Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 10.02.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и двадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

 ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Елеонора Г., като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 215 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 36449 от 11.02.2019 г., постановено по гр. д. № 79173/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 143-ти състав, е признато за установено в отношенията между страните, че С.Г.С. не дължи на „Ч.Е.Б.“ АД сумата от 1 085,93 лева – претендирана от дружеството главница за доставена електрическа енергия по фактури с № *********/13.01.2012 г., с № *********/11.02.2012 г., с № *********/29.02.2012 г., с № *********/27.02.2014 г., с № *********/02.09.2014 г. и с № *********/02.09.2014 г., поради погасяване по давност. Със същото решение е отхвърлен насрещният иск с правно основание чл. 79 от ЗЗД на „Ч.Е.Б.“ АД срещу С.Г.С. за осъждане на последната да заплати на дружеството сумата: 1 780,68 лева – главница за доставена електроенергия на абонатен № 300014383413 по фактури с № *********/13.01.2012 г., с № *********/11.02.2012 г., с № *********/29.02.2012 г., с № *********/27.02.2014 г., с № *********/02.09.2014 г. и с № *********/02.09.2014 г., поради погасяване на вземането по давност, отхвърлен е насрещният иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД на  „Ч.Е.Б.“ АД срещу С.Г.С. за осъждане на последната да заплати на дружеството сумата: 644,19 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата за доставена електроенергия на абонатен № 300014383413 по фактури с № *********/13.01.2012 г., с № *********/11.02.2012 г., с № *********/29.02.2012 г., с № *********/27.02.2014 г., с № *********/02.09.2014 г. и с № *********/02.09.2014 г., поради погасяване по давност, както и е отхвърлен насрещният иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД на „Ч.Е.Б.“ АД срещу С.Г.С. за осъждане на последната да заплати на дружеството сумата: 543,62 лева – неустойка за забавено плащане на главницата за доставена електроенергия на абонатен № 300014383413 по фактури с № *********/13.01.2012 г., с № *********/11.02.2012 г., с № *********/29.02.2012 г., с № *********/27.02.2014 г., с № *********/02.09.2014 г. и с № *********/02.09.2014 г., в размер на 1 780,68 лева, за периода от 19.12.2014 г. до 19.12.2017 г., поради погасяване по давност.

Срещу решението в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Ч.Е.Б.“ АД насрещен иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от дружеството, в която се навеждат доводи за неправилност, незаконосъобразно и необоснованост на атакувания съдебен акт в обжалваната му част, който се намира за постановен в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Сочи се, че претендираното от „Ч.Е.Б.“ АД вземане за неустойка по чл. 35 от Общите условия на дружеството се дължи при забава в плащането на задълженията дори и главното вземане да е погасено по давност. Излага се , че изтичането на давностния срок за главницата не значи погасяване на самото материално право, а само на правото на принудителното му удовлетворяване. Поради което, след като самото материално право за електрическа енергия съществува, то не е погасено и в момента, и нищо не пречи на „Ч.Е.Б.“ АД да осъществи чрез иск вземането си за последните три години по самостоятелния иск – като обезщетителна неустойка на вредата забава в плащането на съответно задължение. Затова, когато искът е предявен след изтичане на три години от възникване на вземането за неустойка, не се погасяват всички лихви, а само тези от тях, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска. Оправя се искане за отмяна на решението на СРС в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД бъде уважен. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 от ГПК по делото е постъпил отговор на въззивната жалба от С.Г.С., в който се излагат подробни съображения за нейната неоснователност, като се намира първоинстанционното решение в обжалваната му част за правилно и законосъобразно, поради което се отправя искане за неговото потвърждаване. Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира първоинстанционното решение за валидно и допустимо.

Решението на СРС в обжалваната му част е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

С оглед установеното от районната съдебна инстанция и предвид наведените от жалбоподател доводи във въззивното производство не е спорно, че между страните по делото е възникнало договорно правоотношение с предмет – доставка на електрическа енергия до обект – апартамент № 517, находящ се в гр. София, жк „*******, клиентски № 300014383413. Страните са в облигационни отношения, които се регулират от Общи условия на договорите за продажба на ел. енергия, които съгласно чл. 98 от ЗЕ обвързват всички абонати на енергийния снабдител.

Не е спорно и обстоятелството, че ответното дружество е издало фактури с № *********/13.01.2012 г., с № *********/11.02.2012 г., с № *********/29.02.2012 г., с № *********/27.02.2014 г., с № *********/02.09.2014 г. и с № *********/02.09.2014 г. за потребена в имота ел. енергия на обща стойност от 1 780,68 лева /след приспадане на извършено плащане/.

Спорен по делото е въпросът относно съществуването на вземане в полза на ответното дружество и ищец по насрещния иск за неустойка за забава. „Ч.Е.Б.“ АД претендира мораторна неустойка за периода от 19.12.2014 г. до 19.12.2017 г.., дължима на основание чл. 35 от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия върху неплатената главница по горепосочените фактури.

В процесния случай, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, но не само, в която е признато за установено в отношенията между страните, че С.Г.С. не дължи на „Ч.Е.Б.“ АД сумата от 1 085,93 лева – претендирана от дружеството главница за доставена електрическа енергия фактури с № *********/13.01.2012 г., с № *********/11.02.2012 г., с № *********/29.02.2012 г., с № *********/27.02.2014 г., с № *********/02.09.2014 г. и с № *********/02.09.2014 г., поради погасяване по давност, както и в частта, в която е отхвърлен насрещният иск с правно основание чл. 79 от ЗЗД на „Ч.Е.Б.“ АД срещу С.Г.С. за осъждане на последната да заплати на дружеството сумата: 1 780,68 лева – главница за доставена електроенергия на абонатен № 300014383413 по фактури с № *********/13.01.2012 г., с № *********/11.02.2012 г., с № *********/29.02.2012 г., с № *********/27.02.2014 г., с № *********/02.09.2014 г. и с № *********/02.09.2014 г., поради погасяване на вземането по давност. Съгласно чл. 298, ал. 1 от ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Следователно, съществуването на вземането на „Ч.Е.Б.“ АД по посочените фактури е отречено между страните със сила на пресъдено нещо, която има за последица непререшаемост на спора съгласно чл. 299, ал. 1 от ГПК.

Съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди. За да бъде основателен искът за заплащане на неустойка за забава, ищецът следва да докаже наличието на главен дълг, договорна клауза за мораторна неустойка, настъпването на уговорените предпоставки за възникване на договорната отговорност – забава и нейната продължителност.

Неустойката е форма на договорна отговорност. Неустойката като съглашение и право има допълнителен, акцесорен характер, което предпоставя наличността на друг главен дълг - на главница, зависи от него и се дължи наред с него. Именно от тази акцесорност на правото на неустойка следват последиците, както за възникването му, така и за погасяването му. Затова, когато се погаси главното задължение, което е причина за възникването на правото на неустойка, погасява се и допълнителното право. Нормата на чл. 119 от ЗЗД изрично предвижда, че с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла.

Предмет на исковата претенция по чл. 92 от ЗЗД е мораторна неустойка върху вземането по горепосочените фактури, съществуването на което е отречено със сила на пресъдено нещо. След като съществуването на вземането на „Ч.Е.Б.“ АД за главницата по посочената фактура е отречено с влязло в сила решение, не е налице първият елемент от сложния правопораждащ фактическия състав на вземането за неустойка за забава, а именно: наличието на главен дълг.

Неотносими към процесния случай са релевираните от въззивника доводи, че когато към датата на завеждане на иска не е извършено плащане на главния дълг и върху него продължава да се начислява неустойка, по давност следва да се счита погасено вземането за неустойка за период по-голям от 3 години преди датата на предявяване на иска, тъй като неустойката за забава се начислява за всеки просрочен ден. Действително, съобразно чл. 114, ал. 4 от ЗЗД, вземането за неустойка се погасява по давност за период по-голям от 3 години преди датата на предявяване на иска, каквото е правилото за погасяване на всички периодични вземания, което произтича от начина на формиране на вземането за неустойка – дължимо за всеки просрочен ден. Обстоятелството, че вземането за неустойка за период от три години преди подаване на насрещната искова молба не е погасено по давност на самостоятелно основание /чл. 111, б. „б“ от ЗЗД/, не изключва възможността това вземане да е погасено по давност на друго основание, а именно – на основание чл. 119 от ЗЗД поради погасяване по давност на главното /обезпеченото/ парично вземане. Доколкото главното задължение за заплащане на стойността на потребената ел. енергия по процесните фактури е погасено по давност преди подаване на исковата молба по първоначалния иск, по давност са погасени и всички вземания за мораторна неустойка, дължима за неизпълнение на това задължение /така решение № 292 от 16.12.2009 г. на ВКС по т. д. № 292/2009 г., ІІ ТО/. Изложените във въззивната жалба съображения, че след като самото материално право за заплащане на стойността на потребената ел. енергия съществува /доколкото погасяването по давност на вземането не води до погасяване на самото материално право, а само на правото на принудително удовлетворяване – чл. 118 от ЗЗД/, то и акцесорните вземания продължават да съществуват за период от три години преди предявяване на иска по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, са неоснователни. Подобно разрешение би означавало да се допусне възможността определена категория вземания изобщо да не могат да бъдат погасени, което е в противоречие с общия принцип на облигационното право, че всяко вземане може да бъде погасено по давност.

По тези съображения се налага извод, че предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е неоснователен и следва да се отхвърли. Като е достигнал до същите крайни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в обжалвана му част.

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има въззиваемият. Същият е поискал присъждането на такива до приключване на последното заседание пред настоящата съдебна инстанция, като с оглед представения пред съда списък по чл. 80 от ГПК разноските са претендирани в размер на сумата от 200 лева – адвокатски хонорар за предоставена безплатна правна помощ на основание Закона за адвокатурата и договор за правна помощ и съдействие, определен по реда на Наредба № 1/2004 г. Поради което и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата, „Ч.Е.Б.“ АД следва да бъде осъдено да заплати в полза на адв. М.Л. сумата от 200 лева, представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното производство, като в този размер присъденото адвокатско възнаграждение не е прекомерно, съответно наведеното от въззивника в обратния смисъл възражение е неоснователно.

Воден от горното, Софийски градски съд

                                   

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 36449 от 11.02.2019 г., постановено по гр. д. № 79173/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 143-ти състав, в обжалваната му част.

Решението в необжалваната част е влязло в сила.

ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК *******, да заплати на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА на адв. М.Л.Л. от САК сумата от 200 лева - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие за осъщественото процесуално представителство на С.Г.С. по в. гр. д. № 215/2020 г. по описа на СГС, ГО, ІІ-Е въззивен състав.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

     

 

               ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                      2.