№ 2001
гр. Пловдив, 13.11.2023 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Административен съд – Пловдив – ХXXI – касационен състав, в открито съдебно
заседание на седемнадесети октомври две хиляди
двадесет и трета година в състав:
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
МАРИАНА МИХАЙЛОВА |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
1. ЙОРДАН Р. |
|
При секретар |
РОЗАЛИЯ ПЕТРОВА |
и с участието |
|
на прокурора |
ГИНКА ЛАЗАРОВА |
изслуша докладваното |
|
от съдия |
СВЕТОМИР БАБАКОВ |
|
|
по к.адм. дело № 2188
по описа на съда за 2023 г. |
||
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.
Делото е образувано по касационна жалба на Главна
дирекция ’’Изпълнение на наказанията” към Министерството на правосъдието чрез
процесуалния представител старши юрисконсулт Т.Ч. срещу Решение № 1225 от
26.06.2023г. постановено по адм. дело № 417/2023 г по описа на Административен съд-Пловдив в осъдителната му
част.
С подадената от ГД „ИН“, чрез процесуалния му
представител жалба се обжалва решението в осъдителната част. Възраженията в
жалбата се свеждат до искане на отмяна на обжалваното решение като неправилно и
необосновано.
Според касационния жалбоподател Съдът при разглеждане на
делото не е съобразил действителната фактическа обстановка, установените по
делото обстоятелства, както и обективната истина. Навеждат се доводи, че не са
преценени доказателствата в тяхната цялост, както и че от Съда не са безспорно
установени вредата, бездействието на администрацията и причинната връзка.
В жалбата се сочи, че са неоснователни оплакванията на К.Р.
за неосигуряване на елементарни битови и хигиенни условия, липса на свеж
въздух, както и наличие на влага и мухъл и лоша хигиена в килиите, които да са
в резултат на бездействие на администрацията.
На следващо място се твърди, че действително е налице
известна пренаселеност в част от спалните помещения, но това според касатора се
компенсира с възможността за раздвижване в коридорите и престой на открито.
В касационната жалба се възразява също, че Съдът не се е
произнесъл по направеното възражение за изтекла погасителна давност.
Най-сетне се твърди от касатора, че не са установени
факти и обстоятелства, обосноваващи наличие на причинно - следствена връзка
между конкретно изразено бездействие от страна на административен орган от
структурата на Главна дирекция ’’Изпълнение на наказанията”, в резултат на
което да са причинени неимуществени вреди.
Счита се, че е налице отменително основание по чл. 209,
т. 3 от АПК, тъй като е постановено неправилно съдебно решение, поради необоснованост,
което подлежи на отмяна и се иска да постанови решение, с което да се отмени
Решение № 1225 от 26.06.23г. на Пловдивски административен съд, 10 с., с което
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” е осъдена да плати обезщетение за
сумата 15 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди по време на престоя на К.М.Р. ***.
Алтернативно се иска отмяна на обжалваното решение в
частта му, с която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” е осъдена да
плати обезщетение за сумата над 7 200 лв. до присъдения размер от 15 000 лв.
В съдебно заседание, касаторът ГД „ИН“ София не се явява
и не изпраща представител.
Ответникът по касационната жалба в представен отговор излага
доводи за неоснователност на жалбата по подробно изложени съображения и моли да
се остави в сила обжалваното решение на Административен съд Пловдив.
Представителят на Окръжна прокуратура дава заключение за
неоснователност на подадената касационна жалба. Счита оспореното решение за
правилно и законосъобразно, поради което моли да се остави в сила.
Касационната жалба
е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, за която съдебният
акт е неблагоприятен в обжалваната му част, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Производството пред АС Пловдив е образувано и се е развило по искова молба от К.М.Р., чрез адв. С.П. срещу Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията”.
Ищецът иска
ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 15 000 лв., за
претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в обида, възмущение,
стрес, болки и страдания за периода при изтърпяване на наказанието „лишаване от
свобода“ в периода от 12.08.2012г. до 10.06.2022г. в Затвора град Пловдив,
ведно със законната лихва, считано от датата на постъпване на исковата молба в
съда до окончателното изплащане.
