Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
№..............,гр.
София, 15.02.2021г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Въззивно гражданско отделение, ІV”в” състав, в открито заседание, проведено на шести февруари две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Елена Иванова
Златка Чолева
при участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното
от съдията Зл.Чолева гр. дело. № 16379 по описа за
2018г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 – чл.273 от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба, подадена от Г.Б.Т. срещу решението на СРС, 124 състав под № 462218 от 01.08.2018г., постановено по гр.дело № 65430/2017г., с коeто са
отхвърлени като погасени по давност предявените от жалбоподателя срещу «Б.С. ООД обективно
кумулативно съединени установителни искове
по реда на чл.422 от ГПК , с правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с
чл.141,ал.7 от ТЗ, както следва: 1/ за сумата от 8 400,00лв., претендирана
като обезщетение по чл.15,ал.4 от договор за управление от 01.10.2010г. ,
дължимо на жалбоподателя в качеството му на управител на търговското дружество
при прекратяване на договора за управление без негова вина и 2/ за сумата от
8 400,00лв., претендирана като обезщетение за неползвани платени
неприсъствени дни за периода 01.10.2010г.-
01.06.2013г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК /01.12.2016г./
- до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК от 05.01.2017г. по гр.дело № 70220/2016г. по описа
на СРС, 124 състав. Решението се обжалва и в частта за разноските.
Въззивникът-ищец по първоначално заявените
искови претенции Г.Б.Т. заявява искане за отмяна на обжалваното решение като
незаконосъобразно. Поддържа незаконосъобразност на извода на първата инстанция,
с който е прието, че процесните вземания се погасяват с изтичане на кратката 3
годишна давност. Твърди, че в конкретния
случай сключеният между него и ответника договор е за поръчка и по отношение на
него не намират приложение нормите на КТ. Като последица от това счита, че за процесните вземания приложима е
общата 5 годишна давност. Възразява, че
неправилно от първата инстанция процесните вземания са квалифицирани като
такива за неустойки. Възразява, че дори да се приеме, че обезщетението, дължиммо при прекратяване на договора в
размер на три възнаграждения има характер на неустойка и по отношение на него е
приложима кратката давност, то това за неползван отпуск е различно и за него
относимата давност е 5 годишната. Поддържа, че в нарушение на процесуалните
правила не му е връчен препис от отговора на исковата молба на ответника, тъй
като е получил само препис от насрещната искова молба на ответника. Твърди, че
е в нарушение на процесуалните правила от първата инстанция в доклада по делото
не е отразено възражението на ответника за изтекла погасителна давност и като
последица от това е нарушено /на ищеца/ правото му на защита във връзка с това
възражение на ответната страна. С изложените доводи въззивникът-ищец мотивира
искането си за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
предявените от него искове да бъдат уважени, с присъждане на направените по
делото разноски.
Въззиваемата
страна, «Б.С.
ООД заявява становище за
неоснователност на жалбата и искане за
потвърждаване на атакуваното решение като законосъобразно и правилно по съображения,
подробно развити в депозирания писмен отговор в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. Счита, че претенциите на ищеца не
само, че са погасени по давност, както правилно е прието от първата инстанция,
но са и неоснователни. Възразява, че от ищеца е ползван платен годишен отпуск и то в размер,
надвишаващ полагаемия му се, но в нарушение на задълженията му като управител
на дружеството- ищецът не е оформил съответните документи за ползвания отпуск. Позовава се в тази връзка на удостоверение от
Гранична полиция, от което твърди, че е видно напускането от ищеца на пределите
на страната без да е бил в командировка и без да е оформил ползването на платен
или неплатен отпуск. Ето защо, завява
искане за потвърждаване на обжалваното решение. При условията на евентуалност,
в случай на отмяна на обжалваното решение и уважаване на първоначалните
искове, моли настоящата инстанция да разгледа и уважи
предявените от него евентуални насрещни искове. Претендира присъждане на
разноските по делото.
Софийски градски съд, след като обсъди становищата и доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност
по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Съдът е сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни искове, предявени по реда на чл.422 от ГПК
с правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.141,ал.7 от ТЗ – за сумата от
8 400,00лв., претендирана като дължимо обезщетение по чл.15, ал.4 от
договор за управление от 01.10.2010г.
във връзка с прекратяването на договора без вина на ищеца и при липса на
настъпили вреди за ответното дружество и за сумата от 8 400,00лв.-
обезщетение за неползван годишен отпуск за периода 01.10.2010г.- 01.06.2013г.
При условията на евентуалност, в случай на уважаване на
предявените първоначални искове, от ответника е заявена насрещна искова
претенция с правно основание чл.145 от ТЗ, уточнена във въззивната инстанция с
молба от 08.04.2019г. - за сумата от
16 800,00лв., претендирана като обезщетение за вреди, изразяващи се в
сумите, които ответникът ще бъде осъден
да заплати по първоначалните искове, които вреди са като пряка и непосредствена
последица от неизпълнение на задълженията на ищеца за своевременно организиране
и изразходване на платените годишни отпуски от служителите, с което от ищеца са
създадени предпоставки за образуване на дела, включително- настоящото.
С обжалваното решение първоначалните искове по чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.141,ал.1 от ТЗ са отхвърлени като погасени по давност.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269,предл.1
от ГПК настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в
рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно
нормата на чл.269, предл.2 от ГПК.
По първоначалните искове , предявени по реда на
чл.422,ал.1 от ГПК с правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.141,ал.7 от ТЗ
Между страните по делото няма спор, а и от представените писмени
доказателства се установява, че между ищеца
и ответника е бил сключен договор за възлагане на управление от 01.10.2010г. С клаузата на
чл.15,ал.4 от договора , страните са
постигнали съгласие за дължимо на ищеца обезщетение в размер на 3 месечното му
възнаграждение в случай на прекратяване на договора не по негова вина и когато
се установи, че за ответното дружество не са настъпили вреди. С клаузата на чл.16 от договора, страните са договорили дължимо на ищеца обезщетение при
прекратяване на договора не по негова вина, съответстващо на неползваните към
датата на прекратяването платени неприсъствени
дни.
Между страните няма спор, а и от протокол от общото събрание
на съдружниците на ответното дружество от
02.05.2013г. се установява, че ищецът е освободен от длъжността управител на
дружеството, считано от 01.06.2013г., като е освободен и от отговорност. При така установеното освобождаване от
имуществена отговорност на ищеца с решението на общото събрание , от една
страна и от друга- при липса на каквито
и да било доказателство, които да са ангажирани от ответника по настоящото дело
в съответствие с носената от него доказателствена тежест по чл.154,ал.1 от ГПК в
подкрепа на възражението му , че от ищеца са причинени вреди на дружеството,
/включително- при липса на доказателства, че от ищеца са ползвани реално дни
платен годишен отпуск, както и че именно на ищеца е възложено оформянето на
документацията по разрешаването на отпуските в ответното дружество/, съдът
приема за недоказано възражението на ответника, че на ищеца не се следва
обезщетението по чл.15,ал.4 от договора. Представеното удостоверение от
МВР-Гранична полиция, с което е удостоверено, че ищецът е излязъл извън
пределите на страната на ГКПП Илинден и
ГКПП Гюешево на две конкретни дати /27.09.2012г. и 23.02.2013г.- като втората е
и неработен ден- неделя/, не са доказателство, установяващо твърдения от
ответника факт, че от ищеца са използвани полагаемите му се неприсъствени 25
дни по чл.6 от договора - за тези две години. Този извод не се опровергава от
констатцията на вещото лице по ССЕ, че в счетоводството на ответното дружество
не са открити заповеди за задгранични командирови на ищеца.
При така доказаното по делото прекратяване на процесния договор за
възлагане на управлението не по вина на ищеца и при липса на доказателства за
причинени от ищеца на дружеството- ответник вреди, съдът приема, че за ищеца е
възникнало правото да получи обезщетение по чл.15,ал.4 от договора в размер на
8 400,00лв., както и правото да получи обезщетението за неползваните
платени неприсъствени дни за процесния
период, установено с клаузата на чл.16 от договора.
От ответника, в съответствие с носената от него доказателствена
тежест по чл.154,ал.1 от ГПК, не са ангажирани доказателства за плащане на
дължимите обезщетения.
От ответника, с отговора на първоначалната искова молба
своевременно е заявено възражение за
погасителна давност. Настоящата инстанция констатира, че действително от
първата инстанция посоченото възражение не е отразено в доклада по делото , но
правната последица от този процесуален пропуск на съда във връзка с правото на
защита на ищеца , обуславя единствено процесулната възможност на ищеца да ангажира
доказателства пред въззивната инстанция за наличието на обстоятелства, водещи
до спиране или прекъсване на давността /чл.266,ал.3 от ГПК/. Искане за събиране
на такива доказателства от ищеца не е заявено от ищеца във въззивното
производство.
По основният спорен въпрос – относно приложимата давност- дали е
кратката 3 годишна давност по чл.111 от ЗЗД или общата 5 годишна давност по
чл.110 от ЗЗД за процесните вземания, настоящата инстанция приема следното:
Настоящият съдебен състав приема, че искът за заплащане на обезщетението
по чл.15,ал.4 от процесния договор – в размер на 3 месечното възнаграждение на ищеца, дължимо
при прекратяване на договора за управление от страна на ответника без вина на
ищеца и без причинени от последния вреди на ответното дружество, е за вземане,
установено и дължимо на ищеца по силата на сключения с ответника договор.
Т.е.- не се касае за обезщетение за
вреди, последица от неизпълнен договор. В
рамките на договорната свобода , предоставена от чл.9 на ЗЗД, страните са
постигнали съгласие ответникът да има право едностранно да прекрати сключеният
безсрочен договор с ищеца без виновно поведение /неизпълнение/ на последния, но
в този случай ответникът дължи на ищеца обезщетение. В конкретния случай ищецът претендира именно договореното с договора вземане, на
основание чл.79,ал.1,предл.1 от ЗЗД. Поради това и доколкото дължимото на ищеца
вземане произтича от договор за
управление по чл.141,ал.7 от ТЗ,
съдържащ правните характеристики на договор за поръчка по смисъла на
чл.280 и сл. от ЗЗД, съдът приема, че по
отношение на това вземане приложение намира общата 5 годишна давност по чл.110
от ЗЗД. Началният момент на давността е прекратяването на договора за
управление – 01.06.2013г. и към датата на предявяване на исковата молба
15.09.2017г. – 5 годишният давностен срок не е изтекъл. Настоящият съдебен
състав намира, че неправилно от първата инстанция по отношение на това вземане
на ищеца е приложена нормата на чл.111,б.“б“ от ЗЗД, тъй като то няма характер
на неустойка, която по дефиниция изисква неизпълнение /виновно/ и съответно- се
дължи от неизправната страна на изправната, а в случая ответникът не е
неизправна страна, доколкото с договора за управление изрично страните са се
съгласили да има правото предсрочно да прекрати договора. Вземането не представлява и обезщетение за
неизпълнен договор, тъй като както вече бе посочено по-горе, касае се за
задължение , произтичащо от самия договор, а не за обезщетение за вреди,
причинени в резултат на неизпълнение на договора.
С оглед изложените мотиви, съдът приема, че обжалваното решение в
частта, с която е отхвърлена исковата претенция за обезщетението по чл.15,ал.4
от процесния договор следва да бъде отменено и вместо него- постановено
друго, с което искът за тази претенция
да бъде уважен.
Що се отнася до обезщетението по чл.16 от процесния договор – за
обезщетението за неползвани платени неприсъствени дни /отпуск/ в размер на
8 400,00лв., настоящият съдебен състав приема, че законосъобразно по
отношение на него е приложена кратката 3 годишна давност по чл.111,б.“б“ от ЗЗД
с обжалваното решение. Обезщетението е дължимо , поради неизпълненото от
ответника задължение по договора да
предостави на ищеца полагаемите му се платените неприсъствени дни
/отпуск/ . В този смисъл е и
константната съдебна практика- постановеното по реда на чл.290 от ГПК – Решение
№ 159/09.12.2010г. по т.дело №
1127/2009г. на І ТО на ВКС и Определение № 394 от 06.06.2012г. по т.дело №
1021/2011г. Тъй като към датата на подаване на исковата молба
/15.09.2017г./ 3 годишната погасителна
давност, започнала да тече от датата на прекратяване на процесния договор за
управление /01.06.2013г./ е изтекла, законосъобразно с обжалваното решение
искът за това вземане е отхвърлен като погасен по давност.
По предявения евентуален насрещен иск с правно основание чл.145 от ТЗ
Поради сбъдване на процесуалното условие- уважаване на единият от
предявените първоначални искове и на основание чл.271,ал.2 от ГПК , съдът дължи
произнасяне по заявения като евентуален насрещен иск.
Искът по чл.145 от ТЗ е неоснователен. Както вече бе посочено
по-горе в мотивите на настоящото решение, от ответника-ищец по насрещната
претенция, в съответствие с носената от него доказателствена тежест по
чл.154,ал.1 от ГПК не са ангажирани никакви доказателства за причинени от ищеца
вреди на ответното дружество. Дължимото му на ищеца по силата на чл.15,ал.4 от
процесния договор обезщетение макар безспорно да има за последица намаляване на
имуществото на ответника, това намаление е правомерно - на основание договора и нормата на
чл.79,ал.1,предл.1 от ЗЗД и не
представлява вреда, както напълно неоснователно поддържа ответникът /ищец по
насрещния иск/. Ето защо и предявеният насрещен иск следва да бъде отхвърлен
като неоснователен.
По
разноските по делото във въззивната инстанция: При горния изход на делото и
на основание чл.78,ал.1 от ГПК, ищецът има правото на разноски за заповедното
производство в размер на 685,00лв. /държ.такса и адв.възнаграждение/ и за
първоинстанционното производство в размер на 685,00лв. /държ.такса и
адв.възнаграждение/, съразмерно на уважената част от исковете. За въззивното
производство на ищеца се следват разноски съразмерно на уважената част от
жалбата му от 668,00в. /държ.такса и адв.възнаграждение/.
Съответно,
на основание чл.78,ал.3 от ГПК на ответника се дължат разноски за първата
инстанция, съразмерно на отхвърлената част от исковете от 336,00лв., като за
разликата над тази сума- до пълния присъден размер от 672,00лв., обжалваното
решение следва да бъде отменено.
За
въззивното производство ответникът не претендира разноски, поради което и такива не му се
следват.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението на СРС, 124 състав под № 462218 от 01.08.2018г.,
постановено по гр.дело № 65430/2017г., в
частта, с която е
отхвърлен като погасен по давност предявеният от Г.Б.Т. срещу «Б.С. ООД установителен
иск по реда на чл.422 от ГПК , с правно
основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.141,ал.7 от ТЗ - за сумата от 8 400,00лв.,
представляваща обезщетение по чл.15,ал.4
от договор за управление от 01.10.2010г. , дължимо на Г.Б.Т. в качеството му на
управител на търговското дружество при прекратяване на договора за управление
без негова вина, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
по чл.410 от ГПК /01.12.2016г./ - до
окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК от 05.01.2017г. по гр.дело № 70220/2016г. по описа на СРС, 124
състав, както и в частта, с която Г.Б.Т.
е осъден да заплати на «Б.С. ООД – разликата над дължимата сума от 336,00лв.-
до размера на сумата от 672,00лв.- разноски по делото, на основание чл.78,ал.3
от ГПК, ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявен по реда на чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.415,ал.1 от ГПК установителен иск
от Г.Б.Т. срещу „Б.С.“ ООД, ***» ООД дължи на Г.Б.Т., на основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с
чл.141,ал.7 от ТЗ - сумата от
8 400,00лв., представляваща
обезщетение по чл.15,ал.4 от договор за управление от 01.10.2010г. ,
дължимо на Г.Б.Т. в качеството му на управител на търговското дружество при
прекратяване на договора за управление без негова вина, ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК /01.12.2016г./ - до окончателното изплащане, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 05.01.2017г. по гр.дело №
70220/2016г. по описа на СРС, 124 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 124 състав под № 462218 от 01.08.2018г.,
постановено по гр.дело № 65430/2017г., в
останалата обжалвана част, с която е отхвърлен като погасен по давност предявеният от Г.Б.Т. срещу «Б.С. ООД установителен иск по реда на чл.422 от ГПК , с правно основание
чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.141,ал.7 от ТЗ - за сумата от 8 400,00лв.,
претендирана като обезщетение за неползвани платени неприсъствени дни за
периода 01.10.2010г.- 01.06.2013г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК
/01.12.2016г./ - до окончателното
изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от
05.01.2017г. по гр.дело № 70220/2016г. по описа на СРС, 124 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения «Б.С. ООД срещу Г.Б.Т. евентуален
насрещен иск от с правно основание чл.145 от ТЗ - за сумата от
16 800,00лв., претендирана като обезщетение за вреди, изразяващи се в
сумите, които ответникът ще бъде осъден
да заплати по първоначалните искове, които вреди са като пряка и непосредствена
последица от неизпълнение на задълженията на ищеца за своевременно организиране
и изразходване на платените годишни отпуски от служителите, с което от ищеца са
създадени предпоставки за образуване на дела, включително- настоящото.
ОСЪЖДА „Б.С.“ ООД да заплати
на Г.Б.Т.– сумата от 685,00лв.- разноски за заповедното производство,
сумата от 685,00лв.- разноски за първоинстанционното производство и сумата от
668,00лв.- разноски за въззивното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС в 1 месечен срок от връчването му на страните при
наличието на предпоставките по чл.280,ал.1 и ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.