Разпореждане по дело №142/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С присъда № 1554/22.02.2013 год., постановена по н.о.х.д. № 298/2010 год. на Благоевградския районен съд, подсъдимите Н. Х. Т., Д. Б. Р. и Т. С. Ц. са признати за виновни, в това, че на 28.04.1999 година, в съучастие като съизвършители са отвлекли от Г. С. в Г. Б. В. С. Й., с цел да бъде предоставяна за развратни действия като отвлечената не е била навършила 18 години, а на 01.05.1999 год. Й. е предоставена за такива развратни действия на Г. Е Е. и В. Д. М. – престъпление по чл.156, ал.2, т.1 и т.2 във вр. с ал.1 и чл.20, ал.2 от НК, поради което им са наложени наказания както следва:

На Н. Х. Т. е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 8 /осем/ години, което да изтърпи при първоначален „строг” режим в затворническо общежитие от закрит тип;

На Д. Б. Р. е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 4 /четири/ години, което да изтърпи при първоначален „общ” режим в затворническо общежитие от открит тип;

На Т. С. Ц. е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 5 /пет/ години, което да изтърпи при първоначален „общ” режим в затворническо общежитие от открит тип. И тримата подсъдими са оправдани по първоначалното обвинение за това, че В. С. Й. е била предоставяна за развратни действия в периода 29.04.1999 г. – 30.04.1999 г. и на Е. Б. Божинов в Б..

Със същата присъда са оставени без разглеждане като недопустими предявените граждански искове от Й. срещу тримата подсъдими и прекратено производството по делото в тази му част. Отделно от това Т. Р. и Ц. са осъдени да заплатят по сметка на БлРС сумата от 556,11 /петстотин петдесет и шест лева и единадесет стотинки/ лева съдебни разноски, както и 5 /пет/ лева държавна такса за служебното издаване на изпълнителен лист.

И тримата подсъдими са атакували в законния срок пред въвзивната инстанция присъдата, която считат за необоснована, незаконосъобразна и постановена при съществени процесуални нарушения.

Защитникът на Н. Т. счита, че грубо са нарушени процесуалните изисквания за преценката на действителната тежест на събраните по делото гласни доказателствена средства. Изцяло са кредитирани показанията на пострадалата и нейните близки, без да се отчетат данните за начина на живот на Й. преди инкриминирания период. Липсват данни за осъществено насилие спрямо нея, включително и при предоставянето и за развратни действия на трети лица. Затова и се иска отмяна на атакуваната присъда и постановяване на нова, с която Т. да бъде признат за не виновен по повдигнатото му обвинение. Алтернативно защитникът пледира и за явна несправедливост на наложеното му наказание. Акцентира върху изтеклия значителен период от време, който сам по себе си се явява изключително смекчаващо отговорността обстоятелство. Наложеното наказание „лишаване от свобода” за срок от 8 /осем/ години е категорично несъответно на извършеното и не води до постигане на целите, посочени в чл.36 от НК.

Защитниците на Д. Р. също изцяло оспорват приетото за установено в мотивите към атакувания съдебен акт, които определят като „романизирани” в представените писмени бележки. Считат, че изцяло са игнорирани данните за предходното поведение на пострадалата, които я разкриват в съвсем различна светлина. В този смисъл съдът е подценил данните за доброволност в поводението на Й., която отишла с тримата подсъдими, за да и организират прехвърлянето в Гърция, където да проституира. Липсата на насилие е особено очевидна от възможността на пострадалата във всеки един момент да поиска помощ, защото се е разхождала в обществено достъпни места. Показанията на нейните близки са предубедени, защото и те са били наясно, че тя е искала да проституира в съседна Гърция срещу заплащане. Защитниците считат, че по делото липсват и данни както за сговор между подсъдимите с ясно разграничение на ролите им в съвместната престъпна дейност, така и за знанието им, че Й. не е била навършила 18 години. Основното им искане е за отмяна на присъдата и признаването на Р. за невиновна, а при условията на алтернативност и за намаляване на наложеното й наказание „лишаване от свобода”, ефективното изтърпяване на което да бъде отложено съгласно чл.66, ал.1 от НК.

Защитникът на Т. С. Ц. също оспорва приетото за установено от първата инстанция. На практика се солидаризира с доводите на защитниците на другите двама подсъдими, че необосновано са фаворитизирани показанията на пострадалата, към които съдът е следвало да се отнесе изключително критично. Предходния начин на живот на Й. е бил такъв, че доброволното и отиване с подсъдимите в Б., за да се организира отиването й като проститутка в Гърция, е съвсем закономерна последица. А и Й. е давала противоречиви показания, от които не може да се установи липсата на съгласие да замине с подсъдимите. Неадекватно е било поведението и на нейните близки, които по икономически съображения са подкрепили показанията й. Опорочено е било и заключението по изпълнената от д-р К. К. психиатрична експертиза, която работела и като адвокат, което е недопустимо по ЗА. Пледира за цялостното оневиняване на Ц., а при условията на алтернативност и за изменение на наложеното й наказание „лишаване от свобода”, с приложение на института на т.нар. „условно осъждане”.

