Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 59, гр. Бургас, 02.05.2018
г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, наказателна колегия, в публично заседание на тридесети
март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ПЕТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЯНИ ГАЙДУРЛИЕВ
АНГЕЛ ГАГАШЕВ
Секретар: Лена Димитрова
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдия-докладчик Пeтя Петрова ВНЧХД № 158 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
С Присъда № 1/12.01.2018 г., постановена по НЧХД № 92/17 год., РС-Поморие е
признал подсъдимия А.А.Ч., ЕГН **********, за ВИНОВЕН в това че на 03.03.2017
г., в гр.***, в дома си на ул. „***”, № *, в състояние на силно раздразнение,
предизвикано от А.С.М.,*** с насилие – удар с юмрук в гърдите, чрез нанасяне на
удар с юмрук в главата причинил на А.С.М. лека телесна повреда, изразяваща се в
контузия на главата с кръвонасядане клепачите на двете очи, водеща до болка и
страдание без разстройство на здравето, поради което и на основание чл.132, ал.1,
т.4, вр.с чл.130, ал.2 НК, го осъдил на глоба в размер 100 лева.
Съдът е признал подсъдимия А.А.Ч. за невинен и го оправдал по първоначално
повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 130, ал. 2 НК - за
това, че на 03.03.2017 г., в гр.***, в дома си на ул. „***”, № *, нанесъл на А.С.М.,
ЕГН **********, лека телесна повреда, изразяващи се в рана на главата и на
ръката, довели до болка и страдание без разстройство на здравето.
С присъдата районният
съд е осъдил подсъдимия А.А.Ч. да заплати на гражданския ищец А.С.М. сума в
размер на 100 лева, представляваща обезщетение за причинените неимуществени
вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.03.2017 г. до окончателното
и изплащане, както и сумата 313.50 лева, представляваща направени от частния
тъжител разноски по делото, като отхвърлил предявения гражданския иск за сумата
над 100 лева до претендирания размер от 2 000 лева.
Осъдил е подсъдимия А.А.Ч.
да заплати в полза на държавата, по сметка на РС – Поморие, сума в размер на 50
лева, представляваща държавна такса върху уважената част от гражданския иск.
Недоволен
от така постановената присъда, назначеният в качеството на служебен защитник на
подс. Ч. – адвокат Станислава Милева от АК-Бургас я обжалва в срока по чл. 319
от НПК пред Окръжен съд-Бургас. В жалбата на защитника се съдържа оплакване за неправилност
на постановената присъда, поради необоснованост на фактическите констатации,
неточно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното
наказание. Извършвайки собствен доказателствен анализ, с поставяне на акцент
върху противоречивостта на доказателствените източници, защитникът ангажира
позиция за недоказаност на механизма на причинено телесно увреждане, съгласно
фактическите обстоятелства, описани в тъжбата. Оспорва доказателствената тежест
на представеното пред районния съд съдебно медицинско удостоверение,
основавайки се на датата на неговото изготвяне и наличните в същото
данни/имена/ на лице, чиято съпричастност към случая не е известна. Моли за
отмяна на първоинстанционната присъда и постановяване на нова, с която
подсъдимият да бъде признат за невинен и оправдан по повдигнатото с тъжбата
обвинение, както и отхвърлен предявеният граждански иск. Алтернативно, в
жалбата е направено искане за прилагане института на реторсията.
В съдебно заседание
пред въззивния съд подсъдимият Ч. и адв. Милева от БАК – негов защитник, не се
явяват, редовно призовани. Защитникът е депозирал допълнително писмено
изложение към подадената въззивна жалба, със съдържащо се в него изявление за
разглеждане на делото в тяхно отсъствие. В писменото становище на защитника се
поддържа искането за отмяна на постановената първоинстанционна присъда и
постановяване на нова, с която подсъдимият да бъде признат за невинен и
оправдан по предявеното му с тъжбата обвинение, както и отхвърлена гражданската
претенция на тъжителя, с осъждане на последния да заплати сторените от
подсъдимия разноски по делото.
Тъжителят А.М. не
се явява в съдебно заседание пред въззивната инстанция. Същият се представлява
от упълномощен повереник-адвокат адвокат Живко Нейчев от АК-Бургас, който
изразява позиция за обоснованост и законосъобразност на атакуваната първоинстанционна
присъда. Пледира за потвърждаване на присъдата, постановена от РС-Поморие.
Бургаският окръжен
съд, след цялостна проверка на присъдата, независимо от основанията, посочени
от страните и в предмета и пределите на въззивната проверка по чл. 313 и чл.
314 НПК, намира жалбата на подсъдимия за частично основателна.
Анализирайки
доказателствата събрани пред него, в техния обем и относимост, районният съд
правилно е изяснил делото от фактическа страна. Назначената от въззивния съд и
изслушана в съдебно заседание съдебно медицинска експертиза, имаща за предмет
установяването на медико-биологичните характеристики на увреждането, причинено
на тъжителя А.М. към датата на инкриминираното с тъжбата деяние, не насочва към
изводи, различни от приетите от ПРС. Нещо повече, даденото от експерта
медицинско заключение по въпросите, поставени от съда, способства по - убедителния отговор на възраженията, направени от
защитата относно доказаността на релевантните факти и тяхната правна оценка.
По делото е установено,
че подсъдимият А.Ч. и тъжителят А.М. се познавали от години. Двамата живеели в
един жилищен квартал в гр.****.
На 03.03.2017 г. около
18,30 – 19,00 часа тъжителят М. отишъл до дома на подс.Ч. ***, с намерение да
му предложи работа. По същото време в дома на подсъдимия бил св. М. Х..
Последният помагал на подсъдимия да реже дърва. След като приключили с рязането
на дърва, двамата влезли в жилището да се почерпят. Употребили алкохол – водка.
Кратко време след като подс.Ч. и св.Х. седнали да се почерпят, в къщата дошъл
тъжителят М., който бил във видимо нетрезво състояние. Последният се
присъединил към тях на масата и също си налял алкохол. Той поискал от
подсъдимия да пусне музика. Подс.Ч. му отказал, като обяснил, че е оставил
музикалната си уредба в заложна къща. Това ядосало тъжителя, който започнал да
отправя обидни думи към подсъдимия, напсувал го и го нарекъл „боклук“. След разменените
помежду им реплики, тъжителят се изправил и нанесъл удар с юмрук в гърдите на
подсъдимия. Последният залитнал и паднал върху намиращата се в стаята печка. Възприемайки
случилото се, св.М. Х. станал и хванал тъжителя, отстранявайки го от подсъдимия.
В същия момент подс. Ч. посегнал и нанесъл удар с юмрук в лицето на М.. Веднага
след това тъжителят бил изведен навън от св. Х. и подсъдимия, където
пререканията между последния и тъжителя продължили. Междувременно в дома на
подсъдимия дошли съседи и близки на тъжителя М., сред които св. А. Г. и св. Й.Т..
По сигнал на роднини на тъжителя М., в дома на подс.Ч. пристигнали служители на
РУ – Поморие - св.Д.Н. И.и А. С. С.. Повикан бил екип на спешна помощ от ФСМП –
*** при ЦСМП – Бургас, който отвел пострадалия М. в спешно приемно отделение на
„УМБАЛ – Бургас” АД. Лечебното заведение било напуснато по-късно от тъжителя
самоволно. След инцидента подсъдимият бил отведен в РУ – ***. На същия бил
съставен протокол за предупреждение по реда на чл. 65 от ЗМВР.
На 08.03.2017 г.
тъжителят М. посетил отделението по съдебна медицина при УМБАЛ АД-Бургас,
където бил прегледан от съдебен лекар. При прегледа и от представената
медицинска документация съдебният лекар – д-р П.П. установил контузия на
главата с кръвонасядане клепачите на двете очи на А.М.. Резултатите при прегледа били отразени в съдебно медицинско удостоверение №
76/2017 год., заключението по което сочи, че уврежданията е възможно да са
получени по време и начин, както е съобщено от тъжителя М.. Посочено е в
удостоверението, че уврежданията са довели до болки и страдание.
