за обявяване
за недействителен по отношение на ищеца сключеният между ответниците с
нотариален акт вх. рег. № 7411/ 19.10.2016 година, акт № 82, том 22, дело №
4298 по описа на Агенция по вписванията в Несебър, а по описа на нотариус с рег.
№ 110 с район на действие Несебърския районен съд акт № 27, том IX, рег. №
7188, дело № 1155 от 18.10.2016 година договор за дарение на недвижим имот, по
силата на който ответникът В.Н.Н., ЕГН ********** е
дарил на ответницата Н.В.Н., ЕГН **********, следните недвижими имоти, а
именно: сграда с идентификатор № 11538.501.456.3 по кадастрална карта и
кадастрални регистри на град Свети Влас, община Несебър, област Бургас,
одобрени със Заповед № РД-18-48/ 03.10.2005 година на изпълнителния директор на
АК, с адрес град Свети Влас, п. к. 8229 Св. Василий, която сграда е разположена
в поземлен имот № 11538.501.456, със застроена площ 46 кв. м., брой етажи: 2, с
предназначение на сградата: курортна, туристическа сграда, ведно с 90 кв. м.
идеални части от поземлен имот с идентификатор № 11538.501.456, целия с площ от
2592 кв. м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана; начин на
трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м/, номер по предходен план 395,
квартал 60, парцел II, при граници ПИ № №11538.501.457, 11538.501.502,
11538.502.258, 11538.501.503 и 11538.501.455, които недвижими имоти съгласно
предходен документ за собственост са описани като масивно бунгало № 2, със застроена
площ от 50 кв. м., разгъната площ от 100 кв. м., изградено в парцел ІІ-395, в
кв. 60 по плана на Свети Влас, област Бургас, урегулиран от 2650 кв. м., при
граници: улица, парцел III- 396, път, парцел І-405. Претендира се от ищеца и
присъждането на направените от него съдебно-деловодни разноски. В подкрепа на
отправените искания представя и ангажира доказателства.
Твърди се от ищцовата страна в исковата молба, по повод
на която е образувано настоящото производство, че на 16.10.2015 година страните
по делото сключили предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот,
по силата на който ответникът се задължил да продаде на ищеца или на посочено
от него лице своята ¼ /3/4 от 1/3/ идеална част от недвижим имот,
находящ се в град Бургас, ул. „Шейново“ № 110, представляващ дворно място с площ 153.50 кв. м. идеални
части, съставляващо урегулиран поземлен имот УПИ ІХ-24, 25, целия с площ 307
кв. м., в кв. 144, бивш парцел VII, в бивш кв. 118 по ПУП на град Бургас, които
заснети по кадастралната карта били поземлен имот с идентификатор
№07079.615.59, с площ от 135 кв. м., при граници: изток - улица „Шейново” №
07079.615.61, запад - поземлен имот № 07079.615.57, север - поземлен имот
№07079.615.58, юг - поземлен имот № 07079.615.60 и поземлен имот с
идентификатор №07079.615.60, с площ 137 кв. м., при граници изток - улица
„Шейново” № 07079.615.61, запад - поземлен имот № 07079.615.57, север -
поземлен имот № 07079.615.59, юг - улица
„Цар Самуил” № 07079.615.70, ведно със съсобствените
на продавача идеални части от сгради и подобрения в имота срещу заплащане от
страна на последния на продажна цена в размер на 50 000 евро, равняващи се на
97 792 лева, от която към момента на подписване на договора той бил заплатил
сумата от 53 500 лева. Остатъкът се задължил да заплати при подписване на
нотариалния акт за покупко-продажба.
Страните се задължили да сключат окончателен договор в
срок от 45 работни дни, считано от подписване на предварителния договор за
покупко-продажба, а именно до 18.12.2015 година. На тази дата такъв не бил
сключен поради неизпълнение на задълженията на продавача да предостави всички
необходими документи за изповядване на сделката по нотариален ред. В същото
време ищецът му заплатил допълнително и сумата от 2 500 евро. Било постигнато
съгласие срока за изповядване сделката във формата на нотариален акт да бъде
удължен до 15.01.2016 година, но и на тази дата продавачът не е изпълнил
задължението си по същите причини. Последвало ново писмено споразумение между
страните срокът да бъде удължен още веднъж. За тази цел уговорили новата дата
за сключване на окончателен договор да бъде 21.01.2016 година. На тази дата
ищецът заплатил и останалите 39 402 лева. Въпреки неколкократно проведените
разговори, ответникът не изпълнил задължението си да сключи окончателен договор
по нотариален ред.
Това негово поведение обусловило правния интерес на ищеца
от предявяване на иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване на
предварителния договор за окончателен, както и съобразно предоставената с т. 4
от договора възможност за това от предявяване на осъдителен иск за сумата от 10
000 евро, платена на отпаднало основание поради наличие на неизпълнение на
продавача по договора да прехвърли имота в уговорените срокове и свързаното с
това упражняване на потестативното му право по по
съдебен ред чрез предявяване на иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД.
По тези негови искови претенции било образувано
гражданско дело № 1088/2016 година по описа на Бургаския районен съд, които с
определение на съдията-докладчик по него били разделени. По иска за заплащане
на сумата от 10 000 евро като платена на отпаднало основание било образувано
гражданско дело № 1713/2016 по описа на Бургаския районен съд, което било
спряно до приключване на гражданско дело № 1088/2016 година по описа на
Бургаския районен съд с влязъл в сила съдебен акт, по което продължило да се
разглежда производството по иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. С решение по
посоченото по-горе гражданско дело съдът обявил за окончателен сключения на
16.10.2015 година предварителен договор за покупко- продажба на гореописания
недвижим имот.
След справка в имотния регистър ищецът установил, че малко
преди произнасянето на съда с решение по гражданско дело № 1088/2016 година по описа
на Бургаският районен съд, на 19.10.2016 година, първият ответник дарил на втория
ответник - дъщеря си Невена Владимирова Николова следните недвижими имоти, а именно:
сграда с идентификатор № 11538.501.456.3 по кадастралната карта и кадастрални регистри
на град Свети Влас, община Несебър, област Бургас, одобрени със Заповед № РД-18-48/
03.10.2005 година на изпълнителния директор на АК, с адрес град Свети Влас, п. к.
8229 Св. Василий, която сграда е разположена в поземлен имот № 11538.501.456, със
застроена площ 46 кв. м., брой етажи 2, с предназначение на сградата: курортни,
туристическа сграда, ведно с 90 кв. м. идеални части от поземлен имот с идентификатор
№ 11538.501.456, целия с площ от 2592 кв. м. с трайно предназначение на територията
- урбанизирана, начин на трайно ползване ниско застрояване /до 10 м/, номер на предходен
план: 395, квартал 60, парцел II, при граници: ПИ №№ 11538.501.457,
11538.501.502, 11538.502.258,
11538.501.503 и 11538.501.455, които недвижими имоти съгласно предходен документ
за собственост били описани като масивно бунгало № 2, застроена площ от 50 кв. м.,
разгъната площ от 100 кв. м., изградено в парцел ІІ-395, в кв. 60 по плана на Свети
Влас, област Бургас, урегулиран от 2650 кв. м., при граници: улица, парцел ІІІ-396,
път, парцел I - 405. Данъчната оценка на дарените недвижими имоти била 57
895.70 лева.
По смисъла на чл. 135 от ЗЗД кредиторът можел да иска да
бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го
увреждал, ако при извършването им последният е знаел за увреждането.
Основателността на иска предполагала кумулативно наличие на две предпоставки:
обективна - да е налице увреждане на кредитора и субективна - да е налице
знание за това увреждане от страна на длъжника. Знанието за увреждане
интересите на кредитора у третите лица -приобретатели
в конкретната правна хипотеза било ирелевантно, тъй като сделката била
безвъзмездна и те не били извършили насрещна престация.
Първата предпоставка за уважаване на иска била налице,
тъй като ищецът бил кредитор на ответника В.Н.. Той имал парично вземане от
него, възникнало преди извършване на действието, чието обявяване за
недействително се иска, доколкото вземането било претендирано
с искова молба на 27.01.2016 година, която той лично бил получил на 20.04.2016
година, а увреждащото кредитора действие било извършено на 19.10.2016 година.
На 28.04.2016 година ответникът Н. се бил запознал и с материалите по
гражданско дело № 1713/2016 по описа на Бургаския районен съд, видно от
заявката му за копиране на същите по делото.
Втората предпоставка за уважаване на предявения отменителен иск била извършване на действие, което
увреждало кредитора. В случая длъжникът дарил на дъщеря си свои недвижими имоти
и по този начин увредил интересите на кредитора си, тъй като с договора за
дарение се намалявало общото обезпечение, за каквото служело цялото имущество
на длъжника, съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Следващото условие, а именно наличие на знание за
увреждане също било налице. Когато действието било безвъзмездно, какъвто бил
настоящия случай, правото да се иска отмяна възниквало, щом длъжникът е знаел
за увреждането. Не било необходимо да се съзнава увреждането на определен
кредитор, достатъчно било в момента на извършване на действието длъжникът да е
знаел, че има кредитор и че действието го уврежда. Всичко така изложено до тук
обосновавало наличието на правен интерес от предявяването на настоящия иск.
Налице били действия на ответника, които следвало да
бъдат обявени за недействителни спрямо ищеца, тъй като същите били извършени с
цел да бъдат увредени интересите му като кредитор по претенции за заплащане на
сумата от 10 000 евро, включително разноски по гражданско дело № 1088/2016
година по описа на Бургаския районен съд и следващите инстанции, както и по гражданско
дело № 1713/2016 по описа на същия съд и следващите инстанции, тъй като с тях
се намалявало имуществото на длъжника.
Ответницата Н.В.Н., на която съдът е изпратил препис от
исковата молба и доказателствата към нея в указания от съда и закона срок е
депозирала чрез назначения и по реда на предоставянето на безплатна правна
помощ процесуален представител писмен отговор, с който е изразила становище по
така предявената против нея искова претенция. Изтъква се в него на първо място,
че иска е процесуално допустим, но неоснователен.
Оспорени са фактите по искова молба с твърдения, че
същите не отговарят на обективната истина. Изтъква, че не бил осъществен
фактическия състав на чл. 135 от ЗЗД и не били налице предпоставките на
посочената законова разпоредба за претендираното от ищеца прогласяване на
относителна недействителност на сделката между ответниците.
В исковата молба ищецът твърдял, че бил кредитор на
първия ответник на няколко основания, изброени хронологично, а именно сключен
предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, неизпълнение на
първия ответник по него, заведена искова молба по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и
акцесорна такава по чл. 55 от ЗЗД с включена клауза за неустойка в размер на 10
000 евро, постановяване на решение за обявяване на предварителния договор за
окончателен.
В тази връзка се изтъква, че в производството, образувано
по иск по чл. 135 ЗЗД, определянето на момента на възникване на кредиторовото вземане спрямо момента на увреждащото
действие било от особено значение. Този момент бил важен, тъй като ако
действието предхождало възникването на вземането, това обуславяло евентуалната
необходимост от доказване на намерение за увреждане на кредитора. Освен това, в
този случай щяла да бъде неприложима хипотезата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и
презумпцията за знание между ответниците не важела.
Оспорва твърдението, че ищецът притежавал качеството
кредитор към момента на сделката, която се претендира да го увреждала. Счита,
че качеството кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД не било възникнало до
постановяване на конститутивното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Оспорва това му качество да произтича
от другата допълнителна претенция по чл. 55 от ЗЗД, която била в зависимост от
уважаването на главния иск. Евентуално, тъй като съдебното решение било
постановено след извършването на разпоредителната сделка - дарение, счита, че
следвало да се приложи хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, където не важела
презумпцията за знание по ал. 2 ЗЗД и ищецът следвало да докаже не само знание,
а и намерение за увреждане на интереса на кредитора.
Счита, че с атакуваната прехвърлителна сделка нямало
обективно увреждане правата на ищеца. Към 19.10.2016 година срещу първия
ответник нямало парична претенция, а само искане за заместване съгласието на
ответника за сключване на окончателен договор. Ответникът към този момент
разполагал с парични средства получени по предварителния договор, тъй щото да е
в състояние да заплати дължимите разноски по съдебното производство, които били
незначителна част в сравнение със стойността на сделката, за която се твърди да
е увредила кредитора. Ето защо, с прехвърлянето на имота, интересът на
кредитора не се засягал по никакъв начин и искът следвало да бъде отхвърлен
като неоснователен.
Счита, че липсвала и субективната предпоставка за
уважаване на иска - знание на длъжника, че с действията си уврежда кредитора.
Тъй като договора за дарение от 19.10.2016 година бил сключен преди
възникването на вземането на ищеца по решение №1704/04.11.2016 година по
гражданско дело №1088/2016 година по описа на Бургаския районен съд
/постановяването на конститутивното съдебно решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД/,
изисквало се ответниците да са имали и намерение да увредят кредитора М.К.Г..
Ответникът В.Н.Н., на когото
съдът е изпратил препис от исковата молба и доказателствата към нея в указания
от съда и закона срок също депозирал чрез назначения му по реда на безплатната
правна помощ процесуален представител писмен отговор, с който е изразил
становище по така предявената против него искова претенция. Изтъква се в него,
че тя е неоснователна по следните доводи, а именно:
Предвидените в приложимата норма на чл. 135 от ЗЗД
предпоставки не били налице в случая. Ищецът обосновавал качеството си на
кредитор с признаването или не на претендирано от
него парично вземане, произтичащо от приложения към исковата молба предварителен
договор. Това означавало, че той признавал, че все още няма качеството на
кредитор.
