РЕШЕНИЕ
№ 816
гр. София, 12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20251000500582 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК/въззивно обжалване/.
Образувано е в изпълнение на решение № 93 от 14.01.2025 г. на ВКС, ГК,
Четвърто ГО, постановено по гр.д.№ 3242 по описа за 2023 г., с което е
обезсилено решение № 365 от 23.03.2023 г. по в.гр.д.№ 1302 по описа за 2022
г. на АС-София, 8-ми състав, в частта, в която е уважен предявеният от Л. Т. Т.
срещу ЗК „Лев Инс“ АД, иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата от
119 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на П. Л. Т. /син на
ищеца/, настъпила в резултат на ПТП от 13.10.2019 г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 05.11.2019 г. до окончателното й изплащане,
както и в частта за разноските. Със същото касационно решение делото е
върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав на АС-София в частта, в
която първото въззивно решение е обезсилено.
В отменителното решение са дадени указания на съда при новото
1
разглеждане на делото да спре същото на основание чл.229, ал.1,т.4 ГПК, след
нова проверка на наказателното производство по нохд № 1488 по описа за
2022 г. на СГС, НО, 34 състав. След приключването на наказателното
производство с влязла в сила присъда или друг влязъл в сила акт на съда,
въззивното производство да се възобнови, като новото въззивно решение
следва да бъде съобразено с влязлата в сила присъда /ако такава е
постановено/, съгласно чл.300 ГПК.
Съгласно чл.294, ал.1, предл.2 ГПК указанията на ВКС са задължителни
за съда, на който е върнато делото.
Ето защо настоящата въззивна инстанция служебно изиска данни
относно движението на нохд № 1488 по описа за 2022 г. на СГС, НО, 34 състав
дали същото е приключило с влязла в сила присъда или друг влязъл в сила акт
на съда. В изпълнение на тези указания по делото е постъпила Присъда №210
от 29.11.2024 година, постановена по същото дело, както и постъпило писмо
от СГС от 14.03.25 година, че присъдата е влязла в сила на 17.12.24 година. От
въззивната инстанция при новото разглеждане на делото така събраните
служебно доказателства бяха приобщени към доказателствения материал.
В изпълнение указанията в отменителното решение на ВКС въззивната
инстанция при новото разглеждане на спора постановява решение в
следния смисъл:
С решение 260017 от 04.01.2022 г. по гр.д.№ 3163 по описа за 2020 г. на
СГС, І-1 състав се: ОСЪЖДА ЗК "Лев Инс" АД, да заплати на Л. Т. Т., сумата
от 119 000лв., на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от
смъртта на своя син П. Л. Т., следствие на ПТП настъпило на 13.10.2019 г.,
ведно със законната лихва от 05.11.2019 г. до изплащането, като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата до пълния предявен размер 200 000лв.
Срещу така постановеното решение са постъпили въззивни жалби от:
1-Л. Т. Т., ищец пред първата съдебна инстанция.
Решението се обжалва в частта, в която претенцията му по чл.432, ал.1
КЗ е отхвърлена за разликата над присъдената сума от 119 000 лв. до
претендирания размер от 200 000 лв., както и дължимото обезщетение е
редуцирано с 30 % съобразно приетия принос на пострадалия за настъпване на
2
вредоносния резултат.
Доколкото въззивникът/ищец не е подал касационна жалба, както и, че
ВКС в отменителното решение е обезсилил първото въззивно решение само в
частта, в която е уважен предявеният от Л. Т. Т. срещу ЗК „Лев Инс“ АД, иск
с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата от 119 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдания от смъртта на П. Л. Т. /син на ищеца/, настъпила в резултат на ПТП
от 13.10.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
05.11.2019 г. до окончателното й изплащане, както и в частта за разноските, то
тази въззивна жалба не е предмет на настоящето въззивно производство
по новото разглеждане на делото.
В частта, в която с първоинстанционното решение е отхвърлен иска по
чл.432, ал.1 КЗ, доколкото с решение № 365 от 23.03.2023 г. по в.гр.д.№ 1302
по описа за 2022 г. на АС-София, 8-ми състав, въззивният съд е потвърдил
първоинстанционното решение и последното не е било предмет на ревизия от
ВКС в тази му част, то решение № 260017 от 04.01.2022 г. по гр.д.№ 3163 по
описа за 2020 г. на СГС, І-1 състав следва да се счита за влязло в сила.
2-ЗК „Лев Инс“ АД, ответник пред първата съдебна инстанция.
Решението се обжалва в цялост.
Излагат се доводи за неправилност и незаконосъобразност. Решението
било постановено в нарушение на материалния и процесулен закон. Счита, че
определения размер на обезщетението не отговаря на критериите по чл.52 ЗЗД
за справедливост. Същото не било съобразено със съдебната практика,
определяща обезщетение по сходни казуси. Твърди, че присъдената сума не
отговаря на икономическите условия, както и на обичайния размер на
обезщетенията за аналогични случаи. Сочи, че по делото по безспорен начин
били установени допуснатите от велосипедиста нарушения на ЗДвП, а
именно: чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП като бил управлявал велосипеда след употреба на
алкохол и без светлоотразителна жилетка, както и в посока обратна на
разрешената за платното в нарушение на чл.8, ал.1 ЗДвП. Счита, че тези
нарушения са в пряка причинна връзка с настъпването на деликта, както и са
довели до неговата смърт. Счита, че неправилно първоинстанционният съд
бил приел, че виновен за ПТП е водача на лекия автомобил като приел, че той
бил нарушил чл.20, ал.2 от ЗДвП, задължаваща водачите да управляват МПС
3
със съобразена за условията, скорост. Счита, че ако се приемел принос на
водача на МПС за настъпването на ПТП, то той следвало да се определи в по-
нисък процент от този на велосипедиста.
Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено изцяло и
вместо това да се постанови друго, с което претенцията на ищеца да бъде
отхвърлена. Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СГС- Л. Т. Т.,
в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на така постановеното от СГС, решение в частта, в която
претенциите му са били уважени. Намира за правилен извода на СГС относно
приетата вина на водача на лекия автомобил за настъпването на ПТП.