В исковата молба
са изложени твърдения, че ищецът е бил в
помещения - килии № 24 и № 37 с липса на достатъчно жилищна площ (под 4
кв.м. нетна площ на човек), липса на топлоизолация на външни и вътрешни стени,
в резултат на което през зимата е било много студено, а през лятото много
топло. В тази връзка е посочено, че през зимата не са му предоставяне одеяла за
завиване въпреки заявените искания от негова страна.
На следващо място
е посочено, че състоянието в банята е лошо, като липсва топла вода в килията,
дограмата е стара, спалното и постелъчното бельо се сменяли много рядко, което
създавало предпоставки за развъждане на насекоми, дървеници и бълхи. Описано е
в тази посока още, че било пълно с хлебарки, както и че ищецът бил нахапан от
дървеници.
Посочва се, че
вишките, на които са спали са стари, не се раздавали препарати за почистване на
тоалетните и спалните помещения, както и че нямало достатъчно мебели, а
наличните такива били изпочупени.
Твърди се също, че
спрямо Р. не се е водила никаква индивидуална и корекционна работа от страна на
отговорните лица в затвора, което е довело до поведенческа и личностна криза,
както и че качеството на храната било лошо, включително и поръчаната храна от
лавката.
Посочено е още, че
в килиите има много слаба вентилация, като е описано, че в килия №24 ищецът е
бил настанен с наркомани, с които постоянно се е карал и е бил подложен на
силен психически стрес, което е наложило преместването му в килия №37.
С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба,
становищата и исканията на страните в хода на делото, съобразно приложението на
чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, съдът е събрал относимите към предмета на спора
доказателства. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата
обстановка, като въз основа на установените по делото факти, при обсъждане
доводите на страните, е направил своите правни изводи.
С решението си по делото административният съд е осъдил
ГД „ИН“ София да заплати на ищеца сумата от
15 000 лв. /петнадесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора гр.Пловдив за
периодите от 24.04.2013г. до 31.12.2019г., от 01.01.2020г. до 02.04.2020г., от
03.04.2020г. до 05.07.2021г., от 06.07.2021г. до 08.07.2021г., от 20.10.2021г.
до 05.11.2021г., от 21.11.2021г. до 22.11.2021г., от 24.12.2021г. до
30.12.2021г., от 06.01.2022г. до 22.03.2022г. и от 25.03.2022г. до
29.03.2022г., ведно със законна лихва, считано от 13.02.2023г., до окончателното
изплащане на сумата.
За да постанови този резултат, съдът е приел от
фактическа страна следното:
К.М.Р. търпи наказание „лишаване от свобода” в Затвора
Пловдив, с начало на изтърпяване на наказанието 14.08.2012г. Постъпил е в Затвора-Пловдив
на 22.04.2013г. и е бил там до 10.06.2022г., когато е освободен.
Съобразно представените по делото доказателства, в това
число писмен отговор и становища, е установено, че за периодите от 01.01.2020г.
до 02.04.2020г. К.Р. е бил в стая №37 на пост 3; от 03.04.2020г. до
05.07.2021г. - в стая №25 в 3-та група; от 06.07.2021г. до 08.07.2021г. и от
20.10.2021г. до 05.11.2021г. - в стая №24 на пост 3; от 21.11.2021г. до
22.11.2021г., от 24.12.2021г. до 30.12.2021г., от 06.01.2022г. до 22.03.2022г.
и от 25.03.2022г. до 29.03.2022г. - в стая №37 на пост 3 и е
пребивавал с брой лишени от свобода, така че по отношение на него се е проявявал
критерия „пренаселеност на килиите“ като са се падали под 4 кв. м. нетна площ
на човек.
За останалата част от исковия период, при съотношението
квадратура на стаите към брой пребиваващи лишени от свобода, Съдът е приел, че
не се установява „пренаселеност на килиите“ като са се падали 4 и повече кв.
метра нетна площ на човек.
Според представените становища, по отношение на периода
на пребиваване на ищеца в Затвор Пловдив спалните помещения, в които е
пребивавал Р., разполагали с два отваряеми прозореца. Във всички помещения бил
осигурен постоянен достъп до течаща вода. Описано е, че Затвора-Пловдив се
отоплява посредством централно-локално парно отопление. Проветряването е било по
желание на лишените от свобода. Хигиената се осъществявала от настанените в
спалното помещение л.св., за което име се осигурявали съответните прибори,
които могат да закупят и от лафката на Затвора-Пловдив или да им бъдат донесени
от техни близки. На всички л.св. е бил осигурен достъп до течаща топла
вода по предварително изготвен график, а
като работещ Р. е имал достъп до баня всеки ден след приключване на работния
процес.