Другото безусловно условие, за да бъдел основателен иска
по чл. 135 от ЗЗД, било кредиторът да бил увреден. В случай, че ищецът бил
кредитор на ответника като купувач по предварителен договор, вредата щяла да
бъде налице в случай, че длъжникът се бил разпоредил с предмета на дължимата
престация и се бил поставил в положение да не може да изпълни задължението си.
В сегашното производство, обаче ищецът не твърдял подобно нещо. Нямало дори
заявено съмнение, че имота, предмет на предварителния договор можело да бъде
отчужден. В случай, че ищецът бил кредитор по парично вземане, вредата щяла да
бъде налице, когато длъжникът нямал средства, за да обезпечи изпълнението на
задължението си. В исковата молба, обаче нямало твърдение, че ответникът се бил
разпоредил с цялата получена по предварителния договор сума, нямало изложено и
съмнение за евентуално разпореждане. При сезирането на съда по другите
производства било поискано обезпечение чрез запор върху сметката на ответника,
което вероятно било уважено, защото нямало изявление в обратна посока. Предвид
това ищецът необезпокоявано можел да събере вземането си в случай на
признаването му. Затова смята, че реална вреда за ищеца не била настъпила.
Субективният елемент - знанието за увреждането и
намерението да бъде причинена вреда също не бил налице. В случай, че ищецът
обосновавал качеството си на кредитор в зависимост от изхода на висящия пред
Бургаския районен съд съдебен спор за паричното вземане, то тогава
прехвърлителната сделка трябвало да се атакува по реда на ал. 3 на чл. 135 от ЗЗД. А в тази хипотеза не било достатъчно длъжникът да знаел, че има кредитор и
причинява вреда, а било необходимо и третото лице-съдоговорител
също да знаело за вредата и сделката сключена именно с тази цел. Доводи в
исковата молба в тази насока, обаче изобщо липсвали.
Освен това смята, че към момента на изповядване на прехвърлителната сделка ответникът Н. не приемал ищеца за
свой кредитор, тъй като много преди това бил предприел действия за прекратяване
на предварителния договор. Още повече, че разполагал с уверението на нотариуса,
подготвящ окончателния договор, че той нямал вина за забавянето на нотариалното
действие и смятал, че всъщност ищецът бил в забава. Така, че към момента на
извършване на дарението ответникът Н. едва ли допускал мисълта, че прехвърляйки
на дъщеря си свой недвижим имот, при това различен от този по предварителния
договор, уврежда ищеца пряко или по какъвто и да е начин осуетява изпълнението
на евентуалното си задължение към него.
Бургаският окръжен съд прецени представените по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, исканията и доводите на
страните и като се съобрази и с разпоредбите на закона, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Правото на кредитора да обяви за недействителни спрямо
него увреждащите го актове на длъжника възниква по силата на закона при
наличието на фактически състав с установени от законодателя елементи. Необходимо
е преди всичко наличието на вземане - само това лице, което е кредитор на
длъжника разполага с преобразуващото право по чл. 135 от ЗЗД. Необходимо е
самото вземане да е действително, да не е погасено по давност и да не е
прекратено, без да съществува необходимост да е ликвидно и изискуемо. Това
вземане на кредитора трябва да е възникнало преди извършването на действието,
чието обявяване за недействително се иска, съобразно разпоредбата на чл. 135,
ал. 3 от ЗЗД, като в тази връзка следва да се отбележи, че състоянието на длъжниковото имущество следва да се преценява към момента,
в който кредиторът е придобил вземането си, поради това, че той разчита на
общото обезпечение, което имуществото на длъжника съставлява при възникване на
неговото право. Възможна е и е уредена от законодателя и хипотеза, при която
вземането на кредитора е възникнало след извършване на действието от вида на
посоченото по-горе, но тогава то се явява недействително само, ако е било предназначено от длъжника
и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Вторият елемент от фактическия състав е извършването на действие, което
уврежда кредитора. Действието може да бъде всякакъв гражданскоправен акт, като
същевременно е необходимо да е действително и да уврежда кредитора, за да може
да бъде отменено. Такова увреждане е налице в случаите, при които се намалява
възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника, както и
тогава, когато длъжникът се лишава от свое имущество или имуществото му
намалява. Тежестта за доказване на факта на притежанието на вземане, момента на
неговото възникване, така и увреждащия характера на действието, т. е. на първите
две предпоставки е върху кредитора, съобразно чл. 154, ал. 1 от ГПК. Третата
предпоставка за възникване правото да се иска да бъдат обявени за
недействителни действията на длъжника има субективен характер и е сложена в
зависимост от това дали действието е безвъзмездно или възмездно. В първия
случай правото възниква щом длъжникът е знаел за увреждането. Във втория случай
преобразуващото право изисква не само длъжникът, но и лицето, с което той е
договарял да са знаели за увреждането, като в тази връзка е въведена и една оборима презумпция, а именно, че знанието се предполага
до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат
или сестра на длъжника.
В конкретния случай се установява от събраните и представени по делото
доказателства, че на 16.10.2015 година между ищеца и първия ответник е бил
сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, по силата
на който вторият се е задължил да продаде на първия своята ¼ идеална
част от следния съсобствен недвижим имот, находящ се
в град Бургас, ул. „Шейново“ № 110, а именно: дворно място с площ от 153.50 кв.
м. в идеални части, съставляващо УПИ ІХ-24, 25, целия с площ от 307 кв. м. в
кв. 144, бивш парцел VІІ, в бивш квартал 118 по ПУП на град Бургас, като двата
имота са с идентификатори №№ 07079.615.59 от 135 кв. м. при съответно посочени
граници и 07079.615.60 от 137 кв. м. при съответно посочени граници, ведно със съсобствените на продавача идеални части от сгради и
подобрения в имота за продажна цена в размер на 50 000 евро, равняваща се на 97
792 лева, от която продавачът е получил в деня на подписването му сумата от 50 000
лева, а останалите 47 792 лева се е съгласил да му бъдат издължени при
подписване на нотариалния акт за покупко-продажба в срок от 45 работни дни,
считано от датата на сключването му. В чл. 4 от същия е посочено, че при
неизпълнение на договора от страна на продавача купувачът има право да иска
връщане на платените суми, ведно с неустойка от 10 000 евро, платими в
едномесечен срок от датата на неизпълнение, ведно със законната лихва след
падежа за плащане или да търси обявяване на същия за окончателен по реда на чл.
19, ал. 3 от ЗЗД, в който случай цената следва да бъде намалена с 10 000 евро.
По делото са представени два идентични екземпляра от разгледания договор, като
върху първия се съдържа съгласие на ответника Н. окончателен договор във
формата на нотариален акт да бъде сключен до 15.01.2016 година, а върху втория
това бъде сторено не по-късно от 21.01.2016 година.
Видно е също така от доказателствения материал по делото, че по повод
депозирана от ищеца в настоящия процес искова молба пред Бургаския районен съд
е било образувано гражданско дело №1088/2016 година по описа на този съд, по
което с определение от закрито заседание на 24.03.2016 година е разделено
производството по иска с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за сключване на
окончателен договор от това по обективно съединения иск за заплащане на сумата
от 10 000 евро, представляваща заплатена на отпаднало основание част от
продажна цена, като под горния номер е постановено да се движи производството
по иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД; по другата обективно съединена претенция е
образувано гражданско дело № 1713/2016 година по описа на Бургаския районен
съд, до приключването на който спор е било спряно настоящото производство.
Видно от изисканите и постъпили по делото преписи от съдебните актове по преюдициалния спор, с влязло в сила решение № 312 от
13.04.2022 година по въззивно гражданско дело №
1955/2021 година Бургаският окръжен съд е отменил решение № 261074 от
12.08.2021 година по гражданско дело № 1713/2016 година по описа на Бургаския
районен съд и вместо него е постановил друго, с което е осъдил В.Н.Н. да заплати на М.К.Г. сума в размер на 10 000 евро,
представляваща заплатена на отпаднало основание част от продажна цена по
предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 16.10.2015
година, както и сторените от последния съдебно-деловодни разноски пред двете
инстанции в размер на 5 673.50 лева.
Както бе посочено по-горе, ищецът твърди, че първият ответник е негов
длъжник за сумата от 10 000 евро, основанието за задържането на която от негова
страна е отпаднало. Това негово твърдение е установено по безспорен и несъмнен
начин в настоящия процес. В тази връзка на първо място следва да се отбележи,
че кредитор по смисъла на чл. 135 от ЗЗД
е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на
ответника. Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо
него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено
от наличието на действително вземане, което може да не е ликвидно или
изискуемо. Възникването на това право не е обусловено и от установяване на
вземането с влязло в сила съдебно решение. Съдът по Павловия иск не може да
проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, освен
ако вземането не е отречено с влязло в сила решение. Страната, която е поискала
отмяната по чл. 135 от ЗЗД установява качеството си на кредитор като материална
предпоставка, без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които
черпи правния си интерес. В конкретния случай наличието на действително,
съществуващо, непрекратено и непогасено по давност вземане в полза на ищеца от
първия ответник в посочения по-горе размер и съответно основание не само не е
отречено с влязло в сила решение, а напротив установено е с такова. В този
смисъл именно съдът намира, че ищеца има установено с влязло в сила решение вземане
против първия ответник за сумата от 10 000 евро.
Не на последно по важност място и с оглед направените от ответната страна
възражения следва да се посочи, че в производството по иска по чл. 135 от ЗЗД
длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на отношенията,
които легитимират ищеца като кредитор. Защитата си като длъжник по тези отношения
ответникът може да осъществи само по иска за вземането, което следва от всичко
изложено по-горе относно предмета на иска с правно основание чл.135 от ЗЗД
/така и в определение № 626 от 13.05.2015 година на ВКС по гражданско дело
№1406/2015 година/. Поради това именно не следва да бъдат обсъждани по същество
направените от ответниците възражения, свързани със съществуването на вземането
на ищеца и качеството му на кредитор. Освен това, при отчитане на развитието на
съдебния спор, свързан именно с установяване съществуването вземането на ищеца и
разрешен със сила на пресъдено нещо, всички тези техни възражения са и напълно преклудирани от последната. При това положение и с оглед
събраните, обсъдени по-горе доказателства и тяхната доказателствена сила следва
безспорният извод, че качеството на длъжник на първия ответник по отношение на
ищеца е безспорно установено.
Вторият посочен по-горе елемент от фактическия състав на
приложимата правна норма е извършването на действие, което да уврежда
кредитора. В конкретния случай извършеното действие е сделка. Както бе посочено
по-горе, необходимо е това действие да води до увреждане интересите на ищцовата
страна в качеството и на кредитор. От събраните по делото доказателства, съдът
намира, че в случая е налице увреждане от вида на посоченото по-горе.
Увреждането на ищеца се състои в намаляване възможността на кредитора да се
удовлетвори от имуществото на длъжника - първия ответник - с осъщественото
прехвърляне на недвижимите имоти като дарение. Безспорно е, че с неговото
извършване събирането на вземането на ищеца ще се затрудни, респективно би
могло да стане невъзможно. В тази връзка следва да се отбележи, че увреждане
има, когато длъжникът се лишава от свое имущество или имуществото му намалява.
Обедняването на длъжника може да се състои както в намаляване на неговия актив,
така и в увеличаване на неговия пасив. Кредиторът може да иска да бъде обявено
за недействително всяко такова действие, включително и такова, което би
затруднило неговото осъществяване, след като има посоченото по-горе качество.
Това е така, тъй като длъжниковото имущество му служи
като общо обезпечение за вземането; всяко действие на длъжника, с което той
създава или увеличава своята неплатежоспособност, е увреждащо спрямо кредитора
и от момента на извършването на такова действие за последния възниква правото
да иска отмяната му /така и в решение №38
от 24.07.2012 година на ВКС по гражданско дело № 1348/2010 година, IV г. о./.
Именно по тези доводи и съображения напълно неоснователно
е поддържаното от ответниците твърдение в обратния смисъл, а именно, че
процесната сделка не уврежда ищеца. В тази връзка на първо място следва да се
посочи, че кредиторът не може да бъде ограничаван в начина на удовлетворяване
на притезанието си, което следва както от посочения
по-горе обезпечителен характер на цялото имущество на длъжника, така и поради
това, че приложимата правна норма не въвежда такива ограничения. С извършването
на атакуваното действие имуществото на длъжника, служещо за обезпечение на
кредитора е намалено, поради което разпоредителното действие го уврежда, като е
абсолютно без значение дали вземането му е обезпечено с друго имущество /така и
в решение №407 от 29.12.2014 година на ВКС по гражд.
дело №2301/2014 година, определение №200
от 13.03.2017 година на ВКС по гражд. дело №
60340/2016 година, III г. о.,/. Възражението, че длъжникът разполага и с друго
имущество, извън отчужденото, не е основание да се приеме, че не е налице
увреждане. Противното би означавало при недобросъвестност на длъжника, който не
плаща свой дълг, да му се предостави възможност за избор срещу кое от
притежаваните от него имущества да се насочи принудително изпълнение /така и в
определение №250 от 17.03.2016 година на ВКС по търг. дело №1932/2015 година, I т.о./. В този смисъл и по
горните доводи абсолютно ирелевантен е въведения от ответниците довод за липса
на обективно увреждане, тъй като към датата на извършване на атакуваната сделка
първият ответник разполагал с парични средства
получени по предварителния договор, поради което бил в състояние да заплати
дължимите разноски по съдебното производството. Извършеният акт на разпореждане безспорно
е действие, с което длъжникът на ищеца намалява актива си и неговото наличие е
достатъчно по горните доводи да открие възможността на кредитора да упражни
правото си да иска отмяната му. Тук следва да се отбележи отново, че за обезпечаване на вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество - чл. 133 от ЗЗД, поради което право
на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество и
длъжникът не разполага с възможност за избор - срещу кое от притежаваните от
него имущества да се насочи принудителното изпълнение.
По горните доводи, съдът намира, че в настоящото
производство е установено наличието на първия и втория елемент от фактическия
състав на правото на кредитора да иска да бъдат обявени за недействителни
спрямо него действията на длъжника. Тъй като в случая, както бе посочено
по-горе, атакуваната сделка е безвъзмездна, то за да е основателна претенцията,
следва да е налице и знание на длъжника. В тази насока е напълно достатъчно в
момента на извършване на действието длъжникът да е знаел, че има кредитори и че
действието ги уврежда, като е без значение субективното психическо отношение на
лицето, което е получило престацията от длъжника.
Дори и то да не е знаело за увреждането, неговият интерес не може да бъде
предпочетен пред този на кредитора, защото това лице е получило имуществото на
длъжника, без да е престирало насреща нищо. Наред с
това, законодателят е въвел в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД една оборима
презумпция, че знанието на определен кръг лица, които са в близки отношения с
длъжника, се предполага, като в случая е безспорно, че ответниците са баща и
дъщеря. Ако те твърдят, че не са знаели за увреждането, трябва да докажат
твърдението си, при съобразяване, че цитираната по-горе норма презюмира и
знанието на длъжника. Тази презумпция не е оборена в настоящото производство от
ответната по делото страна, поради което и следва да се приеме, че този елемент
от фактическия състав на приложимата правна норма също е установен.
Съобразно установената съдебна практика на Върховния
касационен съд по реда на чл. 290 от ГПК /решение №407 от 29.12.2014 година по
гражданско дело №2301/2014 година, IV г.о., решение №320 от 05.11.2013 година по
гражданско дело №1379/2012 година, IV г.о., решение №357 от 11.05.2010 година по
гражданско дело №100/2010 година, IV г.о., решение №162 от 01.07.2014 година по
по гражданско дело №7320/2013 година, III г о./, всяко отчуждаване на имущество
на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора, поради което
всяка сделка, с която длъжникът се лишава от свое имущество, съставлява
увреждащо действие по смисъла на чл. 135 от ЗЗД. Знанието на приобретателя на
недвижимия имот за увреждане на кредитора на неговите прехвърлители подлежи на
установяване с всички допустими доказателствени средства, но когато се касае за
лица по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, какъвто е и конкретния случай, кредиторът-ищец
не носи тежестта да установи това знание. Следва да се отбележи, че не могат да
бъде споделени поддържаните от ответниците доводи, че в случая е налице
хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, тъй като вземането на ищеца е възникнало
след извършване на атакуваната сделка, поради което и е необходимо да бъде
доказано и намерението за увреждане на кредитора. Това е така, тъй като както
бе посочено по-горе, в процесния случай е налице осъществяване на фактическия
състав на чл. 135 ЗЗД от обективна и субективна страна - защото към момента на
извършване на дарението първият ответник е бил длъжник на кредитора-ищеца по
делото. От съществено значение в тази насока е това, че осъществяването на
фактическия състав на чл. 135 от ЗЗД не следва да се преценява след влизането
на осъдителното решение за вземането в сила. Първият ответник е длъжник към
кредитора М.Г. не от момента, от който вземането на кредитора е било съдебно
признато, а то момента, в който е отпаднало основание същият да задържи
получената сума и е възникнало задължение за него да я върне поради отпадане на
основанието за нейното получаване. Това е момента, в който се е сбъднало
условието по чл. 4 от сключения между страните предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот от 16.10.2015 година. Именно защото е бил
длъжник и не е изпълнил доброволно задължението си да върне сумата от
10 000 евро, той е бил осъден с решението, постановено по гражданско дело
№ 1713/2016 година по описа на Бургаския районен съд. От така казаното се
налага извода, че В.Н. е имал качеството на длъжник на ищеца към момента на
извършване на дарението и с оглед на това, е налице увреждане /така и в решение
№ 422 от 20.03.2000 година по гражд. дело № 1469/99 година
на ВКС, V г. о./.
При това положение и при съобразяване на всичко изложено по-горе
се налага извода, че в настоящото производство са налице изискуемите от закона предпоставки за
възникване правото на кредитора - ищеца по делото - да обяви за
недействителен спрямо него увреждащия го акт на длъжника.
