№ 242
гр. София , 04.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ в публично заседание
на четиринадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Евелина Маринова
при участието на секретаря ЕЛЕОНОРА АНГ. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело №
20201100509890 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 148368 от 13.07.2020 г., постановено по гр. д. № 56336/2019 г.
по описа на СРС, I ГО, 35 състав, по описа на СРС, К.И. С. е осъдена да заплати на Д.
Д. Л., на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, сумата от 6 986, 50 лв., представляваща
неоснователно получена сума по изп. д. № 520/2017 г. на ЧСИ Б., както и сумата от
536, 50 лв., представляваща заплатени такси и разноски от ищеца по изпълнителното
дело, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 02.10.2019 г. до
окончателното изпащане. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 980, 92 лв., представляваща сторени по делото разноски.
Срещу постановеното от съдебно решение е депозирана въззивна жалба от
ответницата К.И. С., с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното
решение необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. С определение от 12.02.2020 г. съдът е квалифицирал предявеният
иск с чл.59 ЗЗД в каквато насока са дадените указания. В първото открито съдебно
заседание на 15.06.2020 г. съдът не е констатирал дали указанията му са изпълнени,
нито е поискал допълнително изясняване на фактическата обстановка, нито се е
произнесъл за промяна на правната квалификация, а с изготвения окончателен доклад е
потвърдил дадената правна квалификация с проекто-доклада. Същевременно с
постановеното съдебно решение съдът е дал различна правна квалификация на иска –
чл.55, ал.1 ЗЗД. Така решаващият съд е допуснал процесуално нарушение. За да е
1
налице получаване на нещо при първоначална липса на правно основание за това, е
необходимо при самото получаване да липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. Получаването на блага въз основа
на влязло в сила съдебно решение не е платено без основание за това. Оспорването на
задължението, установено с влязло в сила съдебно решение, може да стане по исков
ред. Само на това основание, искът с правно основание чл.44, ал.1, предл.1 ЗЗД следва
да бъде отхвърлен, тъй като ищецът е осъден за заплаща определената му от съда
издръжка. Счита, че неправилно решаващият съд е счел възражението за приложимост
на чл.55, ал.2 ЗЗД за неоснователно, тъй като сумите са събрани принудително и не е
налице изпълнение на нравствен дълг. На основание чл.439, ал.1 и ал.2 ГПК
длъжникът е имал възможност да се защити, като оспори вземането по съдебен ред,
като установи, че са настъпили нови обстоятелства – че детето се е преместило да
живее при него и той е поел неговата издръжка. В този случай за съдебния изпълнител
ще възникне задължение за спиране на изпълнителното производство. Счита, че след
като ищецът, като длъжник в изпълнителното производство, не се възползвал от тази
форма на защита, а е продължил съзнателно да изпълнява своя бащински дълг, счита,
че е налице изпълнение на един свой нравствен дълг. Поддържа, че претендираното от
ищеца право следва да се квалифицира по чл.59 ЗЗД, поради което следва да се
установи с какво се е обогатила ответницата и с какво се е обеднил ищецът. Счита, че
искът за заплащане на сторените разноски в изпълнителното производство е
недопустим и неоснователен. За образуване и действие по изпълнителното дело
взискателят внася предварително съответните дължими такси на ЧСИ, които
впоследствие се възлагат на длъжника. С обжалваното решение съдът не е посочил на
какво основание присъжда тази сума на ищеца. В случай, че е налице доброволно
изпълнение от ищеца, нямало да е налице необходимост от образуване на
изпълнително дело срещу него, а образуваното такова следвало да се прекрати. Моли
съда да отмени обжалваното съдебно решение, като й присъди сторените по делото
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба
от ищеца Д. Д. Л., с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е
правилно и законосъобразно. Твърди, че с писмения отговор на исковата молба
ответницата е посочила, че искът е с правна квалификация чл.55, ал.1 ЗЗД, която е
възприета от решаващия съд. Счита, че правилно решаващият съд е констатирал, че
единственият спорен въпрос между страните е дали е налице основание ответницата да
получава издръжка през процесния период. В тази връзка счита, че съдът е изложил
убедителни мотиви, които се основата на практиката на ВКС. Твърди, че през целия
исков период ищецът е изпълнявал непосредствено задължението си за отглеждане,
възпитание и издръжка на детето С., както и това на ответницата. В същото време тя
принудително е събирала от него по – рано присъдената издръжка. Така счита, че е
2
престирал три пъти дължимата грижа и издръжка на сина на страните. С оглед на това
счита, че в случая не е налице изпълнение на нравствен дълг. Такъв изпълнява чрез
осигуряване на издръжка на сина им от м.11.2016 до настоящия момент. За него не
съществува нравствен дълг към ответницата, а плащаната от него издръжка не е
достигнала по никакъв начин до детето- също така сумите не са заплащани
доброволно, а са събрани принудително. Твърди, че във връзка с промяна на
обстоятелствата е било налице висящо съдебно производство за това. По това дело е
било поискано спиране на изпълнителното дело, но съдът е отказал. Съдът е изложил
съображения в обжалваното решение относно задължението на ответницата да
възстанови заплатените от него разноски в изпълнителното производство. Твърди, че
след като детето се е преместило да живее при него, той изцяло е поел издръжката и
грижите за детето С.. Едва тогава ответницата се е снабдила с изпълнителен лист и е
образувала изпълнително дело, към момент, в който няма основание да получава
издръжка. С оглед на това счита, че не е налице основание за образуване на
изпълнително дело, което прави събраните разноски дължими. Моли съда да потвърди
обжалваното решение. Претендира сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за
установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени
искове съответно с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.45 ЗЗД. Ищецът твърди,
че ответницата е негова бивша съпруга и майка на сина им С.. С решението за развода
им родителските права и местоживеенето на детето са определени при майката, а
ищецът следвало да заплаща издръжка в размер на 130 лв. месечно, която с
последващо решение е била увеличена на 190 лв. Плащал доброволно издръжката, но
от 11.11.2016 г. синът им С. се преместил да живее при него. С оглед на това завел дело
за промяна на родителските права и свързаните с това искания. С решение по гр. д. №
1444/2016 г. по описа на СРС, 86 състав съдът е изменил режима, като предоставил на
ищеца родителските права, а ответницата е била осъдена да заплаща издръжка. С
решение на СГС, Първи брачен въззивен състав, по гр. д. № 1216/2018 г. размерът на
издръжката, която ответницата следвало да заплаща, бил определен на 190 лв. На
09.07.2019 г. решението влязло в сила. На 16.01.2017 г. ответницата се снабдила с
изпълнителен лист и въз основа на него било образувано дело за издръжка №
20178380400520 по описа на ЧСИ М. Б.. За периода м.02.2017 г. – м.08.2019 г.
включително ответницата е получила от ищеца 6 986, 50 лв. – издръжка за сина им С..
Също така платил сумата от 536, 50 лв. – разноски по изпълнителното дело. За този
период С. живеел при ищеца, който се грижил за него и осигурявал издръжката му.
Счита, че ответницата дължи връщане на издръжката, получена от него, тъй като
въпреки бракоразводното решение детето фактически живеело при ищеца, на който не
3
са били предоставени родителските права. Счита, че от значение е фактическото, а не
формалното основание. Твърди, че ответницата не е заплащала никаква издръжка за
детето в нарушение на чл.143, ал.2 СК, но и принудително е събирала суми за
издръжката му в изпълнителното производство. Счита, че ответницата е получила
исковата сума, която не й се следва и дължи връщането й. моли съда да постанови
решение, с което да осъди ответницата да му заплати сумата от 7 523 лв., ведно със
законната лихва, считано от момента на завеждане на делото до окончателното
изплащане. Претендира сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба
ответницата оспорва предявения иск. Счита, че предявеният иск е с правна
квалификация чл.55, ал.1 ЗЗД. В случая ищецът е плащал дължимата издръжка въз
основа на влязло в сила съдебно решение., постановено по гр. д. № 36452/2014 г. по
описа на СРС, 80 състав. Едва с решение № 167949 от 10.07.2017 г. на СРС,
постановено по гр. д. № 1444/2016 г., е допуснато упражняването на родителските
права върху детето на ищеца, като в тежест на ответницата е възложил заплащането на
месечна издръжка в размер на 190 лв. Решението относно промяната на родителските
права е допуснато до касация от ВКС и не е налице постановено съдебно решение по
този въпрос. С оглед на това счита, че основанието, на което ищецът е плащал
издръжка, не е отпаднало и той не може да търси обратно получената сума. Прави
възражение, че ищецът е давал издръжка на детето им в изпълнение на своя нравствен
дълг, което от своя страна освобождава получателя от отговорност. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Претендира сторените по
делото разноски.
В проведеното на 14.05.2021 г. открито съдебно заседание във въззивната
съдебна инстанция ищецът е уточнил исковете, предмет на делото, съобразно
указанията на въззивния съд, което е сторено в присъствието на процесуален
представител на ответницата. Ищецът е заявил, че претендира процесната сума на
основание чл.59 ЗЗД, тъй като не е налице отпаднало основание за плащане на
издръжката през процесиня период. Така ищцата се е обогатила неоснователно.
Платените в изпълнителното производство разноски съставляват вреда за ищеца, която
е резултат от противоправното поведение на ответницата, която фактически е нямала
основание да получава тази издръжка. С оглед на това счита, че следва да се ангажира
деликтната отговорност на ответницата относно заплатените от ищеца разноски в
изпълнителното производство.
Процесуалният представител на жалбоподателката е изразил становище, че
следва да се допусне исканото уточнение на исковата молба. Заявил е, че не му е
необходимо време да са вземе отношение по направеното от ищеца уточнение в
проведеното открито съдебно заседание.
С определение, постановено в проведеното на 14.05.202021 г. открито
4
съдено заседание, въззивният съд е допуснато уточнение на исковата молба така, както
е направено в съдебното заседание от процесуалния представител на ответника по
жалбата – ищец в първоинстнационното производство.
На 16.01.2017 г. е издаден изпълнителен лист по гр. д. № № 36452/2014 г. по
описа на СРС, III ГО, 80 състав, във връзка с влязло в сила съдебно решение № III-80-
91 от 06.04.2015 г., което на основание чл.150 СК вр. с чл.143, ал.2 СК, Д. Д. Л. е
осъден да заплаща на малолетното му дете С. Д. Л., действащ съгласно чл.28, ал.4 ГПК,
чрез неговата майка и законен представител К.И. Л.а, увеличен размер на определената
с влязло в сила решение № III-87-90/21.03.2012 г., постановено по гр. д. № 18153/2011
г. на СРС, 87 състав, месечна издръжка от 130 лв. на 190 лв., считано от датата на
предявяване на иска – 04.07.2014 г., до настъпване на законно основание за изменение
или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена
вноска до окончателното плащане на задължението. Представен е и препис от
посоченото съдебно решение
С уведомление за дължими такси по ЗЧСИ изх. № 83701/07.08.2019 г. по изп.
д. № 20178380400520 по описа на ЧСИ М. Б., Д. Д. Л. е уведомен, че дължимите такси
по посоченото изпълнително дело са 24 лв. – на основание т.9 ТТР към ЗЧСИ и 512, 50
лв. – по т.26 от ТТР към ЗЧСИ.
С вносна бележка за касов превод от 26.08.2019 г. Д. Д. Л. е превел по сметка
на ЧСИ М. Б. по банков път сумата от 536, 50 лв.
Съгласно удостоверение изх. № 94574/16.09.2019 г., издадено по
горепосоченото изпълнително дело, същото е образувано въз основа на изпълнителен
лист от 16.01.2017 г. по ч. гр. д. № 36452/2014 г. по описа на СРС, като в хода на
изпълнителното производство общият размер на постъпилата сума е 6 986, 50 лв.
С решение № 5177 от 09.07.2019 г., постановено по гр. д. № 1216/2018 г. по
описа на СГС, ГО, I-ви брачен състав, е отменено решение № 167949/10.07.2017 г. по
гр. д. № 14444/2016 г. по описа на СРС, ГО, 86 състав, в частта, в която е отхвърлен
иска за месечна издръжка на детето С. Д. Л. от неговата майка К.И. С. до пълния
предявен размер за разликата над 150 лв. до размера на 190 лв. месечно, като вместо
него К.И. С. е осъдена, на основание чл.143, ал.2 СК да заплаща на непълнолетното си
дете С. Д. Л. лично и със съгласието на неговия баща С. Д. Л., месечна издръжка в
размер на още 40 лв., считано от влизане на решението в сила, ведно със законната
лихва върху всяка просрочена сума до окончателното й изплащане до настъпване на
законна причина, обуславяща нейното изменение или прекратяване. Решението в
останалите обжалвани части е оставено в сила. Решението е отменено и в частта, с
която е отхвърлено искането на Д. Д. Л. за предоставяне ползването на семейното
жилище и вместо това е изменено решение по гр. д. № 82/2007 г. на Сливнешкия
районен съд в частта, с която ползването на семейното жилище, представляващо
апартамент в гр. София, ж. к. „******* е предоставено на К.И. С., като е предоставено
5
ползването на горепосоченото семейно жилище на Д. Д. Л..
С определение от 05.05.200 г., постановено по гр. д. № 4572/2019 г. по описа
на ВКС, ГК, III ГО, не е допуснато касационно обжалване на решение № 5177 от
09.07.2019 г., постановено по гр. д. № 1216/2018 г. по описа на СГС, ГО, I-ви брачен
състав.
В проведеното първо редовно открито съдебно заседание решаващият съд е
приел проекто-доклада, обективиран в определение от 12.02.2020 г., за окончателен
доклад по делото. С него правата, претендирани от ищеца, са квалифицирани с чл.59
ЗЗД. Съдът е указал, че следва да докаже обедняването му, обогатяването на ответника,
наличието на връзка между обогатяването и обедняването и липсата на валидно
основание.
Страните не са възразили срещу изготвения доклад на делото.
Във въззивното производство са приети представените с въззивната жалба
писмени доказателства, на основание чл.266, ал.3 ГПК.
Видно от представеното удостоверение от 29.09.2017 г., издадено от школа
„Елина“, детето С. Д. Л. е ученик в ОУ „Христо Ботев“ гр. София и ще посещава
цялата учебна година – от м.10.2017 г. до м.05.2018 г., школа „Елина“. За
допълнителни курсове по математика и български език майката К.И. ще заплати сумата
от 1 400 лв., о които до момента е платила 500 лв. останалите 450 лв. – до 30.11.2017 г.
и 450 лв. – до 31.01.2018 г. Представени са доказателства за плащане на останалите две
вноски.
На 29.03.2018 г. жалбоподателката е сключила договор за предоставяне на
услугата летен лагер за деца, с обучение по английски език и занимания с
професионални планински водачи и инструктори № 11, като цената на предоставените
услуги възлиза на 646 лв., платима на три вноски: съответно в размер на 150 лв., 230
лв. и 300 лв. Представени са доказателства за плащане на уоворената цена.
В полза на образователен център „А.Л.“ жалбоподателката е превела по
банков път на 18.05.2017 г. сумата от 281, 25 лв. – първа вноска за обучение, на
05.10.2017 г. е преведена сумата от 212 лв. – втора вноска за обучение, на 05.12.2017 г.
е преведена сумата от 205, 38 лв. – трета вноска за обучение, а на 05.02.2018 г. е
преведена сумата от 205, 38 лв.- трета вноска за обучение.
Представена е карта за почивка с титуляр К.И. С. и почиващи лица – същата,
заедно със С. Д. Л. на обща стойност от 261, 10 лв. представено е платежно нареждане
за заплащане на сумата за почивка на 09.10.2018 г.
На 13.05.2019 г. жалбоподателката – родител на обучаемия, е сключила
договор за обучение № 2000035 с езикова школа „А.Л.“ ЕООД за езиков курс, който
започва от началото на м.10.2019 г. и продължава до края на м.05.2000 г. Таксата за
обучение възлиза на 986 лв., платима на 4 вноски. На 15.05.2019 г. е платена първата
вноска по договора.
6
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Въззивната жалба на ответника е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК,
изхожда от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана
по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното
съдебно решение е валидно и процесуално допустимо.
По релевираните оплаквания относно правната квалификация на исковете,
предмет на делото:
Предметът на делото е спорното материално субективно право -
претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и
петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда,
съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на
диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран
или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които
страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е
разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само
е определил неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от
обстоятелства, на които страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде
вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвържат от дадената от
първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по
съществото на спора. В този смисъл е и непротиворечивата съдебна практика –
решение № 124/24.03.2011 г.гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010
г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК и др.
В случая претенцията на ищеца относно събраните в изпълнителното
производство суми се основава на това, че за периода м.02.2017 г. – м.08.2019 г.
включително детето С. е живял при него и той го е издържал и се е грижил за него, но
въпреки това за този период принудително е събрана от ответницата сума за издръжка.
Действително решението, въз основа на което сумата е събрана
принудително в изпълнителното производство, не е отменено пред горепосочения
период. Правно релевантно обаче е обстоятелството, че ищецът основава претенцията
си на факта, че е изпълнил задължението са осигуряване на издръжка за посочения
период и независимо от това същата е събрана принудително. Това налага извода, че за
този период не е съществувало правно основание за повторно погасяване на вече
изпълненото задължение от негова страна.
След като ищецът твърди, че сумите са събрани в изпълнителното
7
производство при надлежно погасено задължение от страна на ищеца, то към момента
на събирането им не е съществувало правно основание за това – липсва основание за
повторна престация на едно и също задължение. Ето защо правата, претендирани от
ищеца относно принудително събраната сума, се квалифицират с чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Този извод не се променя от уточненията, направени от ищцовата страна в
проведеното във въззивното производство открито съдебно заседание, тъй като в
частта на този иск страната не е уточнила фактическите обстоятелства, на които го
основава, а единствено е дала правна квалификация на претендираното право.
Задължение да квалифицира претендираните от ищеца права има съда, който не е
обвързан от дадената от страната правна квалификация на иска, предмет на делото.
С изготвения доклад на делото, макар решаващият съд да е дал правна
квалификация на иск с чл.59 ЗЗД, изрично е указал на страните, че следва да се докаже
по делото липсата на валидно основание за извършените плащания. Така страните са
разполагали с възможност да ангажират относимите за спора доказателства.
По отношение претендираните от ищеца разноски, платени в изпълнителното
производство, същите не могат да се квалифицират с чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, тъй като
тази сума не се твърди, че е предоставена на ответницата при липса на основание за
това. Правно релевантно по отношение на тази искова претенция е уточнението на
исковата молба, направено в проведеното във въззивното производство открито
съдебно заседание. Ищецът е уточнил, че платените от него такси на ЧСИ М. Б.
съставляват имуществена вреда, причинена от виновното поведение на ответницата,
която е завела изпълнителното производство. С оглед на това следва да се приеме, че
правната квалификация на този иск е чл.45 ЗЗД, като ищецът се стреми да ангажира
деликтната отговорност на ответницата, която с виновното си поведение чу е
причинила имуществени вреди.
Съдът е квалифицирал и този иск с чл.55, ал.1 ЗЗД. Това обаче не се е
отразило върху допустимостта на обалвания съдебен кат относно тази искова
претенция, тъй като решаващият съд не е разгледал фактически обстоятелства, на
които ищецът не се е позовал. Ето защо въззивният съд следва да даде вярната правна
квалификация и да се произнесе по съществото на спора.
Липсва спор между страните, че за периода м.02.2017 г. – м.08.2019 г. детето
на страните С. е живяло при ищеца, който се е грижил за него и го е издържал. Спори
се дали това обстоятелство рефлектира върху наличието на правно основание за
принудително събиране на присъдената на детето издръжка от неговата майка, при
която е постановено от съда детето да живее.
При преценка основателността на доводите на страните следва да се
съобразят разясненията, дадени с решение 134 от 25.06.2012 г. по гр. д. № 90/2011 г.,
на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, съгласно които, в случаите,
когато решението относно родителските права не е приведено в изпълнение, след
8
приключване на съдебното дирене в производството относно издръжката, детето е
живяло с родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права
и този родител е полагал за него дължимите грижи, включително като му е
предоставял необходимите средства за задоволяване на потребностите му,
задължението му за издръжка следва да се счита изпълнено, респективно правото на
такава на детето следва да се счита погасено чрез предоставянето й. Тези разяснения са
съобразени и от решаващия съд при постановяване на обжалваното съдебно решение.
След като за разглеждания период ищецът надлежно е изпълнил
задължението си да предоставя необходимите средства за издръжка на детето, като е
полагал и непосредствени грижи за него, то е налице точно изпълнение на
задълженията му, произтичащи от влязлото в сила решение, с което е присъдена
издръжка на детето, която той следва да заплаща. Ето защо повторното събиране на
суми за изпълнени задължения от страна на ищеца обоснова извода, че тези суми са
събрани при първоначална липса на правно основание за това. Точното изпълнение на
задължението на ищеца изключва наличието на правно основание за повторно
изпълнение на същото задължение.
Съгласно нормата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, който е получил нещо без
основание, е длъжен да го върне. Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание,
т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. След като получената от
жалбоподателката сума при липса на правно основание за това – липсва непогасено
задължение, възлиза на 6 986, 50 лв., то в нейна тежест е възникнало задължение да
върне тази сума.
Събраните във въззивното производство доказателства относно извършени
плащания от страна на жалбоподателката във връзка с обучението и почивка на детето
С. са в подкрепа на възраженията й относно приложимостта на чл.59 ЗЗД за спорното
право. Доколкото въззивнният съд установи, че претендираните от ищеца права за
разглежданата сума се регулират от чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, направените от ищцата
разноски за детето С. нямат значение за обема на отговорността й, тъй като подлежи на
връщане онова, което е получено без правно основание за това. Следва да се отбележи
също така, че с писмения отговор на исковата молба ответницата не е заявила
възражение за прихващане между претендираните от ищеца суми и сторените от нея
разноски за детето и съответно не са заявени фактически твърдения за недължимост на
тези разноски, поради което този въпрос е извън спорния предмет и не следва да се
обсъжда по същество.
Ищецът претендира и заплатените такси в изпълнителното производство. По
делото се установи, че заплатените от ищеца разноски за принудителното събиране на
горепосочената сума възлизат на 536, 50 лв. Тази сума е платена на ЧСИ М. Б. за
9
оказаната от него услуга – принудително събиране на суми за издръжка. Предвид
обстоятелството, че ответницата е инициирала изпълнителното производство след като
детето С. е живеело при своя баща, който се е грижил за него и го е издържал, следва
да се приеме, че това нейно поведение е противоправно, тъй като е в нарушение на
установения принцип да не се вреди другиму. Ето защо и доколкото по делото не е
оборена установената в нормата на чл.45, ал.2 ЗЗД презумпция за вина, следва да се
приеме, че са налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на
жалбоподателката за причинените на ищеца имуществени вреди, изразяващи се в
заплатена държавна такса за принудително събиране на суми за своевременно погасено
от него задължение.
По изложените съображения въззивният съд счита, че предявените искове са
изцяло основателни.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното
решение следва да се потвърди, като следва да се посочи вярната правна квалификация
на иска за заплащане на сумата от 536, 50 лв.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на
ответника по жалбата следва да се присъди сумата от 650 лв., представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално
представителство във въззивното производство.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 148368 от 13.07.2020 г., постановено по гр. д.
№ 56336/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 35 състав, по описа на СРС, с което К.И. С.,
ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к. ***********, е осъдена да заплати на Д. Д.
Л., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к. „*******, на основание чл.55, ал.1 ЗЗД,
сумата от 6 986, 50 (шест хиляди деветстотин осемдесет и шест лева и петдесет
стотинки) лв., представляваща неоснователно получена сума по изп. д. № 520/2017 г.
на ЧСИ Б., както и да заплати на основание чл.45 ЗЗД, сумата от 536, 50 (петстотин
тридесет и шест лева и петдесет стотинки) лв., представляваща заплатени такси и
разноски от ищеца по изпълнителното дело, ведно със законната лихва върху
главниците, считано от 02.10.2019 г. до окончателното изпащане..
ОСЪЖДА К.И. С., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к. ***********, да
заплати на Д. Д. Л., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к. „******* и съдебен адрес
гр. София, ул. ****** ******* – адв. Х.Д., сумата от 650 (шестстотин и петдесет) лв.,
на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща заплатено възнаграждение за един
адвокат за осъществяване на процесуално представителство във въззивното
10
производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11