№ 1074
гр. София, 02.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Членове:Темислав М. Димитров
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100507976 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 23.12.2021 год., постановено по гр.дело №17971/2021 год. по описа на
СРС, ГО, 88 с-в, изменено в частта за разноските с определение от 05.06.2022 год., „Б.*“
ООД е осъдено да заплати на Д. И. И. по искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата
от 1 757 евро /с левова равностойност 3 436.39 лв./, представляваща неустойка по чл. 2 от
споразумение от 28.02.2018 год. за забавяне изпълнението на задължение по чл. 1 от
споразумението и сумата от 5 271 евро /с левова равностойност от 10 309.18 лв./,
представляваща неустойка по чл. 4 от споразумението от 28.02.2018 год. за забавА.
завършване на строителство с подписан акт образец 15 в определения краен срок по чл. 3 от
същото споразумение, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на
подаване на исковата молба – 30.03.2021 год. до окончателното им изплащане; отхвърлен е
предявения от Д. И. И. срещу „Б.*“ ООД иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата
от 8 785 евро /с левова равностойност от 17 181.97 лв./, представляваща неустойка по чл. 6
от споразумение от 28.02.2018 год. за забава на приемане на сградата, описА. в т. І от
споразумението, от приемателна комисия за съставяне на протокол образец 16, както и
издаване на разрешение за ползване на същата, в определения краен срок по чл. 5 от същото
споразумение, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба –
30.03.2021 год. до окончателното изплащане; ответникът е осъден да заплати на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 438.71 лв.
1
Срещу решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск по чл. 92, ал. 1 ГПК,
е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Д. И.
И.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че
клаузата за неустойка по чл. 6 от споразумение от 28.02.2018 год. е нищожна поради
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.С процесното
споразумение между страните били преуредени неустоечни клаузи във връзка с
извършването на строително-монтажни работи и довършителни такива, в кт.ч. била
предоговорена. Не било спорно, че към датата на сключване на това споразумение
ответното дружество не било изпълнило задължението си за приемане на сградата от
приемателна комисия за съставяне на протокол образец 16 и издаване на разрешение за
ползване на сградата, срокът за което било изтекъл още на 24.12.2016 год. Т.е. страните били
изявили воля за запазване на договорните отношения, въпреки неизпълнението на
ответника, но при предоговорени неустойки при неизпълнение /отново/ от стрА. на
строителя. Ищецът и остА.лите собственици били направили избор да не предприемат
действия по развалянето на договора, въпреки че имали право да упражнят това право,
предвид дългия период на забавата на ответника. Сключеното споразумение имало
характера на извънсъдебна спогодба по смисъла на чл. 365 и сл. ЗЗД. Критериите, посочени
в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК,
били само примерно изброени и не се изключвала възможността да бъдат използвани и
други такива при комплексната преценка за валидността на неустоечната клауза. Следвало
да бъде извършена комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но
и да бъдат отчетени свободата на договаряне, при това в условията на спогодяване,
настъпилата забава, продължила повече от година, равнопоставеността между страните,
функциите на неустойката, възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на
неизпълнението. СРС не бил отчел обстоятелството, че към момента на сключване на
споразумението ищецът вече търпял вреди от забавеното изпълнение на строителя.
Терминът „нееквивалентност“ не означавал противоречие с добрите нрави, а се свързвал по-
скоро с непоносимост на престацията по смисъла на чл. 307 ТЗ. Преценката за
нееквивалентност трябвало да се основава на очакваните от кредитора вреди от
неизпълнението, като в частност доколкото отношенията между страните били породени от
задължение за построяване на годен за експлоатация имот, то неизпълнението на същото
възпрепятствало собственика от възможността да ползва процесния апартамент, съответно
да реализира доходи от отдаването му под наем, т.е. да получава граждански плодове. А
удостоверението за въвеждане в експлоатация на сградата било издадено едва на 24.03.2021
год. Неустойката не можело да бъде приета за недействителна единствено поради високия
си размер. Неправилно също така първоинстанционният съд бил приел, че забавата на
строителя била обезпечена и с други неустойки, като едновременно начисляване на
неустойка за забавено изпълнение на задължението за построяване на сградата с акт образец
15 и за забавено изпълнение на задължението за въвеждане на обекта в експлоатация
можело да доведе до двойно обезщетяване на изправната стрА. и санкциониране на
неизправната стрА.. Уговорените между страните неустойки се дължали за забавено
2
изпълнение на различни по вид задължения, за които били предвидени и различни срокове
за изпълнение. Завършването на строителството /чл. 175 и сл. ЗУТ/ и въвеждането в
експлоатация /чл. 177 и сл. ЗУТ/ били различни етапи от строителния процес, с различни
предпоставки за тяхното реализиране и различни правни последици. Следователно
неустойките, уговорени за забавено изпълнение, на всяко едно от тези задължения,
обезпечавали, различни права и покривали различни рискове на собственика. Освен това
неустойката имала и санкционна функция. В случая неустойката изпълнявала всички
функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Ето защо моли решението на СРС
да бъде отменено в обжалвА.та му част, а искът – уважен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Б.*“ ООД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалвА.та от ищеца част. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд
бил приел, че клаузата за неустойка по чл. 6 от процесното споразумение е нищожна, както
и че без значение било последващото поведение на строителя и допускането или не на
драстична забава при завършване на строителството, тъй като преценката за нищожност
следвало да се осъществи към момента на сключване на договора. Без съмнение уговорка за
заплащане на неустойка в размер на 17 181.79 лв., дори и при един ден забава, при
положение, че забавата в изпълнението била обезпечена и с други клаузи за неустойка,
противоречала на добрите нрави. В случая се касаело за мораторна неустойка, а не за
компенсаторна такава, т.е. същата се дължала заедно с изпълнението, като тя била уговорена
в глобален размер. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове по чл. 92, ал. 1
ЗЗД, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника „Б.*“ ООД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд
бил приел, че клаузата на чл. 2 от споразумението от 28.02.2018 год. е действителна,
предвид продължителната забава на строителя, като уговореният размер на неустойката не
излизал извън присъщите й функции с оглед вредите, които ищецът търпял от
невъзможността да ползва обекта през значителен период от време. Неправилно СРС бил
приел, че клаузата на чл. 4 от процесното споразумение е действителна, тъй като към
момента на сключването на договора не можело да се приеме, че се накърняват добрите
нрави и принципът на справедливостта чрез уговарянето на неустойка от 0.10 % от
стойността на неизпълнените работи от ответника, определени в размер на 350 евро на
квадратен метър за всеки просрочен ден. Посочените клаузи били уговорени извън
присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, което
било основание за обявяване на тяхната нищожност. На практика неустойката по чл. 2 от
споразумението било в размер на 100 % от забавената неустойка, а самата забавена
неустойка била платена на ищеца на две части в рамките на 27 дни от падежа. Ето защо
моли решението на СРС да бъде отменено в обжалвА.та му част, а исковете – отхвърлени.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата Д. И. И. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено
3
в обжалвА.та от ответника част. Поддържа, че неустойката по чл. 2 от процесното
споразумение била уговорена при констатирА. забава на строителя от една година и два
месеца, към който момент ищецът вече търпял вреди. Тази неустойка била в размер на 1 757
евро и била дължима поради незаплащане в срок на вече дължима неустойка по чл. 1 от
споразумението, като функцията й била именно обезпечителна – да обезпечи завършването
на строителството в разумен срок. Освен това собствениците се били отказали да
претендират две отделни неустойки за забава по чл. 22.1 и чл. 22.3 от споразумението, а
били уговорили само една дължима в глобален размер. Отделно от това споразумението
имало характера на извънсъдебна спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД. В остА.лата си част
въззивната жалба на ответника била бланкетна.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на всяка от насрещните страни, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвА.та му част, като по остА.лите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Основателността на предявените искове е обусловена от следните правопораждащи
факти: 1/ наличието на облигационна връзка – двустранна правна връзка, валидно договорно
задължение, от което да възниква задължение за изпълнение; 2/ че кредиторът /ищецът/ е
изпълнил задълженията си по сключения договор /или че е бил готов да ги изпълни/ и 3/
действителна уговорка за заплащане на неустойка.
Безспорно е във въззивното производство, а въз основа на съвкупната преценка на
писмените доказателства по делото се установява, че на 29.01.2014 год. между Г.Б.К., Н.Н.Б.
и Ф.Н.Д., от една стрА., като собственици и ответното дружество, от друга стрА., като
приемател-строител, бил сключен предварителен договор за учредяване на право на строеж
на идеални части и за прехвърляне на идеални части от недвижим имот срещу задължение
за изграждане на обекти в жилищна сграда на основание чл. 19 ЗЗД. Съгласно чл. 22.1 от
предварителния договор, при неизпълнение на задължението за предаване на обектите с акт
образец 15 в срока определен в т. 8 /, в напълно завършен вид, приемателят-строител се
задължавал да заплати на собствениците неустойка в размер на 0.03 % от стойността на
неизпълнените работи по проектно-сметната документация за всеки просрочен ден, считано
от деня на забавата, но не повече от 15 % от тази стойност, а според чл. 22.3, при
4
неизпълнение на задължението за приемане на сградата с разрешение за ползване в срока,
определен в чл. 11, приемателят-строител се задължил да заплати на собствениците
неустойка в размер на 0.03 % от стойността на обектите на собствениците по проектно-
сметната документация за всеки просрочен ден, считано от деня на забавата, до приемане на
същата с разрешение за ползване, но не повече от 10 % от тази стойност. Правото на строеж
било учредено на 13.11.2014 год. от горепосочените собственици на ответника с нотариален
акт №177, т. ІХ, рег.№21446, дело №1475/2014 год. на нотариус с рег.№622 на НК, като
съгласно т. 1.1 от раздел І от същия, Н.Н.Б. си запазил правото на строеж върху апартамент
№А1, разположен на първи жилищен етаж, на кота + 2.85, със застроена площ от 42.50 кв.м.,
в жилищна сграда А, заедно с 9.35 % ид.ч. от сградата, равняващи се на 7.70 кв.м. или обща
площ с идеалните части 50.20 кв.м.
На 02.11.2016 год. Н.Н.Б. продал на Д. И. И. горепосочения недвижим имот, изграден в
груб строеж, а на 19.02.2018 год. между Н.Н.Б. и Д. И. И. бил сключен договор за цесия, по
силата на който ищецът придобил правата/вземанията на цедента към ответното дружество
по горепосочения предварителен договор във връзка с извършване на строително-монтажни
работи и довършителни строително-монтажни работи, въвеждане в експлоатация и
получаване на разрешение за ползване на процесния апартамент, в т.ч. гаранционна
отговорност на строителя и отговорността му за недостатъци и дефекти на строително-
монтажните работи, както и права/вземания във връзка със забавеното и/или лошо
изпълнение на договора, респ. пълното му неизпълнение по отношение на строителството на
посочения апартамент. Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора за цесия, вземанията преминавали
въррху цесионера ведно с всичките им принадлежности и акцесорни права като вземания за
лихва, неустойки и право да се развали договора в частта отнасяща се до строителството на
посочения апартамент. На 21.02.2018 год. старият кредитор уведомил ответното дружество
за извършената цесия.
Не се спори също така, че на 28.02.2018 год. между Г.Б.К., Ф.Н.Д. и ищеца, от една
стрА., като собственици и ответното дружество „Б.*“ ООД, от друга стрА., като приемател-
стротиле, било сключено споразумение, което по своето правно естество представлява
договор за извънсъдебна спогодба /чл. 365 и сл./, по силата на което били преуредени
задълженията за заплащане на неустойки във връзка с извършването на стротително-
монтажни работи и довършителни стротелно-монтажни работи, като страните констатирали,
че срокът за завършване на строителството и съставяне на акт образец 15 е изтекъл на
24.10.2016 год., че срокът за приемане на сградата от приемателна комисия за съставяне на
протокол образец 16, както и за издаване на разрешение за ползване на същата е изтекъл на
24.12.2016 год., като към момента строителството е на етап акт образец 14. Строителят се
задължил да заплати на собствениците в срок до 30.03.2018 год. неустойка за забавено
изпълнение на строителството в размер на 0.03 % от стойността на изпълнените работи,
която се определя по цена от 350 евро за квадратен метър спрямо площите на съответно
притежавания от всеки от собствениците самостоятелни обекти, ведно с площта в квадратни
метри на съответните идеални части на сградата, за всеки просрочен ден, считано от деня на
5
забавата до датата на извършването на неизпълнените работи, но не повече от 10 % от тази
стойност, като дължимата на ищеца сума възлизала на 1 757 евро /чл. 1/. Строителят се
задължил да завърши строителството с подписан акт образец 15 на-късно в срок до
30.05.2018 год. /чл. 3/, както и да осигури приемане на сградата от приемателна комисия за
съставяне на протокол образец 16, както и издаване на разрешение за ползване, най-късно в
срок до 30.07.2018 год. /чл. 5/. Изпълнението на горепосочените задължения е било
обезпечено с процесните клаузи за неустойка – чл. 2, 4 и 6.
На 05.04.2018 год. ответникът заплатил на ищеца сумата от 2 000 лв., а на 27.04.2018
год. – сумата от 1 436.39 лв., с което погасил задължението си по чл. 1, б. „б“ от
споразумението за заплащане на неустойка за забава в размер на 1 757 евро.
Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа /акт образец 15/ бил
съставен след 30.05.2018 год. /не по-рано от 25.09.2019 год./, а на 24.03.2021 год. било
издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация на сградата, в която се намира
процесният апартамент.
Единствените спорни между страните въпроси по същество във въззивното
производство са свързани с валидността на клаузите в процесното споразумение – източник
на претендираните от ищеца вземания.
Правната същност на един договор се определя от неговото съдържание, респективно от
съдържанието на поетите от страните по него задължения, а не от наименованието му. При
осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на клаузите на споразумението от 28.02.2018
год. /чл. 365 ЗЗД/, в т.ч. уговорките по чл. 1 и 2, във връзка с клаузите чл. 22.1 и чл. 22.3 от
предварителния договор за учредяване на право на строеж на идеални части и за
прехвърляне на идеални части от недвижим имот срещу задължение за изграждане на
обекти в жилищна сграда от 29.01.2014 год., както и остА.лото му съдържание и правата и
задълженията на страните по него, отчитайки целта на сключеното споразумение и
обстоятелствата, които са от значение за определяне на дължимото по т. 2 от същото,
настоящият съдебен състав приема следното:
Забавата на строителя да предаде процесния обект в напълно завършен вид с акт образец
15 и да осигури приемане на сградата с акт образец 16, е с продължителност повече от 1
година към момента на сключване на процесното споразумение. Изпълнението на
посочените задължения, които макар да са свързани, имат самостоятелен характер
/доколкото се отнасят до различните етапи на строителството/, е било обезпечено с отделни
клаузи за неустойка в предварителния договор за учредяване на право на строеж на идеални
части и за прехвърляне на идеални части от недвижим имот срещу задължение за
изграждане на обекти в жилищна сграда от 29.01.2014 год. – чл. 22.1 и чл. 22.3. С оглед
продължителността на забавата размерът на всяка една от дължимите неустойки по чл. 22.1
и по чл. 22.3 от предварителния договор е достигнал фиксирания максимален размер от по
10 % – обстоятелства, които не са спорни между страните. По силата на процесното
споразумение, което както вече бе посочено има характера на спогодба, направената от
кредитора отстъпка се изразява в отказ от първоначалните твърдения за съществуването на
6
две неустоечни задължения, като на длъжника, който е признал забавата си, е определен и
срок за заплащане на дължима неустойка в размер на 10 % от стойността на неизпълнените
работи, като страните са постигнали съгласие, че тази стойност се определя по цена от 350
евро на квадратен метър спрямо площта на притежавания от ищеца самостоятелен обект,
ведно с идеални части от общите части на сградата /350 евро х 50.20 кв.м. х 10 % = 1 757
евро/. По делото нито се твърди, нито се установява, че сборът от задълженията на
ответника по чл. 1 и чл. 2 от споразумението надхвърля сборът от задълженията му по чл.
22.1 и по чл. 22.3 от договора от 29.01.2014 год., а и с оглед правилата на житейската логика
следва да се приеме, че стойността на обектите на собственика по проектно-сметната
документация /като база за определяне на неустойката по чл. 22.3/ е по-висока от стойността
на неизпълнените работи по проектно-сметната документация /като база за определяне на
неустойката по чл. 22.1/. При това положение следва да се приеме, че уговорката по т. 2 от
споразумението няма характер на ново неустоечно съглашение /аргумент за който извод е и
фиксираният размер на задължението/, а урежда последиците от неизпълнението на
договора за спогодба, а именно отпадане на направената от кредитора отстъпка. Зачитането
на материалноправния ефект на този сделка с оглед целта й да внесе определеност и яснота
в отношенията между страните, като се сложи край на правния спор, предпоставя валидност
на обсъждА.та клауза, от която се извежда първото претендирано от ищеца право.
Доколкото отпадането на отстъпката е обвързано с настъпването на ново обстоятелство
– неизпълнение на задължението на ответника да заплати на ищеца в срок до 30.03.2018 год.
сумата от 1 757 евро, което е налице, то първата релевирА.та претенция се явява
основателна, както като краен резултат е приел и първоинстанционният съд.
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД страните могат предварително да определят размера на
обезщетението за предполагаемите вреди от неизпълнението, които вреди не е необходимо
да се доказват, което е съществен елемент на неустойката. Задължението за неустойка се
поражда от факта на неизпълнение на това конкретно договорно задължение, което тя
обезпечава и обезщетява и когато е налице онази форма на неизпълнение, за която е
уговорена.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK, не е нищожна неустойката,
която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се
начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност
не може да се направи към момента на сключване на договора. Нищожна поради
накърняване на добрите нрави е единствено клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. В посоченото
Тълкувателно решение е прието, че добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи
/какъвто е принципът на справедливостта/ или произтичат от тях, като за спазването им при
7
иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като следва да
бъдат преценявани като критерии естеството /парични или непарични/ и размерът на
задълженията, чието изпълнение се обезпечава с неустойка, дали изпълнението на
задължението е обезпечено и с други прави способи /поръчителство, залог, ипотека и др./,
вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на
задължението /съществено или за незначителна негова част/, съотношението между размера
на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението вреди, както и
други критерии при конкретната преценка на обстоятелствата по делото, като се вземат
предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
Задълженията на ответника по чл. 3 и чл. 5 от процесното споразумение са такива за
действия. Неустойките по чл. 4 и чл. 6 от процесното споразумение нямат компенсаторен
характер /на сурогат на неосъщественото доброволно изпълнение – на обезщетение, вместо
изпълнение/, доколкото няма съмнение, че кредиторът /ищецът/ има интерес от
изпълнението и страните са определили изрично формата на неизпълнение – забавено, при
която се дължат неустойките /а компенсаторна неустойка не може да се търси при забавено
изпълнение/.
Според разпоредбата на чл. 177 ЗУТ, след завършването на строежа и приключване на
приемните изпитвания, когато те са необходими, възложителят регистрира пред оргА., издал
разрешението за строеж, въвеждането на обекта в експлоатация, като представя
окончателния доклад по чл. 168, ал. 6 ЗУТ /относно годността на строежа за въвеждане в
експлоатация/, договорите с експлоатационните дружества за присъединяване към мрежите
на техническата инфраструктура и документ от Агенцията по геодезия, картография и
кадастър, че е изпълнено изискването по чл. 175, ал. 5 ЗУТ /предаване на екзекутивите на
съответните органи/. Следователно предпоставка за въвеждането на процесната сграда в
експлоатация е завършването на строителството и установяване на неговата годност, като
няма съмнение, че забавата при съставянето на акт образец 15 влече забава при съставянето
на акт образец 16.
Няма законова пречка изпълнението на посочените задължения на строителя, които
макар да са свързани, имат самостоятелен характер /доколкото се отнасят до различните
етапи на строителството/, да бъдат обезпечавани с мораторни неустойки, но съдът дължи
преценка във всеки конкретен случай дали те са съвместими или не, респ. могат ли да се
кумулират, както обосновано е приел и СРС.
Съобразявайки вида на неизпълнението и естеството на неизпълненото задължение,
настоящият съдебен състав приема, че от начина, по който е уговорена между страните
клаузата за неустойка по чл. 4 от споразумението, не може да се направи извод, че същата е
нищожна поради противоречие с добрите нрави. Касае се за предварително уговорен размер
на обезщетение за забавено изпълнение на задължението за завършване на строителството,
като се цели обезвреда на вредите, които търпи кредиторът, съизмерими с лишаването му от
8
възможността да ползва процесния апартамент за периода на забава, респ. да го отдава под
наем /пропуснати ползи/, като при договарянето строителят е могъл добре да прецени цената
на ползването на този обект. Доколкото неустойката е мораторна е оправдано периодът на
забавата да рефлектира върху размера на неустойката, като по този начин се цели
стимулиране на точното изпълнение от стрА. на длъжника – на когото е бил даден и нов
краен срок за това, като нарастването на дължимата като неустойка сума може да бъде
прекратено винаги от длъжника /без значение е поведението на кредитора/ чрез изпълнение
на главното му задължение, а и нещо повече в разглеждания случай страните са фиксирали
максимален размер на неустойката. Последният не излиза извън рамките на присъщите за
всяка неустойка обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, в т.ч. и при
съобразяване на обстоятелството, че за предходния период на забавата на строителя /до
30.05.2018 год./ кредиторът има друго неустоечно вземане.
Следователно и при липсата на доказателства, че ответникът е заплатил дължимата
неустойка по чл. 4 от процесното споразумение, която възлиза на сумата от 5 271 евро /350
евро х 50.20 кв.м. х 30 %/, настоящият съдебен състав намира, че релевирА.та претенция се
явява основателна, както законосъобразно е приел и СРС.
На следващо място въззивният съд приема, че клаузата на чл. 6 от процесното
споразумение противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите на
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което се явява
нищожна. Уговорената неустойка в размер на 50 % от стойността на неизпълнените работи,
която се определя по цена от 350 евро за квадратен метър спрямо площта на собствения на
ищеца апартамент и съответните идеални части от общите части на сградата, дори и при
превес на наказателната функция, е несъизмеримо висока с очакваните за кредитора вреди
от забавеното изпълнение и нарушава принципите на справедливост в гражданските и
търговските правоотношения и недопускане на неоснователно обогатяване на кредитора. И
това е така, доколкото, дори и при един ден забава при изпълнение на задължението за
осигуряване приемането на сградата с акт образец 16, договорената мораторна неустойка в
глобален размер води до онова многократно нарастване на дълга на строителя, при което
целеното със същата стимулиране на последния да осъществи реално изпълнение на
задължението се обезсмисля, а обезщетяването на кредитора за действително причинените
му от забавата вреди надхвърля в пъти законоустановената обща форма на отговорност за
пропуснати ползи /чл. 82 ЗЗД/. Не без значение за този извод е обстоятелството, че забавата
на строителя да снабди сградата с акт образец 16 е обезпечена с неустойките по чл. 1 и 2 от
процесното споразумение, като същевременно тази забава поглъща /включва/ забавата при
завършване на строителството, която пък е обезпечена с неустойката по чл. 4 от
споразумението, поради което и следва да се приеме, че с неустоечната клауза на чл. 6 е
създадена реална възможност за необосновано облагодетелстване на кредитора /виж
например Решение №148 от 25.02.2020 год. на ВКС по т.дело № 219/2018 год., ІІ т. о., ТК и
Решение № 16 от 16.06.2009 год. на ВКС по т. дело № 430/2008 год., II т. о., ТК/.
Нищожността на клаузата на чл. 6 от процесното споразумение изключва наличието на
9
валидно възникнало в полза на ищеца вземане за неустойка, поради което и претенцията за
сумата от 8 785 евро правилно е била отхвърлена от първоинстанционния съд.
Ето защо въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, а решението на СРС
– потвърдено в обжалваните му части.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца действително направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 350 лв., съразмерно с
отхвърлената част от въззивната жалба на ответника, респ. уважената част от исковете.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 23.12.2021 год., постановено по гр.дело №17971/2021
год. по описа на СРС, ГО, 88 с-в, в обжалваните му части.
ОСЪЖДА „Б.*“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“****, да заплати на Д. И. И. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“****, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 1 350 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10