Р Е Ш Е Н И Е
№ 152
гр.София, 30.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, втори въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
шести февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИВАЙЛО Г.
БОРЯНА ГАЩАРОВА
при участието на секретаря Цветанка
Павлова като разгледа докладваното от младши съдия Гащарова в. гр. д. № 896 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С решение № 9/25.04.2019 г.
постановено по гражданско дело № 00077/2018 г. по описа на РС – Етрополе,
първоинстанционният съд е отхвърлил предявените, от "О.Ф.Б." ЕАД против И.С.В.,
искове с правно основание чл. 79, ал.1, предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл. 430
от ТЗ и чл. 99 ЗЗД за заплащане на сумата от 2044,95 евро - главница по договор
за кредит за текущо потребление с дата 11.03.2008 г. дължими за периода от
30.07.2012 г. до 30.06.2017 г. и сумата от 328,65 евро - предсрочно изискуема
главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба,
иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 430, ал. 2 от ТЗ за заплащане
на сумата от 313,77 евро - представляваща договорна (възнаградителна) лихва за
периода от 30.07.2014 г. до 30.06.2017 г. и иск с правно основание чл. 79, ал.
1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 316,94 евро - обезщетение за забава -
наказателна надбавка за периода от 30.07.2014 г. до 30.06.2017 г.
Срещу постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ищеца, сега въззивник, в която са изложени
конкретни оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Жалбоподателят счита,
че първоинстанционният съд необосновано е приел, че предявените искове са
неоснователни. Излага подробни доводи обосноваващи тезата, че частичното
обезсилване на издаден изпълнителен титул не води до погасяване на задължението
на едно от двете солидарно задължени лица (кредитополучател или поръчител) и не
влияе правопроменящо върху материалното правоотношение. Моли въззивната
инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи
предявените от дружеството искове. Претендира присъждане на направените по
делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК по
делото е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ответника в
първоинстанционното производство. Въззиваемият поддържа твърдение, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Не претендира присъждане на
разноски.
В съдебно заседание въззивникът,
редовно призован, се представлява от юрисконсулт. Поддържа подадената жалба и
не прави доказателствени искания.
В съдебно заседание въззиваемият,
редовно призован, не се явява лично, не се явява и процесуалния му представител
по пълномощие.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, и във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт, намира за установено от
фактическа страна следното:
Между страните по делото не е
спорно, а се установява и от приложени писмени доказателства, че на 11.03.2008
г. между "Б. ДСК" ЕАД (кредитодател) и И.С.В. (кредитополучател) е сключен договор
за банков кредит за текущо потребление, по силата на който Б. та е предоставила
на кредитополучателя кредит в размер на 3500 евро. В чл. 2 от договора е
уговорено, че кредитът ще бъде погасен на 120 равни анюитетни месечни вноски,
всяка една в размер на 46,06 евро, дължими на 30-то число от съответния месец,
считано от датата на усвояване на кредита. Съгласно т. 7 от договора,
кредитополучателят заплаша лихва формирана на базов лихвен процент, определян
периодично от кредитора и надбавка. Към датата на сключване на договора е
отразен базов лихвен процент в размер на 5,19% и стандартна надбавка в размер
на 4,7 процентни пункта т.е. за ползването на кредитния ресурс е уговорена
възнаградителна лихва в размер на 9,90%. Видно от т. 9 от договора, за
обезпечение на всички вземания на Б. т,а е учредено поръчителство от Д. Г.
Ц. (л. 8-13 от гр. дело № 332/2017 г.).
По делото са приложени Общи условия
за предоставяне на кредити за текущо потребление (ОУ). Съгласно т. 19.1 от тях,
при забава в плащането на месечна вноска по кредита, кредитополучателят дължи
на Б. та обезщетение за забава - наказателна надбавка към лихвата в размер на
10 процентни пункта, върху забавената сума. В 19.2 от ОУ е уговорена
автоматична предсрочна изискуемост при допусната забава в плащанията от
кредитополучателя над 90 дни, в този случай целият остатък от кредита става
предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. Отразено е, че до предявяване на
молбата за събирането му по съдебен ред остатъка от кредита се олихвява с
договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10
(десет процентни) пункта. В т. 24 от ОУ е посочено, че кредиторът има
право да прехвърли на трето лице правата си по договора (л. 14-15 от гр. дело №
332/2017 г.).
От приложеното ч. гр. дело №
115/2011 г. по описа на РС-Етрополе се установява, че на 28.02.2011 г. е
депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от
"Б. ДСК" ЕАД срещу въззиваемата И.С.В. (кредитополучател) и Д. Г. Ц.
(поръчител), при условията на солидарна отговорност. В т. 14 от депозираното
заявление с наименование "Допълнителни изявления и допълнителна
информация" е посочено правно основание чл. 60, ал. 2 от Закона за
кредитните институции (л. 2-4 от ч.гр.дело № 115/2011 г.). Заявлението е уважено и е издадена заповед №
78 от 28.02.2011 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК, като е разпоредено, въззиваемата
- И.С.В. (кредитополучател) и Д. Г. Ц. (поръчител) да заплатят солидарно на
кредитора сума в размер на 3 266,74 евро, ведно със законната лихва, считано от
25.02.2011 г. до окончателно изплащане на вземането и лихва за забава в размер
на 1 309,50 евро за периода от 25.08.2010 г. до 24.02.2011 г., както и
направени по делото разноски: 227,99 лева – държавна такса и 409,68 лева-
юрисконсултско възнаграждение. На същата дата, 28.02.2011 г., е издаден и изпълнителен
лист, който е получен от кредитора на 08.04.2011 г.
Образувано е изпълнително дело №
20167930400075 по описа на частен съдебен изпълнител Н. Дангова с рег. № 793 в
КЧСИ, с район на действие Окръжен съд-София. Съдебният изпълнител е изпратил на
въззиваемата покана за доброволно изпълнение с изх. № 06336/13.06.2016 г.,
изпълнителен лист и уведомление с изх. № 01604/12.02.2016 г. за прехвърляне на
вземането по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, с приложено уведомление относно сключен
договор за покупко-продажба на вземания между "Б. ДСК" ЕАД и "О.Ф.Б." ООД (л.7-10
от ч. гр. д. № 82/2017 г. по описа на СОС). От приложено по делото копие на
пощенски плик с клеймо и изявление на въззиваемата, обективирано в частна жалба
с вх. № 1200/04.07.2016 г., се установява, че гореизброените документи са
получени от нея на 20.06.2016 г.
На 04.07.2016 г. е депозирано
възражение от въззиваемата - И.С.В. на основание чл.
414 от ГПК по ч. гр. д. № 115/2011 г.
С определение № 308 по в.ч.гр.д. №
82/2017 г. по описа на Окръжен съд-София, съдът е отменил разпореждане за
незабавно изпълнение, обективирано в заповед по чл. 417 от ГПК от 28.02.2011 г.
по ч.гр.д. № 115/2011 г. по описа на РС- Етрополе, в частта с която е уважена
молбата на заявителя за допускане на незабавно изпълнение на постановената
заповед на основание чл. 418, ал. 1 от ГПК по отношение на длъжника И.С.В. и е
обезсилил издадения на 28.02.2011 г. изпълнителен лист по отношение на длъжника-кредитополучател.
От приложени по делото писмени
документи, се установява, че на 06.03.2012 г. е сключен договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) между "Б. ДСК" ЕАД, като продавач (цедент) и "О.Ф.Б." ЕООД, като купувач (цесионер), с който Б. та е цедирала
свои вземания по предоставени потребителски кредити, които са просрочени и не
се погасяват надлежно, ведно с привилегиите, обезпеченията, лихвите, в това
число и процесния договор за потребителски кредит (л. 16-23 и л. 25-27 от гр.
д. № 332/2017 г.).
С пълномощно подписано от А.Н. и Д.Н.,
в качеството им на изпълнителни директори на "Б. ДСК" ЕАД, е упълномощено "О.Ф.Б."
ЕООД да уведоми от името на "Б. ДСК" ЕАД всички длъжници
(кредитополучатели, съдлъжници и поръчители) по вземания по кредити,
необезпечени с ипотеки, които Б. та е цедирала с
договор за покупко-продажба на вземания (цесия), сключен на 06.03.2012 г.,
между "Б. ДСК" ЕАД (цедент) и "О.Ф.Б." ЕООД (цесионер)
за извършената цесия (л. 24 от гр. д. № 332/2017 г.).
В първоинстанционното производство е
изслушано заключението на съдебно-счетоводна експертиза, от която се
установява, че Б. та е превела по сметка на кредитополучателя уговорената
заемна сума по кредита. Вещото лице, съгласно поставени му задачи, е посочило,
че неизплатената главница, включена в анютентни вноски за периода от 30.07.2012
г. до датата на подаване на исковата молба - 31.07.2017 г., е в размер на 2
061,83 евро и главницата с настъпил падеж след датата на подаване на исковата е
в размер на 285,30 евро, възнаградителна лихва в размер на 301,67 евро и
наказателна надбавка в размер на 89,42 евро. От заключението се установява, че
от 31.07.2009 г. е преустановено плащането на месечните вноски, като общо
внесената сума от кредитополучателя е в размер на 743,93 евро (л. 30-43 от гр.
д. №77/2018 г.).
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи
от правна страна:
Въззивната жалбата е подадена в
срока по чл. 259 от ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, поради което
е допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието, и петитума на искането за съдебна защита.
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като
служебно следи единствено за неприложение от страна на първоинстанционния съд
на императивна материалноправна норма, каквото нарушение настоящият състав на
съда не констатира при постановяване на обжалваното решение. В случая не е
налице и задължение за съда да следи служебно за интереса на някоя от страните
по делото, съобразно задължителните за органите на съдебната власт указания,
дадени в т. 1 от тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът,
намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:
Основателно
е възражението на въззивника, че наличието на влязал в сила съдебен акт между
него (като кредитор) и поръчителя по процесния договор за потребителски кредит
не води автоматично до неоснователност на предявените искове срещу въззиваемия,
който е кредитополучател. Главният длъжник и поръчителят имат самостоятелно
материалноправно положение спрямо кредитора (арг. чл.142 и чл.148 ЗЗД), същите
не са необходими другари както в исковото производство, така и в заповедното
производство и произнасянето на съда по отношение на тях може да е различно. Съгласно
чл. 138, ал. 1 от ЗЗД с договора за поръчителство поръчителят се задължава
спрямо кредитора на трето лице да отговаря за изпълнението на задължението на
това трето лице. Поръчителят обещава същия резултат, който главният длъжник
трябва да осъществи, освен, ако не е уговорено друго или друго следва от
естеството на дължимата престация. Длъжникът и поръчителят са солидарни
длъжници и спрямо всеки от тях кредиторът може самостоятелно да търси
изпълнение на вземането си. Кредиторът може да насочи претенцията си както
срещу основния длъжник, така и срещу поръчителя, независимо от това дали първо
се е обърнал към главния длъжник. Тези характеристики на отговорността на
поръчителя – самостоятелност на договорното отношение, солидарност и липса на
субсидиарност - обуславят извода, че със сключването на договора за
поръчителство поръчителят става допълнителен длъжник на кредитора. Съгласно т.
5в от тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, кредиторът може самостоятелно да търси изпълнение на вземането си срещу
главния длъжник и срещу поръчителя. Издаването на изпълнителен лист срещу
неподалия възражение поръчител не означава по-голяма по обем отговорност за
материалното право по смисъла на чл. 139, изр. 2 от ЗЗД, а само допълнителен
ред за събиране на неоспореното от него вземане по реда на принудителното
изпълнение.
По
делото не се спори, а се установява от приложените писмени доказателства, че на
11.03.2008 г. между "Б. ДСК"
ЕАД (кредитодател) и И.С.В. (кредитополучател) е
сключен договор за банков кредит за текущо потребление, по силата на който Б. та
е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 3500 евро. В чл. 2 от
договора е уговорено, че кредитът ще бъде погасен на 120 равни анюитетни
месечни вноски, всяка една в размер на 46,06 евро, дължими на 30-то число от
съответния месец, считано от датата на усвояване на кредита. Последната вноска,
съгласно приложения по делото погасителен план, е с падеж 11.02.2018 г. Съгласно
т. 7 от договора, кредитополучателят заплаща лихва, формирана на базов лихвен
процент, определян периодично от кредитора и надбавка. Към датата на сключване
на договора е отразен базов лихвен процент в размер на 5,19% и стандартна
надбавка в размер на 4,7 процентни пункта т.е. за ползването на кредитния
ресурс е уговорена възнаградителна лихва в размер на 9,90%. Видно от т. 9 от
договора, за обезпечение на всички вземания на Б. та, е учредено поръчителство
от Д. Г. Ц. (л. 8-13 от гр. дело № 332/2017 г.).
Между
страните по делото не е спорно, а се доказва и от приложената по делото
съдебно-счетоводна експертиза, която съдът намира за мотивирана и обективна,
изготвена в обхвата на специални знания на вещото лице, че въззиваемата е
усвоила средствата по кредита в размер на 3 500 евро. Следователно, Б. та е
изпълнила задължението си да предостави уговорената парична сума в заем на
кредитополучателя и съответно е възникнало насрещното задължение за
кредитполучателя да я върне в уговорените срокове, ведно с уговорената
възнаградителна лихва.
От
експертното изследване се установява, че последна вноска за погасяване кредита
е направена от въззиваемата на 31.07.2009 г. По делото не се твърди, нито са
представени доказателства, че са извършвани плащания по кредита от поръчителя. В
19.2 от действащите между страните общи условия е уговорена автоматична
предсрочна изискуемост при допусната забава в плащанията от кредитополучателя
над 90 дни, в този случай целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и
се отнася в просрочие. Съгласно дадените разяснения в т. 18 от тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, предсрочната
изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия
принцип в чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от
страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и
упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал. 2 от ЗКИ
предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването ѝ.
В случая е без значение кога е
обявена предсрочната изискуемост на кредита, тъй като последната погасителна
вноска по него е с дата 11.02.2018 г., т.е. падежът е настъпил в рамките на първоинстанционното
разглеждане на делото. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, настъпилия падеж, следва да бъде съобразено
от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал.
3 от ГПК.
За
пълнота на изложението следва да се отбележи, че съгласно практиката на ВКС на
РБ обективирана в решение № 198/18.01.2019 г. на ВКС, I т.о, решение №
114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, II т.о., решение №
139/05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г. на ВКС, I т.о., исковата молба може да има
характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем
и в този случай с връчването на препис от нея на ответника по иска, предсрочната
изискуемост се обявява на длъжника.
Принципно
правилна е тезата, изложена в отговора на исковата молба, че клаузите на чл. 7
и чл. 8 от процесния договор за кредит за текущо потребление от 11.03.2008 г. и
разпоредбите от общите условия, които дават право на Б. та едностранно да
увеличи лихвения процент, са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и
т. 12 от ЗЗП, но това не води до целените от страната последици. По дефиниция
от чл. 430, ал. 1, вр. ал. 2 от ТЗ договорът за банков кредит е възмезден -
срещу задължението на Б. та да отпусне парична сума за определена цел и при
уговорени условия и срок заемополучателят се задължава не само да ползва и да
върне заетата сума съобразно уговореното в договора, но и да заплати
уговорената с Б. та лихва по кредита. Лихвата (чл. 430, ал. 2 от ТЗ) е
своеобразна цена, която заемополучателят дължи на Б. та
като насрещна престация за ползването на
предоставените от нея парични средства. Предвид правната природа на лихвата по
чл. 430, ал. 2 от ТЗ и нейното предназначение, уговарянето в договора за банков
кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя (кредитополучателя)
размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително
неравновесие между правата и задълженията на Б. та, и на заемополучателя.
Съгласно практика на ВКС на РБ - решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. №
2481/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., решение №
95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение №
205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, І т. о., нищожност на
уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на Б. та-кредитор
да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, обявена за
неравноправна не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за
заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор
от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти
и договорна надбавка.
Клаузата на
чл. 7 от процесния договор съдържа ясно и изрично указание относно размера на
лихвата към датата на сключване на договора - 9,90 %, включващи базов лихвен
процент 5,19 % и стандартна надбавка 4,71 процентни пункта. Следователно,
клаузата на чл. 7, в частта за определяне на размера на лихвата към датата на
сключване на договора не е неравноправна. В останалата ѝ част - относно
правото на Б. та да променя периодично включения като компонент на лихвата
базов лихвен процент, клаузата на чл.7 е неравноправна и поради това нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП (доколкото не е уговорена индивидуално между
страните в кредитното правоотношение). Следователно, частичната нищожност на
чл. 7 не освобождава кредитополучателите от задължението за заплащане на лихва
по кредита в първоначално уговорения при сключване на договора размер - 9,90 %,
който лихвен процент е използван от вещото лице при изчисляване на
неизплатената възнаградителна лихва по договора.
От
приложената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
неизплатената главница, включена в анютентни вноски, които са редовно
падежирали за периода от 30.07.2012 г. до датата на подаване на исковата молба
- 31.07.2017 г. е в размер на 2 061,83 евро,
главницата с настъпил падеж след датата на подаване на исковата молба е
в размер на 285,30 евро, възнаградителна лихва в размер на 301,67 евро и
наказателна надбавка в размер на 89,42 евро (л. 30-43 от гр. д. №77/2018 г.).
Вещото лице е основало заключението си върху материалите по делото и след
извършени проверка в счетоводствата на "Б. ДСК" ЕАД- Етрополе и на въззивника "О.Ф.Б." ЕАД - Етрополе. По аргумент
от чл. 182 от ГПК и чл. 55, ал. 2 от ТЗ, счетоводните книги на търговеца имат
доказателствена стойност и са годно доказателствено средство в процеса относно
отразените в тях данни, доколкото същите се подкрепят и съответстват на
останалите доказателства по делото.
По
делото не се спори, а се установява и от приложените доказателства (л. 16-23 и
л. 25-27 от гр. д. № 332/2017 г.), че на 06.03.2012 г. е сключен договор за покупко-продажба
на вземания (цесия) между "Б. ДСК" ЕАД, като продавач (цедент) и "О.Ф.Б." ЕООД, като купувач (цесионер), с който Б. та е цедирала
свои вземания по процесния договор за потребителски кредит.
Договорът
за цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява промяна в
облигационната връзка, чрез промяна на активната страна в нея. С този договор
се отстъпва едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на тази
връзка лице. Предмет на договора е прехвърлянето на вземане, което следва да
съществува, към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо. От тези
общи правила се извежда и действието на цесията спрямо страните по нея, спрямо
длъжника и спрямо трети лица. Със сключване на договора, т.е. с постигане на
съгласие, вземането преминава от цедента (неговия носител към същия момент)
върху цесионера (приобретателя на вземането). Последният придобива вземането в
състоянието, в което то се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните му
права - арг. чл. 99, ал. 2 от ЗЗД. Неоснователно е релевираното в отговора на
исковата молба възражение, че кредитодателят не е имал право да прехвърли
вземането си. Съгласно чл. 24 от действащите между страните общи условия
"Кредиторът има право да прехвърли на трето лице правата си по настоящия
договор". Договорът за кредит за текущо потребление е сключен при общи
условия, които обвързват страните.
Безспорно
е в теорията и в практиката, че по отношение на длъжника, цесионният договор
няма действие, докато цесията не му бъде съобщена от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Неоснователно е възражението на ответника, че договорът за цесия не му е
съобщен надлежно. В трайната практика на ВКС се приема, че поради отсъствие на
специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде
уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане (решение
№ 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о.; решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 78 от
09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013г. на ВКС, II т.о.) В настоящия случай, с
подадената искова молба "О.Ф.Б." ЕООД, изрично е посочил, че към
исковата молба прилага и уведомително писмо до въззиваемата и пълномощно от
"Б. ДСК" ЕАД за уведомяване на
длъжниците за цесията. Видно от съобщение, приложено на лист 35 от гр.д. №
332/2017 г., на 21.09.2017 г. на ответника лично е връчен препис от исковата
молба с приложенията към същата. Нито върху съобщението, нито в подадения
отговор на исковата молба ответникът е релевирал възражение, че не е получил
преписите от приложенията към исковата молба, където под номера 5 и 8 се
съдържат посочените документи.
На
следващо място, уведомлението до длъжника е извършено по силата на изрично
пълномощно, подписано от А.Н. и Д.Н., в качеството им на изпълнителни директори
на "Б. ДСК" ЕАД, с което е
упълномощено "О.Ф.Б." ЕООД да уведоми от името на "Б. ДСК" ЕАД всички длъжници
(кредитополучатели, съдлъжници и поръчители) по вземания по кредити,
необезпечени с ипотеки, които Б. та е цедирала с
договор за покупко-продажба на вземания (цесия), сключен на 06.03.2012 г.,
между "Б. ДСК" ЕАД (цедент) и "О.Ф.Б." ЕООД (цесионер)
за извършената цесия (л. 24 от гр. д. № 332/2017 г.). С оглед извършеното от
цесионера уведомяване на длъжника, въз основа на изрично възлагане от цедента,
при уведомяването цесионерът е действал като представител на цедента, а не в
лично качество, поради което за длъжника цесията поражда действие, на основание
чл. 99, ал. 4 ЗЗД (в този смисъл
определение
№ 274 от 26.05.2015 г. на ВКС по т. д. № 2748/2014 г., II т. о., ТК, определение
№ 322 от 22.04.2016 г. на ВКС по т. д. № 2267/2015 г., II т. о., ТК ).
Поради
гореизложените съображения, настоящият съдебен състав приема, че е налице надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр.1 от ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99,
ал. 4 от ЗЗД.
Независимо
от горното, по делото се съдържат доказателства за уведомяването на длъжника от
цедента и преди завеждане на иска. По ч.гр.д. № 82/2017 г. по описа на СОС, към
депозираната от въззиваемата И.В. частна жалба са
приложени покана за доброволно изпълнение с изх. № 06336/13.06.2016 г. на
частен съдебен изпълнител Н. Дангова, изпълнителен лист и уведомление с изх. №
01604/12.02.2016 г. за прехвърляне на вземането по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, с
приложено уведомление относно сключен договор за покупко-продажба на вземания
между "Б. ДСК" ЕАД и "О.Ф.Б."
ООД (л.7-10 от ч. гр. д. № 82/2017 г. по описа на СОС). От приложено по делото
копие на пощенски плик с клеймо с дата 20.06.2016 г. и изявление на
въззиваемата, обективирано в частна жалба с вх. № 1200/04.07.2016 г., се
установява, че гореизброените документи са получени от нея на
20.06.2016 г. Уведомлението изпратено от съдебния изпълнител до длъжника и
приложеното към исковата молба са идентични.
С
оглед съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, настоящата
инстанция приема, за установено, че между "Б. ДСК" ЕАД и въззиваемата е било налице
валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит за
текущо потребление в размер на 3500 евро, както и че вземанията на Б. та,
произтичащи от договора са били прехвърлени на въззивника
– "О.Ф.Б." ЕООД с договор за цесия, сключен на 06.03.2012 г. Цесията
е редовно съобщена на длъжника, съгласно чл. 99, ал. 3, пр.първо от ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането е породило действие за длъжника на основание
чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Вземането е изискуемо, като по делото не се твърди, нито
са ангажирани доказателства, че ответникът е погасил своя дълг. Поради това
исковата претенция за главница в общ размер на 2 373,65 евро (2044,95
евро+328,65 евро) се явява основателна и доказана до размер от 2347,13 евро,
съгласно заключението на приетата по дело съдебно-счетоводна експертиза. Върху
главницата въззиваемата дължи и законна лихва, считано от подаване на исковата
молба – 31.07.2017 г. до окончателното плащане.
По
отношение на претендираната възнаградителна лихва, уговорена в чл. 7 от
договора за кредит за текущо потребление. Същата е основателна – налице е
договорка между страните, като с договора за цесия изрично е посочено, че
прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с изтеклите лихви. Що се
отнася до размера, същият е изчислен от вещото лице по приетата съдебно-счетоводна
експертиза и възлиза на сумата от 301,67 евро за периода от 30.07.2014 г. до
30.06.2017 г. За тази сума исковата претенция следва да бъде уважена, а до пълния
предявен размер от 328,65 евро следва да се отхвърли.
По
отношение на претендираното обезщетение за забава (наказателна надбавка). Същото
е основателно и следва да бъде уважено до размер от 89,42 евро, съгласно
приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, а за разликата до пълния
предявен размер от 316,94 евро следва да се отхвърли.
По разноските.
С
оглед изхода на спора и направено в този смисъл искане, въззиваемият следва да
бъде осъден да заплати на въззивника направените от последния разноски пред
въззивния съд.
Въззивникът е внесъл държавна такса
в общ размер на 227,99 лева, платежно нареждане на л. 3 от въззивното дело.
Следва да бъдат присъдени в полза на въззивника и разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв., определено на основание чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 37 от ЗПП и чл. 78, ал. 8 от ГПК. Претенцията за присъждане на възнаграждение в по-висок размер е
неоснователна, тъй като делото не разкрива съществена фактическа и правна
сложност и е проведено едно открито съдебно заседание по дело.
Отмяна на първоинстанционното
решение налага преизчисляване и на разноските в исковия процес пред
РС-Етрополе. В първоинстанционното производство ищецът, сега въззивник, е
направил следните разноски: за депозит за изготвяне на съдебно-счетоводна
експертиза в размер на 400 лева, видно от платежено нареждане на л. 7 от гр. д.
№ 77/2018 г., 15 лева държавна такса по ч. дело № 786/17 г., платежно нареждане
л. 5 от последното. Освен посочените разноски, в списъка по чл. 80 от ГПК,
ищецът претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 450
лева. Следва да бъдат присъдени в полза на въззивника и разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., определено на основание чл.
25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 37 от ЗПП и чл.
78, ал. 8 от ГПК. Претенцията за присъждане на възнаграждение в по-висок размер
е неоснователна, тъй като делото не разкрива съществена фактическа и правна
сложност.
С оглед изложеното и предвид
уважената част от исковете, на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва
да бъде присъдена сумата от 855, 21 лева.
Ответникът в първоинстанционното
производство, сега въззиваем, е претендирал разноски само пред първата
инстанция в размер на 400 лева за адвокатско възнаграждение. По делото на л. 43
е приложен договор за правна защита и съдействие с № 746425 с дата 20.10.2017
г., от който се установява, че сумата е заплатена.
С оглед изложеното и предвид
уважената част от исковете, на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
следва да бъде присъдена сумата от 37, 23 лева.
Воден
от горното, Софийският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 9 от 25.04.2019 год. по
гр. дело № 77/2018 год. на Районен съд-Етрополе, в
частта,
в която са отхвърлени предявените от "О.Ф.Б." ЕАД, ЕИК: *****, със седалище и
адрес на управление ***, против
И.С.В., ЕГН:
**********, адрес: ***, искове до
размера на
сумата от 2 347,13 евро (две хиляди триста четиридесет и седем евро и
тринадесет цента)
по предявения иск с правно основание чл. 79, ал.1, предл. първо от ЗЗД, във вр.
с чл. 430 от ТЗ и чл. 99 от ЗЗД; до размера на сумата от 301,67 евро (триста и
едно евро и шестдесет и седем цента) по иска с правно основание 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 430,
ал. 2 от ТЗ и
чл. 99 от ЗЗД, до размера на сумата от 89,42 евро (осемдесет и девет евро и
четиридесет и два цента) по
иска с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД,
както и в частта за разноските, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА И.С.В., ЕГН: **********, адрес: ***,
да заплати на "О.Ф.Б."
ЕАД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление ***, следните суми: по иск с правно основание чл. 79, ал.1,
предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 99 ЗЗД сумата от 2 347,13 евро (две хиляди триста
четиридесет и седем евро и тринадесет цента) - представляваща главница
по договор за кредит за текущо потребление с дата 11.03.2008 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба – 31.07.2017
г. до окончателното плащане; по иска с правно
основание 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 430,
ал. 2 от ТЗ и чл. 99 от ЗЗД сумата от 301,67 евро (триста и едно евро и
шестдесет и седем цента) - възнаградителна
лихва за периода от 30.07.2014 г. до 30.06.2017 г. по договор за кредит за
текущо потребление с дата 11.03.2008 г.; по
иск с правно основание с чл. 79, ал.
1 от ЗЗД и
чл. 99 от ЗЗД сумата от 89,42 евро (осемдесет и девет евро и
четиридесет и два цента) - обезщетение
за забава (наказателна надбавка) за периода от 30.07.2014 г. до 30.06.2017 г.
ОСЪЖДА И.С.В., ЕГН: **********, адрес: ***,
да заплати на "О.Ф.Б."
ЕАД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 855,21
(осемстотин петдесет и пет лева и двадесет и една стотинки) лева,
представляваща направени по делото разноски пред двете съдебни инстанции.
ОСЪЖДА "О.Ф.Б." ЕАД, ЕИК: *****,
със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на И.С.В., ЕГН: **********, адрес: ***, сумата от 37,23 (тридесет и
седем лева и двадесет и три стотинки) лева, представляваща направени разноски
по делото.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9 от 25.04.2019 год. по
гр. дело № 77/2018 год. на Районен съд-Етрополе, в
частта,
в която са отхвърлени предявените от "О.Ф.Б." ЕАД, ЕИК: *****, със седалище и
адрес на управление ***, против
И.С.В., ЕГН:
**********, адрес: ***, искове над сумата от 2 347,13 евро
до пълния предявен размер от 2 373,65 евро,
по предявения иск с правно основание чл.
79, ал.1, предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 99 от ЗЗД; за сумата
над 301,67 евро до пълния предявен размер от 328,65 евро, по иска с правно основание 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 99 от ЗЗД, за сумата над 89,42 евро до 316,94
евро по
иска с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД.
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен
съд на Р. България в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.