№ 273
гр. София, 11.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100509309 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 26.04.2021 год., постановено по гр.дело №6912/2019 год. по описа на СРС,
ГО, 42 с-в, П. Б. Н. е осъден да заплати на Г. В. Ж. по иск с правно основание чл. 45, ал. 1
ЗЗД сумата от 1 200 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 01.02.2014 год. до окончателното й изплащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 292.50
лв., като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 6 400 лв., а
ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски по делото в размер на 487.50 лв.
Срещу решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Г. В. Ж..
Жалбоподателят поддържа, че претенцията му не била погасена по давност, а липсата на
осъдителна присъда срещу ответника за престъплението по чл. 325, ал. 1 НК /хулиганство/
не била основание за освобождаване и от гражданската му отговорност. И двамата
разпитани по делото свидетели Л. и О. описвали как се била развила ситуацията, каква била
обстановката преди появата на ответника, какви реплики си отправяли страните, като
показанията им се потвърждавали от заключението на вещото лице по съдебно-
компютърната експертиза и самия запис на компакт диск, който бил приет по делото.
Показанията на свидетелите били конкретни и точни и потвърдили изречените от ответника
цинични изрази, както и нанесения на ищеца от него удар с ръка. Неправилно обаче
1
първоинстанционният съд бил определил размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди. Същото било занижено – по 100 лв. за всяка обида и 600 лв. за удара
с ръка. Не били обсъдени времето, мястото и поводът на събирането на множество хора, при
които били настъпили уврежданията. Те били настъпили в центъра на гр.София, в
градинката пред НДК, много близо до параклис. Ответникът бил проявил ярко незачитане на
обществените порядки, арогантна безпардонност, вулгарност и цинизъм. Същият бил
обсипал ищеца с ругателства и псувни, без да е бил предизвикан по какъвто и да е начин.
Накрая се бил саморазправил с ищеца, като го ударил с юмрук в главата, използвайки това,
че ищецът държи камера и записва предаването си и съответно не е в състояние да отблъсне
удара и да се предпази. Ответникът не бил изразил и съжаление за случилото се.
Обезщетението трябвало да бъде съобразено и със социално-икономическите условия на
живот в България към момента на настъпване на вредите. Неправилно СРС бил приел, че
циничните изрази са били възприети от малък брой хода, защото в непосредствена близост
до страните имало около 30-40 души, чакащи заупокойна молитва до параклиса. Отделно от
това аудио-записът, съдържащ цялото предаване „Безкомпромисно“ от 01.02.2014 год., бил
излъчен от ищеца в интернет пространството и бил гледан от няколко хиляди зрители. СРС
не бил степенувал всяка от обидите, нито бил изследвал интонацията, поведението,
настроените от страните и на останалите присъстващи лица. Обжалваното решение не било
съобразено и със съдебната практика по сходни случаи. Ето защо моли решението на СРС
да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата П. Б. Н. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено
в обжалваната от ищеца част.
Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника П. Б. Н..
Жалбоподателят поддържа, че в случая не били налице всички елементи от фактическия
състав по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. По делото била допусната съдебно-компютърна експертиза, като
приетото заключение не способствало за изясняване на въпросите, които били от значение за
спора. Не можело да се направи категоричен извод за физическото присъствие на ответника
на посочените дати и час. Освен това вещото лице било посочило, че поради различни
„затруднения“, фонов шум, групово говорене, недостатъчно ясен звук на записа и т.н. е
възможно да съществуват неточности в отразяването на репликите в изготвената в
експертизата аудиограма на записа. Така единствените доказателства в полза на тезата на
ищеца били показанията на свидетелите Л. и О.. В случая двамата свидетели не излагали
каквито и да било факти, а изразявали своите мнения, като показанията им си
противоречали. Дори и да се приемело, че процесните реплики действително са били
отправени, то липсвали данни, които да обусловят извод за това какъв е характерът, степента
и интензитета на причиненото неудобство, физическото и психическото състояние на ищеца
като последица от възприемането на тези реплики, неговото социално положение и т.н.
Нямало и данни за наличието на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
следвало да се вземат предвид при преценката дали ищецът бил претърпял вреди и за
2
определяне на размера на евентуалното обезщетение. За установяването на факта на
причиняването на телесна повреда и нейния вид били необходими специални знания, с
каквито съдът не разполагал. По делото не била назначена съдебно-медицинска експертиза.
В този смисъл необосновано СРС бил приел, че ищецът е претърпял телесна повреда. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен.
Ответникът по жалбата Г. В. Ж. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено
в обжалваната от ответника част. Поддържа, че по воденото срещу ответника наказателно
дело било приобщено заключение по съдебно-медицинска експертиза, а отделно от това
ищецът се бил снабдил с медицинско удостоверение на датата на деликта – 01.02.2014 год.
НОХД №1716/2018 год. по описа на СРС Разпитаните по делото свидетели били очевидци
на инцидента. Дискът със записа бил приет като доказателство по делото, като изводите на
вещото лице по съдебно-компютърната експертиза съвпадали с показанията на свидетелите
и със самия аудио-запис. От мотивите на влязлата в сила присъда, постановена по ВНОХД
№4414/2019 год. по описа на СГС, НО, ІІІ въззивен състав, се установявало, че на 01.02.2014
год., около 11.30 ч., в гр.София, ответникът е влязъл в пререкание с ищеца и отправил към
последния псувни и ругатни, както му нанесъл и удар с ръка по лицето. Доказани били и
причинените на ищеца вреди. В този смисъл доказани били елементите от фактическия
състав по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на всяка от насрещните страни, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваните му части, но е частично неправилно.
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма,
изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната
цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен
юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/
противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и
виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на
противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Основният обективен елемент от горепосочения правопораждащ фактически състав на
деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние т.е. такова действие или
бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес,
субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права.
В разглеждания случай ищецът се позовава на увреждащо поведение на ответника,
3
изразяващо се в публично разгласяване на отрицателни оценки и мнения за неговата
личност, които са унизителни и причиняване на телесно увреждане – осъществено на
01.02.2014 год., в гр.София, в градинката при НДК.
СГС намира за необходимо да посочи на първо място, че в случаите на причиняване на
неимуществени вреди с няколко деяния, които са свързани помежду си, обезщетението се
определя глобално при отчитане на кумулирания ефект от отделните деяния. Ищецът не е
длъжен да разграничи какво обезщетение претендира за вредите, причинени с всяка от
отделните деяния, както и да определя правната им квалификация. Ищецът може да поясни
в исковата си молба как оценява вредите от всяко от деянията, но това не е условие за
нейната редовност /виж например Решение № 204 от 12.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
7046/2014 г., IV г. о., ГК/.
На второ място, съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на
наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските
последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца. Присъдата е задължителна за гражданския съд
само относно конкретното деяние, обективирано в обвинителния акт по конкретното деяние,
но не и относно друго, различно от това деяние. Понятието „състав на престъпление“ се
определя като съвкупност от признаци, от отделни белези, типични за определен вид
посегателство, посочени в тяхната взаимовръзка – арг. чл. 9, ал. 1 НК. Т.е. обвързваща сила
на присъдата за гражданския съд винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на
същата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд.
Следователно гражданският съд в рамките на съдебното производство по претенция за
компенсиране на вреди от деликт е допустимо да приеме осъществяване на изпълнително
деяние, различно от това по приключило с оправдателна присъда наказателно производство
във връзка с осъществяване на същото събитие, само ако разглежда въведени други
фактически действия, изпълващи друг състав, различен от този, разгледан от наказателния
съд, какъвто е именно и настоящия случай /престъплението хулиганство е различно е
престъпленията обида и телесна повреда/, както е приел и СРС – в този смисъл виж
например Решение № 180 от 5.01.2017 год. на ВКС по т. д. № 3155/2015 год., II т. о., ТК и
Решение № 177 от 06.12.2018 год. на ВКС по т. д. № 2394/2017 год., І т. о., ТК.
В разглеждания случай въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото
гласни доказателства чрез разпита на свидетелите И.И. Л. и О.Я. О., които следва да бъдат
ценени като ясни, последователни, житейски логични и неопровергани от останалия
доказателствен материал по делото, веществено доказателство – оптичен диск с аудио-
визуален запис и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-компютърна експертиза, което при преценката
по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, въззивният съд приема за установено, че на
01.02.2014 год., в гр.София, в градинката на НДК, ответникът е отправил към ищеца
процесните изрази, като го ударил и с юмрук в лицето.
Различен извод не следва и от обстоятелството, че вещото лице по съдебно-
4
компютърната експертиза е посочило, че недоброто качество на записа не позволява
установяването на детайли и характерни признаци, което от своя страна би затруднило
процеса на идентификация, както и че не разполага с достъп до базата данни на системата
„БДС“ на МВР, респ. до снимка на лицето П. Б. Н., тъй като авторът на горепосочените
действия, а именно ответникът, е установен /разпознат/ въз основа на ценените гласни
доказателства.
СГС приема, че поведението на ответника има характера на противоправно.
Противоправността при деликтите като нарушение на правилото “не вреди другиму” се
изразява в противоречието между поведението на деликвента и правни норми от
действащото обективно право, които по императивен начин уреждат правомощията на
титулярите на абсолютни субективни права и съдържанието на тези права.
Правото на защита на здравето на гражданите е право от категорията на абсолютните и
изрично е прогласено в нормата на чл. 52, ал. 3 от Конституцията на Република България. В
разглеждания случай то е било засегнато, доколкото се е стигнало до травматично
увреждане на ищеца, което му е причинило болка – забранено от разпоредбата на чл. 130,
ал. 2 НК, като този извод може да бъде формиран от съда и само въз основа на опитните
правила и логиката, без да е нужно заключение на вещо лице.
Правото на чест и достойнство на личността е правно значима ценност, която е
защитена от законоустановения ред в държавата като субективно право от категорията на
абсолютните права /арг. и от чл. 32, ал. 1 от Конституцията/.
Казването или извършването на нещо унизително за честта и достойнството на другиго
в негово присъствие е противоправно деяние – обида /чл.146, ал.1 от НК/. Обидата може да
се осъществи както устно, така и писмено, като е необходимо обидните думи да се
възприемат от пострадалия. За да е налице обида, следва да бъдат казани думи, обективно
годни да накърнят достойнството на пострадалия, които според господстващия морал са
неприлични, вулгарни и цинични. Обидата е лично унизяващо отнасяне към някого. В
частност въззивният съд счита, че употребените от ответника изрази са обидни. Не се касае
просто за негативна оценка на личността и поведението на ищеца, а за изрази, пряко
насочени и целящи да уязвят неговото достойнство. А и е несъмнено, че единият от изразите
е нецензурен.
Доказани са въз основа на гласните доказателства по делото и останалите предпоставки
за уважаване на иска по чл. 45, ал. 1 ЗЗД – настъпили вреди, изразяващи се в понесени
физическа болка и негативни емоционални преживявания – гняв, възмущение, засягане на
доброто име на ищеца, честта и достойнството му, както и причинна връзка между тях и
поведението на ответника.
Причинените при деликт вреди поначало се обезщетяват парично, като на поправяне
подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането – чл. 51,
ал. 1 ЗЗД. Досежно размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът съобразява
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне
5
между претърпените вреди и паричната престация, законодателят е дал възможност на
увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на
съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия размер на това
обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието "справедливост" по смисъла на
чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при
определяне размера на обезщетението /т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на
Пленума на ВС/. Такива обективни обстоятелства могат да начина на извършване на
увреждането, обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания и
пр.
В разглеждания случай съобразявайки от една страна – броя на деянията, с която са
причинени вреди на ищеца; броя и вида на обидните изрази; възрастта на пострадалия,
който към момента на уврежданията е бил на 48 години; обстоятелствата, при които са
причинени уврежданията – публично, на обществено място, като пострадалият не е
предизвикал ответника, и от друга страна – кратката продължителност на търпяната болка
от ищеца, липсата на данни за трайни последици за неговото здраве и за съществена
промяна на начина му на живот, както и съществуващите в страната обществено-
икономически условия към момента на настъпване на вредите, въззивният съд намира, че
присъждането на 2 500 лв. би било справедливо по размер обезщетение за търпените
неимуществени вреди, до който и размер релевираната претенция се явява основателна,
ведно със законната лихва, считано от датата на уврежданията до окончателното изплащане
– чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Присъждането на обезщетение само по себе си съдържа морално
удовлетворение – признаване, че действията на служители на ответника са противоправни, и
отговорността му за причинените вреди, като размерът на паричната сума е за репариране на
действително претърпените вреди и не може да служи за обогатяване. От значение е и
създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като
„справедливостта“ до голяма степен отразява обществената оценка на засегнатите
нематериални ценности, а в сферата на последните равенството в обществото намира най-
чист израз /виж например Определение № 912 от 8.12.2016 год. на ВКС по гр. д. №
2963/2016 год., IV г. о., ГК и Определение № 60716 от 19.10.2021 год. на ВКС по гр. д. №
1640/2021 год., III г. о., ГК/.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която предявеният
иск е отхвърлен за разликата над 1 200 лв. до размера от 2 500 лв. /т.е. за сумата от 1 300 лв./,
която претенция подлежи на уважаване. Първоинстанционното решение трябва да бъде
отменено и в частта му, в която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 365.63 лв.
В останалите му обжалвани части решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските:
6
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца неприсъдената част от разноските в първоинстанционното
производство за държавна такса, за възнаграждение за вещо лице и за възнаграждение за
един адвокат в размер на 316.88 лв., както и направените разноски във въззивното
производство в размер на 26 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 461.50 лв.,
съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ. уважената част от иска, съответно
отхвърлената въззивна жалба на ответната страна.
Своевременно направеното от жалбоподателя-ответник възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК
се явява основателно поради следните съображения:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона
за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно
решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.
78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 год. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
По делото са ангажирани договори за правна защита и съдействие, с които е бил
уговорен и заплатен изцяло и в брой съответно адвокатски хонорар в размер на 800 лв. във
връзка с подадената от ищеца въззивна жалба и адвокатски хонорар в размер на 500 лв. във
връзка със защитата на ищеца по подадената от ответника въззивна жалба. Материалният
интерес по въззивната жалба на ищеца възлиза на 5 200 лв., като съгласно съгласно чл. 7, ал.
2, т. 3 от Наредба №1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, при интерес от 5 000 до 10 000 лв. минималното възнаграждението е 580
лв. + 5% за горницата над 1 000 лв., т.е. то в частност е равно на 590 лв. Материалният
интерес по въззивната жалба на ответника възлиза на 1 200 лв., като съгласно съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 2 от наредбата, при интерес от 1 000 до 5 000 лв. минималното възнаграждение 3 300
лв. + 7 % за горницата над 1 000 лв., т.е. то в частност е равно на 314 лв. Настоящият
съдебен състав намира, че действително заплатените адвокатски хонорари, съотнесени към
действителната фактическа и правна сложност на делото /въззивното производство се е
развило в едно съдебно заседание, като не са събирани доказателства/, се явяват
прекомерени и следва да бъде намалени до посочените минимални размери, а съразмерната
полагаща се на ищеца част възлиза общо на 461.50 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 26.04.2021 год., постановено по гр.дело №6912/2019 год. по
7
описа на СРС, ГО, 42 с-в, в частта му, в която е отхвърлен предявения от Г. В. Ж. срещу П.
Б. Н. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за разликата над 1 200 лв. до размера от 2 500
лв. /т.е. за сумата от 1 300 лв./, както и в частта му, в която ищецът Г. В. Ж. е осъден да
заплати на ответника П. Б. Н. разноски за първоинстанционното производство за разликата
над 365.63 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П. Б. Н. с ЕГН **********, с адрес: с.****, общ. ****, обл.София, да заплати
на Г. В. Ж. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“****, по иск с правно основание чл. 45,
ал. 1 ЗЗД разликата над 1 200 лв. до размера от 2 500 лв. /т.е. сумата от 1 300 лв./,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили на 01.02.2014 год. в
резултат на нанесени от ответника обиди и удар с юмрук в лицето на ищеца, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на уврежданията – 01.02.2014 год. до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 26.04.2021 год., постановено по гр.дело №6912/2019
год. по описа на СРС, ГО, 42 с-в, в останалите му обжалвани части.
ОСЪЖДА П. Б. Н. с ЕГН **********, с адрес: с.****, общ. ****, обл.София, да заплати
на Г. В. Ж. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски в първоинстанционното производство за държавна такса, за
възнаграждение за вещо лице и за възнаграждение за един адвокат в размер на 316.88 лв.,
както и направените разноски във въззивното производство в размер на 26 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 461.50 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8