Ищецът е устройван
на работа като строител на 5-дневна работна седмица, 8-часов работен
ден, като строител в строителна бригада към домакинския щат на Затвора-Пловдив
от 10.04.2020г. до освобождаването му.
Р. е завършил специализирана групова работа – програма за
работа със сексуални правонарушители от 10.06.2015г. до 27.01.2016г. Записал се
е и като ученик в СУ „Св.Иван Рилски“ при Затвора-Пловдив от 15.09.2021г., но
нямал нито един присъствен ден.
Към становищата са приложени график за разпределението на
времето на л.св., препланиране на присъдата, първоначален доклад и дневник за
индивидуална работа с Р..
В решението на въззивния съд в посочено още, че през
периода на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода” от Р.,*** не са
извършвани основни ремонти, но се извършвали текущи ремонти, своевременна смяна
на течащи кранчета, отстранявали се течове, сменяли се осветителни тела и др.
През 2017г. в Затвора-Пловдив е извършено боядисване на общите помещения,
извършено е боядисване на спалните помещения, дограмата е подменена с нова и е
поставен гранитогрес в общите умивални. В банята имало обособена съблекалня за
преобличане и не се налагало л.св. да се придвижават без дрехи по карето. При
постъпване в Затвора-Пловдив на лишените от свобода се осигурява спално бельо и
завивки, а при желание от страна на
лишените от свобода им се осигурявало колкото комплекта са необходими, като
имало възможност да получат такива и от близките си. Изпирането на личното и
постелъчно бельо и ползването на пералня е било по усмотрение на лишения от
свобода. Когато дрехите се перяли в пералнята се сушали в сушиля, а когато се
перат от л.св се сушали на пригодени простори в общото помещение на поста или
на карето. Във всяко спално помещение имало течаща вода и санитарен възел, до
които л.св. имали неограничен достъп. Лишените от свобода имали право да
притежават нагреватели, с които могат да си топлят вода. Санитарните възли били
плътно преградени и към тях нямало визуален контакт от спалното помещение. Спалните помещения били добре осветени и с
отваряеми прозорци за естествена вентилация. Според представените становища ГД
„ИН” имал сключен централен договор за ДДД обработки на всички помещения в
затворите. Дезинсекцията и дератизацията се извършвала по утвърден график. На
л.св. се полагали перилни и миещи препарати, като им се давали по 2 бр. сапуни
и 400 гр. прах за пране месечно.
Като доказателства по делото от процесуалния представител
на ГД „ИН“ са представени таблица №1 за състава на дневната дажба и полагаемите
се хранителни продукти на един л.св.-възрастен, заменителна таблица и протоколи
за изпълнени в Затвора-Пловдив ДДД обработки за 2013г., 2014г., 2015г., 2016г.,
2017г., 2018г., 2019г., 2020г., 2021г. и 2022г. /л.24-59/.
От правна страна от първоинстанционния
съд е прието, че с оглед представените от ответника и неоспорени доказателства
съдът констатира, че ищецът е търпял наказание „лишаване от свобода“ в периода
от 24.04.2013г. до 10.06.2022г. в Затвора Пловдив, поради което исковата
претенция по отношение периода от 12.08.2012г. до 21.04.2013г. следва да бъде
отхвърлена, доколкото не се установява в така посочения период, лицето да е
било на територията на Затвора-Пловдив.
За посочения исков период в
Затвора-Пловдив - 24.04.2013г. до 10.06.2022г., от събраните и описани по-горе
доказателства е установено, че ищецът е пребивавал в помещения, в които
жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти, възприети
от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4
кв.м., като по аргумент от чл. 161 от ГПК, за такива въззивния съд е приел и
помещенията, за които от страна на ответника не са били предоставени данни от
колко лишени от свобода са обитавани през процесните периоди, а именно от
24.04.2013г. до 31.12.2019г. С изключение на периодите от 09.07.2021г. до
19.10.2021г., от 05.11.2021г. до 20.11.2021г., от 23.11.2021г. до 23.12.2021г.,
от 31.12.2021г. до 05.01.2022г., от 23.03.2022г. до 24.03.2022г., от
30.03.2022г. до 10.06.2022г. в
Затвора-Пловдив.
Съдът е приел, че е налице
незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника ГД
„Изпълнение на наказанията“ само по отношение на това, че ищецът е бил подложен
на стрес от съкилийници в спално помещение № 24 и това, че за периодите от 24.04.2013г.
до 31.12.2019г., от 01.01.2020г. до 02.04.2020г. в стая №37 на пост 3; от
03.04.2020г. до 05.07.2021г. в стая №25 в 3-та група; от 06.07.2021г. до
08.07.2021г. и от 20.10.2021г. до 05.11.2021г. в стая №24 на пост 3; от
21.11.2021г. до 22.11.2021г., от 24.12.2021г. до 30.12.2021г., от 06.01.2022г.
до 22.03.2022г. и от 25.03.2022г. до 29.03.2022г. в стая №37 на пост 3 при
престоя в Затвора-Пловдив, Р. е пребивавал в помещения, в които жизненото му
пространство не е отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета на
Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. Горното, е
довело до извода, че Р. е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в
разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС.
Другите описани
в исковата молба оплаквания Съдът е приел за неоснователни и недоказани, в това
число е посочено, че л.св. са разполагали със санитарен възел и постоянно
течаща вода, като е осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за
проветряване, чрез два прозореца с
подменена дограмата
Съдът е приел
също, че хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях санитарни
помещения изцяло зависи от лишените от свобода, които се грижат за почистването,
за което им се осигуряват съответните прибори, почистващи и перилни
препарати.
Съдът е приел
за недоказано и наличието на паразити - дървеници и хлебарки в този период, с
мотиви, че от процесуалния представител на ГД „ИН“ са представени доказателства
за извършвани дезинфекция, дезинсекция и дератизация.
Като
неснователни са приети оплакванията на ищеца във въззивното производство за
храна с лошо качество, липсата на изолация на външните стени на затвора и
преживени от него неблагоприятни усещания на студ, непредоставянето на
достатъчно дебели завивки от администрацията на Затвора Пловдив, както и оплакването на Р., че през зимата е много
студено, а през лятото е горещо.
Съдът е
анализирал представените по делото доказателства и е приел за установено, че в
затвора отоплението през отоплителния сезон се осъществява посредством
централно- локално парно, като е посочил, че поставянето на такава не е
нормативно установено задължение на ответника, а общите изложени твърдения, че
през зимата е студено, а през лятото е топло, като се има предвид, че се касае
до характерни температурни стойности за съответните сезони и съответното
географско място, не може да бъдат свързани пряко с неизпълнение на задължения
на администрацията на Затвора-Пловдив и в тази насока да съставляват
обстоятелство, обуславящо отговорност за вреди от незаконосъобразно
бездействие.
На следващо
място въззивният съд е приел за недоказани твърденията на ищеца, че не са му
били предоставени завивки и поради това е изпитвал студ, като е посочил, че не
са налице данни същият изобщо да е депозирал такива молби до администрацията на
затвора, съгласно утвърдения за това ред и съответно да му е било отказвано,
както и е посочил, че е установена възможност всеки лишен от свобода да
разполага и ползва собствени завивки, предоставени му от негови близки.
За недоказани
са приети твърденията относно липсата на възможност да се ползва топла вода и
съответно за лоши условия за ползване банята при затвора Пловдив, оплакванията
по отношение изпирането на спалното и постелъчно бельо на Р. и хигиената в
спалните помещения, както и оплакванията за липса на достатъчно шкафове за
лишените от свобода.
В тази връзка е
посочено, че от доказателствата е било установено,
че е въведен график за използването на пералнята по съответните отделения в
затвора, което е направено именно с оглед съобразяване факта на ползването
ѝ от значителен брой лица, а хигиената
в спалните помещения се осъществява от настанените л.св. в тях, за което им се
осигуряват съответните прибори, които могат да бъдат закупени и от лафката в
Затвора-Пловдив, както и да им бъдат донасяни от близките им.
Най-сетне Съдът
е приел за неоснователни и твърденията досежно липсата на индивидуална и
корекционна работа с ищеца, като се е позовал на разпоредбата на чл.152 ал.1 ЗИНЗС, както и
е посочил, че К.Р. е устройван на работа и е завършил специализирана групова
работа – програма за работа със сексуални правонарушители от 10.06.2015г. до
27.01.2016г. Записал се е и като ученик в СУ „Св.Иван Рилски“ при Затвора-Пловдив
от 15.09.2021г., но нямал нито един присъствен ден и с него е водена
индивидуална работа.
Преценил е, че
обезщетение в размер на 15 000 лева съответства на критериите за справедливост,
визирани в чл. 52 от ЗЗД.
Решението е валидно, допустимо и
правилно.
Съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по
делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, при
приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и
при съобразяване с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е направил верни правни
изводи, които се споделят от настоящата инстанция.
Основателно е възражението на касатора, че Съдът не се е
произнесъл по направеното искане за изтекла погасителна давност, направено в
последното съдебно заседание от 30.05.2023 г. по адм. дело № 417/2023 г. по
описа на Административен съд Пловдив.
По отношение на така направеното искане следва да се
посочи следното:
Погасителната давност се свързва с изтичането на
предвиден в закона период от време, през който субектът на правото бездейства и
не го упражнява. Предвид липсата на специална правна уредба в ЗИНЗС относно
погасителната давност, на основание, както на §1 от ЗР на ЗОДОВ във връзка с
чл.203, ал.2 от АПК, във връзка с
чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, така и в съответствие с регламентираното в чл.46
от Закона за нормативните актове, следва да намерят приложение правилата на
чл.110 – чл.120 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/, уреждащи
института на погасителната давност. Съгласно разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД с
изтичането на петгодишен давностен срок се погасяват всички вземания, за които
законът не предвижда друг срок. Давността започва да тече от момента, в който
вземането е станало изискуемо /чл.114, ал.1 от ЗЗД/. В случаи на непозволено
увреждане, какъвто е настоящия, това е моментът на прекратяване на увреждащите
действия или моментът на прекратяване на фактическото състояние, когато
увреждането е следствие от бездействие. Съгласно разрешението, дадено в т.4 от
Тълкувателно решение №3 от 22.04.2004 год. на ВКС по тълкувателно гр. дело
№3/2004 год. на ОСГК, когато вредите произтичат от незаконни действия или
бездействия на административните органи, началният момент на погасителната
давност за предявяване на иска за заплащането им е от момента на преустановяването
им. Съобразно горното, след изтичане на законово регламентирания давностен
срок, правото на иск за вземането на ищеца за обезщетение за претърпени вреди,
се погасява. По аргумент от нормата на чл.120 от ЗЗД, давността не се прилага
служебно, а следва да се предяви, като възражение.
В случая такова възражение е направено от ответника и
доколкото възражението за погасяване на вземането по давност е правоизключащо
възражение, след неговото изразяване, съдът дължи произнасяне относно това дали
претендираното от К.Р. вземане по предявения иск срещу Главна Дирекция
"Изпълнение на наказанията", е погасено по давност.
В конкретния случай се установява, че К.Р. е пребивавал в
затвора през целия период от 24.04.2013г. до 10.06.2022г., а погасителната
давност започва да тече от момента на преустановяване на незаконосъобразните действия/бездействия,
каквото преустановяване в случая не е налице. С оглед на това искът не подлежи
на отхвърляне като погасен по давност.
На следващо място съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не
могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение. Според чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност,
действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване
на административна дейност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по ал. 1
настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.
В случая е правилен изводът на първоинстанцинния съд,
установен от доказателствената съвкупност и при правилно разпределена
доказателствена тежест, че е установеното нарушение, в резултат на
бездействието на администрацията на затвора да осигури на касатора достатъчно
жилищна площ, както и по отношение на изложените мотиви в посока, че Р. е бил
подложен на психически стрес.
Стъпвайки на общоприетите житейски критерии за
справедливост в чл. 52 от ЗЗД и съобразявайки актуалната практика на Съда по
правата на човека, законосъобразно първоинстанционният съд правилно е определил
и размера на полагащото се на касатора обезщетение от 15 000лв. за спорния
период.