Позовава се на заключението на автотехническата експертиза. От същата се
установявало, че водача на МПС не само не бил осигурил място за
разминаване, но се бил движел и с висока скорост, което принудило водача на
велосипеда да предприеме въпросната рязка маневра наляво, за да избегне
удара с автомобила, но за съжаление било прекалено късно. Претендират се
разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от третото лице помагач на
страната на ответника – С. Д. П., в който се излага становище за
основателност на въззивната жалба като се споделят изложените в същата,
доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Сочи се, че в
случая липсвало виновно поведение на водача на лекия автомобил.
Основателни били доводите на въззивника във връзка със сочените като
допуснати, нарушения на ЗДвП отстрана на пострадалия. Основателни били и
доводите във връзка с допуснати нарушения на чл.52 ЗЗД.
По допустимостта на жалбата:
Обжалваното решение е връчено на въззивника на 17.01.2022 г.
Въззивната жалба е подадена на 31.01.2022 г. /по пощата/.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване в частта, в която искът по
чл.432, ал.1 ГПК е уважен. В тази част въззивната жалба е допустима.
3- С. Д. П. третото лице помагач на страната на ответника.
Решението се обжалва в частта, в която ищцовите претенции са
4
приети за основателни, както и в частта за разноските.
Излагат се доводи във връзка с приетото от първоинстанционния съд за
осъществен фактически състав на непозволено увреждане от страна на водача
на МПС. Сочи, че по делото се установило, че удара между двете превозни
средства е настъпил в спомагателното платно на бул.“Ломско шосе“.
Установено било, че велосипедиста се е движел в противоположна посока,
обратна на разрешената за движение. Установено по делото било, че П. се бил
движел именно в лявата лента на спомагателното платно, спрямо посоката му
на движение /където съдът приел, че деликвента следва да се движи, за да
избегне удара/ . При това положение двете превозни средства, действително, е
следвало да се разминат, ако велосипедиста не бил променил посоката си на
движение. По движението на велосипедиста мотивите били противоречиви, а
„опасността“ по смисъла на чл.20 ЗДвП не била изяснена от
първоинстанционния съд. Така в решението не било отчетено, че ПТП е
вследствие на рязкото отклоняване на посоката на движение на
велосипедиста. Внезапната маневра била предприета от последния, когато бил
на разстояние от 12,26 м. от автомобила. При това разстояние водачът на
лекия автомобил не бил разполагал с техническа възможност да предотврати
удара посредством аварийно спиране при установена скорост на движение от
76 км/ч. Дори да се приемело, че водача на МПС е нарушил ограничението за
скорост, то следвало да се обсъди дали ударът би настъпил, ако велосипедиста
не би променил траекторията си. Това било необходимо да се установи, за да
се изследва въпроса дали скоростта е в причинна връзка с настъпването на
ПТП. Сочи, че промяната на посоката на велосипедиста била изследвана от
допълнителното заключение, в този смисъл неправилно съдът се бил позовал
на основното заключение, където този въпрос не бил изследван. Наред с това
счита, че е занижен приноса на пострадалия като било прието, че той е 30 %.
Това противоречало на чл.51, ал.2 ЗЗД. Макар да се бил позовал на съпоставка
между поведението на водача и това на пострадалия, такава съпоставка
фактически не била направена. Ако такава била в действителност направена,
то изводът щял да бъде за равен принос на двамата участници в ПТП.
Неправилно съдът приемал, че в случая носенето на светлоотразителна
жилетка не била задължително. Следвало да се има предвид, че ПТП е
настъпило на 13.10.2019 г. около 18:45 ч, т.е. при намалена видимост, тъй като
залезът в този ден бил настъпил в 18:48 ч. Относно видимостта съдът не бил
5
дал указания за ангажиране на доказателства, както и не бил разпределил
доказателствената тежест. В този смисъл се твърдят процесуални нарушения
във връзка с допускането и събирането на доказателства в процеса. По този
начин делото останало неизяснено от правна и фактическа страна.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СГС- Л. Т. Т.,
в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на така постановеното от СГС, решение в частта, в която
претенциите му са били уважени. Намира за правилен извода на СГС относно
приетата вина на водача на лекия автомобил за настъпването на ПТП.
Позовава се на заключението на автотехническата експертиза. От същата се
установявало, че водача на МПС не само не бил осигурил място за
разминаване, но се бил движел и с висока скорост, което принудило водача на
велосипеда да предприеме въпросната рязка маневра наляво, за да избегне
удара с автомобила, но за съжаление било прекалено късно. Претендират се
разноски.
По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответника – ЗК „Лев
Инс“ АД.
По допустимостта на жалбата:
Обжалваното решение е връчено на въззивника на 01.02.2022 г.
Въззивната жалба е подадена на 15.02.2022 г.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим
процес.
По доводите във въззивните жалби:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният
6
съд е приел, че по делото не се спори за така настъпилото на 13.10.2019 г.
пътно-транспортно произшествие /ПТП/ в гр. София, по ул. Околовръстен път
в района на 1-ви километър между управлявания от С. П. лек автомобил и
управлявания от П. Л. Т., велосипед, като последица от което велосипедистът
починал.
Относно механизмът на ПТП и обстоятелствата, при които е настъпило,
първоинстанционният съд се е позовал на събраните по делото писмени и
гласни доказателства и по-конкретно показанията на свидетеля Б. Б., както и
на заключенията на основна и допълнителна САТЕ. От тези доказателства се
установявало, че на посочената дата около 18.45ч. л.а. Ауди А3 се движел от
бул. Ломско шосе в посока към бул. Сливница по основното платно на ул.
Околовръстен път. Достигайки района на 1-ви километър навлязъл в
спомагателното платно със скорост около 76 км./ч. Спомагателното платно
било с две ленти за еднопосочно движение, като при навлизането лекия
автомобил заел лявата лента спрямо посоката си на движение. По същото
време по спомагателното платно в посока обратна на тази, за която било
предназначено, се движели с велосипеди пострадалият П. Т. и още три лица на
различно разстояние един от друг със скорост около 20 км./ч. Т. се
придвижвал срещу автомобила в дясната част спрямо посоката си на
движение в близост до разделителния остров, а останалите в лявата част. При
приближаването коридорите им на движение се пресекли с последвал челен
удар между предната част на автомобила в зоната на регистрационния номер и
предната гума на велосипеда, в резултат на който пострадалият и велосипеда
били повдигнати нагоре, стоварили се на предното стъкло, достигнали тавана
и впоследствие били отхвърлени напред с падане на земята.