Жалба срещу присъдата на първата инстанция в гражданската й част е депозирана и от пострадалата Й.. Аргументите й са, че неправилно съдът е приел, че е изтекла погасителната давност от пет години. Повереникът й изтъкна пред БлОС, че давността е следвало да се зачита от момента на предявяване на материалите по делото, когато тя за първи път е узнала пълните имена и данни за свойте похитители. По тези причини се иска отменяване на присъдата в атакуваната част и цялостно уважаване на претенция за обезвреда. В наказателната част конституираната и като частен обвинител пострадала не вижда недостатъци, които да налагат каквито и да било корекции.

Представителят на О. П. – Б. твърди, че на всички повдигнати възражения е отговорено в мотивите към атакувания съдебен акт. Намира, че правилно са ценени показанията на разпитаните свидетели и съответно кредитирани тези, които потвърждават заявеното от пострадалата. В заявеното от останалите свидетели е налице противоречивост, която очевидно насочва към заинтересованост, а оттам и към необективност. Пледира за цялостното потвърждаване на присъдата на БлРС като правилна и законосъобразна.

Въззивният съд, след цялостна проверка на атакувания съдебен акт съобразно изискванията на чл.314 от НПК и собствен анализ на събрания по делото доказателствен материал, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Първата инстанция е изложила подробна фактическа обстановка, която се базира на подробните разпити на свидетелите и проведени очни ставки между някои от тях, а в отделни случаи и с подсъдимите. Анализа на техните показания и обяснения, ведно с надлежно приобщените писмени доказателства, позволяват да се заключи, че към инкриминирания период пострадалата В. Й. е била ученичка в помощно училище в Г. С. и имала навършени 15 години. Живеела с родителите си в Ж. „М. – 4”, Б. 4., В.Б, .2, А.26. Майка й имала здравословни проблеми и повечето от времето си прекарвала в къщи, а по-голямата и сестра Б. Й. в същото жилище отглеждала малкото си дете. На 26.04.1999 год. подсъдимите Д. Р. и Т. Ц. отишли пред дома на Й. и след като я изчакали да се прибере я поканили на кафе. Пострадалата познавала преди това само Р., за която знаела, че проституира. Запознал ги преди няколко месеца тогавашния й приятел с малко име С, за който по-късно разбрала, че е сводник и заради това преустановила отношенията си с него. След като се запознали и с Ц., трите отишли на кафе, където Р. се опитала да я убеди заедно да заминат за Гърция, където да работят като компаньонки, за което се получавали много добри пари. Й. категорично отказала като им заявила, че е малка и трябва да завърши образованието си. След това се прибрала в къщи и на следващия ден отишла на училище. Когато двете подсъдими я потърсили в къщи, сестра и Б. им обяснила, че е на училище и те си тръгнали. Вечерта, когато Й. се прибирала в къщи, отново била засечена от двете жени, които я изчаквали в автомобила на Ц. – „Мерцедес” с рег. № Ц. я поканали да се качи и след това започнала да я убеждава да тръгне с тях за Гърция, където щяла като компаньонка да изкарва по много пари. Й. отново отказала като им заявила, че е само на 15 години и трябва да учи. Тогава подсъдимите я запитали дали има приятелка, която да се съгласи да отиде вместо нея в Гърция. Разговорът притеснил пострадалата и тя решила да посочи своя приятелка, за да се отърве. Когато отишли по нейни указания до другото момиче и то им отказало, в автомобила Ц. й заявила, че тръгват още сега за Гърция. Й. била силно притеснена и се уплашила да не бъде отвлечена, поради което ги излъгала, че трябва да си вземе лекарства от къщи. Закарали я до дома й и останали в автомобила да я чакат. Й. се прибрала и съобщила на баща си, че две жени искат да замине с тях на работа в Гърция, което го ядосало и той я ударил. Тя не посмяла да разкаже подробностите на баща си, а ги разказала на сестра си Б.. В това време двете подсъдими, след като видели, че момичето не се връща, се качили и позвънили на входната врата на апартамента. Отворил им бащата и ги попитал какво искат. Те го излъгали, че В. им дължи пари, а той след като разбрал от дъщеря си, че това не е така, ги изгонил. На следващия ден – 28.04.1999 год., В. Й. не отишла на училище, защото се страхувала, че подсъдимите могат да я изчакват отвън. Двете подсъдими наистина се появили и на няколко пъти звънели на входната врата. В апартамента били, освен пострадалата, майка й Д. М., както и сестра й Б.. През шпионката те видели двете жени и не им отваряли. В късния следобяд Д. М. решила да отиде до магазина като на връщане била пресрещната от Ц. и Р., които поискали да пусне В. с тях, за да ги заведе до сервиз в квартала, където да поправят гърнето на автомобила на Ц.. Майката се съгласила, но само при условие, че и Б. ги придружи, след което четирите отишли заедно до автомобила на Ц.. В него на предната седалка до шофьора седял подсъдимият Н. Т., а отзад сестрата на Р. – Н. А., която имала прякора „П”. Д. Р. била запознала в един предходен момент Й. и Т., който представила като бивш нейн мъж и баща на едно от децата й, с прякор „Н”. Тъй като той се държал добре с нея, Й. и сестра й се качили като седнали на задните седалки между Р. и сестра й. След като Ц. потеглила Т. се обърнал към В. с обидни думи като й заявил, че повече няма да ги разиграва. Освен това посегнал и на няколко пъти я ударил и я дърпал за косите. Б. Й. се опитала да защити сестра си като им заявила, че е непълнолетна и ще пуснат жалба в полицията, но Т. заплашил и нея, както и другите членове на семейството им. Междувременно подсъдимият отворил жабката на автомобила и им показал дръжката на някакво оръжие, което още повече уплашило двете сестри на фона на отправяните срещу тях заплахи. По някое време Т. разпоредил на Ц. да спре автомобила, а на Н. А. и Б. Й. да слязат. Тримата подсъдими и пострадалата продължили да се движат като В. през цялото време плачела. Б. Й. се прибрала веднага в къщи и разказала на майка си, че В. е отвлечена от тримата подсъдими с автомобила на Ц.. Свидетелката Д. М. веднага отишла до близкото полицейско управление и депозирала жалба за отвличането на дъщеря си, в която посочила номера на автомобила. В същото време подсъдимите и пострадалата пътували в посока към Б., което Й. подразбрала от думите им. След като пристигнали в града на 28.04.1999 год., се срещнали с непознат за Й. мъж, който я огледал и казал, че е хубава. По-късно се срещнали и със свидетеля Б. с прякор „Б, а след това отишли и се настанили в хотел „О, където наели само една стая, в която имало три легла. Свидетелката М., която работела в хотела, се поздравила с подсъдимите и не им поискала документи за регистрация, включително и на Й.. След като пренощували, на следващия ден свидетелят Б. се появил в стаята и одобрил външността й. Подсъдимите й наредили да тръгне с него и в следващите два дни Й. била разкарвана и предлагана за „продажба” като проститутка. В нито един момент тя не била оставяна сама и до нея винаги се намирали или някои от тримата подсъдими, или непознати за нея лица. В отсъствието на подсъдимите Й. помолила Б. да я пусне тъй като била отвлечена и само на 15 години, и той привидно се съгласил да й помогне. В един момент и на неустановено място Б. я принудил да му направи фелацио като я заплашил, че ще я хвърли в близкия ров. Й. последователно била предлагана за „продажба” на някакъв грък и на двама братя, с които подсъдимите не успели да се споразумеят. Тя непрекъснато плачела и молела да й позволят да се прибере в къщи, когато на 01.05.1999 год. неустановените по делото двама братя я върнали на подсъдимите. Ц. и Т. я качили на автомобила и първата я заплашила, че сега щяла да види какво ще се случи. След това я закарали в циганската махала в Б., където й казали да отиде с един сакат мъж - свидетелят Е., починал преди образуване на съдебното производство. Той се държал грубо с нея и я завел в дома си, където искал да правят секс. След като установил, че тя е в цикъл, я накарал да му направи фелацио. После извикал в къщи свидетелят В. М., който също я накарал да му направи фелацио. Й. била много уплашена и ги молела да я пуснат, след което последните двама свидетели я закарали с кола на М. до автогарата в града и й купили билет до С.. Пострадалата се прибрала силно разстроена в къщи, но подробности за случилото се с нея споделила само със сестра си Б., тъй като се притеснявала и срамувала от родителите си. В резултат на случилото се В. Й. се затворила в себе си, дълго време не ходила на училище и се страхувала да излиза сама. Често плачела и не могла да спи нощем, изпитвала отвращение и страх от мъжете. Разбираемото й емоционално състояние се потвърждава и от заключението по изпълнената от д-р К. съдебно-психиатрична експертиза. Според посоченото заключение тя е преживаля остра реакция на стрес, подсилена от нейната незрялост и ниска възраст. Според експерта и към 2002 година, когато е извършено освидетелстването, Й. е била депресирана и емоционално угнетена.

Възприетата и от двете инстанции фактическа обстановка намира своето убедително потвърждение в събрания по делото доказателствен материал. Следва да се отбележи, че съобразно изискванията на НПК, първостепенният съд е направила задълбочен и последователен анализ на показанията на всички разпитани свидетели, както и на дадените от подсъдимите обяснения. В тази връзка разбираемо е обосновано защо се дава вяра на разказаното от пострадалата и нейните близки, както и защо са отхвърлени твърденията на част от разпитаните в хода на съдебното следствие лица. БлРС не е допуснал нарушения или пропуски, които да опорочават изводите му относно обективността и значението на отделните доказателства. Най-общо, установените гласни доказателствени средства, могат да бъдат разделени на две групи. Към първата група се отнасят показанията на пострадалата В. Й., тези на сестра и Б. Й., както и родителите й Д. и С. М. В разсъдителната част на мотивите към проверявания съдебен акт е отдадено нужното внимание на показанията на пострадалата, които по очевидни съображения в най-пълна мяра и последователност разкриват случилото се. Изследвайки заявеното от Й., съдът е констатирал, че тя е последователна и при всяка от извършените с нейно участие очни ставки, е поддържала едни и същи твърдения. Отделно от това, части от разказа й се потвърждават в показанията на кредитираната група свидетели. Независимо от родствената си връзка, никой от останалите посочени свидетели не е заявил нещо в повече от разказаното от пострадалата. Всеки от тях е посочил само онова, което лично е възприел, без да го преувеличава. Б. Й., на която В. е споделила най-много подробности във връзка с преживяното, е възприела отвличането на сестра си от тримата подсъдими и тяхното поведение в автомобила на Ц., преди да бъде свалена. От нейните показания може да се изведе съпричастността и на тримата подсъдими към случилото се, както разбира се и най-значимата по отношение на принудата роля на Н. Т.. Майката Д. М. също е последователна при излагане на собствените си възприятия. Първата инстанция подробно е разисквала заявеното както от нея, така и от съпруга й, заключавайки, че показанията им са истинни, защото намират потвърждение и в други доказателствени източници. Особено показателно в това отношение е депозирането на жалба от Д. М. в 7-мо РУП към СДВР, незабавно след връщането на Б. в къщи и разказа й за случилото се със сестра й. В самата жалба, приобщена към доказателствения материал по делото след значителни усилия на съдебния състав, накратко са отбелязани основните факти, които към онзи момент са били известни на близките на пострадалата. При такова безспорно съвпадение на събраната информация, съвсем логично Районният съд е заложил на установеното в показанията на В. и Б. Й., и на Д. и С. М. Независимо от постигнатата убедителност като резултат от анализа на посочените писмени и гласни доказателства, БлРС е изтъкнал и друго очевидно по делото обстоятелство, свързано с показанията на втората група свидетели Е. Б., В. М. и Н. А., към които трябва да се прибавят и обясненията на тримата подсъдими. Б. и М. категорично отричат да са извършвали блудствени действия с пострадалата, защото иначе биха се уличили в извършване на престъпление по смисъла на чл.150, ал.1 от НК. Затова и те отричат всякаква съпричастност с дейността на тримата подсъдими, особено показателно за Божинов, който въпреки това е признал, че не само се е виждал с тях, но е бил готово да им помогне в опита им да изведат пострадалата в Гърция. Противоречията в отделни детайли на показанията им, невъзможността им да обяснят смислено собственото си поведение, логично е довело съда до извода, че заявеното от тях не е истина. От друга страна и двамата в показанията си потвърждават заявеното от пострадалата относно част от случилото се с нея, включително и местопребиваването й през отделните периоди от време. Същото се отнася и за показанията на Н. А., която като сестра на Д. Р. е заявила, че В. Й. напълно доброволно е останала в автомобила на Ц. и другите двама подсъдими, искайки да я уредят да работи като проститутка в Гърция. Ако това беше така едва ли щеше да се стигне до незабавното депозиране на жалба от майката на пострадалата, след разказаното й от другата и дъщеря Б. Й.. Множество несъответствия и даже противоречия съдът е възприел и в обясненията на тримата подсъдими. На тях също е отделено нужното внимание като е отчетена и двуяката им роля в наказателния процес. Искайки да се оневинят за стореното, те многократно са наблегнали на възможността Й. да избяга, ако е искала, защото се били на публични места, но не са отрекли, че тя никога не е била оставяна сама. Налице са противоречия и между самите тях, особено показателни при проведената между Ц. и Т. очна ставка. Коментирано е и наивното им обяснение, че в Б. отишли, защото мислели, че там по-лесно могат да се снабдят с визи за съседна Гърция. В тази връзка БлРС е посочил, че ноторно известен е факта, че такива се издават по местоживеенето на лицата. Това очевидно е грешка, но с незначителен ефект, тъй като визи за пътуване в страни от ЕС към 1999 год. са издавани от посолствата на съответните страни /в случая с Гърция такова има само в С./. Подробното разискване на установените противоречия в обясненията на подсъдимите и свидетелите от условно наречената втора група в мотивите към проверяваната присъда, съответства на отразеното в протоколите за съответните процесуално-следствени действия и се споделя изцяло и от въззивната инстанция. За пълнота следва да се отбележат и показанията на свидетелите В. А. и М. М.. Косвения характер на заявеното от А. отново налага извода за верността на показанията на пострадалата и нейните близки. Той е потвърдил, че на регионална почва е бил сезиран с проверка за евентуално отвличане на Й., в което освен подсъдимите, са били заподозрени и част от свидетелите. От своя страна М. е потвърдила, че тримата подсъдими и пострадалата са отседнали в хотел „О”, отричайки Й. да е искала помощ от нея. Последното може да бъде игнорирано с оглед установеното, че е познавала от по-рано подсъдимите, както и свидетеля Б. с прякора му „Б”, което прави разбираем стремежа й да не се замесва в чужди проблеми.

В подкрепа на установеното от фактическа страна е и заключението по съдебно-психиатричната експертиза, изпълнена от вещото лице д-р К.. То е в пълен синхрон с разказа на пострадалата за случилото се с нея от гледна точка на претърпени емоции и последиците от тях. На първо място, определя наличието на свидетелска годност, свързана с възможностите на В. Й. правилно да възприема и възпроизвежда факти от действителността. На второ място, според експерта, преживяното физическо и психическо насилие е довело пострадалата до състояние на страхов афект, който обаче не е бил така интензивен, че да предизвика психогенна амнезия или психическо разстройство. Стреса, на който е била подложена, е провокирал най-вече емоционална реакция, изразяваща се в страх и плач, а инстиктът й за самосъхранение й е подсказал да не проявява активно противодействие на случващото се, за да оцелее. Така може да се обясни поведението й в моментите на посещение или преминаване през публични места, винаги в присъствието на подсъдимите или други лица, упражняващи над нея постоянен контрол.

В оценъчната си дейност на съвкупността от доказателства по делото първата инстанция е анализирала и приобщените по надлежния ред писмени доказателства. Те са разисквани с оглед връзката им с твърденията на свидетелите и подсъдимите, и най-вече за определяне на достоверността им. Така например е установено, че обясненията на подсъдимите, че пострадалата е проституирала на магистралата преди срещата им с тях, е в противоречие с представеното удостоверение от помощното училище, от което е видно, че за инкриминирания период и преди него тя е била ученичка редовно обучение, което е завършила в предвидения срок и с отличен успех. Ангажираността на Й. като ученичка е потвърдено и от нея самата, както и при разпитите на нейните близки. А от представените декларации за семейно и имотно състояние на подсъдимите се установява, че доходите им са изключително ниски, което пък обяснява стремежа им на всяка цена да се възползват от „реализацията” на Й. като проститутка.

Затова и при съвкупната оценка на събраните по делото доказателства, включително и в тяхната взаимна връзка и значение за формиране на крайните изводи, БлРС е направил обоснован извод, че от обективна и субективна страна подсъдимите Н. Х. Т., Д. Б. Р. и Т. С. Ц. са осъществили престъплението по чл.156, ал.2, т.1 и т.2 във вр. с ал.1 и чл.20, ал.2 от НК, изразяващо се в това, че на 28.04.1999 година, в съучастие като съизвършители, са отвлекли от Г. С. в Г. Б. В. С. Й., с цел да бъде предоставяна за развратни действия като отвлечената не е била навършила 18 години, а на 01.05.1999 год. Й. е предоставена за такива развратни действия на Г. Е Е. и В. Д. М.. От обективна страна са налице действия по принудителното лишаване от свобода на пострадалата и на принудителното й преместване от С. до Б., съпътствани от субективна страна от специална цел – отвлечената да бъде предоставена за разврат другиму. Престъплението е умишлено и включва съзнаването от всеки от подсъдимите, че действат задружно за осъществяването на общата цел – отвличането на Й. и предоставянето и на трети лица за развратни действия, което и фактически е осъществено със стореното от свидетелите Е. и М.. Тук е мястото да се отбележи, че достатъчно данни за предоставянето на пострадалата за развратни действия са налице и спрямо свидетеля Б., но липсата на протест обезсмисля коментарите в тази посока, поради забраната за влошаване на положението на обжалващите. Следва само да се посочи, че неустановяването на точното място на извършване на престъплението, не води до оправдателна присъда, когато са налице достатъчно данни, че такова е осъществено. А в случая данните за Б. са същите, както и за другите две лица, на които Й. е предоставена за развратни действия. От субективна страна е безспорно, че и тримата подсъдими са съзнавали каква е действителната възраст на пострадалата – че няма навършени 18 години. Самата тя неколкократно им го е заявявала, същото е сторила и сестра й Б. Й., преди да бъде свалена от автомобила на Ц., а фигурира и в показанията на свидетеля Б., който е заявил, че тя е била видимо достатъчно малка, за да я нарече пред тях „прокурорско дете”. При изследване на елементите от обективната и субективната страна на престъплението БлРС е изтъкнал относимите към всеки от тях данни, обосновано заключавайки, че са налице всички изисквания на закона за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимите по повдигнатите им обвинения.

Пред въззивната инстанция, в пледоариите на защитниците на подсъдимите, бяха направени множество възражения, на които практически е отговорено и в мотивите към атакуваната присъда. За поведението и ролята на всеки от тях в задружната им престъпна дейност може да се съди по кредитираните и от двете съдебни инстанции гласни и писмени доказателства. Поради сторения по-горе анализ не се налага приповтаряне на вече изложените съображения. Т., Ц. и Р. във всеки един момент от инкриминирания период са съзнавали какво вършат съвместно и каква е крайната им цел. По никакъв начин не могат да се приемат твърденията им за доброволност в поведението на жертвата, основно изхождайки от това, че в един предходен момент е била приятелка с лице с малко име Стефан, който се оказало, че е сводник. Незрялата възраст често е предпоставка за необмислени решения, а пострадалата е категорична, че веднага щом е узнала този факт, е преустановила контактите си с него. Няма основание и в твърденията, че същата е проституирала преди това, поради което е искала „да си уреди живота” като компаньонка в съседна Гърция. Ако това беше така, нямаше да се наложи Ц. и Р. няколко дни подред да я преследват и убеждават да замине с тях. Не бива да се пропуска и един от най-съществените факти, опровергаващ тази теза, а именно завръщането на пострадалата в дома й веднага след освобождаването й, което не би се случило, ако тя доброволно беше заминала с подсъдимите.

Като неоснователни съдът възприема и възраженията за несъпричастност на Р. и Ц. към случилото се с пострадалата. Безспорно най-съществена се явява ролята на Т., който като мъж в достатъчно висока степен е респектирал със заплахи и насилие Й., но и останалите две съучастнички са имали своя принос. Той е свързан с непрекъснатото осъществяване на контрол върху пострадалата, която в нито един момент не е била оставяна сама. Отделно от това и двете подсъдими са съзнавали и целели отвлечената от тях девойка да бъде предоставяна за развратни действия на трети лица, което практически е сторено с предаването й на трима от посочените по-горе свидетели. Убедителността на събрания по делото доказателствен материал вероятно е и причината, при условията на алтернативност, защитниците на всеки от подсъдимите, да искат облекчаване на наказателната им съдба.

В частта относно наказанието, което следва да понесат и тримата подсъдими за стореното, жалбите им са основателни. В хронологичен ред първо трябва да се разгледа въпроса, касаещ отговорността на подсъдимия Н. Т.. При преценката на съвкупността от обстоятелства, които определят тази отговорност, БлРС е отчел като смекчаващо само и единствено изтеклия период от време от деянието до постановяване на присъдата. Отказано е да се ценят като такива частичните признания на Т., че се е возил с пострадалата и двете подсъдими до Б., семейното му положение и изразено съжаление за стореното. С последния извод въззивната инстанция не се съгласява. Съдебната практика е категорична, че всяко признание, включително и частично, на факти от обвинението, се третира като позитив за обвиненото лице. Същото се отнася и до изразеното съжаление за стореното, без да е необходимо да се изследва дали то е искрено. От значение е заявяването му в един публичен процес и въздействието му върху останалите участващи, включително и външни лица. А семейното положение води до смекчаване на отговорността, когато е свързано с наличието на социални ангажименти към другите членове на семейството и най-вече към децата, защото е безспорна предпоставка за социализирането на лицето, което е една от целите и на наказателната репресия. А в случая е установено, че Т. има две деца. Не е отчетен и начина, по който Й. е върната при близките й, свързан с елемент на доброволност от страна и на тримата подсъдими. Към групата на отегчаващите обстоятелства са отчетени предишното осъждане на Т. в Германия, за което ефективно е търпял „лишаване от свобода”, начина на извършване на престъплението /при изключителна дързост и с фрапантно незачитане на правата на пострадалата/, 15 – годишната възраст на пострадалата и отправените към нея и близките й заплахи, извън тези за сломяване на съпротивата й при отвличането, както и тежките психически последици за Й. от преживяното. По делото безспорно са събрани данни за осъждания на Т. във Франция и Германия, но категорично няма информация за предприети действия от посочените страни за признаване, респ. изпълнение, на постановените от тях съдебни актове по реда на раздел 2-ри от глава 36-та на НПК. За съда е ноторно известно наличието на Регламент на ЕС, касаещ взаимното признаване на влезли в сила присъди на страните – членки, който обаче и към днешна дата все още не е инкорпориран от България във вътрешното й законодателство. Правна последица от това е, че осъжданията на Т. в настоящия случай могат да бъдат отнесени само и единствено на плоскостта на негативни характеристични данни. Но, към датата на деянието, видно от приложеното свидетелство за съдимост, той е бил неосъждан. И като такъв е следвало да бъде третиран от първата инстанция при определяне на наказателната му отговорност. Останалите отегчаващи обстоятелства се възприемат и от въззивната инстанция. Конкретният размер на наказанието „лишаване от свобода” трябва да се определи в границите от 3 до 12 години, фиксирани в актуалната редакция на приложимата наказателно правна норма към датата на деянието, защото последващите изменения са по-неблагоприятни за дееца. При съпоставянето на двете групи обстоятелства, БлРС е приел превес на отегчаващите над смекчаващите и е определил наказанието „лишаване от свобода” за срок от 8 /осем/ години. Този му извод е незаконосъобразен. При направените корекции относно значението на изброените по-горе обстоятелства, Окръжният съд намира, че може да се направи точно обратния извод за превес на смекчаващите над отегчаващите обстоятелства. И това е така, защото от значение е не чисто математическото им съотношение като брой, а относителната тежест на всяко от изброените обстоятелства спрямо останалите. В този смисъл въззивната инстанция намира, че изтеклия период от време от 1999 год. /когато е извършено престъплението/, до днешна дата, следва да бъде третиран като изключително смекчаващо обстоятелство. В тази насока има многобройна съдебна практика, която във всички разглеждани случаи е акцентирала върху необходимостта от своевременно правосъдие. Продължителната висящност на един наказателен процес, съпътстван с приложимите принудителни мерки, винаги се отразява неблагоприятно върху дееца, независимо от неговия принос в тази посока. Последното, съобразно процесуалните норми, може да бъде контролирано от съда и само от него в крайна сметка зависи да не допусне изтеклия срок да бъде определен като неразумен. Независимо от тези разсъждения, БлОС се съгласява с извода, че липсват предпоставките на чл.55 от НК за редуциране на приложимото наказание. Една от тях касае изискването и най-лекото предвидено от закона наказание да е несъразмерно тежко, което в случая категорично не е така. Затова и за стореното от него, което го разкрива като личност с висока степен на обществена опасност, Т. следва да изтърпи наказание „лишаване от свобода” за срок от 4 /четири/ години, в който смисъл се изменява и атакуваната присъда. Посоченото наказание трябва да се изтърпи на основание чл.59, ал.2, т.1 от ЗИНЗС в З. или затворническо общежитие от закрит тип при първоначален „строг” режим. Избрания подход е наложителен с оглед продължителното укриване на дееца и обявяването му за общодържавно издърване. По тези съображения присъдата на БлРС в тази й част следва да бъде потвърдена. Независимо от постановеното задържане под стража на дееца, проверяваната инстанция не е приложила по неизвестни причини разпоредбата на чл.59, ал.1 от НК. Тя разпорежда от размера на наказанието „лишаване от свобода” да бъде приспаднато задържането под стража на Т., считано от датата на задържането му – 14.02.2012 година, до постановяване на въззивното решение, което влиза в сила незабавно, като един ден „задържане под стража” се зачита за един ден „лишаване от свобода”.

Спрямо Д. Р. и Т. Ц. също се налагат корекции на определените им наказания, съответно от 4 /четири/ и 5 /пет/ години „лишаване от свобода”. И двете към момента на извършване на престъплението са били неосъждани, а и приноса им в задружната престъпна дейност е по-малък, в сравнение с този на Т.. По отношение на семейното им положение важат направените забележки и за първия подсъдим. Същото се отнася и за изтеклия период от време, както и за доброволното освобождаване на Й.. Отегчаващите обстоятелства, свързани с начина на извършване на престъплението, както и тежките последици за пострадалата, отново се отнасят и за двете. Спрямо Ц. първата инстанция е подходила по-рестриктивно, приемайки, че тя е имала по-значителен принос за крайния резултат, защото е управлявала автомобила, с който е била отвлечена пострадалата. Отделно е посочено и последващо осъждане, след датата на разглежданото престъпление. Това обстоятелство е категорично неотносимо, защото не може да има спор, че бюлетина за съдимост на дееца се преценява само и единствено към датата на деянието, и само на това основание Ц. не може да бъде третирана по-неблагоприятно. А това, че е управлявала автомобила, в конкретния казус не завишава обществената й опасност, в сравнение с Р.. Безспорно е установено, че и двете са били еднакво активни в преследването на Й., а след освобождаването й именно Р. е отишла до дома й да я заплашва, за да оттегли депозираната от майка й жалба. Затова и двете трябва да понесат еднаква отговорност, клоняща заради изтеклото време към минимума на предвиденото в приложимата наказателно правна норма, а именно – „лишаване от свобода” за срок от 3 /три/ години. Отделно от това и отново на база съотношението на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, отчитайки продължителния период от времето на деянието, до реализацията на отговорността, втората инстанция намира, че са налице и предпоставките на чл.66, ал.1 от НК за отлагане на ефективното изтърпяване на определените им наказания за изпитателен срок от 3 /три/ години за всяка от тях. Така определения срок е в състояние да въздейства предупредително и възпиращо спрямо двете жени, под страх от реално изтърпяване на определените им наказания при извършване на друго престъпление. Спрямо двете подсъдими също не са налице основанията за трансформиране на отговорността им по реда на чл.55 от НК. Изложеното по-горе за Т. в пълна мяра се отнася и за тях. По тези съображения атакуваната присъда подлежи на изменение и спрямо наказанията на Р. и Ц..

Въззивната инстанция намира за напълно неоснователни възраженията на повереника на пострадалата спрямо постановеното с присъдата прекратяване на предявения граждански иск за неимуществени вреди от престъплението. В мотивите си Районният съд е изложил пространни мотиви, свързани с прилагане на института на погасителната давност, позовавайки се и на практиката на ВКС. В този смисъл изложените разсъжедния се споделят и от БлОС. Не може да има правен спор, че предявяването на гражданския иск е обвързано с общата погасителна давност от 5 години по ЗЗД. Основното възражение е в насока, кога пострадалата е узнала кои са делинквентите, за да се определи и дали е изтекъл посочения законов срок. Според повереника й, това е момента на предявяване на материалите по делото, когато Й. за първи път е могла да се запознае с точните имена и индивидуализиращи данни за всеки от тримата подсъдими. Преди това е била в невъзможност да предяви граждански иск, защото не е разполагала с тази информация. Това определено не е така. На първо място, пострадалата още от момента на отвличането й е знаела кои са подсъдимите и никога не е твърдяла, че за нея те са били неизвестни. На второ място, за да гарантира правата си, не е имало законова пречка да поиска от разследващия орган или наблюдаващия прокурор индивидуализиращите данни на лицата. А такова действие от нейна страна или от нейн представител в хода на досъдебното производство не е документирано. Затова и липсват основания за ревизия на направените от проверяваната инстанция изводи. В случая важи правилото, че незнанието на закона не извинява незнаещия го.

По отношение на възложените в тежест на подсъдимите съдебни разноски, също не се налагат корекции. Съобразно чл.189 от НПК, признатите за виновни лица, носят и то солидарна отговорност за сторените по делото разноски. Липсват и възражения на страните, които да налагат обсъждането на този въпрос.

Изхождайки от изложените дотук съображения и на основание чл.337, ал.1, т.1 от НПК Окръжният съд

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯВА присъда № 1554/22.02.2013 год., постановена по н.о.х.д. № 298/2010 год. на Благоевградския районен съд като намалява наложените на подсъдимите наказания по чл.156, ал.2, т.1 и т.2 във вр. с ал.1 и чл.20, ал.2 от НК в размер на 4 /четири/ години „лишаване от свобода/ за Н. Х. Т. и в размер на по 3 /три/ години „лишаване от свобода” за Д. Б. Р. и Т. С. Ц..

На основание чл.66, ал.1 от НК отлага ефективното изтърпяване на наложените на Д. Б. Р. и Т. С. Ц. наказания „лишаване от свобода” за изпитателен срок от по 3 /три/ години за всяка от тях, считано от влизане в сила на решението.

На основание чл.59, ал.1 от НК приспада от наложеното на Н. Х. Т. наказание „лишаване от свобода” времето, през което е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 14.02.2012 година, до влизане в сила на въззивното решение.

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.