Описаната
фактическа обстановка, както правилно е възприел районният съд, намира своята
несъмнена доказателствена опора в данните по делото – показанията на
свидетелите М. Х., Д. И., А. С., Й. Т., А. Г., отчасти от обясненията на
подсъдимия Ч., както и от писмените доказателства - съдебно медицинско удостоверение
№76/2017 год., писмо изх. № РД -07-169/23.06.2017 г. на зам.директор на ЦСМП –
Бургас и приложените към него документи, материалите по преписка вх. № 576/2017
г. по описа на РП – Поморие.
Основавайки се на
наведените в жалбата възражения относно доказателствената обезпеченост на
релевантните по делото факти и констатирайки неяснота и противоречие на
съдържимите в съдебно медицинското удостоверение № 76/17 год. данни за
източниците, от които съдебният медик е почерпил информация за състоянието на освидетелстваното
лице А.М., въззивният съд назначи съдебно медицинска експертиза по писмени
данни. Видно от заключението на същата, вещото лице е потвърдило установените
при освидетелстването на пострадалия А.М. травматични увреждания, а именно, че
се касае за контузия на главата с кръвонасядане клепачите на двете очи. Възприето е в експертизата, че уврежданията са
в резултат от действията на твърди тъпи предмети, каквито са юмруците на човек
и могат да се получат по начин, съобщен от пострадалия. Като последица от
травмите са причинени болки и страдание, с период на отзвучаване в рамките на
10-12 дни.
В отговора на
въпроса какво отношение има към установените увреждания на А.М. цитираният в
медицинското удостоверение документ – лист за преглед в СО №5175/17 г. на името
на В. Т. И., вещото лице е разяснило, че се касае за допусната техническа
грешка при изготвяне на удостоверението, която не повлиява обективността на
отразените в същото данни и направените изводи.
Изслушвайки в
съдебно заседание експерта по въпросите на експертизата, същият разясни, че
установената по отношение на пострадалия М. и описана в заключението контузия
на главата е проявена в кръвонасядане клепачите на двете очи. Обобщавайки
данните от медицинските документи, представени от пострадалия във връзка с
освидетелстването му, вещото лице категорично поддържа становище, че
първоначалното съмнение за мозъчно сътресение, не е потвърдено нито клинично
нито с резултати от изследвания, поради което и поддържа изводите си за
причинени вследствие на нараняването на пострадалия болки и страдания.
Категорично също
така вещото лице ангажира експертна позиция, че при прегледа на пострадалия М.
не са били установени рана на главата и на ръката, каквито данни са били
съдържими в първоначално издадените медицински документи. Във връзка с
диагностицираното кръвонасядане по клепачите на очите на пострадалия М., вещото
лице сочи като механизъм на получаване на увреждането, нанасянето на един
ефективен или няколко удара с юмрук, като не се ангажира със заключение при кой
от двата възможни механизма в случая е причинено увреждането.
Назначената и
изслушана в съдебно заседание съдебно медицинска експертиза, ясно,
безпротиворечиво и пълно дава отговор на въпросите, разрешаването на които от
първостепенния съд е било оспорено от защитата. Разясненията, направени от
вещото лице, отнасящи се до медико-биологичните характеристики на причиненото
увреждане, механизма на получаването му и относимата към горната преценка
медицинска документация, са изцяло в унисон с възприетия от районния съд извод
за тежестта на причинената на пострадалия телесна повреда.
Съпоставяйки
отразеното в експертното заключение и фактическите данни, съобщени от св. М. Х.,
установяващ се като единствен очевидец на физическия сблъсък между пострадалия
и подсъдимия, БОС напълно се солидаризира с извършената от районния съд оценка
на неговите показания. Посоченият свидетел с максимална прецизност установява
какви са били действията на всеки от участниците в конфликта, а именно възприел
е как пострадалият е ударил с юмрук в гърдите подсъдимия, вследствие на което
последният залитнал и опрял тялото си в намиращата се в близост печка.
Свидетелства също така, че непосредствено след като лично се е намесил и хванал
пострадалия М., за да го дистанцира от подсъдимия, последният е нанесъл ответен
удар с юмрук в главата на пострадалия / спр. л.91 от съд. дело, съд. протокол
от 01.12.17 год/. Сведенията, които св. Х. съобщава подкрепят тезата на
обвинението относно механизма на причиняване на телесната повреда. Същите
синхронизират с данните от съдебно медицинската експертиза, установяващи наличие
на кръвонасядане по клепачите на двете очи на пострадалия, за което увреждане
експертът приема, че е възможно да се получи с нанасяне на един ефективен удар
с юмрук.
Правилно при
формиране на своите изводи по фактите, районният съд се е позовал и на
обясненията на самия подсъдим, който не само не отрича, но и убедително
съобщава, че провокиран от удара на пострадалия, сам му е нанесъл ответен удар
с шамар по лицето. Макар да признава противоправно поведение, подсъдимият
логично проявява стремеж към смекчаване тежестта на ответната си реакция,
съобщавайки, че е нанесъл удар с шамар. Така описаният от подсъдимия удар
обаче, явно не носи характеристиките на същинския нанесен такъв по интанзитет,
предвид установените посредством съдебно медицинската експертиза медико-биологични
данни на полученото от пострадалия увреждане. Диагностицирайки кръвонасядане по
клепачите на очите на пострадалия М., вещото лице приема, че това увреждане е
получено вследствие нанасянето на един ефективен удар с юмрук или няколко
удара, с по-нисък интензитет. В този смисъл, обосновано районният съд е кредитирал
частично обясненията на подсъдимия, основавайки се на двойнствената им
процесуална природа, като източник на доказателства.
За наличието на
увреждане по главата на пострадалия М. свидетелства също и полицейският
служител - св. А. С., посетил по сигнал мястото на конфликта. Същият сочи, че е
възприел нараняването, което е имал пострадалия по главата, непосредствено след
спречкването му с подсъдимия. Съобщава също така, че по тялото на подсъдимия Ч.
не е имало никакви следи от удари. / спр. л.90-гърба, л.91 от съд.дело, съд.
протокол от 01.12.17 год./ Данните, съобщени от св.С. в тази насока имат своето
значение във връзка с твърденията на подсъдимия, че в резултат на удара,
нанесен от пострадалия, му е бил счупен носа.
Относно показанията
на останалите разпитани по делото свидетели – Д. И., Й. Т., А. Г., правилно
оценявайки същите, районният съд е приел, че посредством тях не се установяват
значими за правилното решаване на делото факти предвид, че възприятията на
сочените свидетели касаят последващ инкриминираното деяние момент. По същество,
фрагментарния характер на тези доказателствени източници и съдържанието на
същите само доизяснява цялостното развитие на конфликта и насочва към изводи за
поведението на участниците, продължило след появата на роднините и служителите
на полицията.
Анализът на
посочените доказателствени източници недвусмислено установява наличие на
виновно поведение у подсъдимия досежно причинената на пострадалия лека телесна повреда,
съставомерна по чл. 130 ал.2 от НК. Категорично обаче с оглед фактическите
обстоятелства, изведени от коментираните доказателства се установява също, че
извършеното от подсъдимия деяние-причиняване на лека телесна повреда, е
резултат от едно предшестващо неправомерно въздействие от страна на пострадалия
върху него, което го е мотивирало да отвърне по същия неправомерен начин. Данните
по делото свидетелстват, че пострадалият М. първи е осъществил престъпно
посегателство против личността на подсъдимия, нанасяйки му удар с юмрук в гърдите,
вследствие на който последният е залитнал и опрял тялото си на намиращата се в
близост печка.
При правилно
установените и възприети от съда фактически положения, не може да има спор, че
пострадалият е този, който е предприел нападение по смисъла на чл. 12 ал.1 от НК. Според ППВС №12 от 29.ХI.73 год. по н.д. №11/73 год., т.2 нападението се
осъществява с активни действия, изразяващи се в нахвърляне, връхлитане и др.,
каквото именно поведение се установява да е демонстрирано от пострадалия М..
Недоволен от отказа на подсъдимия да изпълни желанието му да слуша хубава
музика, без съмнение повлиян и от алкохола, пострадалият се насочил към
подсъдимия и му нанесъл удар с юмрук в гърдите. В разглеждания случай обаче,
както правилно е възприел районният съд, реакцията по отбрана от страна на
подс. Ч., израз на която е нанесеният удар с юмрук в главата на пострадалия, е
била осъществена след прекратяване нападението срещу него, предвид намесата на
св.Х.. Последният свидетелства, че е хванал пострадалия, за да го дистанцира от
подсъдимия, като не съобщава същият да се е съпротивлявал или да е проявявал
поведение, демонстриращо намерението му да продължи с противоправните си
действия спрямо подсъдимия. Важно е да
се посочи, че според трайната практика на ВКС, нападението се счита за
прекратено, когато е отблъснато от нападнатия или трети лица, когато
нападателят сам се е отказал да го завърши или го е завършил. В случая
очертаната по делото фактология сочи именно на прекратено срещу подсъдимия
нападение, поради това и правилно районният съд е приел, че към момента, в
който подсъдимият е нанесъл удар с юмрук в главата на пострадалия, същият не се
е намирал в условията на неизбежна отбрана.
Съгласно т.5 от
ППВС №12 от 29.ХI.73 год. по н.д. №11/73 год., след като нападението е
прекратено, деянието на нападнатия може да се оцени само като извършени в
състояние на силно раздразнение или реторсия, а не и като извършено при
неизбежна отбрана.
Анализирайки
поведението на всеки от двамата участващи в конфликта, районният съд неправилно
е възприел, че предшестващото неправомерно въздействие от страна на пострадалия
върху подсъдимия, е довело последния до състояние на силно раздразнение, в
което именно състояние той е отвърнал, и му причинил лека телесна повреда.
Известно е в
правната теория и практика, че афектът може да бъде патологичен, физиологичен и
обикновен. Съгласно утвърдените достижения на съдебната психиатрия и практиката
на Върховния съд физиологичният афект, а според закона – състояние на силно
раздразнение (чл. 118 и чл. 132 НК), е такова, при което поради определени
външни или вътрешни фактори съзнанието на дееца е силно стеснено и макар да има
възможност да оценява адекватно обстановката и да взема правилни решения, тази
възможност е значително снижена. Физиологичният афект е трудно контролируемо
състояние на психиката, съпроводено със значителен разход на енергия и бързо
протичане на процесите, свързани с вземане на решението и неговото
осъществяване. Характерната проява на това състояние дава основание понякога в
практиката същото да се определя с т. нар. намалена вменяемост, каквато
всъщност законът не предвижда. Физиологичният афект няма степени. Той е налице,
докато съществува възможност, макар и минимална, за правилно възприемане на
обстановката, за контролиране на психическите процеси и следващите от тях
действия. Ако тази възможност за дееца се изключи напълно, настъпва т.нар.
патологичен афект - състояние, при което отсъства вменяемостта. В разглеждания случай
по делото не са налице нито доказателства, нито дори индиции за пълно или
частично стесняване на съзнанието на подсъдимия. Напротив, установява се, че
той се е намирал в дома си, в спокойна обстановка, под влиянието на употребения
алкохол, като е отреагирал сравнително адекватно и примерено на претенциите на
пострадалия да му пусне музика. Отсъстват данни по делото, които да способстват
извода, че непосредствено след нанесения му удар с юмрук в гърдите от страна на
пострадалия, подсъдимият е бил завладян от изключително силно, внезапно
настъпващо, бурно протичащо краткотрайно чувство, с характерните за това
състояние външни признаци – зачервяване, изпотяване, треперене и други подобни
вегетативни прояви. Подсъдимият, видно от обясненията му, е с ясен спомен за
всичко случило се в дома му на инкриминираната дата, включително за собствената
си проява, като реакция на агресивния подход на пострадалия. При задържането му
от полицията по повод случилото се, също не са регистрирани прояви на
подсъдимия, които да свидетелстват за наличие на афект. Същият е бил сериозно
повлиян от алкохола, за което категорично свидетелстват полицейските служители,
и това несъмнено е провокирало гневната му ответна реакция срещу поведението на
пострадалия. Гневът и яростта обаче на подсъдимия, провокирани в създалата се
ситуация, не могат да оправдаят или да намалят отговорността му за
противоправната саморазправа.
Преценявайки
цялостното поведение на подсъдимия – преди и по време на извършване на
инкриминираното деяние, както и последващите му действия, въззивният съд
достигна до извод, че в състоянието, в което се
намирал подсъдимия, същият е могъл спокойно да разсъждава и да взема
правилни решения. Отчитайки акта на нападение от страна на пострадалия спрямо
личността му, съдът приема, че подсъдимият действително е бил в раздразнено
състояние, което обаче има характеристиките на обикновено такова, а не
съставлява състояние на силно раздразнение по смисъла на чл. 132 от НК.
Приемайки, че
подсъдимият е причинил лека телесна повреда на пострадалия, след като е
изпаднал в състояние на силно раздразнение в резултат на насилието, което е
било упражнено върху него – нанесен удар с юмрук в гърдите, районният съд неправилно
е оценил извършената деятелност.
Обсъждайки
по-нататък въпроса за приложимостта на института на реторсията по чл. 130 ал.3
от НК , районният съд е мотивирал отсъствие на предпоставки за отпадане
наказуемостта на подсъдимия, като е възприел, че не се доказва от данните по
делото, вследствие на нанесения му от пострадалия удар с юмрук, подсъдимият да
е претърпял увреждане, с характера на лека телесна повреда. Този извод не се
споделя от настоящата инстанция. Фактическите обстоятелства, изведени от
доказателствените източници установяват, че противоправното поведение на подс.Ч.
е предшествано от неправомерни действия на пострадалия М., насочени към
накърняване физическата му цялост. Извършеното от пострадалия посегателство
срещу подсъдимия – нанасяне на удар с юмрук в гърдите, е от такова естество, че
при нормални условия би причинило болка. Съдържанието на увреждането се свежда
до краткотрайни телесни болки, предизвикани от посегателство върху част от
тялото. В случая, съгласно константната съдебна практика – Постановление
№3/27.09.79 год. по н.д. №6/79 г. на Пленума на ВС, не е необходимо да се
изследва наличието на обективни следи от нараняването, получено от подсъдимия,
като се отчете, че посегателството е от такова естество, че да предизвика
съответното увреждане-лека телесна повреда с причиняване на болка или
страдание. В този смисъл, след като при завършилото спрямо него противоправно
деяние подсъдимият е отвърнал с друго противоправно и наказуемо деяние,
причинило същите съставомерни последици – болка и страдание без разстройство на
здравето, налице се явява фактическо основание за приложение на института на
реторсията, уреден в чл. 130, ал. 3 НК. Обстоятелството, че и двете
страни са се поставили в еднакво положение пред наказателния закон води до
изключение от правилото, че за всяко престъпление, извършено от
наказателно-отговорно лице, се налага съответното наказание. Без значение е коя
от двете страни първа е осъществила престъпното посегателство против личността
и коя първа сезира съда. Правната последица на коментирания институт е отпадане
на наказуемостта на извършеното, което налага изменение на постановената
присъда в частта й, относно наложеното на подсъдимия наказание, като на
основание чл. 130, ал. 3 НК, същият следва да бъде освободен от наказание. В
разглеждания случай обаче, доколкото първоинстанционният съд е признал
подсъдимия за виновен за деяние, квалифицирано по привилегирования състав на
чл. 132 ал.1 т.4 вр. чл. 130 ал.2 от НК, оправдавайки го по обвинението по чл.
130 ал.2 от НК, а присъдата не е атакувана от частния тъжител, въззивният съд
не може да упражни правомощието си по чл. 336 ал.1 т.1 от НПК, да отмени
първоинстанционния акт, като приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, независимо
от възприетия извод за приложимост на чл. 130 ал.3 от НК. Ето защо, изхождайки
от разрешението, дадено в т.12 от Постановление №6/64 г. на ПВС, Решение
№49/29.I.1972 г. по н.д. №42/71 г., ОСНК,
че реторсията е допустима по отношение на подсъдимия и в случаите на извършено
от последния престъпление по чл. 132 ал.1 от НК, въззивният съд намери, че в
рамките на правомощията си следва да измени постановената присъда в частта й,
относно наложеното на подсъдимия наказание, като на основание чл. 130 ал.3 от НК, макар и признат за виновен по обвинение по чл. 132 ал.1 от НК, да освободи
същия от наказание.
Доколкото обаче
отпадането на наказуемостта не отнема противоправния характер на осъщественото
от подсъдимия деяние, то законосъобразен е изводът, че са налице основанията за
ангажиране на гражданската му отговорност. Последният виновно е осъществил противоправно
деяние, в пряка причинна връзка, с което по отношение на частния тъжител са
настъпили неимуществени вреди. Въззивната инстанция намира, че определеният от
районния съд размер на присъденото обезщетение съответства на критерия за
справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД. Съобразявайки изискването присъденото
обезщетение да се явява паричен еквивалент на претърпените болки и страдания и
като съобрази данните от съдебно медицинската експертиза, описващи интензитета
на причинените страдания и периода на отзвучаване на травмите, въззивният състав намери, че присъденото от
първата инстанция обезщетение в размер на 100 лева, ведно със законната лихва
от датата на деянието, е адекватно и справедливо, като правилно гражданският
иск е отхвърлен за сумата над 100 лева, до претендирания размер от 2 000 лева.
Преценката на въззивния съд за справедливост
на присъденото от районния съд обезщетение на тъжителя за причинените му болки
и страдания, не се разколебава от приетото за установено, че и последният е
причинил на подсъдимия същите по своята медико-биологична характеристика
увреждания. Присъденото обезщетение има за цел да възмезди пострадалия за претърпените
в резултат на деянието болки и страдания, като решаването на въпроса за
неговото ответно поведение в случая няма отношение към интензитета и характера
на причиненото му увреждане.
При разглеждане на
въпроса за отговорността за разноски настоящата инстанция съобрази трайната
съдебна практика /Решение № 53/57 г., ОСНК на ВС; Решение 96/72 г., I н.о.;
Решение № 184/15.05.2013 г. по н.д. № 416/2013 г. - II н.о. на ВКС и др/, че
при прилагане института на реторсията разноски не се присъждат, а остават за
сметка на страните така, както са направени, поради което постановената присъда
в частта, с която подсъдимият е осъден да заплати на тъжителя разноски в размер
на 313,50 лева следва да бъде отменена. В тежест на подсъдимия следва да остане
заплащането на сумата от 50.00 лева - държавна такса върху уважения размер на
гражданския иск, доколкото присъждането й е последица от уважаването на
гражданския иск.
Направените в производството пред въззивната
инстанция разноски в размер на 120.00 лева - възнаграждение за вещо лице, с
оглед приетото за установено, че и двете страни са извършили противоправни
деяния, следва да бъдат присъдени по равно в тежест на подсъдимия и частния
тъжител.
При извършена служебна проверка, въззивната
инстанция не констатира допуснати
нарушения на материалния и процесуалния закон, които да налагат изменяване на присъдата в останалата и част
или нейното отменяване.
Мотивиран от горното и на основание чл.334 т.3 от
НПК, съдът
Р Е Ш
И :
ИЗМЕНЯ Присъда
№ 1/12.01.2018 г., постановена по НЧХД № 92/17 год. по описа на РС-Поморие в
частта, с която за извършено престъпление по чл. 132 ал.1 т.4 вр. чл. 130 ал.2
от НК на подсъдимия А.А.Ч., ЕГН ********** е наложено наказание Глоба в размер
на 100/сто/ лева, като на основание чл. 130, ал.3 НК, го ОСВОБОЖДАВА ОТ
НАКАЗАНИЕ.
ОТМЕНЯ
присъдата в частта, с която подсъдимият А.А.Ч. е осъден да заплати на частния
тъжител А.С.М., ЕГН:********** сумата от
313,50 /триста и тринадесет лева и петдесет стотинки/ лева, представляваща
направени от тъжителя разноски пред първоинстанционния съд.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
ОСЪЖДА на основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимия
А.А.Ч. / с установена самоличност/ да заплати в полза на Държавата и по сметка
на Окръжен съд-Бургас сумата от 60 /шестдесет /лева - разноски в производството
пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА на
основание чл. 189, ал. 3 НПК частния тъжител А.С.М. / с установена самоличност/
да заплати в полза на Държавата и по сметка на Окръжен съд-Бургас сумата от 60
/шестдесет/ лева - разноски в производството пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на жалба и протест пред ВКС
на РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.