Определение по дело №171/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Намери за установено следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от Многопрофилна болница за активно лечение Б. , Г.Б., У.С. 60, представлявано от Кр.Г. М., срещу Решение № 2589/25.03.2011 г. на РС – Б., постановено по Г.д. № 3133 по описа на 2010 г.

С атакуваното решение първоинстанционният съд е осъдил жалбоподателя - Многопрофилна болница за активно лечение Б. , Г.Б., У.С. 60, представлявано от Кр.Г. М., да заплати на И. Е., фирмено дело № 411/2004 г. на ОСБ., седалище и адрес на управление Г.Б., У.Т. Ал. 5, представлявано от В. Н. В., на основание чл.258 вр. чл.266 вр. чл.79, ал.1 от Закона за задълженията и договорите вр. чл.286, ал.1 вр. чл.288 от Търговския закон, главница в размер на 10 000 лв. (десет хиляди лева), представляваща част от цялата дължима сума от 259 725.24 лв. (двеста петдесет и девет хиляди седемстотин двадесет и пет лева и двадесет и четири стотинки), дължима по фактура № 127/28.10.2008 г., представляваща стойността на извършени строително-ремонтни работи по договор за строителство от 12.06.2007 г., лихва за забава в размер на 2 364.47 лв. (две хиляди триста шестдесет и четири лева и четиридесет и седем стотинки) върху главницата от 10 000 лв. (десет хиляди лева), считано от деня, следващ издаването на фактура № 127/28.10.2008 г. - 29.10.2008 г., до датата на подаване на исковата молба - 19.10.2010 г., законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 19.10.2010 г., до окончателното изплащане, както и разноските по делото - 1145 лв. (хиляда сто четиридесет и пет лева), включващи държавна такса в размер на 495 лв. (четиристотин деветдесет и пет лева), адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. (петстотин лева) и възнаграждение на вещо лице.

В депозираната въззивна жалба се сочи, че първоинстанционното решение е неправилно и незакосъобразно. Твърди се, че същото било постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, тъй като не бил безспорно установен и доказан размерът на задълженията, чието установяване претендира ищецът. Релевират се доводи и за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в това, че районният съд не бил изследвал доказателствата по делото отделно и в тяхната съвкупност и че решението е постановено при неизяснена фактическа обстановка.

По реда на чл. 263 ГПК ответната страна не е депозирала отговор на жалбата.

В съдебно заседание за жалбоподателя, редовно призован, не се явява упълномощен процесуален представител.

За ответника, редовно призован, се явява процесуален представител – адв. Ч., който заявява, че постановеното решение е правилно и законосъобразно.

В рамките на въззивното производство нови доказателства не са събирани от настоящата инстанция.

Имайки предвид становищата на страните, доказателствата, събрани от районния съд, и приложимия закон, въззивният съдебен състав намира за установено следното:

Относно допустимостта на жалбата

Подадената жалба е процесуално допустима. Същата е депозирана в законоустановения срок и от лице, имащо правен интерес от провеждане на настоящото производство. Освен това предмет на оспорване е съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка от ОС-Б..

Относно валидността и допустимостта на обжалваното решение

Предвид разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд е длъжен служебно да провери валидността и допустимостта на обжалвания първоинстанционен съдебен акт. В тази връзка настоящата инстанция намира, че решението на БлРС е валидно, тъй като при въззивния контрол не се установиха пороци, които да дават основание то да бъде квалифицирано като нищожно.

Отделно от горното обжалваното решение е и допустимо. Това е така, защото е налице валидно възникнало и надлежно упражнено право на иск за ищеца, от една страна, а от друга – районният съд при разглеждане на делото се е движил в рамките на диспозитивното начало (чл. 6 ГПК).

Изводи по съществото на правния спор

Фактически констатации

Не е спорно по делото, че между страните е съществувало облигационно отношение с предмет извършване на строително-ремонтни работи, във връзка с което правоотношение е налице и валидно сключен договор от 12.06.2007 г., по силата на който ищецът, в качеството на изпълнител, следвало да извърши конкретни работи, конкретизирани по вид и количества, а ответникът - да му заплати тяхната стойност. Установено е в процеса пред първата инстанция, че в хода на изпълнение на строителните дейности по договора са били съставени и подписани от представители на двете страни 50 протокола-актове образец 19, придружени с количествено-стойностни сметки, съставяни са били и съответните фактури, двустранно подписани /14 на брой/. Установено е освен това, че сумите по първите 13 от тях са изцяло платени от ответника на ищеца. Не така стоят нещата обаче с последната фактура и процесната такава - № 127/28.10.2008 г., по която е установено, че има само частични плащания /9 на брой/, поради което неплатени са останали 259 725.24 лв. Безспорно е освен това, че РС е сезиран с частичен иск, за сумата от 10 000 лева, представляващи част от цялата дължима сума по процесната фактура № 127/28.10.2008 г.

Горният фактически извод се споделя от настоящия състав и потвърждава от представените и приети като доказателства пред първата инстанция актове образец 19 с приложена към тях количествено-стойностна сметка, фактура № 127/28.10.2008 г. с безспорно извършвани плащания по нея и заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза. Тези релевантни за казуса доказателства не са оспорени пред първата инстанция от страните в процеса и фактическите констатации, до които е стигнала първата инстанция се споделят изцяло, доколкото безспорно се установява, че фактура № 127/28.10.2008 г. и сумата по нея са осчетоводени в счетоводствата и на ищеца и ответника, с констатирани 9 частични плащания по фактурата възлизащи на общата сума от 52 734.89 лв., като неплатеният остатък по тази фактура бил в размер на 259 725.24 лв. Ищцовото дружество е внесло и дължащия се по фактурата ДДС в размер на 52 076.69 лв.

Установено е още, че размерът на мораторната лихва върху претендираната от ищеца главница от 10 000 лв. за периода 29.10.2008 г., до датата на подаване на исковата молба - 19.10.2010 г. възлиза на 2 368.74 лв.

Правни съображения

БРС е бил сезиран с предявена искова претенция от И. Е., фирмено дело № 411/2004 г. на ОСБ., седалище и адрес на управление Г.Б., У.Т. Ал. 5, представлявано от В.Н.В., против Многопрофилна болница за активно лечение Б. , Г.Б., У.С. 60, представлявано от Кр. Г. М., за заплащане на главница в размер на 10 000 лв., представляваща част от цялата дължима сума от 263 040.13 лв., дължима по фактура № 127/28.10.2008 г., представляваща стойността на извършени строително-ремонтни работи по договор за строителство от 12.06.2007 г., лихва за забава в размер на 2 364.47 лв. върху главницата от 10 000 лв., считано от деня, следващ издаването на фактура № 127/28.10.2008 г. - 29.10.2008 г., до датата на подаване на исковата молба - 19.10.2010 г., законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 19.10.2010 г., както и разноските по делото. Правилно районният съд е квалифицирал предявения иск като такъв с правно основание чл.258 вр. чл.266 вр. чл.79, ал.1 от Закона за задълженията и договорите вр. чл.286, ал.1 вр. чл.288 от Търговския закон, което съответства на фактическите твърдения и искането за съдебна защита на ищцовото дружество.

За да бъде уважен първият от предявените искове, е необходимо да се установи наличието на следните условия: 1/ облигационно отношение между страните по делото, чийто правопораждащ юридически факт е договор за изработка; 2/ качеството кредитор у ищеца на парична престация, установена по размер и предствляваща цената на изработеното, и качеството длъжник у ответника за същата престация; 3/ изискуемост на вземането (настъпил падеж) и 4/ неизпълнение от страна на ответника длъжник.

Имайки се предвид разпоредбата на чл. 154 ГПК, в тежест на ищцовата страна е да докаже при условията на главно и пълно доказване чрез допустимите, според гражданския процесуален закон, доказателствени средства, че първите три предпоставки са възникнали в действителността. Що се отнася до четвъртата предпоставка, същата не следва да се доказва от ищеца, тъй като представлява отрицателен факт и затова само се твърди от него. В тежест на ответника е да установи, че е изпълнил задължението си, в случай, че се позовава на такова възражение.

Относно първите три предпоставки настоящият въззивен състав намира, че е доказано тяхното наличие. Жалбоподателят нито пред РС, нито във въззивното производство оспорва наличието на процесното облигационно отношение. Освен това същото се доказва и от представените по делото доказателства – фактура, актове образец 19. Последните от гледна точка на гражданското съдопроизводство представляват частни свидетелстващи документи. За да могат да послужат като доказателство за сключването на сделка и предаване на изработката, същите по принцип трябва да бъдат подписани от получателя на строително-монтажните работи. Процесната фактура е подписана от представител на жалбоподателя, актовете образец 19 са подписани от три лица, представители на инвеститора, включително главния счетоводител и юриста, а и не са оспорени от ответната страна. Видно от счетоводната експертиза е, че посочената в исковата молба фактура № 127/28.10.2008 г. е осчетоводена в счетоводствата и на двете дружества, като са спазени правилата на Закона за счетоводството. Освен това, по въпросната фактура ответникът е извършил и частични плащания. Безспорно е установен и размера на дължимото именно по тази въпросна фактура. Липсват доказателства, установяващи извършване на плащането. В тежест на купувача е да докаже, че е извършил плащането, след като стоката е получена. Като не е доказал това, съдът приема, че искът е основателен и доказан в пълен размер.

След като по делото е установено, че между страните е налице облигационно отношение, по което ищецът е кредитор, а ответникът и настоящ жалбоподател – длъжник на установена по размер парична престация, е нужно да се изследва и въпросът дали кредиторовото вземане е станало изискуемо. При липсата на други доказателства следва да се приеме, че падежът е настъпил с издаване на съответната фактура, тъй като тогава е била изработена работата, предмет на договора, респ. това е и момента след който длъжника изпада в забава.

Що се отнася до оплакванията, че първоинстанционният съдебен акт страда от материална незакосъобразност, тъй като не бил доказан размерът на задълженията, следва да се приеме, че те също са изцяло неоснователни и не могат да бъдат споделени. Така размерът на задълженията на въззивника се установява от приетите писмени доказателства и експертното заключение.

Оплакванията във въззивната жалба са неоснователни, защото РС е извел от представените му доказателства обосновани констатации за фактите по спора, възраженията във въззивната жалба в по-голямата си част са и неотносими към спора, тъй като не са обвързани със задължението на длъжника за плащане по установено и по основание и по размер вземане по валидно сключен договор за изработка.

От горното следва изводът, че предявените пред първата инстанция искове са допустими и основателни, а РС е постановил едно правилно като краен резултат съдебно решение, което следва да бъде потвърдено. Като споделя изложените в атакуваното решение мотиви и крайния решаващ извод на РС и на основание чл. 272 от ГПК, ОС препраща и към мотивите на БРС.

Водим от горното, БОС

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2589 от 25.03.2011 г. на РСБ., постановено по Г. д. № 3133 по описа за 2010 г. на същия съд.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: