№ 2443
гр. София, 23.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100513634 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение от 05.01.2022, постановено по гр. дело 30093/2014 г. по
описа на Софийския районен съд, 52 състав ответникът, „Е.-М.“ АД е осъден
да заплати на основание чл. 200, ал. 1 КТ на Н. Л. сумата от 15 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат
на получено професионално заболяване „силикоза, I стадий,
ретикуломикронодочна форма“, ведно със законната лихва, считано от датата
на установяване на заболяването до окончателното погасяване на вземането,
като е отхвърлен искът за разликата над уважения размер до пълния предявен
размер от 27 000 лв., както и да заплати на ищеца сумата от 150 лв. месечно,
представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи
се в разходи за лекарства и диетично хранене, пожизнено, считано от
08.04.2014 г., като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер до
пълния предявен размер от 190 лв.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника „Е.-М.“ АД
в осъдителната част с оплаквания за неправилност и необоснованост. Оспорва
се качеството на работодател на ответника, като се поддържа, че качеството
на работодател на ищеца има дружеството „Д.П.М.Ч.“ ЕАД, който е
правоприемник. На следващо място се поддържа, че няма установено
професионално заболяване, тъй като е било отменено решението на ТЕЛК от
НЕЛК към момента на предявяване на исковата молба, както и че липсва
причинна връзка между заболяването и трудовата му заетост при ответника.
1
При условията на евентуалност се оспорва приетия от районен съд размер на
обезщетението, съгласно правилата на чл. 200,вр. чл. 212 КТ, вр. чл. 52 ЗЗД,
като се поддържа, че той не отговаря на тежестта на заболяването. Заявява се,
че след придобиване право на пенсия по чл. 68 КСО, ищецът няма право на
обезщетение по чл. 200 КТ. Оспорва се солидарна отговорност, претендирана
от ищеца. По изложените съображения се иска отмяна на решението в
обжалваните части и постановяване на друго, с което предявените искове да
бъдат отхвърлени в цялост. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищеца Н. Л., с който оспорва същата като неоснователна и моли въззивния
съд да я остави без уважение. Твърди се, че искът правилно е насочен срещу
ответника, който е имал качеството на работодател на ищеца. Заявява се, че с
окончателен акт на НЕЛК е било установено наличието на професионално
заболяване. Относно размера на обезщетението се поддържа, че същият е
справедлив и съответен на причинените му вреди. Въззивникът излага
доводи, че доколкото е полагал труд при няколко работодатели, то е налице
солидарна отговорност по смисъла на чл. 53 ЗЗД, като ищецът има право да
насочи иска си срещу всеки отделен длъжник за цялото вземане. Предвид
изложеното се иска потвърждаване на решението като правилно и
законосъобразно в обжалваните части, претендират се съдебно-деловодни
разноски.
В срок е постъпила въззивна жалба и от третото лице – помагач
„Д.П.М.Ч.“ ЕАД. Поддържа се, че ищецът никога не е бил служител на
дружеството, както и на негови праводатели, поради което не може да се
ангажира отговорността на дружеството. Иска се потвърждаване на
първоинстанционното решение като правилно и обосновано в обжалваните
части.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Решението в частта, в
която е отхвърлен искът за обезщетение за неимуществени вреди за разликата
над уважения размер до пълния предявен размер от 27 000 лв., както и искът
за имуществени вреди за разликата над уважения размер до пълния предявен
размер от 190 лв., не е обжалвано, поради което е влязло в сила и не е предмет
на настоящата въззивна проверка.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
2
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и
допустимо, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.
Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
осъдителни искове по чл. 200,ал. 1 КТ, вр. чл. 53 ЗЗД, вр. чл. 51,ал.1, вр, чл.
52 ЗЗД.
В Глава десета на КТ е уредена имуществената отговорност на
работодателя при смърт или увреждане здравето на работника и служителя.
Съгласно чл.200 КТ за вреди от професионална болест, която е причинила
временна неработоспособност, трайна неработоспособност над 50 на сто или
смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено
независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител
има вина за настъпването им. Отговорността по чл.200 КТ е обективна /тъй
като възникването й не е предпоставено от виновно поведение на негов орган
или на друг негов работник/, тя е и деликтна по естеството си, тъй като
почива на универсалната забрана, съдържаща се в разпоредбата на чл.45 ЗЗД,
да не се вреди другиму. С оглед на това и тъй като в КТ не е уреден въпросът
за отговорността при съпричиняване на увреждането по силата на
препращащата разпоредба на чл.212 КТ субсидиарно приложение в случая
намират общите разпоредби на института на непозволеното увреждане,
уреден в ЗЗД, и конкретно чл.53 ЗЗД, според който, ако увреждането е
причинено от неколцина, те отговарят солидарно.
Неоснователно е възражението на въззивника, че не е пасивно
легитимиран да отговаря по предявения иск, тъй като от приложените
писмени доказателства по делото се установява, че именно ответникът е
правоприемник на дружеството МОК „Елаците“, с. Челопеч, при който
ответникът е полагал труд в периода от 20.04.1977 г. до 01.11.1977 г.
Неоснователно е възражението и за липса на солидарна отговорност
между отделните работодатели, съгласно чл. 53 ЗЗД. Следва да се посочи, че
тази разпоредбата не изисква едновременност на увреждащото въздействие
като предпоставка за наличието на съпричиняване. Съпричиняването на
професионална болест се изразява във въздействието върху организма на
работника на вредни фактори на работната среда или на трудовия процес,
съществуващи при полагането на труд от него при повече от един
работодател. С оглед спецификата на причиняването на такова увреждане и
обективния характер на отговорността по чл.200 КТ, съпричиняването в тези
случаи не е обусловено от наличието на виновно действие/бездействие на
работодателите. В процеса за обезщетение на вредите не е предмет
определянето на размера на дължимото от всеки от съпричинителите
обезщетение за причинените вреди, в т.ч. и в случай на предявяване на
претенцията само срещу един или някои от тях. Осъденият солидарен
длъжник има право да предяви срещу съдлъжниците регресен иск за
разликата над частта, съответстваща на участието му в увреждането. Предвид
изложеното въззивникът се явява материално и процесуално легитимиран да
3
отговаря по предявения срещу него осъдителен иск.
Легално определение на професионална болест е дадено в чл.56 от
КСО. Тя е заболяване, което е настъпило изключително или предимно под
въздействието на вредните фактори на работната среда или на трудовия
процес върху организма и е включено в Списъка на професионалните
болести, издаден от Министерския съвет. Признаването на заболяването за
професионално от компетентния орган е достатъчно основание за настъпване
на задължението на работодателя за обезвреда.
Съгласно чл. 51, ал. 1, вр. чл. 212 КТ и чл. 52 ЗЗД - на обезщетение
подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането /Решение № 33 от 27.01.2010 г. по гр. д. № 5146/2008 г. на
Върховен касационен съд/. Този извод следва и от характера на
имуществената отговорност на работодателя, която съставлява възлагане от
закона на професионалния риск от увреждането на работника или служителя
върху работодателя, в това число и разходи за медикаменти и диетична храна.
От заключението наСМЕ се установява, че ищецът е диагностициран с
„силикоза, I стадий, ретикуломикронодочна форма, смесен тип ВН ДН 0-I,
което заболяване е признато за професионална болест С ЕР
№0545/08.04.2014 г. на ТЕЛК към УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ ЕАД. Посочва
се, че заболяването е хронично, с прогресиращ ход на развитие и
неблагоприятна прогноза, което налага постоянно поддържащо лечение,
което изисква провеждане на системно медикаментозно лечение, чиято
средна месечна стойност възлиза на сумата от 25 лв. Посочва се, че
хранителният режим има особено важно значение при лечението на болни от
Силикоза, разходите за който възлизат на сумата от 120 лв. месечно. Според
заключението на вещото лице на болния се препоръчва и санаториално-
физикално лечение веднъж годишно за десет дни, която възлиза на сума
между 38 лв. – 42 лв. на ден, в това число храна и нощувка. Следователно,
правилно предявеният иск за имуществени вреди е уважен за сумата от 150
лв. и в тази част първоинстанционното решение следва да се потвърди.
Понятието "справедливост" не е абстрактно, а е обусловено от редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства – характер и степен на
увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, произтичащите от
него физически и психологически последици за увредения, тяхната
продължителност и интензитет, възраст на увредения, социално и обществено
положение и др., които решаващият съд е длъжен не само да посочи, но и да
ги прецени в тяхната съвкупност./ т. 11 на ППВС № 4/68 г./
Неимуществените вреди са индивидуално определяеми и паричното
обезщетение за тях следва да съответства на необходимото за преодоляването
им. В понятието „неимуществени вреди” се включват всички телесни и
психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, в
това число и негативни изживявания на лицето, в резултат на причинения от
увреждането социален дискомфорт. С оглед това разбиране, при определяне
на този размер съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които
имат отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди.
4
Със изслушаната по делото СМЕ е дадено заключение, че силикозата е
фиброзно заболяване на белите дробове, предизвикано от инхалиране и
депониране на прах, съдържащ свободен кристален силициев диоксид
(кварц). Прието е, че заболяването спада към групата на т.нар. „специфични
професионални заболявания“, предизвикани само от работната среда и
трудовия процес. Прието е, че ищецът има рисков трудов стаж – 20 години и
пет месеца, като заболяването е проявено след 25 години гратисен период.
Посочва се, че това е т.нар. „късна форма на Силикоза“. Вещото лице
посочва, че заболяването е включено в Списъка на професионалните болести
под код 5101 /обн. ДВ бр.66 от 25 юли 2008 г./.
Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване
на вредите на увреденото лице от вредоносното действие съобразно
естеството и интензитета на претърпените телесни болки и душевни
страдания.При съобразяване на търпените от ищеца неудобства, болки и
страдания от нелечимото хронично професионално заболяване силикоза,
неблагоприятната прогноза на заболяването и възрастта му,следва да се
приеме,че справедливия размер на обезщетението за претърпените
неимуществени вреди възлиза на сумата от 15 000 лв.
Неоснователно е оплакването на въззивника, че след придобиване право
на пенсия по чл. 68 КСО, ищецът няма право на обезщетение по чл. 200 КТ.
Разпоредбата на чл. 212 КТ във вр. чл. 51 ЗЗД намира приложение при
определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, които и при
професионално заболяване следва да бъдат определяни съобразно критерия за
справедливост, регламентиран в разп. на чл. 52 ЗЗД, както и във връзка с
дължимостта на обезщетение за направените от работника разходи за
поддържащо лечение, усилена или диетична храна и пр., които доколкото
водят до намаляване на неговото имущество, представляват за него вреда
/претърпяна загуба/, които, при необратимост на уврежданията, се дължат на
пострадалия и след навършване на пенсионна възраст /Решение № 413 от
19.03.2013 г. по гр. д. № 334/2012 г. на Върховен касационен съд/.
Предвид изложеното и поради съвпадение на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната част, а подадената срещу него въззивна жалба
следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
По разноските:
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78,ал.1 ГПК право на
разноски има въззиваемата страна, която с молба вх. №31663 от 19.03.2024 г.
на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата претендира справедливо и
съразмерно с труда на адвоката адвокатско възнаграждение, като се посочва,
че въззиваемият е болен и възрастен, поради което не е в състояние да
заплати адвокатски хонорар. Това изявление на въззиваемия съдът
квалифицира като искане за заплащане ана двокатски хонорар по чл. 38,ал.2,
вр. чл. 38,ал.1, т. 2 за оказване на безплатна правна помощ на материално
затруднено лице.
5
За да бъде уважено искането за присъждане на разноски, в случай на
позитивен резултат за страната, следва да се докаже реалното им
извършването за производството, за което ги претендира, респ.
предпоставките за присъждането им по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Настоящата въззивна инстанция намира, че искането на въззиваемия за
присъждане на разноски за адвокатски хонорар следва да бъде оставено без
уважение, доколкото липсват доказателства за реалното им извършване, в
случая отсъства и основание за присъждането им по реда на чл.38, ал.2, във
вр. с ал.1, т.2 ЗА.
Съгласно последователната съдебна практика, създадената с
процесуалния закон - чл.81 ГПК и чл.78 ГПК правна възможност, страната
има право да иска възстановяване на направените разноски по делото,
включващи и възнаграждение за един адвокат при оказана правна помощ и
защита при доказване на размера на същите и реалното им извършване, респ.
предвидените от законодателя обстоятелства, даващи основание за
присъждането им и без доказан размер. В случая ищецът, видно от кориците
на първоинстанционното дело, сам е поел разходите за защита си по гр. дело
№30092/2014 г. на СРС, като е заплатил в брой сумата от 500 лв. на адв. Е. Л.
и не е посочил обстоятелствата по чл.38, ал.1 ЗА, които поддържа с
цитираната молба. Следователно, доколкото по делото липсват доказателства
за уговорена и предоставена по реда на чл. 38 ЗА безплатна адвокатска
помощ, то искането следва да бъде оставено без уважение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 05.01.2022, постановено по гр. дело
30093/2014 г. по описа на Софийския районен съд, 52 състав в обжалваната
част.
Решението е постановено при участието на третото лице – помагач
„Д.П.М.Ч.“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок, считано от датата на съобщаването му на
страните при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6