№ 5506
гр. София, 30.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Т.
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100505148 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №5117/23.12.2021 г., постановено по гр. дело № 44225/2021
г. по описа на Софийския районен съд, 85 състав е признато за установено по
реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК по отношение на ответницата И. Т., че дължи
на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. чл.
79 ЗЗД сумата от 1 491,52 лв., представляваща доставена топлинна енергия в
топлоснабден имот през периода м. септември 2017 г. до м. април 2019 г.,
ведно със законната лихва за периода от 30.10.2020 г. до окончателното
плащане; на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 233,56 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за периода от 15.09.2018 г. до 21.10.2020
г.; сумата от 37,66 лв., представляваща стойността на услуга дялово
разпределение за периода от м. септември 2017 г. до м. април 2019 г., ведно
със законната лихва за периода от 30.10.2020 г. до окончателното плащане, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. дело № 53216/2020 г. по описа на СРС, 85 състав, като е
отхвърлен искът за доставка на топлинна енергия за разликата над уважения
размер от 1 491,52 лв. до пълния предявен размер от 1 626,29 лв. за периода
от м. юли 2017 г. и м. август 2017 г. като погасен по давност; искът за
обезщетение за забава върху тази главница за разликата над уважения размер
от 233,56 лв. до пълния предявен размер от 250,96 лв., както и изцяло иска по
чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода от 31.10.2017 г. до 21.10.2020 г. на стойност 7,83 лв.
1
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответницата И. Т. в
уважителната част. Въззивницата излага становище за неправилност и
необоснованост на решението, като поддържа, че по делото не са събрани
никакви доказателства, от които да следва, че ответницата е собственик на
процесния имот. Излага оплаквания, че съдът неправилно е приложил
института на погасителната давност, като е присъдил суми и за периода от м.
май 2017 г. до м. август 2017 г., въпреки че същите са погасени по давност.
Поддържа се, че е недоказан и искът за присъждане на възнаграждение за
дялово разпределение, тъй като ищецът не е доказал при условията на пълно
и главно доказване дължимостта на сумата, периода, за който се дължи, както
и датата, на която вземането е станало изискуемо. Въззивницата оспорва
дължимостта на сумите по акцесорните искове, поради недоказване
дължимостта на главните задължения. Поддържа, че по делото ищецът не е
съумял да докаже изпадането в забава от страна на ищцата, поради което
претенцията за лихва също е недоказана и неоснователна. По изложените
съображения моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в
обжалваните части и вместо него да постанови друго решение, с което да
отхвърли изцяло претенциите на ищеца. Претендира разноски.
В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищеца „Топлофикация София“ ЕАД. Становище не е постъпило и от третото-
лице помагач „Т.С.“ ЕООД.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. В
необжалваната отхвърлителна част същото е влязло в сила.
Същото е и правилно, в обжалваната част, като на основание чл.272
ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272
ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на
2
чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени
конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно
положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на
съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва
да се добави и следното:
В настоящия случай основният довод, изложен във въззивната жалба е,
че ответницата по делото не е собственик или ползвател на процесния имот,
както и че няма качеството на потребител на топлинна енергия, поради което
и не притежава качеството на клиент на ищцовото дружество и не дължи
заплащане на процесните суми.
Съгласно чл. 150 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от комисията. Разпоредбата на чл.
153 ЗЕ предвижда, че всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
Битов клиент по смисъла на закона, съгласно дефиницията, предвидена в §2а
от ДР към ЗЕ, е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Видно от
приложените по делото писмени доказателства, а именно нотариален акт
№131 от 20.12.1995 х. по н. дело №24560/1995 г. по описа на нотариус И.Д.
върху процесният имот е било учредено пожизнено право на ползване от
страна на собствениците М.А. и К.А. в полза на И. Т. – ответница по делото.
Със заявление- декларация от 20.02.1996 г. същата е поискала откриване на
партида по адрес на имота при ищцовото дружество. В случаите, когато е
учредено вещно право на ползване, както е в случая, неговият титуляр, а не
собственикът /притежаващ само т. нар. гола собственост/, се счита за
потребител на топлинна енергия по арг. от чл. 57 ЗС. Това е така, защото
правомощията владение и ползване на собственика, се упражняват
единствено от ползвателя, чрез служене и получаване на доходите - чл.56,
ал.1 ЗС. Затова чл.57, ал.1 ЗС именно в тежест на ползвателя възлага
разходите, свързани с ползването, включително данъците и другите такси,
наред с поддържането на вещта. Разпоредбата е съобразена с
предположението за фактическо използване на веща от ползвателя. В случая
няма доказателства за различно фактическо положение в топлоснабдявания
имот през процесния период, включително за установено владение от голия
собственик.
Допълнителен аргумент в подкрепа на този извод са и мотивите към в
т.1 от ТР № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, според което клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
3
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ /собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост/, ако ползват топлоснабдения имот
със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично
известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. Ето защо
в хипотезата на "гол собственик" и титуляр на вещно право на ползване,
страна по договора за доставка на топлинна енергия е титулярят на вещното
право на ползване и той дължи цената на топлопреносното предприятие.
С депозирания отговор на исковата молба ответницата е оспорила
предявените искове единствено по размер, но не и по основание.
Следователно въззивният съд не следва да се произнася по възраженията,
касаещи основателността на претенцията за дялово разпределение, наведени
за първи път с подадената въззивна жалба, тъй като същите са преклудирани.
По отношение на акцесорните вземания в тежест на ищеца е да докаже
наличието на парично задължение и изпадане в забава от страна на длъжника.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ на ищеца, клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят. Следователно за настъпването на
изискуемостта на това задължение е достатъчно изтичането на 45-дневния
срок, без да е необходимо издаването на каквито и да е други документи, в
това число фактури. Вземането на ищеца е за срочно парично задължение,
което става изискуемо с изтичане на срока – чл. 84, ал. 1 ЗЗД. В конкретния
случай се касае за вземане за доставена топлинна енергия и за услуга дялово
разпределение за периода от м. юли 2017 г. до м. април 2019 г. Давността се
прекъсва с подаване на иск или с подаване на заявление по чл. 410 ГПК, което
в настоящия случай е сторено от ищеца на 30.10.2020 г. Процесното главно
вземане следва да се приеме за периодично плащане по смисъла на чл.111,
б."в" ЗЗД, в какъвто смисъл е Тълкувателно решение № 3/ 18.05.2012 г. по
тълк. дело № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че понятието
"периодични плащания" по смисъла на чл.111, б."в" ЗЗД се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други
заместими вещи, имащи единен право-пораждащ факт, чиито падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Поради горното, при
приложение на специалния давностен срок, предвиден в чл.111, б."в" ЗЗД, се
налага извод, че вземането за главница за топлинна енергия и за дялово
разпределение за месеците юли и август 2017 г. са погасени по давност.
Следователно се налага извод, че въззивната жалба е неоснователна и в тази
част.
Предвид така изложеното и съвпадение на крайните изводи на двете
инстанции, настоящият състав намира, че първоинстанционното решение,
следва да бъде потвърдено като правилно в обжалваната част на основание
чл. 272 ГПК.
4
По разноските:
Настоящият въззивен състав намира, че, въпреки отхвърляне на
въззивната жалба, на въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД не
следва да се присъждат разноски, тъй като дружеството не е подало отговор
на въззивната жалба, нито е изпратило процесуален представител в съдебно
заседание, а е подало само бланкетна молба, с която е оспорило въззивната
жалба и е поискало присъждане на разноски.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №5117/23.12.2021 г., постановено по гр.
дело № 44225/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 85 състав в
обжалваната част.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на
страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5