Според вещото лице съобразно скоростите на движение опасната зона за
спиране на автомобила била 63.47м., а тази на велосипеда 10.53м.
Отстоянието на велосипеда от мястото на удара в момента на навлизане на
автомобила върху спомагателното платно било 66.97м., което според СГС
било достатъчно не само за водача на автомобила при възприемане на
опасността да предотврати удара чрез аварийно спиране, но и за
велосипедиста да спре /основно заключение на САТЕ/. Според съда двете
превозни средства биха се разминали безопасно, ако автомобилът се е движел
в лявата лента на спомагателното платно спрямо посоката си на движение.
Причина за настъпване на ПТП била несвоевременната реакция на водача на
7
лекия автомобил при възникналата опасност и движение на велосипедиста в
посока обратна на тази, за която платното било предназначено. В
допълнителното заключение вещото лице сочело, че при отклоняването на
велосипеда автомобилът е бил на разстояние 12.26м. до мястото на удара, при
което за водача на последния предотвратимост чрез аварийно спиране не било
възможно.
По делото не било спорно, а и било установено от СМЕ, че в резултат на
удара П. Т. бил получил тежки и несъвместими с живота травми по цялото
тяло, които довели до неговата смърт. Според показанията на св. Б.в деня на
катастрофата пострадалият и спътниците му били изпили по 3-4 бири, но
свидетелят не останал с впечатление пострадалият да е бил опиянен. Видно
било от заключението на изслушаната съдебна химико-токсикологична
експертиза, че концентрацията на алкохол в кръвта му била 1.0 промила. Тази
концентрация се характеризирала с лека еуфория, разговорливост, повишена
самоувереност, намалени задръжки, отслабено внимание, преценка и контрол,
известно сензорно-моторно повлияване, забавено обработване на
информацията, загуба на ефективност при тестове за реакция.
Видно било от протокола за оглед на местопроизшествие, че преди
отклонението за спомагателното платно било имало пътен знак Б26 за
ограничение на скоростта 80 км./ч., а след това в дясно на това платно по
посоката на движение на автомобила пътен знак Б26 за ограничение на
скоростта до 40 км./ч., като ударът бил настъпил няколко метра преди
последния знак.
По делото не се твърдяло, а и нямало данни по платното да е имало и
други превозни средства или препятствия, които да са ограничавали
видимостта на водача на автомобила и велосипедиста един спрямо друг, респ.
да са повлияли на посоката им на движение. Свидетелят Б.сочел, че
пострадалият не бил носел светлоотразителна жилетка, но същевременно
времето било ясно и достатъчно светло. Тъй като изостанал от останалите с
велосипеди видял само удара, като преди това не чул звук от клаксон или
спирачки.
При тези си мотиви първоинстанционният съд е приел, че от водача на
лекия автомобил е осъществен фактическия състав на чл. 45 ЗЗД,
предпоставящо възникване отговорността на застрахователя по застраховката
8
"Гражданска отговорност". Водачът на лекия автомобил бил нарушил
разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДв. П, задължаваща водачите при избиране на
скоростта на движение да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на
местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания
товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на
видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо
препятствие. Те били длъжни да намалят скоростта и в случай на
необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.
Изпълнението му било пряко свързано с вмененото от чл. 5, ал. 2 ЗДв. П да
бъдат внимателни и предпазливи към уязвимите участници в движението,
каквито били водачите на двуколесни пътни превозни средства.
Възражението застрахованият да не е виновен за произшествието, а
настъпването му да е последица единствено от поведението на пострадалия, е
прието за неоснователно. Действително, като участник в движението по
пътищата пострадалият бил управлявал велосипеда след употреба на алкохол
в нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1 Здв. П, без светлоотразителна жилетка и в
посока обратна на разрешената за платното-чл. 8, ал. 1 ЗДв. П, но това не
изключвало вината на застрахования. Той обективно бил могъл да възприеме
намиращите се на спомагателното платно няколко велосипедисти,
включително пострадалият, придвижващи се срещу него от двете му страни и
да ги отчете като възможна опасност. Преди навлизане в това платно се
движел в рамките на разрешената скорост-76 км./ч. при ограничение до 80
км./ч., но не се съобразил със следващия пътен знак ограничаващ скоростта до
40 км./ч. и въпреки, че ударът настъпил на няколко метра преди този знак не
бил предприел своевременно действия по намаляване на скоростта така, че да
осигури безопасно разминаване или спиране. Затова, дори и да се приемело,
че в рамките на опасната зона пострадалият внезапно е отклонил велосипеда
към автомобила /данни за което се съдържали в материалите по образуваното
досъдебно производство/, което според допълнителното заключение на САТЕ
довело до непредотвратимост на удара, това не можело да обоснове извод за
невиновност в хипотезата на случайно деяние по чл. 15 НК. Случайно деяние
/събитие/ било настъпването на непредвидимо по своя характер
обстоятелство, с което без и независимо от човешката воля причинява вреди.
Не било налице случайно събитие, когато резултатът от такова обстоятелство
е предотвратим чрез вземане на съответните допустими и необходими мерки
9
или когато самото то се предхожда от виновно поведение, както е в настоящия
случай. Застрахованият не бил длъжен да предвиди поведението на
движещите се срещу автомобила велосипедисти, но в конкретната ситуация и
с оглед приближаването на ограничителен пътен знак бил длъжен да намали
скоростта до степен позволяваща му да реагира своевременно на
възникналата опасност. Като не направил това водача на лекия автомобил бил
нарушил виновно чл. 20, ал. 2 ЗДв. П.
По делото не били събрани доказателства велосипедът да е бил
неизправен, съответно да е бил с поставени сигнализиращи елементи според
изискванията на чл. 79 Здв. П, както и че велосипедистът не бил носел
светлоотразителна жилетка, но тези обстоятелства не се намирали в
причинно-следствена връзка и не били допринесли за настъпване на
произшествието. По отношение светлоотразителната жилетка съдът е приел,
че не е налице и допуснато нарушение, защото разпоредбата на чл. 80, т. 1
ЗДв. П задължава носенето й през тъмната част на денонощието и при
намалена видимост, което в случая не било налице.
Същевременно велосипедистът бил управлявал велосипеда в нарушение
на чл. 8, ал. 1 ЗДв. П-движил се по платното не попътно, а срещу посоката на
движение и в нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДв. П след употреба на алкохол с
концентрация над допустимата по закон, поради което обективно с това си
поведение се бил поставил в опасност и като резултат допринесъл за
настъпване на вредните последици. При съпоставка с поведението на водача
на автомобила и механизма на ПТП съдът е приел принос от 30%, с колкото на
основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД следвало да се намали обезщетението за вреди.
Като баща на пострадалия ищецът бил материалноправно легитимиран
да получи обезщетение за претърпените от смъртта му вреди.
В показанията си свидетелят Ц. М.сочел, че пострадалият и ищецът
живеели заедно в едно домакинство, отношенията им били добри и се
разбирали. Бащата изключително тежко и болезнено приел вестта за смъртта
на сина си, обвинявал се, че му купил колелото, изпитвал отчаяние и отново
пропушил въпреки заболяването си-рак на гърлото. Често ходел на гроба му,
плачел и бил неутешим в мъката си от загубата.
Това безспорно установявало изживени от ищеца душевни болки и
страдания поради внезапната кончина на сина му. Вън от съмнение било, че
10
загубата на рождено дете е непрежалима и източник на интензивни болки и
страдания в психически и емоционален план, които и понастоящем ищецът не
бил превъзмогнал. Били привързани един към друг, отношенията им основани
на обич и разбирателство, но поради произшествието ищецът бил лишен от
присъствието му, контакта с него, от морална и материална подкрепа. По
делото не били събрани доказателства сочещи личните отношения да
надхвърлят обичайните между родител и дете, основани на много силна лична
привързаност, на взаимна зависимост поради здравословни, материални и/или
други причини или такива в подкрепа на твърдението ищецът да е изпаднал в
депресивни състояния, социално изолиране и проблеми със съня, които да
сочат на претърпени болки и страдания в завишен интензитет и в този смисъл
обуславящи по-висок размер на обезщетението. При тези си мотиви съдът е
приел като съответстващ на критерия по чл. 52 ЗЗД справедлив размер на
обезщетението за неимуществени вреди от 170 000лв.
С оглед установеното съпричиняване този размер следвало да се намали
със сумата 51 000лв. /30%/, поради което искът с правно основание чл. 432, ал.
1 КЗ следвало да се уважи до сумата 119 000лв.
Върху така определения размер ответникът дължал заплащането на
законна лихва от датата на предявяване на застрахователната претенция-
05.11.2019 г. до изплащането в приложение на чл. 429, ал. 3 КЗ.
АПЕЛАТИВЕН СЪД-СОФИЯ, ГО, 16 граждански състав, действащ
като въззивна инстанция приема следното:
Спорно по делото пред всички съдебни инстанции е какъв е механизма
на ПТП и най-вече чия е вината за неговото настъпване; налице ли е
съпричиняване от страна на пострадалия и какъв е процента на неговото
участие за реализиране на ПТП.
Съгласно чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици,
относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца.
В конкретния случай, с влязла в сила присъда С. Д. П. е признат за
виновен, за това, че на 13.10.2019 г. около 18:45 ч в град София, при
управление на МПС- лек автомобил марка „Ауди“, модел А3, СК, №
********, по спомагателното платно на ул. „Околовръстен път“ с посока на
11
движение от бул. „Ломско шосе“ към бул. „Сливница“, в района на първи
километър, е нарушил правилата за движение по пътищата, предвидени в чл.5,
ал.2,т.1 и чл.20, ал.2 ЗДвП, като се е движел с несъобразена скорост от 76 км/ч
и не е намалил скоростта на движение при възникналата опасност – наличие
на велосипедист на пътното платно, и по непредпазливост е причинил смъртта
на велосипедиста П. Л. Т., движещ се в посока, обратна на неговата, като
подсъдимият не е притежавал свидетелство за правоуправление на МПС за
категория „В1“, поради което и на основание чл.343, ал.3, предл.
предпоследно, б.“б“ вр. с ал.1, б.“в“, вр. с чл.342, ал.1,предл.3,вр. чл.63,
ал.2,т.2, вр. чл.55, ал.1, т.1 НК го осъжда на лишаване от свобода за срок от
една година, чието изпълнение е отложено на основание чл.69, ал.1, вр. чл.66,
ал.1 от НК за срок от 3 години. Подсъдимият е лишен и от право да управлява
МПС за срок от 2 години.
При това положение не можем да приемем довода за наличие на
случайно събитие по чл.15 НК, нито за липсата на извършено виновно
противоправно деяние от страна на водача на лекия автомобил.
По размера на обезщетението:
Обезщетението за неимуществени вреди следва в най-пълна степен да
възмезди лицето, търпящо болки и страдания от конкретния деликт.
Размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за
справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на
понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото и
стандартът на живот в страната.
Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния
съд, както и съдебната практика на ВКС, размерът на обезщетението за
неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, което по
смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на
всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се
съобразят от съда, с оглед на особеностите на всеки конкретен случай.
Търпените от ищеца болки и страдания поради загубата на сина му-
пострадалия велосипедист, се установяват от разпита на свидетеля Ц. М..
Свидетелят е съпруг на сестрата на починалия, а ищеца е нейн баща. В
показанията си свидетелят сочи, че първоначално /в болницата/ ищеца и
майката на пострадалия не са могли да осъзнаят загубата – че сина им вече не
12
е жив. След като осъзнал какво действително се е случило със сина му,
ищецът започнал да бие по стената и да реве. Ищецът се упреквал за смъртта
на сина си, защото той му бил купил колелото, с което е претърпял инцидента
вследствие на който е починал. П. живеел заедно с родителите си и приживе
много се разбирали. След смъртта на сина си ищецът отново започнал да
пуши независимо, че е с диагноза рак на гърлото. Всеки път, когато се видят и
станело въпрос за П., просто сълзите му потичали независимо, че се опитвал
като мъж да бъде силен заради останалите. Според свидетеля, ищецът просто
се е предал и чака ракът да го довърши; не вижда смисъл да живее. Всичко,
което бил поискал П. преди смъртта си, родителите му го закупили и
направили – нов шкаф за телевизора, нов полилей. Според свидетеля
родителите на П. няма да го преживеят докато са живи. Когато седнат да пият
по ракия, Л. /ищеца/ задължително отсипвал малко на земята и казвал „да
сипем на П.“. На гробища ходели всяка събота независимо какво е времето,
дори и порой да е. Това не можело да ги спре и до ден днешен.
Въззивната инстанция намира за правилен извода на
първоинстанционния съд, че по делото не са събрани доказателства сочещи
личните отношения да надхвърлят обичайните между родител и дете,
основани на много силна лична привързаност, на взаимна зависимост поради
здравословни, материални и/или други причини или такива в подкрепа на
твърдението ищецът да е изпаднал в депресивни състояния, социално
изолиране и проблеми със съня, които да сочат на претърпени болки и
страдания в завишен интензитет и в този смисъл обуславящи по-висок размер
на обезщетението. При тези си мотиви СГС неправилно е приел, че
съответстващ на критерия по чл. 52 ЗЗД справедлив размер на
обезщетението за неимуществени вреди е такъв от 170 000лв. Наред с това
размера на обезщетението се определя към датата на деликта, в случая това е
13.10.2019 г. и при съобразяване с обществено-икономическите условия към
този момент.
Следва да се посочи, че се касае до 34-годишен мъж, а не за малолетно
дете, при смъртта на което, настоящата инстанция намира, че търпените болки
и страдания биха били по-високи. Дали починалият е щял да го дари с внуци е
хипотетичен въпрос. Фактът, че ищеца е започнал да пуши е негов личен
избор доколкото са налице и други възможности за преодоляване от загубата,
13
вкл. употреба на медицински средства, консултантски услуги, посещение на
психолог и др. Още повече, че ищеца има семейство, включително друго дете
– Т. /съпругата на свидетеля М./, при които може да намери известна утеха.
При така изложените от настоящия състав мотиви и при съобразяване с
критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и с обществено-
икономическите условия към датата на ПТП – 13.10.2019 г., вкл. и съдебната
практика на ВКС във връзка с присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди при смърт на дете, настоящата инстанция счита, че справедлив размер
на обезщетението за търпените от ищеца болки и страдания от загубата на
сина му – П., е такова в размер на 140 хиляди лева.
Относно съпричиняването:
По делото в срока по чл.131 ГПК от ответника е направено възражение
за съпричиняване на ПТП от страна на пострадалия, изразяващо се в
нарушение на чл.79 и чл.80 ЗДвП, а именно:
Съгласно чл. 79 от ЗДвП, редакция към момента на ПТП, за да участва в
движението по пътищата, отворени за обществено ползване, всеки велосипед
и индивидуално електрическо превозно средство трябва да има изправни:
1. спирачки;
2. звънец и да няма друг звуков сигнал;
3. устройство за излъчване на бяла или жълта добре различима светлина
отпред и червен светлоотразител отзад; допуска се поставянето на устройство
за излъчване на червена светлина отзад;
4. бели или жълти светлоотразители или светлоотразяващи елементи
отстрани на колелата.
Съгласно чл. 80 от ЗДвП водачът на велосипед е длъжен:
1. да ползва светлоотразителна жилетка при управлението му извън
населените места, през тъмната част на денонощието и при намалена
видимост;
2. да се движи възможно най-близо до дясната граница на платното
за движение.
От третото лице помагач са направени възражения за съпричиняване
от страна на пострадалия, изразяващо се в нарушение на:
14
Чл.5, ал.3 ЗДвП, съгласно която разпоредба на водача на пътно превозно
средство е забранено:
1. да управлява пътно превозно средство с концентрация на алкохол
в кръвта над 0,5 на хиляда и/или след употреба на наркотични вещества или
техни аналози;
Чл. 8, ал.1 ЗДвП : Водачите на пътни превозни средства използват
дясната половина на пътя по посока на движението си, освен в случаите,
когато с пътен знак или със светлинен сигнал е указано нещо друго.
Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД при непозволено увреждане делинквентът
дължи обезщетение на увредения за всички вреди, които са пряка и
непоследствена последица от деликта. Единственото допустимо отклонение е
предвидената в чл. 51, ал. 2 ЗЗД възможност обезщетението да се намали ако и
пострадалият е допринесъл за настъпване на увреждането. Разпоредбата не
съдържа указания за критериите и условията, при които това намаляване на
обезщетението придобива реални измерения.
Доколко поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло
за увреждането, подлежи на доказване във всеки отделен случай, при тежест
на доказване върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса.
В мотивите към т. 7 на ТР от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на
ОСТК на ВКС, след направено разграничение между допринасяне на
пострадалия за възникване на ПТП и приноса му за настъпване на вредата, е
разяснено, че принос за настъпване на вредата е налице, когато пострадалият
не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал
за собственото си увреждане. Прието е, че съпричиняването на вредата
изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на
пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а приносът на увредения, като
обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или
бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води
до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в определена степен.
В посочения акт на нормативно тълкуване е изтъкнато, че поведението на
увреденото лице е рисково, тогава, когато е проява на съзнателен и свободно
формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за
определен факт или възможност за узнаването му при проявена дължима
грижа.
15
При съобразяване с влязлата в сила присъда и във връзка с
постановяването й при смекчаващи вината обстоятелства, както и въз основа
на събраните по делото /пред първата съдебна инстанция и при първото
въззивно обжалване/ писмени, гласни, съдебно-автотехнически експертизи
/основна, допълнителна и нова такава/ настоящата въззивна инстанция
приема, че:
Пострадалият П. Т. се е движел в посока, обратна на допустимата, както
сочи свидетелят И. Т., който е бил част от групата велосипедисти и е
управлявал 10 м след пострадалия: „в насрещното бяхме..Ние се движехме в
насрещното“, т. е в нарушение на чл.8, ал.1 ЗДвП. Съдът намира, че
показанията следва да бъдат кредитирани, вкл. и след сравнение на същите,
дадени от този свидетел в досъдебното производство.
Относно предотвратимостта на удара:
Локалното платно и основното платно са били разделени с остров. П. се
е движел по локалното платно „в насрещното“ близо до острова. Свидетелят
Б. също сочи, че П. се е движел „срещу движението на автомобилите“. От
всички събрани доказателства се установява, че лекият автомобил се е движел
по принадлежащото му платно. Моментът, в който и автомобила е навлязъл в
локалното платно, е моментът, в който същия е можел да бъде забелязан от
велосипедиста като опасност. Внезапната маневра, която пострадалият е
извършил е била, за да се прибере към тротоара /според свидетеля Т./.
Вещото лице по допуснатата, изслушана и приета по делото /при
първоначалното въззивно разглеждане/ нова съдебно-автотехническа
експертиза, която следва да бъде кредитирана, тъй като същата отговаря на
всички въпроси, поставени от страните, както и е изготвена след събиране на
всички доказателства по делото – писмени и гласни, е изготвил две хипотези
– 1 и 2 по въпроса дали ударът е бил предотвратим. След депозирането на
показанията на свидетеля Т., при изслушването си вещото лице инж. В. И., е
посочил, че се реализира хипотеза 2, т.е. велосипедистът се движи в дясната
част на платното за движение като непосредствено преди удара се е отклонил
вляво до достигане на мястото на удара. Велосипедистът се движи от дясно на
ляво. При тази хипотеза опасността за водача на лекия автомобил възниква в
момента, в който велосипедиста се е отклонил вляво. При извършения анализ
на наличните факти, вещото лице достига до извода, че удара е бил
16
предотвратим за водача на МПС, ако ъгъла на завиване на велосипедиста е по-
малък или равен на 9 градуса. Водачът на лекия автомобил би имал
техническата възможност да предотврати удара, ако се е движел с до 34,50
км/ч /л.92 – 92 от първото в.гр.д./. При по-висока скорост от 34 км/ч, ако
водачът на лекия автомобил е задействал аварийно спирачната уредба и е
реагирал своевременно, ударът би бил непредотвратим. В случая от всички
експертизи, както и във влязлата в сила присъда, е установено, че водача на
МПС се е движел със скорост 76 км/ч. При изслушването си в о.с.з. пред
първата съдебна инстанция вещото лице инж. Е., изготвил първото основно
заключение, сочи, че действително ПТП е настъпило преди знака,
ограничаващ скоростта на лекия автомобил до 40 км/ч, но за разстоянието от
5м до този знак е малко трудно водачът да намали скоростта и да влезе в
рамките на ограничението.
При изслушването си вещото лице инж. И. е посочил, че правилните
действия на велосипедиста при положение, че същият се е намирал в дясната
част на платното, са да продължи праволинейното си движение и по-скоро да
се стреми в дясно, вместо да прави завой на ляво, с което реално пресича
траекторията на движение на автомобила. Велосипедистът ще продължи да се
намира на платното за движение и ще продължи да представлява риск и
опасност за създаване на ПТП, но той няма да се намира почти на средата на
платното, с което ще се даде минимални възможности за неговото
заобикаляне. /скицата към заключението следва да се отбележи, че отразява
хипотеза 1/. Относно предотвратимостта на удара от страна на велосипедиста,
вещото лице при изслушването си разяснява, че при движение с 20 км/ч, с
каквато се установява да се е движел велосипедиста, за 5,55 м/ск същият може
да измине 5,56 м, което разстояние е по-голямо дори от габарита на пътното
платно, което е 5,10 м, т.е. за това време при пресичане под 90 градуса,
велосипедистът би могъл да пресече цялото платно. На въпроса колко време
би му отнело за манипулация с кормилото, вещото лице сочи, че това зависи
от конкретния човек, а ако е изпил 1-2 бири, това би било съвсем различно.
По делото е установено, че велосипедиста е управлявал превозното
средство под въздействието на алкохол.
Според показанията на св. Б. деня на катастрофата пострадалият и
спътниците му били изпили по 3-4 бири. Започнали са да пият от 12 часа на
17
обяд до 6 /18/ часа; ПТП настъпва в 18:45 ч.
Управлението на велосипеда при превишена допустима концентрация на
алкохол в кръвта- 1,0 g/L /на хиляда/промила се потвърждава от
заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото съдебно химико-
токсилогична експертиза, л.151 от първоинстанционното производство.
Тази концентрация се характеризира с лека еуфория, разговорливост,
повишена самоувереност, намалени задръжки, отслабено внимание,
преценка и контрол, известно сензорно-моторно повлияване, забавено
обработване на информацията, загуба на ефективност при тестове за
реакция.
Видно от отразеното в съдебния протокол, отразяващ извършените от
съда и страните процесуални действия в о.с.з. на 22.06.2021 г., л.166 от
първоинстанционното производство, страните не са оспорили заключението
на това вещо лице. Същото следва да бъде кредитирано като обективно и
компетенто изготвено.
От разпита на свидетелите Б. и Т. не се установява пострадалият при
забелязването на навлизащото в локалното платно автомобил да е подал
звуков или светлинен сигнал, за да предупредиводача на МПС.
Дококолкото от данните по делото се установява, че ПТП е настъпило в
светлата част на деня, то действително, обстоятелството, че велосипедиста не
е носел светлоотразителна жилетка не допринася за настъпване на инцидента,
съответно не представлява нарушение на ЗДвП. Съдът констатира, че
представените по делото снимки, л.61 и следв. от първоинстанционното
производство, отразяват тъмната част на деня, но същите са правени в 21:30 ч,
когато е извършен огледа на местопроизшествието от органите на МВР.
Следва да отбележим, че свидетеля Т. сочи, че велосипеда е бил преместен от
групата велосипедисти след удара и преди да дойдат органите на полицията.
Вещото лице инж. И. също сочи, че местопроизшествието не е запазено, виж
л.106 от първото в.гр.д.
В РЕШЕНИЕ № 674 ОТ 12.11.2024 Г. ПО ГР. Д. № 4324/2023 Г., Г. К., ІV
Г. О. НА ВКС, където са разгледани въпросите относно съпричиняването,
изрично е прието, че съдът при своевременно направено такова възражение, за
да определи процента съпричиняване на пострадалия, следва да го съпостави
с този на деликвента.
18
При така възприетия механизъм на ПТП, поведението на двамата
участници, възможността удара да може да бъде предотвратен и от двамата
водачи при условие, че същите бяха спазили нормите на ЗДвП, настоящата
инстанция приема, че приетия от първата съдебна инстанция процент на
съпричиняване /30 %/ наистина е нисък. Следва да бъде определено
съотношения 50 % на всеки един от участниците.
Или при отчитане на приетия процента на съпричиняване, дължимия на
ищеца размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 70
хиляди лева.
При тези си мотиви въззивната инстанция достига до следния извод:
Първоинстанционното решение е неправилно в частта, в която в
полза на ищеца е присъдена сумата в размер над 70 000 лв. до 119 000 лв.
Затова и в тази част следва да бъде отменено и вместо това постановено
друго, с което за разликата над 70 000 лв. до 119 000 лв. искът по чл.432,
ал.1 КЗ ще бъде отхвърлен.
Първоинстанционното решение е правилно в частта, в която искът
по чл.432, ал.1 КЗ е уважен за сумата в размер на 70 000 лв. В тази им част
въззивните жалби на ответника и третото лице помагач са
неоснователни.
/Относно законната лихва въззивните жалби не съдържат доводи
поради което по арг. от чл.269 ГПК настоящата инстанция не следва да
излага мотиви/.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора разноските следва да бъдат разпределени по
следния начин:
На ищеца разноски се следват в размер на 147,34 лв. – депозит за вещи
лица. Първоинстанционният съд е присъдил разноски в размер на 267,75 лв.
или за разликата над 147,34 лв. обжалваното решение като неправилно ще
следва да бъде отменено.
На ответника разноски се следват в размер на 166,67 лв.
Първоинстанционният съд е присъдил разноски в размер на 101,25 лв. или
следва да бъде доприсъдена сумата в размер на 65,42 лв.
19
На третото лице помагач на основание чл.78, ал.10 ГПК разноски не се
следват. Така е приел и първоинстанционния съд; решението в тази му част е
правилно.
На основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. в полза на адв. Я. Д. се следва адв.
възнаграждение. Първоинстанционният съд е определил такова в размер на
3290,35 лв. Настоящата инстанция намира, че адв. възнаграждение се следва
в размер на 2 136, 59 лв. при съобразяване с извършените процесуални
действия, фактическата и правна сложност на спора, както и неговия изход.
Затова и за разликата над 2 136,59 лв. първоинстанционното решение ще
бъде отменено.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът дължи държавна такса за
производството пред СГС. С оглед изхода на спора такава е дължима в размер
на 2 800 лв. Първоинстанционният съд е определил такава в размер на 4760
лв. или за разликата над 2 800 лв. първоинстанционното решение ще бъде
отменено.
Пред въззивната инстанция:
С оглед изхода на спора, както и при съобразяване, че разноски са
направени, както пред въззивния съд, чието решение е частично обезсилено,
така и пред въззивния съд по новото разглеждане, настоящата инстанция
разпределя разноските по следния начин:
На въззивника /ищец разноски се следват за адв.възнаграждение,
направени пред въззивния съд по новото разглеждане. Такива се претендират в
размер на 5 800 лв., както и се ангажират доказателства, че са реално
извършени.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Същото е неоснователно като се има предвид, че адв.възнаграждение е в
рамките на минималните размери по НМРАВ. В този смисъл е и изложеното
от третото лице помагач в молбата му от 11.05.2023 г., депозирана пред първия
въззивен състав.
При съобразяване с изхода на спора в полза на въззивника/ищец ще
бъдат присъдени разноски за адв.възнаграждение, което съдът определеля в
размер на 3 772,03 лв. при съобразяване с извършените процесуални
действия, фактическата и правна сложност на спора, както и уважения
20
материален интерес.
Присъдената сума следва да бъде в споделена тежест на ответника и
третото лице помагач, т.е. в размер на по 1886,02 лв.
Пред първия въззивен състав въззивникът/ищец е бил представляван
безплатно като е било претендирано адв.възнаграждение по реда на чл.38, ал.2
от ЗАдв. Настоящата инстанция намира, че в този случай не важи правилото
на чл.78, ал.1 ГПК, че на ищеца се следва адв.възнаграждение за един адвокат,
тъй като се касае до процесуално представителство по две в.гр.д. Ето защо за
първото въззивно производство в полза на адв. Я. Д. следва да бъде
определено адв. възнаграждение в размер на 2 136,59 лв. Присъдената сума
следва да бъде в споделена тежест на ответника и третото лице помагач, т.е. в
размер на по 1068, 59 лв.
На въззивника/ответник разноски се следват за частта, в която беше
прието, че първоинстанционното решение е неправилно, а предявеният иск-
неоснователен. В списъка по чл.80 ГПК на л.101 от първото въззивно
производство, се претендират само разноски за държавна такса в размер на
2380 лв. Или при съобразяване с изхода на спора в полза на ответника се
следват разноски в размер на 980 лв.
На въззивника/трето лице помагач съгласно чл.78, ал.10 ГПК разноски
не се следват, а и такива не се претендират поради което не му се присъждат.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът дължи държавна такса за
производството пред въззивната инстанция. С оглед изхода на спора такава е
дължима в размер на 1 400 лв. и ще бъде присъдена в полза на АС-София.
Пред касационната инстанция:
При съобразяване с чл.294, ал.2 ГПК разноските следва да бъдат
разпределени по следния начин:
Разноските в това производство следва да бъдат възложени в тежест на
ответника по същите – ищец пред първоинстанциония съд.
Разноски са направени за държавна такса – по 30 лв., внесени от всеки
един от касаторите; впоследствие след допускането на въззивното решение до
касационно обжалване, всеки от касаторите е довнесъл сумата в размер на по
2380 лв. за държавна такса.
Касаторът ЗК „Лев Инс“ АД е претендирал освен разноски за държавна
21
такса, така и адв. възнаграждение в минимален размер по НМРАВ, виж л.201
от касационното производство.
Касаторът С. П. не е претендирал нито държавна такса нито
адв.възнаграждение. Разноски не му се следват.
Или на касаторът ЗК „Лев Инс“ АД се следват разноски за държавна
такса в размер на 997,65 лв.
Разноски за адв.възнаграждение съдът приема, че следва да бъде
присъдено в рамките на приетото такова по чл.38, ал.2 ЗАдв. при условията на
равнопоставеност. Или адв. възнаграждение в размер на 2 136,59 лв.
Водим от горното Апелативен съд- София
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение 260017 от 04.01.2022 г. по гр.д.№ 3163 по описа за 2020 г.
на СГС, І-1 състав, в частта, в която е уважен предявеният от Л. Т. Т., ЕГН
**********, срещу ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, иск с правно
основание чл.432, ал.1 КЗ, за сумата над 70 000 лв. до сумата от 119 000
лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания от смъртта на П. Л. Т. /син на ищеца/,
настъпила в резултат на ПТП от 13.10.2019 г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 05.11.2019 г. до окончателното й изплащане, както и в
частта за разноските, присъдени в полза на Л. Т. Т., ЕГН **********, за
разликата над 147,34 лв., както и в полза на адв. Я. Д. на основание чл.38,
ал.2 от ЗАдв. в размер над 2136,59 лв. и на основание чл.78, ал.6 ГПК в
тежест на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, за сумата над 2800 лв.
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Л. Т. Т., ЕГН **********, гр.***, ж.к.“***“,
бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, съдебен адрес: гр.София, ул.“Алабин“ № 36, ет.2- адв.Я.
Д., срещу ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“Симеоновско шосе“ № 67 А, иск с правно
основание чл.432, ал.1 КЗ, за сумата над 70 000 лв. до сумата от 119 000
лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
22
изразяващи се в болки и страдания от смъртта на П. Л. Т. /син на ищеца/,
настъпила в резултат на ПТП от 13.10.2019 г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 05.11.2019 г. до окончателното й изплащане, като
неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение 260017 от 04.01.2022 г. по гр.д.№ 3163 по
описа за 2020 г. на СГС, І-1 състав, в частта, в която е уважен предявеният
от Л. Т. Т., ЕГН **********, срещу ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, иск с
правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за сумата от 70 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдания от смъртта на П. Л. Т. /син на ищеца/, настъпила в резултат на ПТП
от 13.10.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
05.11.2019 г. до окончателното й изплащане, както и в частта за разноските
присъдени в полза на Л. Т. Т., ЕГН **********, за сумата от 147,34 лв. ; в
полза на адв. Я. Д. на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. в размер на 2136,59
лв.; в полза на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК ********* за сумата от 101,25 лв.,
както и на основание чл.78, ал.6 ГПК в тежест на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК
*********, за сумата от 2800 лв.
ОСЪЖДА Л. Т. Т., ЕГН **********, гр.***, ж.к.“***“, бл.*, вх.*, ет.*,
ап.*, съдебен адрес: гр.София, ул.“Алабин“ № 36, ет.2- адв.Я. Д., да заплати
на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“Симеоновско шосе“ № 67 А, сумата в размер на 65,42 лв.,
представляваща доприсъдени разноски пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“Симеоновско шосе“ № 67 А, да заплати на Л. Т.
Т., ЕГН **********, гр.***, ж.к.“***“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, съдебен адрес:
гр.София, ул.“Алабин“ № 36, ет.2- адв.Я. Д., сумата в размер на 1886,02 лв.,
представляваща разноски за адв. възнаграждение в производството по
чл.294, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА С. Д. П., ЕГН **********, с. ***, ул.“***“ № *, съдебен
23
адрес: гр.София, бул. „Драган Цанков“ № 23, вх.А, ет.2 – адв. И. и адв. Н., да
заплати на Л. Т. Т., ЕГН **********, гр.***, ж.к.“***“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*,
съдебен адрес: гр.София, ул.“Алабин“ № 36, ет.2- адв.Я. Д., сумата в размер
на 1886,02 лв., представляваща разноски за адв. възнаграждение в
производството по чл.294, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА Л. Т. Т., ЕГН **********, гр.***, ж.к.“***“, бл.*, вх.*, ет.*,
ап.*, съдебен адрес: гр.София, ул.“Алабин“ № 36, ет.2- адв.Я. Д., да заплати
на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“Симеоновско шосе“ № 67 А, сумата в размер на 980 лв.,
представляваща разноски за държавна такса във въззивното производство.
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“Симеоновско шосе“ № 67 А, да заплати на
основание чл.38, ал.2 от ЗАдв., на адв. Я. Д. Д., ЕГН **********, вписан в
САК, личен № 13******10, адрес: гр.София, ул.“Алабин“ № 36, ет.2, сумата в
размер на 1068,59 лв., представляваща адв.възнаграждение за процесуално
представителство на Л. Т. Т., ЕГН **********, по в.гр.д. № 1302 по описа за
2022 г. на АС-София, 8-ми състав.
ОСЪЖДА С. Д. П., ЕГН **********, с. ***, ул.“***“ № *, съдебен
адрес: гр.София, бул. „Драган Цанков“ № 23, вх.А, ет.2 – адв. И. и адв. Н., да
заплати на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв., на адв. Я. Д. Д., ЕГН **********,
вписан в САК, личен № 13******10, адрес: гр.София, ул.“Алабин“ № 36, ет.2,
сумата в размер на 1068,59 лв., представляваща адв.възнаграждение за
процесуално представителство на Л. Т. Т., ЕГН **********, по в.гр.д. №
1302 по описа за 2022 г. на АС-София, 8-ми състав.
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“Симеоновско шосе“ № 67 А, да заплати на
основание чл.78, ал.6 ГПК, в полза на Апелативен съд-София, гр.София,
бул.“Витоша“ № 2, сумата в размер на 1 400 лв. – държавна такса за
въззивното производство.
24
ОСЪЖДА Л. Т. Т., ЕГН **********, гр.***, ж.к.“***“, бл.*, вх.*, ет.*,
ап.*, съдебен адрес: гр.София, ул.“Алабин“ № 36, ет.2- адв.Я. Д., да заплати
на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“Симеоновско шосе“ № 67 А, сумата в размер на 997,65 лв.,
представляваща разноски за държавна такса и сумата в размер на
2136,59 лв.- адв.възнаграждение, за касационното производство.
Решението е постановено при участието на С. Д. П., ЕГН **********
като трето лице помагач на страната на ответника ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК
*********.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
25