№ 1478
гр. София, 17.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на осми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Малоселска
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100513676 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „Е.М.“ ЕООД срещу решение от
18.06.2021 г. по гр.д. №19959/2021 г. на Софийския районен съд, 35 състав, с което е уважен
предявеният от К. Н. М. срещу жалбоподателя отрицателен установителен иск с правно
основание чл.124 ГПК за сумата от 7720,55 лв., представляваща главница по договор за
кредит от 09.10.2007 г., сключен между „Ю.И Е.Д. Б.“ АД и К. Н. М., вземането по който е
прехвърлено на „Е.М.“ ЕООД с договор за цесия, сумата от 835,41 лв., представляваща
договорна лихва за периода 09.11.2007 г. – 18.07.2012 г., сумата от 46,00 лв., представляваща
наказателна лихва за периода 09.12.2011 г. – 18.07.2012 г., както и сумата от 570,10 лв. -
разноски, за които е издаден изп. лист по гр.д. №37133/2012 г. по описа на СРС, 53 състав,
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи,
че до приемане на ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС на 26.06.2015 г. намира приложение
ППВС №3/1980 г., според което погасителната давност спира да тече, а нов давностен срок е
започнал да тече от обявяване на ТР №2/2013 г. Поддържа, че след образуване на новото
изп.д. №215/2019 г. по описа на ЧСИ М.К. са извършвани изпълнителни действия, с които
давността е прекъсвана. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
решението и да отхвърли изцяло предявения иск за недължимост на процесните вземания.
Не претендира разноски.
Въззиваемата страна К. Н. М. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата
и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Предмет на настоящото въззивно производство е и определение на СРС, постановено
на 13.08.2021 г., с което е оставена без уважение молбата на ответника от 12.07.2021 г. за
изменение на решението в частта за разноските. Това определение е обжалвано от ответника
с частна жалба от 16.09.2021 г., в която е посочено, че неправилно съдът е присъдил на
ищеца разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000,00 лв. и не е го е намалил до
минималния размер по Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
1
възнаграждения. Жалбоподателят моли определението на СРС да бъде отменено, като на
ищеца бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение до минималния размер по
Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ответникът по жалбата К. Н. М. в законоустановения срок оспорва частната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно по
следните съображения:
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното
производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване
изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът -
взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се
основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи
съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото
развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен
интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се
установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на
ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото
тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването
на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за
2
принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че
законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта
на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на
давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД
не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този
случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е
също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Перемпцията е без правно
значение за давността. Когато изпълнителният процес е прекратен поради перемпция на
основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, новата давност започва да тече от последното и прекъсване с
надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника.
Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е
настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той
дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист.
Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител
следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е
прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това
дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не е образувал ново дело, като
във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ /решение
№37/24.02.2021 г. по гр.д. №1747/2020 г. по описа на ВКС, ІV ГО/.
Съгласно ППВС №3/1980 г. погасителната давност не тече, докато трае
изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. С решения на
ВКС №№170/17.09.2018 г. по гр.д. №2382/2017 г., ІV ГО, 51/21.02.2019 г. по гр.д.
№2917/2018 г., IV ГО, и др. е прието, че извършената с т.10 ТР №2/2013 г. отмяна на ППВС
№3/1980 г. поражда действие от датата на обявяването на ТР, като даденото с т.10 ТР
№2/2013 г. разрешение се прилага от тази дата /26.06.2015 г./ и то само по отношение на
висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са
приключили преди това. Ако към момента на обявяване за изгубило сила на ППВС №3/1980
г. изпълнителното производство не е висящо, новата давност е започва да тече от
прекратяването на изпълнителното дело /така решение №37/24.02.2021 г. по гр.д.
№1747/2020 г. по описа на ВКС, ІV ГО/.
По делото не е спорно, че по повод процесните вземания е издаден на 24.08.2012 г.
изп. лист по гр.д. №37133/2012 г. по описа на СРС, 53 състав, въз основа на който 17.10.2012
г. е образувано изп.д. №20127880401083/2012 г. по описа на ЧСИ М.К..
Със запорни съобщения от 18.10.2012 г. ЧСИ М.К. е наложил запор върху всички
сметки на длъжника в „Р. Б.“ ЕАД, „ОББ“ АД, „ЦКБ“ АД, „У.К.Б.“ АД и „Банка ДСК“ ЕАД,
като с писма от 30.10.2012 г.“ОББ“ АД и „ЦКБ“ АД са уведомили съдебния изпълнител, че
длъжникът има открити сметки.
Доколкото след 30.10.2012 г. взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, то и изпълнителното производство е
прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК на 31.10.2014 г.
С молба от 03.12.2012 г. длъжникът е уведомил ЧСИ, че може да погасява по 150,00
лв. месечно, т.е. налице е признание на вземането по смисъла на чл.116 б. „а“ ЗЗД.
На 05.08.2017 г. по изп. дело е постъпила молба от „Е.М.“ ЕООД с искане за
конституирането му на основание чл.429 ГПК като взискател по делото в качеството му на
цесионер на процесните вземания.
Изп. дело е прекратено с постановление на ЧСИ от 03.04.2019 г. на основание чл.433
ал.1 т.2 ГПК, което обаче е без правно значение с оглед посоченото по-горе прекратяване на
31.10.2014 г. поради настъпилата перемпция.
3
Не е спорно и че 22.04.2019 г. по молба на цесионера „Е.М.“ ЕООД е образувано
ново изп.д. №20197880400215 по описа на ЧСИ М.К..
Със запорни съобщения от 24.04.2019 г. ЧСИ М.К. е наложил запор върху всички
сметки на длъжника в „ОББ“ АД, „ЦКБ“ АД и „Юробанк Б.“ АД, като с писма от 07.05.2019
г., 09.05.2019 г. и 15.05.2019 г. банките са уведомили съдебния изпълнител, че длъжникът
има открити сметки.
Със запорно съобщение от 22.03.2021 г. ЧСИ М.К. е наложил запор върху всички
сметки на длъжника в „Общинска банка“ АД, като с писмо от 23.03.2021 г. банката е
уведомила съдебния изпълнител, че длъжникът има открити сметки.
Със запорно съобщение от 22.03.2021 г. ЧСИ М.К. е наложил запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника в „Център за спешна медицинска помощ“. Съобщението е
получено от работодателя на 23.03.2021 г. и с писмо от 26.03.2021 г. последният е признал
вземането и уведомил ЧСИ, че ежемесечно ще прави удръжки по правилата на чл.446 ГПК,
считано от мес.04.2021 г.
Съгласно ТР №3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, запорът се счита наложен само с
разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото
задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл.450 ал.3 и чл.507 ГПК по
отношение на момента, от който запорът поражда действие, като законът не свързва това
действие със съществуването на вземането.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че с получаване на
описаните по-горе запорни съобщения и с извършеното признание давностният срок е
прекъснат, след което всеки път е започнал да тече нов петгодишен давностен срок.
Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако
вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение
по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков
процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази
обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на
чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава
ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са
основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и
нови писмени доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика
/определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С
изтичането на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава
крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно съществуването
на вземането.
По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да
намери приложение и по отношение на процесните вземания, за които е налице заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и е издаден и изпълнителен лист. Настоящият съдебен
състав намира, че процесната заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по
делото това обстоятелство е безспорно между страните, респ. липсват твърдения и
представени доказателства за подадено възражение от длъжника по чл.414 ГПК.
При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че по отношение на процесните
вземания не е изтекла петгодишната погасителна давност. След образуване на изп.д.
№20127880401083/2012 г. по описа на ЧСИ М.К. давността по отношение на процесните
суми е била спряна по силата на цитираното ППВС №3/1980 г., като давността е прекъсната
с извършеното и описано по-горе признание на вземането от страна на длъжника /03.12.2012
г./, след което до 31.10.2014 г. давността по отношение на процесните суми е била спряна
отново по силата на самия факт, че за тяхното събиране е образувано изпълнително
производство, от която дата обаче е започнала да тече нова 5-год. давност. Давността е
прекъсната през мес.04.2019 г. с предприемането на посочените по-горе изпълнителни
действия по изп.д. №20197880400215/2019 г. по описа на ЧСИ М.К..
4
Поради изложеното съдът намира предявеният иск за неоснователен, поради което
обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него вместо него да бъде
постановено друго, с което предявеният от ищеца срещу ответника иск бъде отхвърлен.
При този изход на спора и произнасянето на въззивния съд относно разноските,
направени пред първата инстанция, частната жалба на ответника срещу определението на
СРС по чл.248 ГПК се явява без предмет, поради което следва да бъде оставена без
разглеждане.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение №20142019/18.06.2021 г., постановено по гр.д.
№19959/2021 г. по описа на СРС, ГО, 171 състав, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. Н. М., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София, жк.
„*******., иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК за признаване за установено, че К. Н. М.,
ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София, жк. „*******., не дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК
*******, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******, следните суми: 7720,55
лв. – главница, ведно със законната лихва от 02.08.2012 г. до изплащане на вземането,
сумата от 835,41 лв. - договорна лихва за периода 09.11.2007 г. – 18.07.2012 г., сумата от
46,00 лв. – наказателна лихва за периода 09.12.2011 г. – 18.07.2012 г., и сумата от 570,10 лв.
– разноски, за които вземания е образувано изп.д. №20197880400215/2019 г. по описа на
ЧСИ М.К., рег. №788, въз основа на изп. лист, издаден на 24.08.2012 г. по гр.д. №37133/2012
г. по описа на СРС, 53 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5