Решение по дело №145/2019 на Окръжен съд - Сливен

 Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 52

 

гр. Сливен, 22.04.2019 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:              МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:     СТЕФКА МИХАЙЛОВА     

Мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

                                                          

при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от мл. съдия Алексиева възз.гр. д. № 145 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение № 1519/28.12.2018 г. по гр.д.№ 57/2018 г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен, поради погасяването му по давност, предявения от Д.Д.П., с ЕГН ********** ***, иск  с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК да бъде признато за установено по отношение на ГД Изпълнение на наказанията гр. София, че ищцата има право на допълнителен отпуск от по 12 дни за положен от нея извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие в периода 01.01.2003 г. - 30.06.2013 г. (датата поправена с Решение за поправка на ОФГ № 194/14.02.2019 г.) и П. е осъдена да заплати на ГД ИН София сумата от 300 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Въззивната жалба е подадена от ищцата в първоинстанционното производство Д.Д.П., с ЕГН ********** ***, чрез процесуалния й представител адв. П. и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение в цялост, като нищожно, недопустимо, неправилно, незаконосъобразно и необосновано, както и постановено при нарушаване на процесуалните правила.   

В жалбата си въззивницата, чрез процесуалния си представител твърди, че първоинстанционното решение е нищожно, тъй като нарушава основни институти на правото, като подчертава, че правото на отпуск не се погасява и е неотменимо, като срещу него не стои задължение за използването му. Счита, че неправилно съда прилага института на погасителната давност към случая, тъй като това право не се погасявало по давност, нито пък в производство по установителен иск можело да се разглежда възражение за погасяване по давност, а такова можело валидно да сезира съда само при осъдителни искове. Въвежда се оплакване, че съдът не е взел под внимание представени писмени доказателства и че е изместил предмета на спора.   

Не са направени доказателствени искания и се претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция.  

            В законоустановения срок от въззиваемата страна е постъпил отговор на въззивната жалба, с който ответника по първоинстанционното производство, чрез пълномощника си, оспорва въззивната жалба и изложените в нея съображения. Навеждат се аргументи, че предявения иск е трудов и имуществен и се погасява с три годишна давност и че установяването на положен извънреден труд се погасява с три годишна давност.  Доводите във въззивната жалба се считат за неоснователни, а сочените в нея препратки – неотносими.

            С  отговора не са направени искания за събиране на доказателства пред въззивната инстанция.

            В с.з., въззивницата Д.П., редовно призована, не се явява и не се представлява. Процесуалният й представител е депозирал писмено становище, в което моли за отмяна на решението.  Претендира разноски.

 

В с.з. въззиваемата страна ГД Изпълнение на наказанията, редовно призована се представлява от юрисконсулт, която моли жалбата да се отхвърли и решението да се потвърди. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на процесуалния представител на въззвницата. 

Въззивният съд намира подадената въззивна жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната  жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд и пред настоящия съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният съд, счита че доказателствата са правилно анализирани и оценени и не следва да преповтаря техния анализ.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявен от Д.Д.П., против ГД „Изпълнение на наказанията” – София иск за установяване право на допълнителен платен годишен отпуск от по 12 дни, представляващ компенсация за положен от нея извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие за периода 01.01.2003 г. - 30.06.2013 г., с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./.

Спорът пред въззивната инстанция следва да се заключи около приложението на института на погасителната давност.

За отношенията между страните през процесния период се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР /отм. ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ и съответните подзаконови нормативни актове. По неуредените в тези специални закони  въпроси се прилагат разпоредбите на ЗДСл, по силата на пар. 1а от ЗР на ЗМВР /отм./, към който чл.19, ал.2 от ЗИНЗС препраща по неуредените въпроси, респ. след отмяната й /от 01.01.2011г./ - по аналогия /чл.46, ал.2 от ЗНА/.

Искът за установяване на наличието на право на допълнителен платен годишен отпуск намира своето основание в чл. 211, ал.2 т.5 от ЗМВР отм., където е уредено и заплащането на положен извънреден труд. По същество спорът за насрещната престация по положен извънреден труд по служебно или трудово правоотношение има имуществен характер. На пръв поглед установяването на правото да ползва допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа няма пряко имуществено отражение в патримониума на ищцата, но при анализ на правопораждащия му факт, приложението му и начина на реализирането му се разкрива имуществената му природа.

Според настоящия състав на въззивния съд, имуществената природа на спора произтича на първо място от произхода на правото, а именно престиране на работна сила. За същата работна сила служителят получава възнаграждение, което безспорно има имуществен характер. Компенсацията на престираната работна сила има два начина за уреждане – на първо място до 50 часа компенсацията е парична, а над 50 часа същата е с право на допълнителен отпуск. Не следва да се счита, че компенсацията следва да се третира различно и да се променя режимът, под който същата попада (ЗДСл), тъй като става въпрос за една и съща престацията. За настоящия състав на съда различният вид компенсация не води до промяна на природата на спора. На следващо място правото на допълнителен отпуск, ще придобие парично изражение и с такава цел е предявен и настоящия иск, а именно след прекратяване на служебното правоотношение компенсацията да бъде заплатена като неизползван допълнителен платен отпуск. Аргумент в тази посока е и фактът, че ищцата не е направила опит да ползва полагащият й се допълнителен отпуск в продължение на 15 години, а директно се е обърнала към съда за уреждане на един спор, който се започва от това дали има изобщо положен извънреден труд.

С оглед гореизложеното съдът намира, че същия има имуществен характер. Съгласно разпоредбата на чл.125 от ЗДСл, приложима по посочените по-горе съображения, имуществените спорове се предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред. Следователно максималния общ давностен срок по отношение на спорове, касаещи служебни правоотношения, какъвто е настоящия спор, е 3 години. Положеният извънреден труд, който е следвало да бъде компенсиран с платен годишен отпуск за целия исков период 01.01.2003 г. - 30.06.2013 г., е погасен по давност /исковата молба е подадена на 05.01.2018г./. Разпоредбата на чл.125 от ЗДСл не съдържа ограничения, изключения, разлики, с оглед вида на иска – установителен или осъдителен. Разпоредбата визира всички имуществени спорове по съществуващо служебно правоотношение и е приложима за всички видове искове относно тях. Във връзка с приложението на института на погасителната давност за искове като настоящия следва да се има предвид и Определение № 200/11.03.2019г.по гр.дело № 4816/2018 г. ВКС 4то ГО.

С оглед изложеното въззивният състав намира, че исковата претенция изцяло е погасена по давност, с оглед разпоредбата на чл.125 от ЗДСл.

С оглед гореизложеното и тъй като изводите на първостепенния и въззивния съд съвпадат то решението следва да се потвърди.

С оглед изхода на спора, отговорността за разноски за въззивното производство, следва да се възложи на въззивницата Д.Д.П.,, която следва да понесе своите разноски, така, както ги е направила и да заплати на другата страна, сторените от нея разноски в размер на 100лв. юрисконсултско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1519/28.12.2018 г. по гр.д.№ 57/2018 г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Д.Д.П., с ЕГН ********** ***, ,  да заплати на ГД „Изпълнение на наказанията”, при Министерство на правосъдието, ***********, сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

 

Решението може да бъде обжалвано от страните пред ВКС на РБългария в едномесечен срок от връчване на препис от същото.

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                         

                                                                                       2.