Касационният състав намира за неоснователни доводите,
залегнали в бланкетната касационна жалба на ГДИН София.
Не се изложени никакви съображения, от които да се
направи извод, че определяйки размера на дължимото обезщетение, съдът не се е
съобразил с изискванията на чл. 52 от ЗЗД.
Напротив, съдът е обосновал бездействие на ответника да
осигури на Р. достатъчна жилищна площ за част от спорния период и е определил
справедливо обезщетение, като съображенията за това напълно се споделят от
касационната инстанция и на основание чл. 221 ал.2 от АПК следва да се препрати
към мотивите на първоинстанционното решение.
Естеството и характерът на причиненото страдание съдът
следва да прецени не само от страна на субективното възприятие и усещане на
пострадалия за причинена вреда, но и с конкретните факти, от които тя произтича
и най-вече обезщетението следва да е съобразено с общите схващания за
справедливост, съобразени от съда при приложението на чл. 52 от Закона за
задълженията и договорите. В случая изводите на съда за размера на дължимото се
обезщетение съответстват на посочените критерии. Правилно са преценени конкретните,
обективно съществуващи обстоятелства относими към увреждането, от което се
претендират вреди, както и реалното им отражение върху състоянието на ищеца.
Несъмнено е негативното въздействие върху ищеца на условията, при които е
пребивавал в Затвора – Пловдив. Преценката на кумулативното въздействие на тези
условия в исковия период, съобразено с
установената по делото обща продължителност и в съответствие с изведената от
закона и дължима се справедливост правилно с обжалваното решение е определена
сумата, с която следва да бъдат възмездени причинените вреди.
Въпреки липсата на изрично заявени възражения в тази
посока, Съдът констатира следното:
При разглеждане на делото въззивният съд е приел, че
исковата претенция е основателна поради установена пренаселеност в килиите,
както и поради доказани от ищеца неимуществени вреди поради бездействие на
администрацията на затвора, изразяващи се преживян психически стрес, тъй като е
бил настанен с наркомани в килия № 24 и това е наложило преместването му в
килия №37.
По отношение на останалите оплаквания в исковата молба е прието,
че са неоснователни. Въпреки това обаче Съдът е постановил само осъдителен
диспозитив.
Заедно с това Съдът не е обсъдил нито в обстоятелствената
част, нито в правните изводи, разпита на допуснатия по делото свидетел.
Съобразявайки разпоредбата на чл. 218 АПК, че
касационният състав обсъжда само посочените в жалбата пороци, настоящият състав
намира, че поради липса на изрично направени възражения от ГД „ИН“ относно допуснати съществени
процесуални нарушения, произнасяне в настоящото производство не се дължи и не
са налице основания за отмяна на обжалваното решение на това основание. В случая искането на касатора е да се отмени решението
като неправилно и необосновано.
В тази връзка следва да се посочи, че предмет на
касационното производство е обжалваното решение, а не спорното материално
право. Второинстанционният съд е длъжен да обсъди всички действия на съда, които
касаторът е посочил като порочни и да отговори правят ли те решението нищожно,
недопустимо или отменяемо. Непредявените касационни основания в срока на
касационното оспорване се преклудират. По тях Съдът нито дължи, нито има право
на произнасяне. Касационното оплакване е необходимо условие за отмяната на
решението поради необоснованост, съществени процесуални нарушения, когато не са
основание за нищожност или недопустимост на първоинстанционното решение и
нарушение на неимперативни норми на материалния закон.
Ето защо настоящият състав намира, че не са налице
основания за отмяна на обжалваното решение, нито за връщането му на съответния
състав на Административен съд Пловдив с оглед липса на възражение от страна на
ГД „ИН“, за която страна е налице интерес да изложи подробно всички възражения,
предвид обстоятелството, че проявеното процесуално бездействие може да има за
последица предявяване на нов иск.
Обобщено казано, касационната инстанция заключава, че при
разглеждане на делото първоинстанционният съд не е допуснал съществени
нарушения на процесуалните правила, които да налагат отмяната на решението му.
Ето защо решението на Административен съд - Пловдив
следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба като неоснователна - без
уважение.
Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл.
първо от АПК, Административен съд гр. Пловдив, XХXI – състав
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1225/26.06.2023г.
по адм. д. №417/2023г. по описа на Административен съд Пловдив.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.