С оглед изхода на
делото, направеното в тази насока искане и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на
ищцовата страна следва да бъдат присъдени и направените от нея
съдебно-деловодни разноски. Видно от книжата по делото, налице са доказателства
за реално направени такива в размер на 15 лева, която сума представлява държавна
такса за поисканите и издадени на ищеца три съдебни удостоверения; 376.80 лева
за държавна такса, определена по правилата на ГПК върху цената на иска, както и
за 6 700 лева, която сума представлява платеното от ищеца възнаграждение
на ангажирания от него един адвокат. Ответницата Н.Н.
чрез пълномощника си е направила възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, като е отправила искане същото да бъде намалено. Определено по
правилата на чл. 7, ал. 2, т. 4 във връзка с ал. 6 от Наредба № 1 от 9.07.2004
година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, същото възлиза на
сумата от 3 664.29 лева, т. е. налице е превишение
със сумата от 3 035.71 лева или уговореното и платено такова е почти в двоен
размер спрямо минималния по Наредбата. Отчитайки характера на спора, фактическата
и правна сложност на делото, извършените процесуални действия, проведените с
участието на страните съдебни заседания, както и изготвените искова молба и последващи писмени становища, съдът намира, че адвокатското
възнаграждение на ангажирания от ищеца един адвокат следва да бъде намалено до
сумата от 4700 лева. Предвиденият в закона ред за намаляване на адвокатското
възнаграждение не рефлектира в договорните отношения между адвокат и клиент, а
е израз само на основното начало в гражданския процес за социална справедливост
и достъп до правосъдие /в този смисъл са мотивите по т. 3 от ТР № 6/2013 година по тълк. дело № 6/2012 година на ОСГТК на ВКС/. При това
положение и при съобразяване на изложеното по-горе, предвид наличието на
предпоставките на приложимата правна норма на чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца за
разноски в настоящото производство следва да бъде присъдена общо сумата от 5 091.80
лева.
Мотивиран от горното и на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, Бургаският
окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОБЯВЯВА за недействителен спрямо М.К.Г., ЕГН **********,***,
офис *, чрез процесуалния му пълномощник, сключения между ответниците В.Н.Н., ЕГН **********,*** и Н.В.Н., ЕГН **********,***
с нотариален акт вх. рег. № 7411/ 19.10.2016 година, акт № 82, том 22, дело №
4298 по описа на Агенция по вписванията в Несебър, а по описа на нотариус с
район на действие Несебърския районен съд акт № 27, том IX, рег. № 7188, дело №
1155 от 18.10.2016 година договор за дарение на недвижим имот, по силата на
който ответникът В.Н.Н., ЕГН ********** е дарил на
ответницата Н.В.Н., ЕГН **********, следните недвижими имоти, а именно: сграда
с идентификатор № 11538.501.456.3 по кадастрална карта и кадастрални регистри
на град Свети Влас, община Несебър, област Бургас, одобрени със Заповед №
РД-18-48/ 03.10.2005 година на изпълнителния директор на АК, с адрес град Свети
Влас, п. к. 8229 Св. Василий, която сграда е разположена в поземлен имот №
11538.501.456, със застроена площ 46 кв. м., брой етажи: 2, с предназначение на
сградата: курортна, туристическа сграда, ведно с 90 кв. м. идеални части от
поземлен имот с идентификатор № 11538.501.456, целия с площ от 2592 кв. м., с
трайно предназначение на територията: урбанизирана; начин на трайно ползване:
ниско застрояване /до 10 м/, номер по предходен план 395, квартал 60, парцел
II, при граници ПИ № №11538.501.457, 11538.501.502, 11538.502.258,
11538.501.503 и 11538.501.455, които недвижими имоти съгласно предходен
документ за собственост са описани като масивно бунгало № 2, застроена площ от
50 кв. м., разгъната площ от 100 кв. м., изградено в парцел ІІ-395, в кв. 60 по
плана на Свети Влас, област Бургас, урегулиран от 2650 кв. м., при граници:
улица, парцел III- 396, път, парцел І-405.
ОСЪЖДА В.Н.Н., ЕГН **********,*** и Н.В.Н.,
ЕГН **********,*** да заплатят на М.К.Г., ЕГН **********,***,
офис *, чрез процесуалния му пълномощник, сумата от 5 091.80 /пет хиляди деветдесет и един лева и
осемдесет стотинки/ лв., представляваща направени от него съдебно-деловодни
разноски.
УКАЗВА на М.К.Г., ЕГН **********,***, офис 3, чрез процесуалния му
пълномощник, в съответствие с разпоредбата на чл. 115, ал. 2 от ЗС, че следва в
шестмесечен срок от влизането му в сила да впише настоящото положително съдебно
решение по представен препис от него, както и че след изтичането
на този срок вписването на исковата молба губи действието си.
Настоящото решение подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните с въззивна жалба пред Бургаския
апелативен съд.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: