РЕШЕНИЕ
№ 260096 09.04.2021
г. гр.
Несебър
В ИМЕТО НА НАРОДА
Несебърският
районен съд
граждански състав на десети
февруари през две хиляди двадесет и първа година
в
публично заседание в следния състав:
Председател: Нина Моллова- Белчева
секретар
Радостина Менчева
като
разгледа докладваното от с. Моллова- Белчева
гр.д.№
959 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по повод исковата молба на „Г.П.” ЕООД, ЕИК *******,
представлявано от И.К., против Г. В. В., гражданка на Руска Федерация, БУЛСТАТ *******.
Твърди се, че ответникът бил собственик на самостоятелен обект в сграда с
идентификатор № *******, с адрес на имота гр.Св.Влас, м. "****", к-с
„****”, вх.*, ет.*, ап.**, находящ се в сграда № *,
разположена в поземлен имот № ****, със застроена площ от 46.03 кв.м., ведно с
8.71 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата, като
площта на обекта, ведно с общите части възлизала на 54.74 кв.м. Сочи се, че на
11.06.2013 г. между страните бил сключен Договор за управление и поддръжка на
общите части в жилищен комплекс от затворен тип „****”, с нотариална заверка на
подписите, който бил сключен при приложението на чл.2 от ЗУЕС, като ищецът се
явявал „Инвеститор” в комплекса, а ответникът- възложител. Заявява се, че комплекс
„****” съставлявал жилищен комплекс от затворен тип, обособен като отделен
урегулиран поземлен имот, в който били построени три сгради в режим на етажна
собственост, и други обекти- басейн, места за отдих, алеи, тревни площи, обслужващи
собствениците и обитателите, при спазване на изисквания на контролиран достъп
за външни лица. Договорът за управление и поддръжка бил сключен за срок от 5
години, считано от датата на подписването му- 11.06.2013 г., и предвид на това,
че управителят не бил предложил нов договор в двумесечен срок преди изтичане на
срока по т.7.1 и в същия срок никоя от страните не била отправила до другата
писмено предизвестие за прекратяването на договора, то същият бил автоматично
продължен за нов срок от 5 години при същите условия съгласно т.7.2. от
договора, или срокът на договора бил продължен автоматично до 11.06.2023 г. В
този смисъл договорът бил действащ и не бил нито прекратен, нито развален от
която и да е било от страните, нито на основанията, посочени в него, нито на
основанията, посочени в закона. Това се потвърждавало от извършено частично
плащане от ответницата на 21.08.2018 г. в размер на 437.00 евро- съставляващо
част от таксата за поддръжка за 2018 г. Твърди се, че съгласно т.1.1 и т.1.2
ответникът бил възложил на ищеца, а последният бил приел срещу възнаграждение,
да извършва управление на общите части на жилищен комплекс от затворен тип „****”,
а ответникът се бил задължил съгласно т.2.1 от същия договор да заплаща годишна
такса в размер на 12.00 евро за квадратен метър, като общата годишна такса се
изчислявала върху застроената площ на самостоятелния обект, ведно с припадащите
му се идеални части от общите части на сградата, като в случая общата застроена
площ за обекта на ответника била 54.74 кв.м., което правело годишна такса в
размер на 656.88 евро. Таксите следвало да се заплащат авансово не по-късно от
31 март на съответната година за таксата за следващата календарна година. Сочи
се, че ищцовото дружество било изпълнило точно и в срок,
лично и чрез наети лица, задълженията си за 2018 г., като изпълнявало и към
момента задълженията си за календарната 2019 г., но ответникът не бил изпълнил
задълженията си за заплащане на дължимите от него годишни такси за 2018 г. и за
2019 г., както следва: Част от дължимата такса за 2018 г. за управление и
поддръжка в размер на 218.96 евро, която такса е следвало да заплати авансово в
срок до 31.03.2017 г., и такса за 2019 г. за управление и поддръжка в размер на
656.88 евро, която такса е следвало да заплати авансово в срок до 31.03.2018 г.
Сочи се, че съгласно т.8.1 от договора, ответникът дължал неустойка за забава в
плащането в размер на 65,69 евро- 30% върху неизплатената част от дължимата
такса за 2018 г., и сумата от 197.06 евро- представляващи 30% върху
неизплатената дължима такса за 2019 г. Твърди се, че за тези задължения било
подадено заявление и била издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по ч.гр.д. № 416/2019 г. по описа на РС- Несебър, като с оглед постъпилото
възражение, се моли да бъде прието за установено съществуването на вземане в
полза на ищеца против ответника за сочените по- горе суми, ведно със законната
лихва за забава, считано от подаване на заявлението до окончателното изплащане
на сумата.
В срокът по чл.131 от ГПК по делото постъпиха два писмени отговора, като
с нарочна молба ответницата заяви, че поддържа този, подаден от адв. Т., с който се твърди, че ответницата не дължи претендираните суми. На първо място се сочи, че договорът
бил нищожен: поради липса на съгласие, в резултат на сключването му от
пълномощник с недостатъчен обем права на представителство; поради нарушение на
императивни правила на ЗУЕС, тъй като комплексът не бил от затворен тип;
нищожност на клаузи от Договора, включително уговорките за автоматично
продължаване на срока на Договора били неравноправни в хипотезата на чл. 143,
ал. 2 точка 8 от Закона за защита на потребителите. Сочи се, че дори и да се
приеме, че е действителен, то същия бил прекратен едностранно поради изпращане
и получаване от ответника на поканата за прекратяване на 30.10.2018 г. преди
падежа на претенцията за такса за 2019 г. Заявява се и че било налице
неизпълнение на договорните задължения от страна на ищеца. По отношение на претендираната неустойка се сочи, че клаузата, в която
същата била уговорена, била неравноправна по чл. 143, ал. 2, точка 5 от ЗЗП.
Вредите от неизпълнение на парично задължение се покривали от законната лихва.
Претенцията за законна лихва изключвала претенцията за неустойка. Възразява се
и по отношение размера на неустойката, като се твърди, че е прекомерен.
Заедно с писменият отговор бе подадена и насрещна искова молба от
ответницата против ищеца, с която са съединени претенции за прогласяване на
договора за нищожен на основание противоречие с императивни норми, поставящи
условия за неговото сключване; унищожаване на договора на основание грешка в
предмета на договаряне; установяване в отношенията между страните, че договорът
е прекратен на 30.10.2018г., по силата на едностранно прекратяване. Ищцата по
насрещната искова молба сочи, че има правен интерес от разглеждането на
насрещните искове. Твърди се нищожност на договора поради нарушения на ЗУЕС.
Сочи се, че не е спазена разпоредбата на чл. 2 вр. т.
3 от пар. 3 на ЗУЕС. Излага се, че условията за възникване
на такъв комплекс са обективни. Развиват се доводи за това какво представлява
комплекс „от затворен тип”. Твърди се, че става въпрос за обикновена етажна
собственост, а договорът е сключен за такава от закрит тип, поради което е
нищожен. Излага се, че сградата в комплекса е само една, съставена от три
секции. Сочи се, че няма повече от един обслужващ обект. Твърди се, че няма
контролиран достъп до комплекса. Излага се, че управителят не е инвеститор. С
тези доводи се сочи, че е налице противоречие на договора със закона-
заобикаляне на чл. 2 от ЗУЕС. Развиват се съображения за нищожност на клаузите
му поради нарушения на ЗЗП, като се сочи, че не е сключен при индивидуални
клаузи. Клаузата на т. 3.1. от договора се оспорва като неравноправна по смисъла
на чл. 143, т. 18 вр. т. 14 от ЗЗП. Точка 7.2 от
договора се оспорва като неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 8 и т.
9 от ЗЗП. Развиват се съображения в подкрепа на тези твърдения. Сочи се унищожаемост на договора поради извинителната грешка, че
ответницата го е сключила с извинителната грешка, че става въпрос за комплекс
от затворен тип, а той всъщност не е от затворен тип. Твърди се, че договорът е
прекратен с нотариална покана до ищеца.
По делото е постъпил
писмен отговор по насрещните искове. Отправя се искане да не бъдат допускани за
съвместно разглеждане, алтернативно да бъдат отхвърлени. Оспорват се
твърденията, че комплексът е от една сграда, че няма повече от един обслужващ
обект, че не е контролиран достъпът, че управителят не е инвеститор. Развиват
се подробни съображения в насока, че са налице предпоставките на чл. 2 от ЗУЕС,
а комплексът покрива напълно критериите на такъв от затворен тип. Твърди се, че
ищецът се явява инвеститор в комплекса, като се излагат доводи и в тази насока.
Възраженията за неравноправни клаузи се оспорват с довода, че става въпрос за
индивидуален договор за поръчка, сключен между страните. Обръща се внимание, че
клаузите в него не са неравноправни на сочените в насрещния иск основания.
Оспорва се твърдението за наличието на грешка с довода, че комплексът е от
затворен тип, поради което липсва „грешка”. Установителният
иск, че договорът няма действие, се оспорва като недопустим. Развиват се
съображения за неговата неоснователност, като се твърди, че поканата не е
връчена и правото за разваляне на договора не е упражнено надлежно. Оспорват се
твърденията за неизпълнение на договорните задължения. Обръща се внимание, че
общото събрание на ЕС от 17.07.2018г. не е основание за прекратяване на
договора.
С Определение от 09.07.2020 г. бяха приети за съвместно разглеждане
предявените от Г. В. В., гражданка на Руска Федерация, БУЛСТАТ *******, против
„Г.П.” ЕООД, ЕИК *******, представлявано от И.К., насрещи
претенции за прогласяване на договора за нищожен на основание противоречие с
императивни норми, поставящи условия за неговото сключване, и за унищожаване на
договора на основание грешка в предмета на договаряне, като не бе приета за
разглеждане като недопустима претенцията за установяване в отношенията между
страните, че договорът е прекратен на 30.10.2018г., по силата на едностранно
прекратяване.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, приложения по делото
доказателствен материал и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
Производството е с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 2 от ЗУЕС и чл. 422 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД.
Насрещната искова молба носи правното си основание в чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а
при условията на евентуалност- чл. 32, ал. 1 от ЗЗД.
На първо място, съдът намира, че в частта, досежно
претенцията, касаеща законната лихва за забава върху главницата по главната
претенция, считано от подаване на заявлението до окончателното изплащане на
сумата, производството следва да бъде прекратено. Това е така, тъй като видно
от подаденото заявление, такова искане не е било заявено от дружеството.
Независимо, че съдът в заповедното производство се е произнесъл в заповедта си
и за дължимостта на законната лихва, с оглед липсата
на заявена претенция от такъв характер, установителен
иск по чл.422 от ГПК е недопустим. Вследствие на този резултат следва да бъде
обезсилена и издадената заповед по ч.гр.д. № 416/2019 г. по описа на РС-
Несебър в тази й част.
По същество:
Не се спори по делото, че ответницата е собственик на самостоятелен обект
в сграда с идентификатор № *******, с адрес на имота гр.Св.Влас, м. "****",
к-с „****”, вх.А, ет.2, ап.А9, находящ се в сграда №
1, разположена в поземлен имот № ****, със застроена площ от 46.03 кв.м., ведно
с 8.71 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата, като
площта на обекта, ведно с общите части възлизала на 54.74 кв.м. Безспорно е по
делото и че между страните е бил сключен на 11.06.2013 г. Договор за управление
и поддръжка на общите части в жилищен комплекс от затворен тип „****”, с
нотариална заверка на подписите. Предвид на това, че претенцията на ищеца се основава
именно на този договор, за който има спор дали е действителен, съдът счита, че
следва първо да изследва този въпрос.
С оглед заявените в насрещните искове основания, следва да се извърши
преценка първо дали договорът е нищожен, евентуално унищожаем,
предвид на което настоящата инстанция намира следното:
Както бе посочено по- горе твърди се нищожност на
договора поради неспазване на разпоредбата на чл. 2 вр.
т. 3 от пар. 3 на ЗУЕС, като се заявява, че комплекса
не покрива белезите на такъв от закрит тип съобразно нормата на чл.2 от ЗУЕС. Разпоредбата
на пар. 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС повелява, че „жилищен комплекс от затворен тип” е
комплекс, обособен като отделен урегулиран поземлен имот, в който са построени
сгради в режим на етажна собственост и други обекти, обслужващи собствениците и
обитателите, при спазване на изисквания на контролиран достъп за външни лица.
Прието е в съдебната практика, че за да се счете, че един комплекс е от такъв
тип, то същия следва: да се състои поне от четири самостоятелни обекта, които
да са в режим на етажна съсобственост; да има и други обекти, обслужващи
собствениците и обитателите; всички тези обекти следва да са изградени върху
комплекс, обособен в урегулиран поземлен имот; в комплекса да има контролиран
достъп за външни лица. В настоящият случай, от заключението на вещото лице по
СТЕ се установява, че в ПИ с идентификатор **** е изградена жилищна сграда с
три секции, с отделни идентификатори ****.1, ****.2 и ****.3, и трафопост с
идентификатор ****.4. Вещото лице сочи, че няма връзка за преминаване от една
сграда в друга, като всяка секция е с отделен вход, който е с контрол на
достъпа посредством чип или индивидуален ключ. Носещата конструкция на всяка
сграда/секция е самостоятелна, като двете секции са отделени една от друга с
фуга от 0.08 м., а третата секция е на отстояние от другите две на 8 м. Всяка
сграда/секция има отделен асансьор и стълбищна
клетка. Експертът заяви, че под сгради/секции А и Б и под незастроената част от
поземления имот е изграден паркинг, като достъпа до него може да се осъществява
чрез асансьорите на сгради/секции А и Б, както и чрез стълбищните
клетки на двете сгради, посредством индивидуален ключ. Достъп до паркинга от
сграда/секция В няма, поради наличието на обект- бар, който се зарежда чрез
подземния паркинг, който отвежда до зазидана врата към бара. От заключението на
вещото лице се установява и че поземленият имот е ограден с ограда от живи
храсти и високостеблени дървета към улицата и ограда с бетонна основа и метални
решетки с височина от 2 метра около целия имот. Влизането в комплекса става
посредством ключ за входната врата към дворната част на имота и чип за всеки от
отделните входове към всяка сграда/секция. В поземленият имот са изградени 2
броя беседки за почивка, пейки, алеи, озеленяване, басейн за общо ползване. Според
експертът трите секции не са функционално свързани една с друга, няма връзка за
преминаване от една сграда в друга, всяка секция е с отделен вход, имат отделни
носещи зидове.
Настоящата инстанция намира, че няма основание да не
кредитира заключението на вещото лице. Същото е пълно, обективно, като по
делото няма данни да се счита за пристрастно или некомпетентно. В този смисъл
се налага извода, че процесният комплекс се състои от
три отделни сгради, а не се касае за една сграда с три входа, независимо, че се
водят по проект като секции. Всяка от тях носи самостоятелен идентификатор, не
е функционално и технически свързана с останалите две, като едната от тях дори
се намира на отстояние от другите две от 8 метра. Достъпът до комплекса е
контролиран, същия е ограден, като наличието на общо пространство, в което е
изграден паркинг, обслужващ собственици от няколко сгради, не е достатъчно да
наведе до обратния извод. Стана ясно, че в подземното пространство са обособени
отделни паркоместа, като достъп от сграда В дори не е
наличен. По делото няма спор, че във всяка сграда се намират самостоятелни
обекти, собственост на различни лица, както и че в комплекса са налице и други
обекти, обслужващи различните собственици- басейн, беседки, пейки, алеи. Изложеното
налага извода, че се касае за комплекс от затворен тип, в какъвто смисъл е и
произнасяне на ОС- Бургас по идентично възражение, касаещо
именно комплекс „****“ с Решение V-143 от 07.08.2020г. по в.гр.д. № 853/2020г.
Ето защо тази претенция не следва да бъде уважена.
На следващо място се твърди нищожност на договора на
основание нарушени разпоредби на Закона за защита на потребителите, което твърдения
съдът не споделя. Настоящата инстанция счита, че ответницата В. няма качеството
„потребител“ за да бъдат приложими разпоредбите на ЗЗП спрямо сключения между
страните договор. Действително § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП сочи, че потребител е
всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност. Не всяко физическо лице,
обаче, попада под тази норма, като следва да се преценява за всеки отделен
случай. Последователна е съдебната практика, че вземанията за разходите за
управление и поддържане на общите части на сградата в режим на етажна
собственост не са с източник потребителски договор. В този смисъл Решение № 128
от 18.07.2018г. по т.д. № 601/2018г., I т.о. ВКС. В настоящият случай, както бе
посочено по- горе, се касае за комплекс от затворен тип, чието управление на
общите части на сгради в режим на етажна собственост, се подчинява на чл.2,
ал.1 от ЗУЕС- посредством договор с нотариална заверка на подписите. Въпреки
наличието на облигационно правоотношение, задължението за заплащане на
разходите по управление и поддръжка на общите части почива на чл. 6, ал. 1, т.
10 от ЗУЕС, като съглашението, сключено между страните, конкретизира останалите
параметри, т.е. отношенията се подчиняват на специалния правен режим на
етажната собственост, установен в Закона за собствеността и Закона за
управление на етажната собственост, а не този, уреден в ЗЗП. Предвид на това ответницата
В. не е потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите, поради
което и разпоредбите на същия не влияят на действителността на договора. В този
смисъл, отново по наведено конкретно идентично възражение, по производство, касаещо отново процесния
комплекс, се е произнесла въззивната инстанция с Решение
№ III-107/17.12.2019г. по в.гр.д. № 1150/2019г. С оглед на така приетото и на
това основание договора не следва да се счита за нищожен.
Що се касае до твърдението, че „Г.П.“ ЕООД няма
качеството инвеститор, то съобразно представеното по делото удостоверение №
197/28.09.2011г. за въвеждане в експлоатация, издадено от главния архитект на
Община Несебър, както и останалите предоставени от Община Несебър строителни
книжа, като възложител е вписано и дружеството. Съобразно нормата на чл. 161,
ал. 1 от ЗУТ, дружеството, като собственик на 7/10 идеални части от ПИ с идентификатор **** /закупени с
нотариален акт № ***, том *, рег. № ***, дело № *** от 01.07.2011г. на нотариус
Л.Ч./, може да бъде възложител, съответно инвеститор. Ето защо ищцовото дружество е имало това качество, поради което е
можело да сключи договор по чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС.
По отношение твърденията, че договорът е подписан от лице
без надлежно учредена представителна власт от името на „Г.П.“ ЕООД, следва да
се има предвид, че с оглед позоваването именно на въпросния договор за
предявяване на иска по чл.422 от ГПК, дори и да се приеме, че св. С.М. е
действал без представителна власт, то търговеца е потвърдил действията на
подписалия го по аргумент на чл. 301 от ТЗ.
По отношение евентуалната претенция за унищожаемост на договора поради извинителна грешка, съдът
го намира за неоснователен. Твърди се, че извинителната грешка, при която бил
сключен, е тази, че ответницата го е сключила, приемайки, че се касае за комплекс
от затворен тип, а той всъщност не бил. Както бе прието по- горе, комплексът е
от затворен тип, поради което и сочената грешка не е била налице.
По отношение твърдението на ответницата В., че не дължи
сочената сума предвид на това, че към претендирания
период- 2018 г. и 2019 г., договорът е бил прекратен, съдът намира следното:
Не е спорно, че между страните на 11.06.2013 г. година е
сключен договор за управление и поддръжка на общите части в комплекса, с
нотариална заверка на подписите. Със съглашението ответницата, в качеството си
на етажен собственик на самостоятелен обект с идентификатор *******, е
възложила на ищцовото дружество, срещу заплащане на
годишна такса, да извършва управление на общите части на жилищния комплекс от
затворен тип. Таксата е определена в размер на 12 евро на кв.м., като общата
годишна такса се определя върху застроената площ на самостоятелния обект и
припадащите му се идеални части от общите части на сградата- т.2.1 от договора.
Съгласно т.3.1, В. се е задължила да заплаща таксите авансово- не по- късно от
31-ви юни на съответната година, за таксата за следващата година. В т.7.1 от
договора е предвидено, че договорът се сключва за срок от 5 години, като след
изтичане на срока страните подписват нов договор, предложен от управителя.
Уговорено е било, че ако управителят не предложи нов договор в двумесечен срок
преди изтичане на срока по т.7.1, същият се счита автоматично продължен за още
5 години. Предвидено е и изключение в смисъл, че ако не бъде предложен нов
договор от управителя и в срока по т.7.1. никоя от страните не отправи до
другата писмено предизвестие за прекратяване на договора, то договора отново се
подновява за нов 5-годишен срок. Заложени по този начин договорките между
страните, доколкото няма специфични правила за прекратяване на договора,
навеждат на извода, че след изтичане на първоначалния 5-годишен срок на
договора и липсата на действия от двете страни, съглашението се подновява за
нов 5-годишен срок. В този срок, обаче, няма пречка по всяко едно време всяка
от страните да отправи заявление за прекратяване до другата, като няма заложен
срок за извършването на това действие, т.е. след 11.06.2018 г. всяка от страните
по всяко време може да прекрати договора, уведомявайки другата страна за това.
По делото, още в заповедното производство, е представена
нотариална покана от 07.09.2018 г., адресирана от ответницата В. до „Г.П.“
ЕООД, в която се съдържа изявление за прекратяване на договора. Видно от
отразеното от нотариус Мария Бакърджиева, адреса на седалището на дружеството,
е посещаван на 11.09.2018г., 29.09.2018г. и 10.10.2018г.,
открит е офис на фирмата, но не и управителя, нито представител, който да получи
документите. На адресът е залепено уведомление и след изтичането на 14- дневен
срок от залепването нотариусът е удостоверил връчване на поканата по чл. 47 от ГПК, считано от 30.10.2018г. В постановените по реда на чл. 290 от ГПК актове
/Решение №283 от 06.04.2010г. по гр.д. №507/2009г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение
№229 от 03.04.2014г. по т.д. №956/2012г. на ВКС, ІІ т.о., Решение №35 от
07.05.2012г. по гр.д. №1877/2010г. на ВКС, ІV г.о.- всички, касаещи
извънсъдебно връчване на книжа, независимо от характера на конкретния разгледан
спор/ последователно се приема, че извънсъдебните изявления на
гражданско-правните субекти могат да бъдат връчени лично срещу подпис на
лицето, а също така е редовно и всяко друго връчване, което е допустимо
съобразно общите правила на ГПК. В този смисъл е и Решение № 1274/30.10.2020 г.
по в.гр.д. № 56/2020 г. на Окръжен съд- Бургас, постановено по спор, касаещ такси за поддръжка и управление на комплекс „****“.
Съобразно изложеното по- горе и като взе предвид разпоредбата
на чл.50, ал.4, вр. чл.47 от ГПК, съдът счита, че е
налице редовно връчено уведомление за прекратяване на договора. Нормата
повелява, че когато връчителят не намери някой, който
е съгласен да получи съобщението, той залепва уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК. В случая е изпълнена предвидената в ГПК процедура- налице е посещение на
адреса на дружеството /посочен както в договора, така и понастоящем в ТР,
непроменян от създаване на дружеството през 2011 г./ три пъти в рамките на един
месец, с интервал от поне една седмица между всяко от посещенията, като едно от
тях- това на 29.09.2018 г., е в неприсъствен ден. Въпреки това, обаче, не е
било намерено лице, което да е упълномощено или съгласно да получи книжата. При
тези факти съдът счита, че е извършено надлежно извънсъдебно връчване на уведомлението
за прекратяване на облигационната връзка между страните. Приложимите общи
правила за призоваване на юридически лица са установени в чл.50 от ГПК. От
показанията на свидетелката Янева се установява, че в комплекса има административен
офис на дружеството, като последното има задължение да поддържа на адреса си на
управление лица, упълномощени да получават книжа, адресирани до него. Това води
до извод, че облигационната връзка е прекратена, считано от 30.10.2018 г.,
поради което за 2019 г. претендираната такса по
главната претенция не се дължи.
По отношение претенцията, касаеща таксата за 2018 г., от
страна на ответницата е наведено твърдение за недължимост
на същата поради неизпълнение от страна на ищеца на задълженията за поддръжка,
което съдът споделя. Св. Янева заяви, че работи в ищцовото
дружество от месец октомври 2018 г. Предвид на това, че именно в този месец
договора е бил прекратен, нейните показания не установяват релевантни факти. Св.
П. заяви, че спрямо нея също има образувано производство от „****“ за неплащане
на такса поддръжка. В този смисъл съдът счита, че нейните показания не следва
да се кредитират като безпристрастни, поради което следва да се ценят наред с
останалия по делото доказателствен материал. По делото е бил разпитан и св. М.,
но същия не дава показания, релевантни към въпроса относно поддръжката на
комплекса, а касаят сключването на договора. От заключението по извършената ССчЕ се установява, че за 2018 г. ищецът е бил работодател
на три лица- поддръжка на сгради, рецепционист и
юрисконсулт. Вещото лице е установило, че за 2018 г. дружеството е извършило
разходи в размер на общо 30 310.82 лв. Същите представляват в голямата си
част заплащане на битови разходи, застраховки, заплати и осигуровки. По
отношение сключеният между ищцовото дружество и „Б.Л.“
ООД договор за поддръжката на асансьор се сочи, че за 2018 г. задълженията са
останали незаплатени.
Предвид така посочените доказателства, същите не дават основание
на съда да приеме за безспорно установено, че от страна на ищеца е налице
изпълнение на задълженията му по договора за поддръжка до 30.10.2018 г.
Заплащането на битовите разходи, застраховки, заплати и осигуровки не доказва
извършване реално на действия по поддръжката именно на общите части на
комплекса. Видно от заключението вещото лице не е посочило да е установило
извършването на конкретни разходи, свързани с ремонтни дейности, поддръжка на
басейн или други подобни, които да се отнесат към дейности по поддръжка. По повод сключените
трудови договори, този за юрисконсулт и рецепционист
нямат пряко отношение към поддръжката на общите части. Единствено лицето,
назначено за поддръжка на сгради, би могло да бъде съотнесено
към дейност, касаеща сключения между страните договор, но липсата на доказателства
за реално извършени такива, както и само въз основа на този трудов договор, не
може да се направи категоричния извод, че е налице изпълнение на задълженията
от страна на управителя- ищец. В този смисъл настоящата инстанция счита, че е
налице неизпълнение на договорните задължения от страна на ищеца, поради което
за периода от 01.01.2018 г. до датата на прекратяване
на договора- 30.10.2018 г., ответницата не дължи претендираната
такса. Безспорно по делото е, че именно в тази връзка в комплекса е било
проведено и общо събрание на ЕС, на което е било взето решение поддръжката да
се осъществява от собствениците. Обстоятелството, че за 2018 г. В. е заплатила
част от сумата, също не обосновава обратния извод.
С оглед недължимост на таксите
за 2018 г. и 2019 г., не следва да се уважават и исковете за заплащане на
неустойка, предвид на това, че същата е уговорена с оглед изпадане в забава на
плащането именно на таксите.
По разходите:
Съобразно изхода на спора, на страните следва да бъдат присъдени
сторените разноски съобразно уважените, респективно отхвърлените искове. На дружеството,
с оглед отхвърлянето на насрещната претенция, следва да се присъди единствено
сумата от 200 лв.- депозит на СТЕ, която експертиза е относима
към насрещните искове. Доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение за
защита по предявените насрещни искове не е представено по делото. Приложеният
към исковата молба договор за правна помощ, предвид момента на представянето му
по делото, касае главните претенции. Останалите, посочени в списъка по чл.80 от ГПК, разходи не следва да бъдат присъждани.
На Г.В., с оглед отхвърляне на главните претенции, следва
да бъде присъдена сумата от 250 лв.- депозит за ССчЕ,
относима към главните искове, както и половината от
заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. Останалите, посочени
в списъка по чл.80 от ГПК, разходи не следва да бъдат присъждани. Съдът не
споделя възражението на ищеца за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
заплатено на адв. Т.. Настоящото производство се
характеризира с фактическа и правна сложност, предявени са множество искове, представени
са множество писмени доказателства, изслушани са няколко експертизи.
Мотивиран от горното, Несебърският районен съд
РЕШИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. №
959/2019 г. по описа на РС- Несебър досежно
предявения от „Г.П.” ЕООД, ЕИК *******, представлявано от И.К., против Г. В. В.,
гражданка на Руска Федерация, БУЛСТАТ *******, иск за приемане за установено
съществуване на вземане на ищеца против ответника за законната лихва върху
сумата от 875.84 евро, представляваща такси за 2018 г. и 2019 г., считано от
датата на подаване на заявлението- 22.04.2019 г., до окончателното изплащане на
вземането, за което е издадена заповед № 237/10.05.2019 г. по ч.гр.д. №
416/2019 г. по описа на РС- Несебър, като ОБЕЗСИЛВА
заповедта в тази й част.
ОТХВЪРЛЯ исковете на „Г.П.” ЕООД, ЕИК *******,
представлявано от И.К., против Г. В. В., гражданка на Руска Федерация, БУЛСТАТ *******,
за приемане за установено съществуване на вземане на ищеца против ответника в
размер на 875.84 евро,
представляваща дължими такси за 2018 г. и 2019 г. по договор за поддръжка и
управление на общите части на комплекс „Златното око резиденс“
от 11.06.2013 г., както и за сумата от 262.75
евро- неустойка за неизпълнение на задължение за плащане, начислена на
основание чл.8.1 от договора, за които е издадена заповед № 237/10.05.2019 г.
по ч.гр.д. № 416/2019 г. по описа на РС- Несебър.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Г. В. В.,
гражданка на Руска Федерация, БУЛСТАТ *******, против „Г.П.” ЕООД, ЕИК *******,
представлявано от И.К., насрещен иск за обявяване нищожност на основание
противоречие с императивни норми от закона на Договор за управление и поддръжка
на общите части в жилищен комплекс от затворен тип „****” от 11.06.2013г.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Г. В. В.,
гражданка на Руска Федерация, БУЛСТАТ *******, против „Г.П.” ЕООД, ЕИК *******,
представлявано от И.К., насрещен иск с правно основание чл. 32, ал. 1 ЗЗД за
обявяване унищожаемост поради сключването му при
грешка в предмета на Договор за управление и поддръжка на общите части в
жилищен комплекс от затворен тип „****” от 11.06.2013г.
ОСЪЖДА Г. В. В., гражданка на
Руска Федерация, БУЛСТАТ *******, да заплати на „Г.П.” ЕООД, ЕИК *******,
представлявано от И.К., сумата от 200
лв., представляваща разноски.
ОСЪЖДА „Г.П.” ЕООД, ЕИК *******,
представлявано от И.К., да заплати на Г. В. В., гражданка на Руска Федерация,
БУЛСТАТ *******, сумата от 750 лв.,
представляваща разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Бургас в
двуседмичен срок от уведомяването на страните за изготвянето му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: